Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Тридесет и четвърта глава

Едуард стоеше на прозореца в кабинета си и гледаше навън към малката градина в задния двор на къщата. Усмихна се доволно. Бе преживял много черни мигове в живота си, но сега бяха избледнели и забравени. Най-после всичко бе както трябва. Семейството му отново се бе събрало и това бе всичко, което винаги бе желал.

При мисълта за свободата на Александър и сватбата му с Тори очите му се изпълниха с щастие. Беше скромна семейна церемония, но те бяха пожелали точно това. Тори беше красива булка, Александър — чудесен младоженец. Родителите на Тори бяха пристигнали точно навреме за сватбата. Те също усетиха дълбоката любов, която ги свързваше. Новото семейство се надяваше да получи Божията благословия и да бъде щастливо.

Александър му бе казал, преди да отпътува за медения месец, че има намерение да се установи в Англия и да заеме полагащото му се място на негов наследник. Тази новина го въодушеви и на Едуард му беше трудно да запази спокойствие. Чакаше с нетърпение времето, когато ще бъдат двамата. Бяха се уговорили, че първото нещо, което ще направят, когато Алекс се върне, и да напишат името „Ятаган“ на корабчето — играчка. Това бе нещо, което бяха отлагали прекалено дълго.

Изведнъж Дейвид изплува в мислите му. Едуард се почувства добре от начина, по който нещата се развиха за него.

След като научи цялата истина за измамата на Вивиан, той разбра трудната ситуация, в която е бил притиснат Дейвид. Едуард оцени високо бързата му реакция в инсценирането на „смъртта“ на Серад след бягството. Александър вече можеше да заеме мястото си на бъдещ херцог, без никой да разбере за пиратското му минало.

Едуард избягваше въпросите за самоличността на Дейвид, когато разказваше за изнудването на Вивиан. Бе обикнал Дейвид такъв, какъвто е, и искаше да осигури бъдещето му. Когато научи за любовта му към Тес, го изпрати в Хънтингтън с благословия. Знаеше, че Дейвид възнамерява да й предложи женитба и се надяваше да бъдат щастливи колкото Алекс и Тори.

След всичко това идваше ред на Катрин. При мисълта за любимата му дъщеря усмивката на Едуард стана меланхолична. Въпреки че току-що се бяха събрали, той трябваше отново да се раздели с нея. Катрин бе дошла при него на сутринта след отвличането на Александър от затвора с вестта, че обича Малик и възнамерява да се върне в Алжир, за да се омъжи за него.

Едуард бе развълнуван от решението й. Тя остана в Лондон, за да отпразнуват сватбата, и отпътуването й бе насрочено за днес. Шум от входа го изтръгна от мислите му и той се обърна, за да види Катрин, изправена до вратата.

— Добро утро, татко.

— Добро утро, мила. Изглеждаш чудесно тази сутрин — направи й комплимент. Тя стоеше пред него, облечена в дневната рокля, която спешно бяха поръчали на шивачката. Беше с цвета на очите й и Катрин бе много красива в нея…

Дъщеря му благодари и се усмихна нежно. Бе толкова щастлива от завръщането си у дома! Но сега бе време да помисли за бъдещето си. Беше жена, влюбена жена, и трябваше да забрави детските си мечти. Обичаше Малик и искаше да му го каже.

— Мисля, че е време да се отправим към кораба.

— Опакова ли багажа си?

— Да, Алмира е приготвила всичко.

— Не искам отново да те загубя — отбеляза Едуард, като се приближи към нея и я целуна бащински.

— Ти не ме губиш, татко — каза му Катрин с тъжна усмивка. — Искам да изпълниш обещанието си към мен и да ме посетиш в Алжир с Алекс и Тори.

— Ще дойдем. Искам да се срещна с мъжа, който е спечелил сърцето ти.

— Малик е чудесен. Сигурна съм, че ще го харесаш — потвърди тя. Сърцето й заби по-силно при мисълта за Малик и за това колко нещастен е бил, когато го напусна. Липсваше й. Болеше я истински за него и тя с нетърпение очакваше момента, в който ще му каже за любовта си.

— Ако ти и Алекс го харесвате, повече не мога да желая.

— Ваша Светлост, каретата чака — съобщи Далтън.

— О, Далтън! Ще ми липсваш! Ще пътуваш ли с татко, когато той дойде да ме види?

— За мен ще бъде чест! — отговори той, горд от това, че тя го е поканила.

Катрин го прегърна и целуна по бузата.

— Грижи се за татко — прошепна тя в ухото му.

— Разбира се. — Далтън гледаше как Едуард я изпраща навън и как влизат в каретата. Потеглиха и той влезе вътре, като изтри сълзите от очите си.

 

Малик не можеше да намери покой. Не бе спал през нощта, в която Раби бе заминала, и след това трудно издържаше дори и няколко часа сън. Напусна спалнята и се премести в дневната. Запали лампата. Погледът му попадна върху шахматната дъска, която той и Раби толкова често използваха, и усети болката от загубата. Разхождайки се между арките, той гледаше градината и търсеше да открие нещо, което да му даде спокойствие и утеха, но не успяваше. Притежаваше целия свят, но без жената, която обичаше, това нямаше значение.

Потънал в мисли, Малик съзерцаваше черната кадифена нощ отвън, когато чу изненадващи гласове, долитащи отдолу. Намръщи се и се учуди, че някой, освен него, е буден по това време на нощта. Предпазливостта винаги ръководеше решенията му и той взе ножа от нощното шкафче, преди да напусне спалнята, за да провери кой е.

Мухамед чакаше този момент от години. Най-после беше успял да се промъкне в палата и сега всичко, което трябваше да направи, бе да намери Малик и да го убие. Беше сигурен, че пазачите са освободени, тъй като Серад бе загубил кораба си и смъртта му бе оповестена. Това му даваше преимуществото на изненадата и той възнамеряваше да се възползва максимално от нея.

Мухамед тъкмо влизаше в палата откъм градината, когато дочу стъпки, идващи в неговата посока. Очакваше някой от пазачите и не бе изненадан, когато видя Малик. Нападна го моментално, като стреля с пистолета си с намерение да го убие.

Малик успя да издаде само вик, за да предупреди пазачите, преди да падне на колене. Погледна надолу и потресен видя кървави петна по бялата си туника. В съзнанието му нахлуха мисли за Раби и той се свлече на мраморния под. Тъмнината го обзе и го отнесе далеч от болката, душевните терзания и самотата.

Катрин не можеше да повярва, че са стигнали до пристанището. Пътуването обратно до Алжир й се стори безкрайно, а тя нямаше търпение отново да бъде с Малик.

Беше се забулила в алжирската роба в негова чест. Облечена като негова жена, стоеше на палубата и гледаше града, който щеше да бъде нейният истински дом. Сякаш видя целия живот пред себе си.

Алмира стоеше до Раби, радостна, че се завръщат. Само едно нещо не й бе ясно.

— Катрин — попита тя, — как да те наричам сега, когато отново сме в Алжир?

Изражението на Катрин стана някак по-нежно и тя се усмихна на слугинята си.

— Наричай ме Раби. Това име ми избра Малик и отсега нататък ще го нося с гордост.

Алмира отвърна на усмивката й и те нетърпеливо зачакаха да спуснат мостика. След това заедно се отправиха към двореца.

Сърцето на Раби щеше да изскочи от вълнение, щом стигнаха входа. Когато напусна Малик, не осъзнаваше колко го обича, но сега бе разбрала и нямаше да го изостави никога.

— Трябва да видя Малик веднага — каза Раби на пазача. Знаеше, че с прекалено смело, но не обърна внимание на това. Беше много важно. — Моля, предайте му, че ще го чакам в харема.

Пазачът я изгледа странно, но тя не обърна внимание. Предположи, че е изненадан от бързото й завръщане в Алжир. Тя и Алмира продължиха към харема и Раби излезе в градината, за да изчака Малик.

Бе изненадана, когато след няколко минути се появи Хасим.

— Раби… Благодаря на Аллах, че пристигна.

Гласът му прозвуча толкова отчаяно и той изглеждаше така съсипан, че тя веднага се свлече на колене.

— Какво има?

— Баща ми…

— Да не с ранен?

Хасим кимна с глава и я погледна в очите.

— Мислехме, че сме убили Мухамед, когато потопихме кораба му, но той е успял да се измъкне и преди четири дни е влязъл в двореца и стреля по баща ми. Пазачите го убиха, разбира се, но вече бе късно…

Раби видя дълбоката мъка и загрижеността в погледа му.

— Заведи ме при него — поиска тя. — Трябва да го видя. Трябва да говоря с него.

Хасим я изведе от харема.

— От известно време той е в безсъзнание. Изгуби много кръв.

Раби кимаше, докато го слушаше, защото не смееше да проговори. Малик бе близо до смъртта. Можеше само да благодари на Бога, че се завърна, когато трябваше. Решението й стана непоколебимо. Щеше да спаси Малик. Почувства, че е пропиляла безценни години, без да признае любовта си, но сега искаше да направи всичко възможно за него. Той щеше да живее. Нямаше да му позволи да умре.

Хасим я отведе до спалнята на Малик. Пое си въздух и влезе. Малик — нейната любов — лежеше неподвижен в леглото. Лицето му бе бледо, а гърдите му — обвити в бинт. Тя се отправи към него и от гърдите й се откъсна тежка въздишка. Лекарят, който го лекуваше, се учуди от нахлуването, но като видя, че това е Раби, напусна тихо стаята и я остави сама с него.

— Малик — прошепна тихо тя, като седна до него и пое ръката му. — Малик, любов моя. Върнах се при теб…

Малик не отговори. Лежеше неподвижно и само лекото повдигане на гърдите му подсказваше, че е жив.

— Малик… — започна отново тя с тих глас, който молеше за отговор.

Времето течеше, а тя не спираше да му говори. Нашепваше името му отново и отново. Разказа му за любовта си и за това как ще се омъжи за него в момента, в който отвори очи. Разказа му за спасението на Серад, за срещата му с дядо му и за женитбата с Тори. През целия ден и цялата нощ Раби остана, без да напусне стаята. Зората я завари до Малик, с глава, отпусната върху леглото, когато най-накрая умората я победи.

Малик не осъзнаваше какво го дърпа от ръба. Срещна смъртта и не се страхуваше от нея, но нечий повик на далечен глас настояваше да се върне. Отново и отново чуваше молбата да се върне. Усети, че изплува нагоре от дъното на всеобхващащата го празнина. Все още го обгръщаше тъмнина. Преди той й се подчиняваше, но сега се бореше в търсене на гласа. Трябваше да го чуе отново.

Малик отвори очи. Примижа. Беше ден. Не беше ли нощ? Беше объркан и тогава погледна надолу и я видя.

— Раби? — Пресипналият шепот бе достатъчен, за да я събуди от лекия сън. Раби се изправи и умората веднага изчезна, когато погледна в златистите очи на Малик.

— Благодаря ти, Господи — изплака тя. — О, Малик…

— Ти се върна при мен? — с мъка успя да каже той.

— Обичам те. Не мога да остана далеч от теб — промълви Раби, като плачеше, после хвана ръката му и я притисна към устните си. — Помислих, че ще те изгубя. Мислех, че ще умреш и ще ме напуснеш.

Ярка светлина се появи в очите му. Той бе чакал години наред, за да чуе тези думи. Душата му се съживи. Той обичаше Раби… и тя го обичаше. Тя се бе върнала при него.

— Какво става в дома ти?

— Цялото ми семейство е с теб, любов моя. Ако все още ме желаеш, аз ще бъда твоя жена.

Малик направи върховно усилие и успя да вдигне ръка, за да погали косата й.

— Никога не съм преставал да те желая, Раби.

— Аз също, Малик. Трябваше почти да те изгубя, за да го открия. Но аз те обичам. — Раби се наведе към него и го целуна нежно. — И ще остана с теб завинаги.

— Това е всичко, което някога съм желал, любов моя…