Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Тринадесета глава

Дейвид се извърна към прозореца на каретата, за да види имението Хънтингтън, и онемя. Привидно спокойното изражение на лицето му едва не изчезна пред приказната гледка на красивия замък, достатъчно голям да подслони повечето жители на Бостън. Заобиколена от идеално поддържани поляни и цветни градини и построена от най-хубавите тухли и каменни блокове, сградата имаше внушителен вид. Дори в най-налудничавите си мечти Дейвид не си бе представял дома на семейство Уейкфийлд толкова прекрасен. Знаеше от Вивиан, че херцогът е богат, но никога не се бе замислял за размерите на богатството му. Дейвид се втрещи при мисълта, че ако планът на Вивиан се увенчае с успех, всичко това ще бъде „негово“ един ден.

— Изглежда ли ти познато? — невинно го попита Вивиан, сякаш е въпроса си целеше да събуди спомените му.

— Донякъде… — отговори Дейвид е добре премерено объркване, което прозвуча непринудено. — Май най-добре си спомням градините. Сигурно съм играл из тях.

— Така е — съгласи се тя. — О, толкова се радвам, че се върна жив и здрав. Не можеш да си представиш какво означава това за мен — щастливо въздъхна Вивиан и дари „сина си“ с поглед, изпълнен с нежност и обожание. Тя не лъжеше — без Алекс богатството щеше да се озове в нечии други ръце.

Хенри ги наблюдаваше и се радваше. Най-много от всичко желаеше щастието на своя стар приятел и вярваше, че завръщането на Александър ще подпомогне това.

Дейвид погледна Вивиан с безпокойство, но тя му отвърна с тържествуваща усмивка.

— Притеснен ли си, Алекс? — попита го.

— Много — кимна той.

— Успокой се. Вече си у дома. Всичко ще се нареди.

След като каретата спря пред входа на замъка, тримата слязоха и се заизкачваха по стълбите. Далтън излезе да ги посрещне.

— Добре дошли у дома, лейди Вивиан. Добър ден, сър Таунсенд — поздрави ги старият прислужник и се вгледа в „Алекс“. За миг той се втренчи в младежа, за да огледа по-добре чертите на лицето и сивите му очи. Накрая явно повярва, че това е внукът на господаря му и неволно се усмихна. — Вие сигурно сте лорд Александър. Добре дошли у дома. Липсвахте ни. — Необичайно за сдържания му характер, Далтън ги приветства доста сърдечно.

— Здравейте. Вие сте Далтън, нали? — усмихнато отговори Дейвид и си припомни думите на Вивиан за най-възрастния и най-влиятелния от слугите на херцога.

— Точно така, сър.

— Радвам се, че се върнах.

— Къде е херцогът, Далтън? — прекъсна го Вивиан.

— Очаква ви в кабинета си, Ваше Благородие.

— Благодаря. Хайде, Алекс, нека те заведа при дядо ти.

— Убедена съм, че гори от нетърпение да те види отново. Ще дойдете с нас, нали, сър Хенри? — попита го тя, когато забеляза, че той леко изостава.

— Няма да се бавя, лейди Вивиан. Може би Негова светлост желае да остане насаме с вас за известно време.

Вивиан го дари с очарователна усмивка.

— Благодаря, сър Хенри. Това е много любезно от ваша страна.

Далтън поведе Вивиан и Дейвид по широкия коридор към кабинета на херцога. Дейвид с мъка се овладяваше да не оглежда заобикалящата го обстановка. Вивиан му бе описала бляскавия разкош на замъка, но той го бе подценил в съзнанието си. Цялото обзавеждане — от обюсонските килими по пода до кристалните полилеи и портретите на предците на херцога — издаваше добър вкус, богатство и приемственост. Вече разбираше огромното желание на Вивиан да наследи имението и парите.

Дълбоко в съзнанието си Дейвид почувства угризения и си помисли, че никога няма да бъде истински Уейкфийлд, но бързо се отърси от това хрумване. Съсредоточи се върху предстоящата среща, защото осъзнаваше важността й. Трябваше да убеди херцога, че е Александър. Припомни си всички уроци на Вивиан: за семейната история, за израженията и обноските, характерни за Александър като дете, за огромната любов на херцога към внука му. Макар да бе уверен в себе си, Дейвид беше нащрек. Когато Далтън спря и почука на една врата, той разбра, че е дошло време да действа. Пое дълбоко дъх и се приготви да посрещне бъдещето, предопределено за него от Вивиан.

 

Едуард видя каретата пред входа и едва успя да овладее силните си чувства. Бе едновременно изплашен и развълнуван. Приковал поглед върху вратата на кабинета си, Едуард очакваше през нея да влезе момчето, което доскоро смяташе за мъртво.

За него срещата с Алекс след толкова много години щеше да бъде най-щастливият миг в живота му… освен ако този младеж не се окажеше самозванец. Херцогът се ядоса на недоверчивостта си и се намръщи. Независимо от писмените доказателства на Вивиан, той все още имаше известни съмнения. Тогава Едуард реши да следва инстинктите си, които щяха да му покажат дали този младеж е Алекс или не. Беше сигурен в това.

В коридора се чуха стъпки и херцогът се разтрепери. За да не се издаде, стисна с ръце одеялото в скута си. Скоро… много скоро.

Далтън почука на вратата.

— Ваша Светлост, лейди Вивиан и лорд Александър са тук.

— Нека влязат, Далтън — отвърна той, без да откъсва очи от вратата.

Старият прислужник отвори широко вратата, за да направи място на двамата да преминат.

— Вивиан… — промълви херцогът, когато тя се приближи до него. Забеляза, че е все още така красива и чужда. Усмивката на устните и миловидното изражение на лицето й не можеха да прикрият коравосърдечния й характер.

Вивиан не бе виждала свекър си от много години и болнавият му вид я шокира. Явно дните му на този свят бяха преброени. При тази мисъл Вивиан изпита задоволство от плана си. Не издаде изненадата си. Наведе се и го целуна по набръчканата буза.

— Радвам се да ви видя отново, Ваша Светлост — каза тя. После се изправи и развълнувано продължи: — Доволна съм, че днес ви нося добри новини. Наетите от мен хора най-после успяха да открият Александър. Още ми е трудно да повярвам, че Алекс — единственият ми спомен от Ейвъри — се върна. Александър, ела да поздравиш дядо си. Отдавна не сте се виждали.

Херцогът извърна своите проницателни сини очи към високия младеж, застанал малко по-назад от Вивиан, и го прониза с поглед. Дъхът му спря, тъй като тъмнокосият и сивоок Алекс би изглеждал точно така сега. Макар да призна изумителната му външна прилика с Ейвъри, Едуард все още не можеше да го приеме безрезервно.

— Радвам се да те видя, момчето ми — бавно изрече херцогът и се усмихна.

— Дядо… — отвърна Дейвид, а в очите му се четяха топлина и обич.

Дейвид понечи да приклекне до стареца, но Едуард го възпря и се опита да стане. Едва когато на помощ му се притече Далтън, той успя да се изправи на крака и погледна Дейвид в очите. Младежът не се изплаши от сериозния му поглед. Бяха изминали почти деветнадесет години, откакто херцогът бе видял внука си за последен път, и Дейвид не се изненада от щателното оглеждане. Беше възможно най-добре подготвен за тази среща. Вивиан го бе предупредила за недоверчивостта на стареца и той мълчаливо отвърна на погледа му в очакване на неговата реакция.

Вивиан също изглеждаше спокойна. Тя не се изненада от колебанието на херцога, макар да се бе надявала, че той ще приеме „Алекс“ веднага. Бъдещето на херцогството бе заложено на карта и очевидно старецът щеше да си помисли добре, преди да вземе крайно решение.

— Радвам се, че се върна — каза Едуард и разтвори широко обятия, за да прегърне младия мъж. Насъбраното напрежение се стопи.

Дейвид пристъпи към дядо си и се хвърли в прегръдките му. Изведнъж усети уязвимостта на стареца и изпита чувство на срам. Херцогът изобщо не изглеждаше грубиян, какъвто го бе обрисувала Вивиан, и Дейвид се упрекна, че се забърка в измамата. Окончателно осъзна, че ако всичко вървеше по плана, той щеше да бъде принуден да носи името Александър Уейкфийлд до края на живота си. Дейвид Маркъм бе мъртъв или щеше да е мъртъв, ако се опиташе да оживее отново. Сега беше Александър Уейкфийлд и по думите на Вивиан — никой не можеше да докаже противното.

— Липсвахте ми, дядо — развълнувано каза Дейвид и си представи, че пред него стоят мъртвите му родители.

— Беше едва на седем години… когато изчезна — промълви Едуард и го пусна. После бавно седна в стола си.

— Знам. Забравил съм много неща, но си спомням за вас. — Изведнъж му се прииска наистина да е така.

— Седни и ми разкажи какво се случи. Интересувам се най-вече от Катрин и баща ти — подкани го той.

Дейвид започна да разправя старателно скалъпената от Вивиан история. На някои места се впускаше в подробности, а на други говореше по-общо, точно както го бе учила тя, докато най-после свърши.

— Значи са ви нападнали пирати — умислено отбеляза Едуард. Макар да не се усъмни в думите на младежа, нещо в тях го притесняваше и той не повярва веднага на тази история. Милостивият господ знаеше колко много желае това момче да е Александър, но съмнението не му даваше мира. — Едно време пиратите ти харесваха.

— Не и сега — отвърна Дейвид категорично.

— Естествено — каза херцогът с усмивка. — Далтън, готова ли е закуската?

— Да, Ваша Светлост. Сър Таунсенд ви очаква в трапезарията и ако желаете, може да се преместите там.

Прислужникът се притече на помощ на херцога, но Дейвид го изпревари.

— Далтън, имате ли нещо против аз да му помогна?

Разбраха се с поглед и Далтън великодушно отстъпи. Едуард одобрително погледна Александър и се облегна на силната му ръка, за да измине така краткото разстояние до трапезарията.

Следващите няколко часа преминаха в разговори и всеки изминат миг правеше на стареца все по-голямо впечатление. По-късно измореният херцог се извини и се оттегли в стаята си, за да си отпочине преди вечеря.

— Ваша Светлост… — започна Далтън с известно колебание, щом останаха насаме. — Май не сте напълно сигурен, че този младеж е нашият Александър. Тревожи ли ви нещо? Аз мисля, че е той.

— Не знам, Далтън. Не съм бил никога толкова объркан — сподели той, докато слугата му помагаше да се намести в леглото. — Когато споменах за пиратите, Алекс изобщо не реагира, а забрави и за корабчето…

— За играчката ли става въпрос, Ваша Светлост? — Далтън знаеше много добре за какво говори господарят му. Александър не се бе отделял от корабчето си до момента, в който изчезна.

— Да. Въобще не попита за нея — намръщи се херцогът. — Може би е бил твърде малък, за да си го спомня.

Когато Далтън слезе долу, другите все още бяха в трапезарията.

— Искате ли да ви заведа до вашите стаи? — запита той.

— Сър Таунсенд, тази вечер ще останете тук, нали?

— Да, Далтън, благодаря ви.

Старецът им показа стаите. Дейвид остана последен.

— Заповядайте, лорд Александър — каза Далтън и отвори вратата на стаята от детството му.

Дейвид влезе вътре и видя, че отговаряше на описанията на Вивиан. Стори му се, че херцогът не е променил нищо в нея, откакто истинският Алекс бе изчезнал. Дейвид погледна косо слугата.

— Нищо не е променил…

— Да — потвърди Далтън. — Веднага си тръгвам. Ако се нуждаете от нещо, дръпнете звънеца. Вечерята ще бъде сервирана в седем и половина.

— Благодаря, Далтън.

Старият човек излезе и Дейвид остана сам в спалнята на момчето, чиято самоличност си бе присвоил. Чувстваше се като натрапник, като пришълец. Обходи стаята, пипна масивния гардероб от орехово дърво и огромния креват с балдахин.

Внезапно му се прищя да подиша малко чист въздух и излезе. Не искаше да привлича вниманието върху себе си и затова се движеше безшумно из замъка. Описанията на Вивиан за сградата му бяха помогнали много и той без затруднение я обхождаше: разглеждаше портретите по стените и надничаше през прозорците, за да свикне с разположението на градините и поляните. Спомни си, че истинският Александър е обичал да ходи на огледалното езеро и излезе от замъка, след което тръгна по една павирана пътека, заобикаляща сградата. След няколко минути се озова в края на цветната градина и покрай висок плет се спусна по склона. Най-после стигна до езерото.

Дейвид седна на обраслия с мъх бряг и зарея поглед над водата. Предполагаше колко скъпо е било това място за седемгодишното момче, което всеки ден е играло тук. Усети, че съжалява за изчезналия и вероятно мъртъв Александър. Намираше за ужасно тъжен факта, че детето е било откраднато от любящия му дядо и си обеща да се опита да бъде възможно най-добрият внук.

Както седеше самотен и умислен, изведнъж чу гласове, които идваха от другата страна на плета:

— Мати, видя ли го? Забеляза ли колко е красив? — Задъхан женски глас с ирландски акцент попита невидимата си събеседничка.

— Да, мис Тес — отговори жената на име Мати, но гласът й прозвуча неодобрително.

— Не го ли намираш прекрасен? — въздъхна Тес.

— Хубав е като баща си — каза Мати с пренебрежение.

— А това лошо ли е? — Тес бе изненадана.

— Много млада си, за да го помниш. Не беше тук по времето на лорд Ейвъри. Да се надяваме, че поговорката „Крушата не пада по-далеч от дървото“ не се отнася за сина му.

— Не те разбирам.

— Негова светлост е добър и разбран човек — поучително каза Мати, — но синът му Ейвъри изобщо не приличаше на него. Беше нехранимайко, петнеше името на семейството си. Създаде доста неприятности на херцога.

Тези думи изумиха Дейвид, но той не се обади.

— Какво е сторил?

— Носеха се слухове, че играе комар и тем подобни. Разбира се, никой не бе напълно сигурен в това. Далтън знае всичко, но не иска да ни каже. Запомни, че не бе добър човек и херцогът направо се отърва от него.

— И мислиш, че лорд Александър е такъв?

— Времето ще покаже, Тес, но на твое място не бих го гледала така, сякаш е завърналият се Спасител. Не си за него, момиче. — Двете жени се отдалечиха и гласовете им заглъхнаха, без да разберат, че са подслушани.

Отначало разговорът им забавляваше Дейвид, но информацията за „баща му“ го смая. Шокира го фактът, че Ейвъри е бил пройдоха, а Вивиан никога не бе споменавала за недостатъците на любимия си съпруг. Това обясняваше до голяма степен начина, по който тя манипулираше и използваше хората. Вероятно се бе учила от съпруга си, а може би двамата бяха замесени от едно тесто. При тази мисъл той се почувства по-зле. Стана и тръгна към къщата, за да се приготви за вечеря. Вътре неволно се запита коя от прислужничките е Тес.

Следващите няколко дни минаха спокойно. Вивиан изглеждаше напълно доволна от развитието на нещата. Дейвид усещаше, че двамата с херцога се разбират доста добре, но забеляза, че старият благородник никога не се обръщаше към него с малкото му име. Наричаше го моето момче или синко, но никога Александър. Единствено това му подсказваше, че не е напълно приет.

Дейвид свикна да ходи до езерото всеки следобед и това му доставяше удоволствие. На третия ден от пристигането си се мотаеше на брега, когато забеляза, че херцогът се приближава към него по пътечката край плета.

— Предчувствах, че може да те открия тук. Далтън ми каза, че всеки ден се разхождаш — обясни му Едуард, без да сваля поглед от него.

— Харесва ми тук. Толкова е тихо и спокойно…

— Отвлякоха те от това място. Спомняш ли си нещо? — Погледът му не трепна. Несигурността го бе уморила. Далтън беше сигурен, че това е Алекс. Вивиан и Таунсенд също. Защо той все още се съмняваше?

— Не съвсем. Спомням си само, че ме беше страх и… — Дейвид се престори, че загрижено рови в паметта си, за да си припомни подробности от една отдавна отминала неприятна история. В този момент погледна Едуард и забеляза малкото корабче в ръката му.

— Но това е моят кораб! Ти си го запазил! — Бе страшно благодарен на Вивиан, че многократно го бе предупреждавала за тази играчка и пристъпи напред, за да я вземе от херцога, който му я подаваше.

— Спомни си… — с облекчение въздъхна Едуард и премина към следващото изпитание, с цел да получи последното необходимо доказателство. Забеляза, че младежът държи кораба така, сякаш бе съкровище. — Още ли искаш да изпишеш онова име върху него? Възнамерявахме да го направим заедно.

Дейвид нямаше ни най-малка представа за избраното от Александър име и очевидно Вивиан също не го знаеше. Като прикри добре внезапно обзелия го страх, той бързо премисли и отговори:

— Още желая да му дам име, но сега искам да го нарека „Завръщане“, дядо. За мен е важно само това, че се върнах и вече сме заедно.

На Дейвид не се налагаше да крие истинските си чувства зад актьорската маска. Херцогът започваше да му харесва. Той бе истински джентълмен — почтен и прям — и това го правеше напълно различен от Дейвид. Погледите им се срещнаха.

Едуард се взря в него, защото знаеше, че е дошло време да вземе решението си. Искаше му се това да е Александър. Момчето наистина си спомняше за корабчето. Този факт би задоволил всеки друг на негово място, но той се смущаваше от това, че младежът явно не се сеща за името „Ятаган“, което бе означавало толкова много за тях двамата. Едуард бе склонен да му повярва и затова най-накрая отхвърли обзелите го опасения. Александър би изглеждал точно така сега. Дори бе запазил някои изражения и жестове от детството си. Не си спомняше името на една играчка, измислено от него преди около деветнадесет години, но това не доказваше, че е мошеник.

Херцогът пристъпи към внук си и положи своята разтреперана набръчкана ръка на широките му плещи.

— Прав си, Александър. Единственото важно нещо е, че сме отново заедно…

В този миг Дейвид разбра, че старецът му е повярвал. Вместо да се радва, той се почувства нещастен. Когато се наведе и пусна кораба да плава по гладката водна повърхност, дойде му наум една спасителна мисъл: да се стреми с всички сили да направи херцога щастлив през останалите дни от живота му. Трябваше да стане херцог, с когото Едуард би се гордял. Дължеше това на стареца.