Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Втора глава

Едуард стоеше до леглото и се взираше в Александър, който лежеше, свит на кълбо, на едната си страна, дълбоко заспал, стиснал здраво малкия кораб в ръчичката си. Бавният ритъм на детското дишане бе толкова спокоен, че той се усмихна. Колкото по-груб и изпълнен с неприятности ставаше светът, толкова по-ярко блестеше детската невинност — като стожер на добротата в непрогледната тъмнина на нощта.

Тежка въздишка се откъсна от гърдите на херцога, докато наблюдаваше спящото момче и се радваше на красотата му — плътната завеса на миглите му, която се открояваше на фона на нежните розови бузки, и буклите на разрешените му абаносови къдрици, обрамчващи детското му личице. Опита се да си представи как ще изглежда, когато порасне. Външно Александър беше истински Уейкфийлд — от цвета на косата и очите до обещаващия си ръст, но всяка прилика с бащата се изчерпваше с това. Като дете Ейвъри никога не бе проявявал любознателността и жаждата за знания, присъщи на Александър, нито пък някога бе проявявал внимание и любезност. От детството си Ейвъри бе егоцентричен и суетен, мислеше първо за своите удоволствия и не приемаше съвети, дори те да бяха разумни. Александър бе общителен и внимателен, добър. Момчето бе жизнено и показваше желание да се учи и Едуард искаше да бъде сигурен, че то щеше да се развива в тази насока.

Едуард се подразни, че неговият пропаднал син се прокрадва в мислите му. Не искаше да мисли за Ейвъри. Той и Ребека бяха положили толкова грижи за него, за да видят как ден след ден затъва все по-дълбоко в блатото на покварата. Едуард реши още тогава, че няма да подпомага духовното пропадане на сина си. Ейвъри бе станал изпечен мошеник и той почти бе изгубил надежда, че някога ще се промени. Отсега нататък Едуард щеше да съсредоточи усилията си да осигури щастливо и безгрижно детство на Александър и щеше да използва всички средства, за да постигне тази цел. Щеше да отгледа своя внук, за да заеме неговото място на херцог. Щеше да му повери херцогството, защото знаеше, че момчето ще цени титлата, така както той я ценеше.

Окрилен от тази мисъл, Едуард се извърна, за да намали пламъка на лампата. Не я изгаси напълно, а я остави да гори със слаб златист блясък, така че да бъде светло и да не се изплаши детето, ако се събуди през нощта. След като хвърли последен поглед към внук си, за да се убеди, че спи спокойно, той излезе тихо от стаята.

 

Ейвъри бе ядосан, когато си тръгна към Лондон и измина разстоянието за кратко време. Зарадва се, като разбра, че Вивиан все още беше в градската им резиденция, тъй като изгаряше от нетърпение да се посъветва с нея какъв ще бъде следващият им ход. Тя бе предсказала яростната реакция на баща му и сега той имаше нужда да получи потвърждение, че е постъпил правилно.

Вивиан го посрещна на вратата. Тя се взря в лицето му, опитвайки се да открие по него резултата от посещението при баща му, и видя каквото й бе необходимо в изпълнения с възмущение поглед.

— Ти бе права, че Александър е неговото уязвимо място, но не бе предвидила, че ще се ядоса, ако поискаме да вземем момчето при нас.

— Той беше ядосан?

— Бесен — потвърди Ейвъри, докато си наливаше уиски от кристалната гарафа в барчето.

— Какво каза?

— Каза, че ако някога отново го заплашим, че ще си вземем момчето, ще заличи името ми от завещанието си. И този път, скъпа съпруго, той наистина го мислеше.

— Проклятие! Нелепо е да сме принудени да водим такъв живот. Ти си бъдещият херцог! Защо трябва да пълзим пред него за всеки паунд? Трябва да направим нещо!

— Съгласен съм с теб, но какво?

Докато му обясняваше коварния си план, Вивиан присви очи като котка.

— Ще се отървем от момчето. Баща ти няма да посмее да те лиши от наследство, ако момчето изчезне. Ти ще бъдеш неговият единствен наследник.

— Да се освободим от него? Но как?

— Ще инсценираме отвличане. По този начин не само ще се отървем от този лигльо, но ще получим и значително състояние.

— Искаш да го убием ли?

Вивиан повдигна рамене.

— Откровено казано, предпочитам баща ти да е мъртъв, но не е възможно да го постигнем. Твърде добре го охраняват. Винаги има някой около него. От друга страна, момчето не означава нищо за мен. Не ме е грижа какво ще стане с него. От деня на зачеването си той ми носи само неприятности. — Спомни си как трябваше да се откаже от своите пътувания заради бременността, за да даде живот на дете, което не бе искала. Майчинското чувство й бе също толкова чуждо, колкото бащинското на Ейвъри. Единственият биологичен инстинкт, който притежаваше, бе този за оцеляване. — Какво мислиш?

Ейвъри прецени предложението й и разбра, че е добро, колкото и дълбоко да бе презрението на баща му към него, той знаеше, че няма да позволи херцогството да попадне в чужди ръце. Когато Александър изчезне, Ейвъри нямаше да има съперник за титлата. Тя щеше да бъде негова. Беше убеден, че баща му никога нямаше да направи връзка между него и „изчезването“ на сина му. Струваше му се съвършено.

— Опасно е… дори е грешно, но ще свърши работа — съгласи се той. — Струва ми се, че този път си надминала себе си.

— Благодаря, скъпи.

— Добре, какво искаш да направя аз?

Тя веднага му изложи плана в подробности.

— Значи — решено! — каза Ейвъри, след като разбра какво се искаше от него.

— Да. Кога мислиш, че можеш да го организираш?

— Утре ще направя няколко дискретни проучвания в града и ще наема хората. После ще бъде въпрос само на изчакване на най-подходящото време.

— Не можем да чакаме прекалено дълго, скъпи. Помни това. — Вивиан се приближи към съпруга си, обви ръце около врата му, притисна се към него и го целуна. Беше доволна, че той прие с въодушевление нейния план и смяташе да го възнагради щедро тази нощ.

Винаги неин чувствен роб, Ейвъри веднага отвърна на близостта й.

— Не се тревожи, любов моя. По това време следващата седмица ще имаме достатъчно пари да се разплатим, а после — в по-добри времена — ще получим и останалите.

— Винаги съм искала да бъда богата, Ейвъри. Истински богата. — Започна да го гали.

Всякакви мисли, свързани с отвличането, се изпариха от главата му и той се остави на нейните опитни милувки.

 

Едуард седеше угрижен зад бюрото си. Искаше му се да вярва, че заплахата на Ейвъри да му отнеме Александър е само празнословие. Колкото повече мислеше за нея, толкова повече тя го тревожеше. Знаеше какъв човек е синът му и се страхуваше.

— Татко? — Катрин стоеше на прага на кабинета му само по нощница и лек халат, с разпуснати златисти коси, падащи като ослепителен водопад надолу по раменете й, в очакване да я покани да влезе при него. По време на вечерята баща й й се видя доста умислен и тя се безпокоеше, че нещо лошо се бе случило между него и Ейвъри. Бе изчакала да се увери, че Александър е в леглото си, преди да дойде тук и да разбере дали баща й иска да поговори с нея за случилото се.

При звука на Катрининия глас Едуард вдигна глава и видя угриженото й лице.

— Да, Катрин. Какво има?

— Просто се питах… — Влезе в стаята и се изправи пред него. — Не сме говорили за днешното посещение на Ейвъри.

Едуард промърмори нещо потвърдително, докато я канеше с жест да седне в едно кресло.

— Не, не сме.

Усети едва доловима нотка на горчивина в гласа му и разбра, че нещо сериозно се бе случило между двамата.

— Какво стана?

— Всъщност нищо необичайно — започна той. — Информирах брат ти, че няма да получи пари от мен, докато не се промени.

— Да разбирам ли, че тази новина не му е харесала?

— Той отправи заплаха…

— Каква точно? — попита Катрин, с очи, разширени от ужас при мисълта, че брат й е бил толкова глупав, за да поеме риска да си навлече гнева на баща им.

— Опита се да ми отнеме Александър.

— Какво? Но те никога по-рано не са го искали…

Той вдигна ръка, за да я успокои.

— И сега не го желаят истински. Убеден съм, че е хитрост, за да ме изнудят, но аз не се хванах на въдицата им.

— Слава богу! Щях непрекъснато да се тревожа за Алекс, ако го принудеха да живее при тях.

— Това никога няма да се случи! Аз лично ще се погрижа. Парирах неговата заплаха с още по-твърда заплаха от моя страна. Ако се опита да отведе Александър, ще и плати скъпо за това.

Успокоена, Катрин се усмихна на баща си.

— Добре. Момчето е част от нашето семейство. Тук е щастливо.

— И ние ще се погрижим това да не се промени — заключи Едуард. Сега, след като бяха поговорили, се чувстваше малко по-добре, но нещо много незначително продължаваше да го тормози. — Само едно нещо…

— Какво?

— Бъди много бдителна по отношение на Александър.

— Мислиш, че Ейвъри може да опита нещо?

— Вероятно съм прекалено предпазлив, но…

— Със сигурност те няма да… — започна Катрин и премълча. Познаваше толкова добре Ейвъри и жена му, че можеше да очаква всичко от тях. Потрепери цяла при тази мисъл.

— Докато е с теб, той ще се чувства добре — увери я баща й. — Ще отсъствам най-много три седмици.

— Ще внимавам винаги да бъде около къщата, за всеки случай.

Нейните думи го накараха да се поуспокои.

— Ти си добра дъщеря, Катрин. Надявам се, че младият Ратклиф разбира и оценява това. — Очите му заблестяха при мисълта за нейния ухажор лорд Джералд Ратклиф, син на пера на Уудли.

— О, той го разбира, татко — отвърна му тя с усмивка, когато си спомни за русокосия красив мъж, който бе неин годеник. Беше се влюбила лудо в него още при първата им среща, състояла се едва преди няколко месеца, и въпреки че имаше репутация на женкар, той бе започнал да отвръща на чувствата й. Веднага бе поискал ръката й, казвайки, че не би дал шанс на някого да я открадне, и сега приготовленията за тяхната сватба през есента бяха напреднали.

— Добре. — Едуард избута креслото назад и се изправи. Денят бе дълъг и той се чувстваше много уморен. Перспективата да се събуди призори не му бе много приятна, но знаеше, че се налага да замине. Приготовленията за пътуването бяха направени. Херцогът заобиколи бюрото и нежно целуна Катрин.

— Лека нощ, татко.

— Лека нощ, скъпа. Ще те видя ли призори преди тръгването си?

— Разбира се. И двамата с Алекс ще сме будни, за да те изпратим — обеща тя и те се оттеглиха в спалните си.

Катрин спази обещанието си. На следващата сутрин тя и Алекс придружиха Едуард до входа на замъка Хънтингтън, където го очакваха каретите с фамилни гербове. Едуард не разбираше много добре чувствата, които го вълнуваха в този момент, но тревогата, която го бе тормозила предишната нощ, продължаваше да го измъчва. Опита се да не й обръща внимание, като си каза, че е просто един изглупял старец, докато прегръщаше и целуваше дъщеря си, а след това и внук си. Но незнайно защо, не можеше да се раздели с него толкова лесно.

— Ще се държиш ли като добро момче, докато ме няма, и ще слушаш ли леля Катрин? — Херцогът попита Александър така, както разговарят големи мъже. Почувства непреодолимо желание да прегърне детето и да го притисне близо до сърцето си, но се овладя.

— Да, сър — отвърна Александър и погледна към дядо си. Долната му устна леко потреперваше при мисълта за самотата, която го очакваше след заминаването на дядо му. Но знаеше, че той не одобрява откритото показване на чувствата и бе решил да не го разочарова.

— Добро момче. Ще се видим, когато се върна. — Едуард го потупа по рамото, после се отправи към каретата.

Колкото и да бе смел, Алекс бе само на седем години и не можеше просто да гледа как Едуард заминава. Твърдата му решимост да не го прегръща и да не плаче изведнъж бе забравена, когато момчето осъзна, че дядо му наистина заминава. Алекс се втурна след херцога, изпитал неистово желание да го прегърне.

— Дядо! Дядо! Почакай!

Със сълзи на очите Катрин видя как баща й се обърна и изчака тичащото към него дете. Без да се поколебае дори за миг, херцогът се наведе и вдигна на ръце момчето. Това бе незабравим, дълбоко вълнуващ миг и за тримата.

— Дядо, връщай се по-скоро… Ще ми липсваш — говореше Алекс, докато сключваше малките си ръчички около силния врат на дядо си.

— Ще се върна. Ти също ще ми липсваш — призна Едуард със задавен глас, ядосан на себе си заради напиращите в очите му сълзи, и на свой ред прегърна момчето.

— Веднага щом се върна, ще нарисуваме онова име върху твоето корабче. Какво ще кажеш?

Алекс кимна нетърпеливо.

— Чудесно, сър. — Сплете ръчички за последен път около врата му и го прегърна силно. След това херцогът внимателно пусна детето на земята и то се затича към леля си.

Едуард се загледа в тях, сякаш да ги запомни завинаги неговата красива дъщеря и прекрасния му малък внук, вдигна ръка за сбогом и се качи в каретата.

Катрин и Алекс останаха на алеята и гледаха, докато свитата на херцога се скри надолу по главната алея. Едва тогава се върнаха в къщата. Странно усещане за лошо предчувствие измъчваше Катрин, но тя си наложи да мисли, че то е породено от снощния разговор с баща й. В Хънтингтън бяха добре защитени и в пълна безопасност. Нищо нямаше да се случи. Беше уверена в това.

 

Тридесет и една годишният лорд Джералд Ратклиф видя през прозорчето на каретата си как кочияшът свива по широката алея, която водеше към имението Хънтингтън. Изминали бяха три седмици, откакто Катрин бе напуснала Лондон заедно с баща си, и той с нетърпение очакваше срещата си с нея, а и с херцога… особено с херцога.

Хитра усмивчица се изписа на благородното му красиво лице, докато си мислеше за финансовите дивиденти, които бракът с Катрин щеше да му донесе. Вярно, той бе наследникът на пер Уудли, но докато баща му притежаваше титлата пер, парите им бяха почти привършили. Обстоятелствата го принуждаваха да си търси избраница, която не само да напълни хазната на Уудли, но също така да отговаря и на неговото обществено положение.

Беше чист късмет, че Катрин бе толкова наивна, колкото и богата. С внимателно подбрани комплименти и няколко откраднати целувки Джералд бе успял да я накара да се влюби в него буквално за една нощ. Смяташе това за забележително постижение, тъй като не бе единственото младо конте, което се опитваше да сложи ръка върху впечатляващата й зестра.

Колкото безпощаден и пресметлив да бе Джералд при омотаването на жертвата си, той не можеше да се оплаче от избраницата си. Въпреки че не бе божествено красива, Катрин бе привлекателна жена и макар да не изгаряше от безумна страст по нея, Джералд разбираше, че тя притежава всички необходими качества, за да се справи блестящо като негова съпруга и бъдеща контеса на Уудли. Отново се усмихна при мисълта, че няма да му е трудно да я направи майка. Наистина настоящата му любовница не бе ентусиазирана от перспективата да вземе Катрин за своя жена, но бе успял да я утеши със скъпи дрънкулки, като й обеща повече, много повече, след като мине годежът — купени с парите на Катрин, разбира се.

Когато каретата премина последния завой на алеята и замъкът Хънтингтън се показа, неочаквано на челото му се появи бръчка, а от устните му се изплъзна груба ругатня.

Знамето, показващо, че херцогът си е в имението, беше свалено. Херцогът отсъстваше от Хънтингтън! Обзе го безсилен гняв. Беше пропътувал цялото разстояние от Лондон дотук с намерението да се преструва на заслепен от любов мъж, за да се хареса на херцога и на дъщеря му, а излизаше, че всичките му усилия бяха напразни. Нямаше как да накара възлюбената си да припадне от неговата изпепеляваща страст, ако тя не беше тук. Стисна зъби и реши да разбере къде точно бяха отишли, за да ги последва.

Бо Кели и Джак Ландерс бяха свикнали да въртят непочтената си търговия в града, ето защо не се чувстваха много удобно и спокойно, докато клечаха в очакване в шубраците край парка на имението Хънтингтън. Бяха се придържали към описанието на имението, което техният тайнствен нов шеф бе приложил към писмото, и до този момент не бяха се натъкнали на никакви трудности, но оттук нататък започваха опасностите. Знаеха, че трябва да са много предпазливи. Всеки миг можеха да ги видят, а ако това се случеше, проваляха се шансовете им да отвлекат момчето и да спечелят много пари за малко време. Трябваше само да грабнат детето, да го заведат в Лондон, без да бъдат забелязани, и да го оставят със завързани ръце и очи в една от каютите на кораба „Делфин“. Бо и Джак смятаха, че ще е лесно. Трябваше само да действат безшумно. Никой не можеше да знае, че са тук и така трябваше да бъде. Изненадата беше важна.

Доловиха шум, приличащ на детски глас, идващ откъм замъка, и се напрегнаха, докато се оглеждаха алчно за хлапето, което трябваше да отвлекат. Двамата погледнаха нагоре, след като чуха стъпки по пътеката, водеща към огледалното езерце недалеч от тях. Погледите им бяха приковани в края на градинската пътека, където всеки миг, бяха сигурни в това, щеше да се появи момчето. Тръпки на вълнение преминаха по телата на двамата главорези. Скоро, много скоро наградата щеше да бъде тяхна. И на двамата им се прииска да се изкикотят от радост, толкова добре се нареждаха нещата…

Алекс тръпнеше от вълнение. Цял ден бе чакал леля си, за да отидат заедно до огледалното езерце, и сега най-после щеше да пусне на вода своето корабче. Затича надолу към водата и пусна „Ятаган“ да плава, докато Катрин наблюдаваше от разстояние, застанала на обраслия с трева бряг. Алекс с удоволствие гледаше как малкото корабче се носи по спокойната повърхност на езерцето.

Разбойниците бяха готови. Разположението на езерцето бе идеално за начинанието, в което се надяваха да успеят, тъй като бе скрито от замъка посредством гъст и висок жив плет. Мислеха, че това е най-добрата възможност, която можеха да очакват, и бавно започнаха да се приближават към момчето, постоянно нащрек да не бъдат забелязани от някого. Смятаха да го нападнат със светкавична бързина, но тъкмо когато се приготвяха да изскочат от храстите и да хванат Алекс, Бо и Джак видяха Катрин.

Гняв обзе двамата мъже и те тихо наругаха младата жена, която объркваше плана им. Спогледаха се ядосано, а след това приклекнаха още по-ниско в гъсталака, за да са сигурни, че тя не ги вижда. Въпреки че бяха раздразнени, щяха да очакват друга възможност. Парите бяха твърде много, за да се провалят.

Катрин и Алекс се забавляваха чудесно край езерцето. Денят беше прохладен и приятен. Смееха се, разговаряха и просто си играеха заедно. Алекс намираше Катрин за най-прекрасната жена на този свят и се питаше защо майка му, която считаше за студена и непохватна, не беше като леля му. Харесваше му смехът на Катрин, обожаваше нейните топли прегръдки и приятния й парфюм.

— Катрин?

Гласът на Джералд Ратклиф прониза следобедния въздух и сложи край на това, което за Алекс значеше щастие.

— Катрин? — Джералд се появи откъм замъка и прекоси градините, широко усмихнат. Когато слезе от каретата си, очакваше да му кажат, че Катрин е заминала с баща си към някое друго тяхно имение. Изненадата му, като откри, че тя е тук, бе непресторена и той бе доволен, че този път е без придружители…

В първия миг Катрин не можеше да повярва, че чува гласа на своя годеник. После, когато той извика повторно, едва успя да сподави вика си от вълнение.

— Джералд? Тук съм… Край езерцето. — Изправи се и бързо изтупа тревите и листата от широката си пола, така че да изглежда възможно най-добре пред него.

Чул Катрин да вика неговото име, Джералд незабавно тръгна към нея. Постара се да придаде на лицето си изражение, подобаващо на безумно влюбен мъж. Когато най-накрая я видя, ускори крачките си, а когато стигнаха един до друг, направо я грабна във възпламенените си обятия.

— Скъпа моя, липсваше ми — каза Джералд, преди да я целуне.

Катрин се развълнува от признанието му и доволно се отпусна в ръцете му. Всяка мисъл за Алекс бе пометена при допира на устните му върху нейните.

Алекс се намръщи, докато ги наблюдаваше, и с цялото си сърце искаше леля му да помоли Ратклиф да я пусне.

Беше виждал този човек само няколко пъти, но още при първата им среща разбра, че не го харесва. Алекс не можеше да каже какво точно у Ратклиф го правеше толкова неприятен и в действителност това не беше важно. Той остана на мястото си в очакване да се разделят.

След каращата я да губи дъха си прегръдка на Джералд Катрин възвърна благоразумието си. Бързо се отдръпна от годеника си, леко почервеняла от смущение, че бе загубила контрол над себе си. Само неговото докосване й бе достатъчно, за да се отпусне в прегръдките му.

— Не, Джералд — каза му тя тихо. — Алекс е тук.

Джералд повдигна очи и видя, че момчето ги наблюдава. Струваше му голямо усилие да се въздържи да не нареди на хлапето да се върне в замъка, за да останат те двамата насаме.

— Извинявай, скъпа, но толкова се зарадвах, че те виждам отново, и не можах да се овладея.

При това обяснение Катрин се изчерви още повече.

— Знам, ти също ми липсваше.

Доволен от нейното признание, той повдигна нагоре с пръст брадичката й и я целуна още веднъж.

— Щастлив съм.

Гледаха се в продължение на един безкраен миг. Катрин бе замаяна от щастие. Намираше го за най-прекрасния мъж на света и изпитваше удоволствие при мисълта, че е пропътувал разстоянието от Лондон дотук само за да я види. Въпреки това разбираше, че не може да остане вечно в прегръдките му. Особено когато Алекс бе с тях.

— Ще влезем ли в замъка да се поосвежим малко? Сигурна съм, че си изморен след дългото пътуване.

— Беше изтощително, но си струваше, щом сега сме заедно — отвърна той галантно и я прихвана през кръста. — Да влезем и да пийнем нещо разхладително. — Понечи да се обърне и да тръгне към замъка, но тя като че ли се дръпна.

— Алекс… Ела, мили. Прибираме се в замъка.

— Трябва ли и аз да идвам? Не мога ли да остана тук и да си играя? — Не искаше да се връща в сградата, особено сега, когато Ратклиф беше тук. Колкото по-надалеч от него се намираше, толкова по-добре.

Катрин се изкушаваше да му разреши да остане сам навън, но предупредителните думи на баща й отекнаха в съзнанието й. Колкото и да й се искаше да прекара известно време насаме с Джералд, не можеше да подложи на риск безопасността на племенника си.

— Можем да излезем пак по-късно. Какво ще кажеш? — протегна подканящо ръка към него.

Алекс стрелна с гневен поглед Джералд, но послушно се подчини, хвана леля си за ръка и тръгна по пътеката, без да се оплаква.

Тримата влязоха в замъка, изглеждаха истински щастливи. Ако някой му бе казал какво впечатление правеха, Ратклиф щеше да се усмихне на резултата от актьорските си умения. Презираше децата и техните капризи. Бяха шумни, досадни и въпреки че знаеше, че някой ден самият той ще създаде наследник на неговата титла, не смяташе да му отделя голямо внимание, преди детето да порасне.

Свити в храсталака близо до блестящата водна повърхност на езерцето, Бо и Джак бяха бесни.

— По дяволите! Бяхме толкова близо!

— И аз това казвам — „бяхме“ — процеди през зъби Джак. — Сега какво ще правим? Ще си тръгваме ли?

— Не! Ще чакаме. Нали я чу да казва, че отново ще се върнат тук по-късно?

— Да, но това може да означава след часове…

— Имаш ли по-добро предложение? — озъби се Бо.

— Ами… Аз…

— Искаш да получиш парите, нали?

— Да.

— Тогава млъкни!