Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Тридесет и втора глава

Дейвид и Едуард останаха до късно следобед в имението Хънтингтън, въпреки че гостите бяха отпътували рано през деня. Прибраха се в Лондон едва по здрач.

Дейвид прекара цялото пътуване в пълно мълчание. Гледаше през прозорците на каретата, потънал в дълбок размисъл, и настроението му се влошаваше с всяка измината миля, отвеждаща го все по-далеч и по-далеч от жената, която обича. Знаеше, че предишният му живот бе труден, но сега истински усети болката.

Тес бе дошла в леглото му миналата вечер. Бе чула, че датата на сватбата е определена и сърцето й бе разбито. Нейното нещастие го отчая и раздялата в часовете преди изгрева бе почти непосилна. Дейвид се разкъсваше между желанието да признае всичко и да се ожени за Тес, а и вероятно да отиде на бесилото за престъпление, което не бе извършил, и да продължи лъжата, да се ожени и да живее в скучен лукс до края на живота си. С всяка измината миля му ставаше все по-ясно кое е правилното решение. Знаеше, че не може да лъже повече Тори и да живее живот, който не е негов. Той я ценеше и знаеше, че тя заслужава повече от перспективата да се омъжи за измамник, мислейки, че се омъжва за Александър Уейкфийлд.

Накрая стигнаха къщата в Лондон и Дейвид бе взел решение да открие Тори на следващия ден и да й признае всичко. Заслужаваше това. Тогава, след като поговорят, щеше да вземе решение какво да прави по-нататък.

Дейвид се почувства по-добре тази нощ. Радваше се, когато настъпи утрото. Щеше да признае измамата и лъжата, щеше да бъде прям с нея.

Малко след девет часа, когато Дейвид се приготвяше да тръгне към имението Лорънс, пристигна пратеник с бележка за него от Тори. Мислеше, че е малко прибързано да я търси толкова рано и неочакваното й съобщение го изненада. Отвори го предпазливо, гадаейки съдържанието, и бе много заинтригуван и озадачен от това, което прочете.

Скъпи Александър, Много е важно да разговарям с теб веднага. Моля те, ела колкото можеш по-скоро. Страшно се нуждая от помощта ти.

Твоя Тори

Дейвид не можеше да си представи защо тя се нуждае от помощта му. Но повече от всичко желаеше да направи каквото трябва за нея. Нареди да докарат каретата му и потегли веднага.

Тори не бе спала през цялата нощ, защото притесненията за Серад я бяха изтощили. Часовете сякаш течаха прекалено бавно и тя си отдъхна с облекчение, когато най-после настана време, удобно, за да изпрати съобщение на Александър.

Докато го чакаше, Тори си мислеше как да се справи със ситуацията. Харесваше Александър и му вярваше напълно, но не можеше да си представи как би реагирал, когато му каже, че обича друг мъж и се нуждае от помощ, за да го спаси от затвора. Цялата потръпна, когато си спомни за Серад — заключен и окован в онзи затвор. Споменът за неговите мъчения я заставяше да направи всичко необходимо, за да го спаси.

Почукване на вратата на спалнята я върна към действителността. Слугинята й съобщи, че лорд Александър е пристигнал и я чака долу и тя се втурна навън от стаята. Лицето на Тори бе като маска, а треперещите й ръце се бяха впили в полата така, че Александър да не разбере колко нервна е всъщност. Слизаше по стълбите с привидна лекота, изглеждаше като чудесна млада лейди. Само Джоунс знаеше за душевните й безпокойства, но тя бе горе в стаята си, където се бе съгласила да остане, докато Тори говори с Александър.

— Александър, толкова се радвам, че дойде — меко каза тя, като влезе в приемната да го поздрави.

— Тори, изглеждаш чудесно тази сутрин — отвърна Дейвид и се изправи от дивана, за да поеме ръцете й и я целуна по бузите. — Получих съобщението ти и веднага пристигнах.

Готовността му да й се притече на помощ бе толкова голяма и открита, че за момент цялата предпазливост на Тори се изпари.

Дейвид долови един нещастен поглед, който тя се мъчеше да овладее, и това го озадачи.

— Тори… какво има? Как мога да ти помогна?

— О, Александър! Ти си толкова добър, но има много неща, които трябва да ти кажа… Толкова много неща, които не знаеш.

— Ще направя всичко, каквото мога. Знаеш колко много държа на теб.

Тори преглътна с мъка. Не искаше да нарани Александър, но трябваше да спаси Серад. Животът й нямаше да има значение, ако нещо се случи с него.

— Александър, нуждая се от помощта ти. Но след като ти кажа от какво имам нужда, може би няма да искаш да се намесиш в това.

Дейвид нямаше представа какво я тревожи, но знаеше, че ще направи всичко възможно за нея.

Тори съзнателно изправи раменете си и го погледна в очите.

— Нуждая се от твоята помощ, за да измъкна един човек от затвора.

— Моля?! — Дейвид бе изумен.

— Серад е заловен. Докарали са го тук и са го вкарали в затвора. Аз трябва да го спася. Няма да го оставя да умре. Не мога… — Очите й бяха трескави от решителност.

— Серад е пиратът, който залови вашия кораб?

— Да… Александър. И аз го обичам.

Времето спря и двамата се гледаха един друг. Дори в най-смелите си мечти Дейвид не бе си представял, че такова нещо можеше да се случи с него. Мислеше, че ще съкруши сърцето на Тори, когато й открие любовта си към Тес. Мислеше, че ще разбие живота й. Страхуваше се да й каже истината, но сега разбра, че може да го направи.

— Тори, ще направя всичко, което искаш, за да ти помогна да го спасиш. — Разтвори ръце. Тя се притисна в него с дълбоко ридание.

— О, благодаря ти, Александър! Знаех, че мога да разчитам на теб — каза тя и го прегърна.

— Има нещо друго, което трябва да обсъдим — каза сериозно той.

Тори отстъпи назад, не знаеше накъде бие.

— Тази сутрин, когато получих бележката ти, вече бях тръгнал насам, за да говоря с теб.

— Така ли? За какво?

— Аз също имам да ти кажа нещо много важно. Ти си единствената, на която мога да се доверя, защото само на теб вярвам.

— Не разбирам? Какво по-лошо може да има от това, че твоята възлюбена току-що ти обяснява, че обича друг мъж? — леко се усмихна тя.

Седнаха на дивана и Дейвид се протегна да хване ръката й.

— Това, което имам да ти кажа, не е най-приятната история, Тори. Но ти трябва да я знаеш.

Тори слушаше внимателно, когато Дейвид започна да й разказва истината за своя живот. Разказа й всичко — от мръсните подробности по арестуването му до изнудването от Вивиан да заеме мястото на Александър. И това как се бе влюбил в Тес. Обясни й как се е измъчвал, докато реши да й каже всичко, и как не би могъл да живее повече с тази измама.

— Моето истинско име е Дейвид… Дейвид Маркъм — заключи той, като прекъсна изповедта си, за да й даде възможност да говори.

Тори беше смаяна от всичко, което научи, но в очите й нямаше упрек, докато го слушаше.

— А херцогът?

— Точно за това исках да говоря с теб. Не знам какво да правя. Обикнах херцога. Той е почти като мой истински дядо. Не искам да го наранявам, но не мога да продължа да живея повече с тази ужасна лъжа. Мамя всеки, когото уважавам, и Вивиан все още командва целия ми живот.

— Алекс… тоест Дейвид… — Тори бе още замаяна от новината, че той не е Александър Уейкфийлд. — Мисля, че те познавам достатъчно добре, за да съм сигурна, че никога не би сторил нищо лошо някому. Сигурна съм, че не си убил момичето.

— Благодаря ти — каза той чистосърдечно. — Но властите не ми повярваха. Откакто Вивиан ме измъкна от затвора, тя ме заплашва с бесило, ако посмея да проваля плановете й да вземе парите на Уейкфийлд.

— А Тес?

— Както ти обичаш Серад, така и аз Тес — отговори той. — Тя е всичко за мен.

— Разбирам.

— Какво ще правим?

— Първо, ще измислим план как да измъкнем Серад от онзи затвор. След като той е спасен, ще се опитаме да решим вашия проблем така, че по-малко хора да бъдат наранени.

Дейвид стисна ръката й и успя да се усмихне.

— Вярвам ти, Тори.

— Какво можем да направим за Серад?

— Разбрах, че парите са ключът, който отваря този затвор — продължи Дейвид.

— Вярно е. Джоунс и аз успяхме да го видим миналата нощ.

— Вие… какво?

Тори го погледна гордо.

— Късно снощи разбрах, че е там и трябваше да съм сигурна, че е добре.

— Двете отидохте в затвора без придружител?

— И Тес би направила същото за теб, ако трябваше да спаси живота ти, нали?

— Да, така е. — Той спря, като съобрази, че Тес може да направи точно същото, когато истината за неговата личност излезе наяве. — Колко платихте за посещението?

Тори му каза и той замислено поклати глава.

— Знам колко трябва да взема със себе си тогава. Кога искате да отидете.

— Бих искала още сега да отидем, но се налага да изчакаме до довечера. Трябва да сме на бал тази вечер, нали?

— Да.

— Тогава ела да ме вземеш, както обикновено, и ще отидем в затвора.

— Ще бъда тук.

— Благодаря ти. Той ще се нуждае от нови дрехи. Имаш ли нещо, което може да използва?

— Колко е висок?

— Точно колкото теб.

— Ще донеса нещо. Къде смяташ да го отведем, когато го освободим?

— Има една свободна стая над помещението за карети, която никой не ползва. Там ще бъде в безопасност поне за една нощ — отвърна Тори. — След това ще трябва да намеря начин да напусне страната. Но първо трябва да излезе от онзи затвор.

Дейвид се възхищаваше от куража й.

— Ти си много смела жена.

Тя го целуна леко по бузата.

— И ти си чудесен мъж, Дейвид. Никога няма да разбереш колко много означава за мен твоята помощ.

— Знам, Тори. Повярвай ми, знам. Аз току-що споделих моята ужасна тайна с теб и ти не ме осъди.

— Ние всички правим неща, за които после съжаляваме. Ти и аз имаме шанса да ги поправим. Всичко ще бъде в наша полза, ще видиш.

— Надявам се да си права, Тори.

— Права съм. — Дори когато казваше тези думи, тя трескаво се молеше това да е така.

Тори си мислеше, че вечерта никога няма да дойде, но най-после тъмнината се спусна и Александър, вече Дейвид, пристигна, за да я вземе за бала. Бе разказала на Джоунс целия план и старата жена, макар и неспокойна, се съгласи да не казва нищо, като се молеше всичко да мине добре. Тори пожела на дядо си приятна вечер, грабна наметалото си и напусна къщата с една-единствена мисъл — да спаси Серад.

Дейвид й помогна да се качи в каретата и даде нареждане на кочияша къде да ги откара. Макар и учуден, той не го показа. Подкара направо към затвора и спря пред главния вход.

— Скрий се в тъмното и стой там, докато не видиш, че излизаме — инструктира го Дейвид.

— Да, сър.

Дейвид изчака, докато той се оттегли, и тогава хвана ръката на Тори. Тя се бе погрижила да нахлупи качулката си за по-голяма предпазливост.

Джордж видя идващата двойка и веднага позна жената. Той се ухили. Кесията, която получи миналия път от нея, бе тежка и той очакваше сега да вземе повече пари.

— Добър вечер, господине, мадам — поздрави, като се усмихна на двамата.

Дейвид кимна в отговор.

— Идваме за пиратския капитан.

— Защо?

— Искаме да го изведем навън.

Джордж го прецени с поглед. Изглеждаше много богат и пазачът имаше намерение да вземе възможно най-многото.

— Това ще ви струва пари.

— Колко?

Дейвид мразеше пазарлъците с такива противни хора, но това бе единственият начин.

Джордж назова голяма сума и Дейвид веднага постави парите пред него.

— Искам Серад навън, веднага.

— Не се тревожете. Ще си получите човека — отвърна Джордж, като прибра в джобовете си парите. Той повика другия пазач и когато Сам се появи, каза му да изведе пиратския капитан от килията.

Сам кимна и забърза. Разбра, че нещо става и ако съдейства, ще бъде добре възнаграден за старанието си.

— Идвам с вас — обади се Тори.

— Сега, чакай… — Джордж започна да протестира.

Дейвид го прекъсна:

— Или жената идва, или няма да има сделка.

Той махна на Сам и мистериозната жена го последва по пътя към затворника.

— Има още нещо… — каза Дейвид, когато те изчезнаха надолу по коридора.

— Какво? — попита пазачът подозрително.

— Искам да съм сигурен, че никой няма да разбере, че Серад е изчезнал. На властите ще им трябват няколко часа, за да ни открият, нали?

Джордж кимна с глава в отговор на прозорливостта на мъжа.

— Мисля, че знам как да уредя това, но ще струва допълнително.

Алчността му бе неоспорима, но Дейвид знаеше, че няма друг начин. Ако властите разберяха, че Серад е избягал от затвора, щеше да има преследване и бог знае какво можеше да се случи на Тори, ако ги хванеха заедно. Трябваше да е сигурен, че са в безопасност.

— Колко допълнително?

Докато Дейвид привършваше сделката с Джордж, Тори следваше другия мъж през лабиринта от мръсни коридори, надолу по студените каменни стъпала, които водеха към килията на Серад. Бе толкова нервна и развълнувана, че трепереше. Бе притеснена, че нещо може да се случи и планът й за спасяването на Серад да се провали. Знаеше, че следващите няколко минути ще са най-критични. Спряха пред заключената врата и тя се отдръпна, докато пазачът отключи.

— Серад! — Побърза да влезе и го намери в същия вид, както и предната нощ.

— Тори!

След като го бе оставила през нощта, Серад не знаеше какво да очаква — свобода или смърт. Това бяха ужасни двадесет и четири часа и сега бе трудно да овладее радостта си при нейното завръщане. Бързо се изправи на крака.

— Дойдох да те изведа оттук. Пазач, побързай! Веднага свали тези белезници от него! — заповяда тя сърдито, като се отмести настрани, за да може той да го освободи.

Когато Сам развърза ръцете му, Тори се втурна към него.

— О, Тори… — Той я целуна отново, без да обръща внимание, че пазачът стои наблизо. Единствено това, че тя бе тук, при него, и той бе свободен имаше значение.

— Хайде. Трябва да те изведа веднага оттук — забързано каза Тори, когато устните им се отделиха и усетиха завистливия поглед на пазача.

Серад и Тори последваха Сам навън от тъмната килия. Серад чувстваше Тори до себе си, но не оставяше без внимание и пазача. Не вярваше на никого от затвора и знаеше, че може да се отпусне едва когато са далеч оттук.

Когато Тори видя, че Дейвид не чака пред главния вход, забърза навън и го намери в каретата.

— Качвай се, Тори — каза Дейвид, седнал до кочияша.

— Не искаш ли да стоиш тук, при нас?

— Мисля, че имате нужда да останете насаме — каза й той с разбираща усмивка. Погледът му се отмести към високия тъмнокос мъж, който стоеше до нея, и той се взря за момент в него в тъмнината на нощта.

— Благодаря ти, Александър — каза тя, като използва това име, за да звучи правдоподобно в присъствието на кочияша. Тогава тя и Серад се качиха в каретата и когато заповедта бе дадена, потеглиха бързо.

Щом тримата се отдалечиха от затвора, Джордж погледна Сам и се ухили самодоволно.

— Добри пари си изкарахме тази вечер.

— Така ли?

— Да. Има само още едно нещо да свършим и тогава ще ти дам твоя дял.

— Какво е то?

Джордж започна да му обяснява как ще поставят тялото на затворника, който „случайно“ е умрял по-рано този ден, в килията на пирата. Инструктира Сам, в случай че някой пита за пирата, да обяснява, че е бил убит при опит за бягство. Сам се съгласи с плана, без да мисли много, и когато работата бе свършена, получи добра сума за съучастието си.

Вътре в каретата на Уейкфийлд, която се спускаше надолу по улицата от затвора, Серад стоеше изправен и мълчалив в новите дрехи, които Тори му даде. Той беше свободен… беше свободен… беше свободен. Думите отекваха в душата му като молитва. Едва когато колата зави и навлезе в по-централна улица, за да се слее с движението, той въздъхна с облекчение и се обърна към Тори.

Тя бе все още нервна. По време на бягството установи, че е притаила дъх до момента, в който каретата бе далеч от затвора. Едва когато Серад я погледна, успя да се усмихне истински.

— Ти си спасен! — въздъхна тя и се сгуши в прегръдката му, без да може да проговори повече.

Серад я притисна до себе си и устните му покриха нейните със страстни целувки. Прегърнати, те споделиха усещането, за което бяха мечтали от седмици.

— Обичам те, Серад — каза Тори нежно.

— Тори… сигурна ли си?

— О, да.

— Но какво ще стане с живота ни сега? — попита той, защото трябваше да знае истината за нейните чувства и дали тя все още вярва, че той е пират.

— Това е без значение. Всичко е без значение, освен това, че те обичам и си свободен. — Вдигна сияещи очи към него и цялото й изражение показваше без думи дълбочината на нейната вярност.

— Тори… — Той се наведе и я целуна нежно. — Аз също те обичам!

— Наистина? — Сърцето й заби, сякаш щеше да се пръсне от щастие.

— Исках да те намеря и да ти го кажа, когато „Ятаган“ бе пленен.

— Но беше невъзможно някой да те залови…

— Корабът получи повреди, докато се сражавахме с един враг на баща ми, и аз неразумно отплавах, преди да бъде отремонтиран. — Той спря и си даде сметка, че необмислените му действия станаха причина за толкова много нещастия. — Бе единственото решение, което съм взел, без добре да обмисля. Загубих кораба си, но не и теб. — Замълча и я погледна. Знаеше, че цената си заслужава, но също така знаеше, че няма да намери спокойствие, докато не освободи екипажа си… и докато не унищожи измамника, заел неговото място.

— Толкова съм щастлива, че си спасен — каза тя и се притисна в него. — Обичам те много. Не трябваше да те напускам.

Серад не искаше да я огорчава, но споменът за нейния годеник и измамата му не го напускаше. Трябваше да разкрие какъв лъжец е той, и то веднага.

— Какво ще ми кажеш за годеника си? — попита с малко повече раздразнение.

— Александър е чудесен. Всичко това дължим на него. Той ми помогна да…

Серад погледна през прозореца и видя, че сега се движат по тиха и безлюдна улица. Знаеше, че е време някои въпроси да получат отговор.

— Кажи на кочияша да спре колата ей там, на тъмното. Имаше жестокост в гласа му, която тя не бе откривала никога преди това и която я учуди.

— Но…

— Искам да говоря с годеника ти.

Тори почука по покрива и помоли мъжа да спре на посоченото от Серад място.

— Не мога да разбера. Не може ли това да изчака?

Серад не обърна внимание на протестите й. Скочи от каретата в момента, в който спря.

— Какво има? — попита Дейвид, като понечи да слезе, за да види може ли да помогне е нещо.

— Точно това искам да разбера. — Изпълнен с гняв, Серад го сграбчи за ризата и опря гърба му в каретата.

Дейвид нямаше представа защо Серад се държи така. Искаше му се да отвърне на твърдата хватка, но заради Тори остана спокоен, въпреки заплашителните жестове на пирата.

— Недей! Спри, спри! Какво правиш? — питаше Тори, като скочи от каретата и се запъти към двамата.

— Кой си ти и защо се представяш за Александър Уейкфийлд? — извика Серад, като държеше Дейвид неподвижен пред себе си.

— Какво? — Тори и Дейвид бяха изумени от избухването на Серад. Нямаха представа как с научил за измамата.

— Попитах кой си ти? — повтори въпроса си, като разтърси силно Дейвид.

— Серад, какво правиш? — Тори сграбчи ръката му, за да го спре.

— Този мъж не е Александър Уейкфийлд — ядосано обяви Серад.

— Какво говориш? Откъде знаеш това? — Тори бе изумена.

— Защото аз съм Александър.

— Ти си Александър? — Тори слисано се взря в него.

— Милостиви боже! — промълви Дейвид с разтреперан глас, като гледаше тъмнокосия сивоок мъж, който стоеше пред него. И веднага прозря истината.

— Моята леля Катрин… — Серад, вече Алекс, произнесе името, като че ли упражняваше английското Катрин — и аз бяхме отвлечени от моя баща — Ейвъри Уейкфийлд, за да измъкне пари от дядо ми. Той щеше да ни продаде, мен и леля, в робство във Франция. Корабът ни бе отвлечен от пирати и аз отраснах в Алжир като син на емира.

Тори слушаше с ужас разказа му.

— Баща ти е мъртъв… от двадесет години — каза тя.

— Много добре. Надявам се, че е умрял от мъчителна смърт — каза Алекс с жестокост.

— О, Серад… Александър! — Тори коленичи до него и го погледна в очите, — пусни Дейвид.

— Дейвид? — Той погледна към нея, като се чудеше дали и тя не играе някаква роля в това предателство.

— Тори, разкажи му всичко — проговори Дейвид.

Алекс го освободи и се изправи, все още готов да атакува, ако се наложи. Но нямаше защо. Изпита само болка и съжаление, когато Тори му разказа за Дейвид и жестокото изнудване на майка му, както и за плана тя да вземе парите на дядо му.

— Щом е така, мисля, че е крайно време да посетя майка си. — Той пропусна името й. — Къде е тя? — Погледът му се отмести от Дейвид към Тори.

Дейвид му каза адреса и добави:

— Ние ще дойдем с теб. Мисля, че с време цялата истина да излезе наяве.

Дейвид и Алекс си размениха дълъг, преценяващ поглед и тогава Алекс даде съгласието си.

— Добре, да вървим.

Тори наблюдаваше двамата мъже и изчакваше да види какво ще последва. Приятелството, което обявиха, я изпълни с радост и тя се приближи към Алекс без ни най-малко колебание. Погледите им се срещнаха.

— Обичам те, Тори — каза нежно Алекс.

— И аз те обичам…

— Алекс — допълни той със сърдечна усмивка.

— Алекс — повтори тя.