Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Дванадесета глава

Пролетта на 1807 година

Осемнадесет години по-късно в Бостън

Лейди Уейкфийлд, Здравето на Негова светлост херцог Хънтингтън сериозно се влоши. Макар състоянието му в момента да не е критично, не се знае дали Негова светлост ще се възстанови напълно. Ще Ви уведомя в случай, че настъпят някакви промени.

Искрено ваш: сър Хенри Таунсенд, адвокат

Вивиан прочете отново бележката, за да осмисли по-добре съдържанието й. Когато вдигна поглед, лицето й имаше загрижен вид. Никога не забравяше, че един ден херцогът ще умре, а това нямаше да й се отрази благоприятно. Тя не обичаше Едуард. Просто от много години я бе взел под свое покровителство и й отпускаше доста солидна сума всеки месец. Ако към тези пари прибавеше и скрития от нея откуп и не харчеше много, нямаше защо да се притеснява за дохода си. Независимо от това, сега на Вивиан й се струваше, че обезпечеността й е застрашена. Нямаше ни най-малка представа дали Едуард я бе включил в завещанието си, а това много я тревожеше. Като вдовица на единствения му син тя безспорно имаше право да наследи нещо, но то сигурно нямаше да е много. Най-вероятно след смъртта му стандартът й на живот щеше да зависи от благоволението на новия херцог Хънтингтън, а както изглеждаха нещата, трябваше да стане чудо, за да се върнат Ейвъри и Александър от оня свят. Ето защо титлата щеше да наследи един далечен роднина, който нито я познаваше, нито се интересуваше от нея. Ако не вземеше мерки, животът й, осигурен от парите на семейство Уейкфийлд, можеше скоро да свърши.

Вивиан замислено присви очи и се сети за налудничавата идея, която й бе хрумнала преди това за младия и красив тъмнокос актьор Дейвид Маркъм. Бе го срещнала в един театър в Бостън и бе успяла да оцени не само неговия изключителен актьорски талант, но и удивителната му прилика с Ейвъри. Тогава й бе дошла наум една идея, която сега искаше да осъществи. В действителност това бе доста скандален план, с който щеше да се изложи на голяма опасност, но тя желаеше да приеме риска. Без съмнение нямаше да изгуби нищо, ако опиташе — в случай че Едуард се поминеше.

Вивиан трябваше да действа незабавно. Написа набързо няколко реда на един детектив и извика прислужницата си. След като нареди на момичето да предаде писмото, Вивиан седна в очакване на отговора. С малко късмет това нямаше да трае дълго.

 

Дейвид Маркъм изглеждаше унил. Седнал сам в бара до кея, той отпиваше от уискито си. Тази сутрин се бе събудил с мисълта, че положението му не можеше да се влоши повече, но явно бе сгрешил. Първо бе изгубил родителите си, загинали при пожар преди шест месеца в дома им. После, за свое нещастие, Дейвид откри, че баща му е направил големи дългове за сметка на семейния бизнес — една малка бакалия. Кредиторите се нахвърлиха като хищници върху имуществото, преди още родителите му да са погребани. Така Дейвид остана без средства, а трябваше да плати още няколко дълга, направени от баща му. Доскоро се справяше, като всяка седмица даваше на кредиторите известна част от парите, които печелеше като актьор, но предния ден го сполетя нещо ужасно — внезапно му съобщиха, че пиесата няма да се играе повече и той оставаше без работа.

Дейвид отпи голяма глътка от питието, за да удави мъката си. Емоционалното напрежение през последните месеци го бе съсипало. Чувстваше се самотен и отчаян. Кредиторите очакваха парите си, а той нямаше какво да им даде. Бяха му останали само няколко костюма и малко лични вещи, които държеше в стаята си в порутения пансион, в който живееше. Беше само на двадесет и шест години, а имаше усещането, че животът му е свършил.

Момичето зад тезгяха се приближи до него и му предложи още пиене. След като обърна няколко питиета, Дейвид се поддаде на чара й и не се подвоуми да я последва. Олюлявайки се, той се заизкачва към стаята й.

Дейвид не се застоя дълго при нея. Върна се в пансиона и под въздействието на силния алкохол заспа непробудно. На следващата сутрин съвсем се смути и обърка при появата на полицаите, дошли да го арестуват за убийство на момичето. Бяха я намерили удушена в стаята й. Никой не обърна внимание на твърденията му, че е невинен и той бе отведен в затвора. Обзет от отчаяние и ужас и все още със силен махмурлук, Дейвид бе заключен в килия. Започна да се увещава, че не бе възможно да е извършил това престъпление. Обаче срещу него имаше неоспорими доказателства и след няколко безсънни нощи едва не повярва, че наистина е убил момичето.

Изгубил всякаква надежда, Дейвид седеше самотен в килията. До него долетяха гласове, но той не им обърна почти никакво внимание. Не можеше да призове никого за свидетел, защото никой не го бе видял да се връща в пансиона — и не можеше да предложи сериозно алиби.

— Маркъм, свободен сте — намръщено каза полицаят, който отключи решетъчната желязна врата.

Дейвид се слиса. Не разбираше защо след толкова много обвинения срещу него го пускаха на свобода.

— Дамата, чиято репутация пазехте, дойде и ни разказа къде сте били онази нощ — рече недоволният офицер. Бе решил, че е намерил убиеца, но свидетелските показания на жената доказваха обратното. — Свободен сте.

Дейвид се смая. Каква дама? Какво ставаше тук?

— Тя ви чака в каретата си отвън.

На Дейвид все още му бе трудно да проумее думите му.

— Значи ми вярвате? И мога да си тръгна?

Полицаят кимна утвърдително.

Дейвид реши да не оспорва споходилия го късмет. Не знаеше коя е загадъчната жена, спасила живота му, но възнамеряваше да разбере това веднага и да й благодари.

Вивиан седеше в каретата си и тайно наблюдаваше през прозореца. Когато младият мъж излезе от затвора и се насочи към нея, тя се усмихна. Скоро планът й щеше да се осъществи и всичко се дължеше на съобразителността й.

Бе се охарчила доста, но сега, когато погледна Маркъм, разбра, че си заслужава.

— Заповядайте, господин Маркъм. — Вивиан тихо покани приближилия се до каретата Дейвид. Озадачен, че не може да разпознае жената, проговорила на чист английски, той се поколеба, преди да отвори вратичката. — Качете се при мен.

Дейвид присви очи, за да огледа по-добре спасителката си в тъмната карета. Тя се бе облегнала назад, но той успя да различи нейната внушителна осанка.

— Благодаря — каза той и с лекота се качи при нея.

— Може да затворите вратата.

Дейвид я послуша и седна срещу й. Вече можеше да я огледа по-добре и разбра, че първоначалното му впечатление е правилно. Макар и с няколко години по-голяма от него, тя бе една прелестна жена. Също така осъзна, че никога не бяха се срещали. Не я познаваше изобщо и се учуди защо го бе спасила от затвора.

— Познавам ли ви? — попита той и наруши настъпилото мълчание.

— Не — вяло отговори Вивиан, наслаждавайки се на мисълта, че подобно на някой силен хищник, щеше да се нахвърли върху жертвата си, — но аз ви познавам.

— Не ви разбирам. Откъде ме познавате? Защо идвате да ме освободите от затвора? Какво им казахте?

Вивиан нехайно сви рамене.

— Че сте прекарали цялата нощ с мен и че не е възможно да сте били с момичето.

— Но нали имаше свидетели, които са ме видели в кръчмата с нея, и аз наистина бях там.

— Имам свидетели, които са ви видели с мен.

Тези думи поразиха Дейвид и той присви очи. Несъмнено целеше нещо, щом го освобождаваше с лъжа.

— Какво искате от мен?

— Ще ви направя едно предложение, господин Маркъм — студено отвърна Вивиан.

— Какво предложение?

— Да речем — делово. Имам свободно място за актьор. Търся млад мъж с черти като вашите — висок, тъмнокос, красив… — Тя се наведе напред, за да види по-добре очите му. Силно се развълнува, когато откри, че са сиви — точно като очите на Александър. На прекрасните й устни се появи злорада усмивка. — И сивоок. Още от началото знаех, че сте подходящ за ролята.

— Почакайте. Това е малко объркващо. — Дейвид не знаеше коя е тази жена и какво желаеше. — Твърдите, че ме познавате и сте дошли да ме освободите от затвора, за да изиграя желана от вас роля?

— Предчувствах, че сте схватлив — отвърна тя с известно лицемерие. — Искам да заемете мястото на моя изчезнал син.

— На вашия син? Но защо? — попита той с недоумение.

Вивиан се засмя ехидно.

— За пари, разбира се. На карта е заложено голямо богатство и ако не намеря наследника — сина ми Александър, — ще загубя всичко.

— Къде е синът ви?

— Преди осемнадесет години изчезна в морето, но не открихме тялото му. Продължаваме да го търсим, но шансовете да го намерим са нищожни. А херцогът е стар и болен. Ако умре без наследник, херцогството ще премине в ръцете на някакъв далечен роднина. Аз искам парите и титлата и ще ги получа чрез вас.

— Нима вие сте роднина на херцога? — Дейвид беше изумен.

Първоначално тя замълча, но после уверено продължи:

— Позволете ми да се представя. Казвам се Вивиан Уейкфийлд. Едуард Уейкфийлд, херцог Хънтингтън, е мой свекър.

Дейвид пребледня. Независимо от това, че беше роден и отгледан в Америка, бе чувал за английските благородници и за огромните им богатства.

— Сигурно се шегувате?

— Не, говоря съвсем сериозно — отвърна тя. — Гледах ви на сцената, Маркъм. Убедена съм, че ще се справите.

— Какво точно трябва да направя? — Достойнството не му позволяваше да приеме веднага.

— Ще отидем заедно в Англия, където ще ви представя под новото ви име. Ще разказвате, че като дете сте били заловен от пирати и продаден в робство, но най-после сте успели да избягате по море. След това сте дошли в Америка, където по чудо хората, на които съм била възложила да ви издирват, са ви намерили и така сме се срещнали. Трогателна история, нали?

— Да, но това не е ли незаконно?

Вивиан го прониза с убийствения си поглед.

— Господин Маркъм, веднага мога да променя показанията си и да призная, че излъгах. За нула време ще ви тикна обратно в затвора. Ясно ли ви е?

— Напълно.

— Добре — усмихна се тя. — Всъщност всичко е много просто. Ще живеете в разкош и ще разполагате с повече пари, отколкото може да похарчите до края на живота си.

— Ще разполагам с пари? — повтори той думите й и се замисли за дълговете на баща си.

— Да, но аз ще ви ги отпускам — сряза го Вивиан. — Официално вие ще получите парите, но в действителност те ще бъдат мои. Ако се споразумеем, веднага ви обещавам, че до края на живота ви няма да ви липсва нищо.

Досега Дейвид бе постигал всичко с труд и честност. Мисълта да ограби богатството на херцога го стресна. Ако откажеше, тя щеше да изпълни заплахата си, а това би го погубило. Щяха да го обесят за престъпление, което не е извършил. Страхуваше се, че лейди Уейкфийлд знае твърде много неща за него, без той да я познава изобщо. После реши, че това не е от значение. Единствената възможност беше предложението й. Като погледна нещата от добрата им страна, Дейвид си помисли, че вън от затвора би могъл да намери човека, убил момичето, и да докаже своята невинност. Струваше си да опита.

— Какво искате да направя? — попита той, превъзмогнал угризенията си.

— Отсега нататък следвайте моите наставления и никога не ми противоречете — категорично каза тя.

В първия момент Дейвид замълча, но после й отговори сдържано:

— Съгласен съм.

— Добре. — Вивиан чукна два пъти по тавана на каретата и те потеглиха.

— Къде отиваме?

— Вкъщи.

— Но багажът ми е в пансиона!

— Той не ни е нужен. Искам да забравите миналото си. Дейвид Маркъм е мъртъв. Изчезнал е завинаги. Сега вие сте моят син Александър Уейкфийлд — бъдещият херцог Хънтингтън. Възнамерявам да ви запозная доста подробно с новото ви „минало“.

Дейвид погледна през прозореца и си помисли, че думите й го свързват с нея по-здраво от въжета и вериги.

Следващите два месеца отлетяха неусетно за Дейвид, който прекарваше цялото си време с Вивиан. Тя непрекъснато го учеше на добри обноски и етикеция. Повтаряше му историята на рода Уейкфийлд и му обясняваше в какви отношения е бил не само с херцога, но и с леля си Катрин и Ейвъри. Описваше му някои изражения, характерни за Александър, и го караше да ги упражнява пред огледалото. Около шестата седмица Дейвид започна да играе ролята на бъдещия херцог леко и непринудено и това задоволи взискателната Вивиан.

След това тя се зае да го учи на други важни неща, които щяха да му помогнат да заприлича повече на Александър. Застави Дейвид да наизусти разположението на стаите в замъка Хънтингтън, за да е запознат с обстановката там, и неколкократно му напомни за силното влечение на Александър към морето. Заведе го на шивач и поръча да му ушият цял гардероб дрехи. Вивиан не пестеше пари. Всичко това смущаваше Дейвид, защото съвестта му не бе чиста. В този ден отиваха на последна проба при шивача.

— И така, Александър, коя беше любимата ти играчка? — препита го Вивиан. Още първата вечер бе престанала да го нарича Дейвид, за да му помогне да свикне с името Алекс. Той вече й отговаряше без колебание и това я радваше.

Дейвид се замисли. По неизвестни причини не можеше да си спомни тази подробност.

— Пушка? — Това прозвуча повече като въпрос, отколкото като отговор и за награда „майка му“ го сряза:

— Стотици пъти съм ти казвала, че любимата ти играчка като дете бе едно корабче. Дядо ти го подари и ти буквално спеше с него. Сигурна съм, че ще стане въпрос за него — затова бъди готов да отговориш.

Дейвид се засрами.

— Извинявай. Този факт ми изглеждаше незначителен.

— На нас може да ни се струва маловажно, но ние трябва да убедим хората, нали? — попита саркастично тя и го погледна гневно. Нещата вървяха гладко и Вивиан не искаше някоя малка грешка да провали всичко. — Трябва да бъдем предпазливи. Нашите истории трябва да са достоверни. Необходимо е да ти повярват. Ако ли не… — Тя не довърши изречението си.

Дейвид почти усети как примката се затяга около врата му и решително я погледна.

— Ще се справя. Избра ме, защото съм добър актьор. Никой няма да се усъмни в мен.

Доволна от отговора, тя добави:

— Преди три седмици изпратих писмо в Англия, с което уведомих херцога за неочакваното ти завръщане от царството на мъртвите. Убедена съм, че Едуард ще иска да провери всичко, преди да те приеме за Александър. Предполагам, че в близките една-две седмици ще получим отговор от него или от негов представител.

— И си се погрижила никой да не разбере нещо за истинската ми самоличност? — Дейвид се притесняваше, че някой може да го разпознае. Но с Вивиан нямаше нужда да се безпокои за това.

— Уредила съм всичко. Историята ни е измислена безупречно, но за всеки случай съм намерила свидетели, които ще я потвърдят под клетва. — Вивиан се усмихна отново. По обичайния си нечестен път бе обезпечила всички възможности. Сега оставаше Едуард да повярва на Дейвид. Тогава животът й щеше да стане такъв, какъвто винаги си го бе представяла.

Дейвид се умълча. Намираше за доста тъжен факта, че бе изчезнал безследно, а нито един от приятелите му — приятелите на Дейвид Маркъм — не е забелязал това. Дори да им бе направило впечатление отсъствието му, нямаше да се поинтересуват за него. Почувства се още по-самотен от преди.

Файтонът спря пред дома на шивача и Дейвид слезе, за да подаде ръка на Вивиан. Малко по-късно тя седеше във външната стая на ателието и чакаше „сина си“ да се появи в един от новите костюми. Дейвид се показа и Вивиан едва успя да прикрие изненадата си от невероятната му прилика с Ейвъри. Той бе облечен в сив фрак, ушит по последна мода, с червена жилетка, бяла риза, подходяща вратовръзка и тесни сиви панталони. Ако Едуард съдеше само по външния вид, нямаше изобщо да се усъмни във верността на думите му.

— Какво ще кажеш? — попита я Дейвид и се приближи.

— Мисля, че изглеждаш великолепно, Александър — отвърна тя. — Гордея се със син като теб. — Следващите й думи бяха предназначени само за него: — Остава ни само едно изпитание, за да постигнем целта си.

— Дядо? — попита той.

— Да, дядо ти.

 

— Не мога да понасям това проклето чакане — оплака се на Далтън вече седемдесет и две годишният Едуард, който седеше в едно кресло в спалнята си и през прозореца наблюдаваше пътя пред замъка. Краката му бяха завити с одеяло, за да не настине, а на тоалетката до него имаше бутилка със сироп, който докторът му бе предписал да пие три пъти дневно, за да подсили разклатеното си здраве и да повдигне духа си. И двамата знаеха, че вестта за появата на Александър му бе помогнала повече от всяко лекарство. Преди това животът му бе омръзнал, но сега пак виждаше смисъл в него.

— Близо двадесет години очаквам този миг, а ето че последните няколко часа ми се струват по-дълги от всякога.

— Разбирам ви напълно, Ваша Светлост — каза съчувствено остарелият Далтън и застана до него. Заедно с херцога бе изстрадал болезнената загуба на лейди Катрин и малкия Алекс и сега изгаряше от нетърпение да види момчето. Мъчно му бе за лейди Катрин, но и той бе прочел обяснението на Таунсенд за сполетялата я участ.

— Не може да ми излезе от ума… — Едуард погледна своя прислужник и Далтън успя да долови сянка на съмнение в очите му.

— Как лейди Вивиан успя да го открие след толкова много време, а вие не можахте? — продължи мисълта му Далтън.

— Точно така — тъжно каза херцогът. — Никога не престанах да се надявам, но…

— Всичко ще е наред, Ваша Светлост. Нали сър Таунсенд изпрати човек да проучи въпроса?

Едуард кимна утвърдително.

— Според него Вивиан не лъже.

Едуард се сети за доклада на Хенри, който потвърждаваше всичко и подчертаваше неуморните усилия на Вивиан да намери Александър. Тя се бе преместила в Америка, за да бъде по-близо до следователите, наети от нея. Те открили бъдещия херцог и го срещнали с майка му. Това бе трогателна история за всеотдайната и безгранична любов на една майка. Но Едуард все още се съмняваше в истинските подбуди на снаха си. Той я подпомагаше финансово, защото тя принадлежеше към семейството, и се радваше, че не бе опетнила името Уейкфийлд. Въпреки това херцогът никога не изпита нежни чувства към нея и беше убеден, че Вивиан също не го обича.

— В такъв случай днес е празник. Ваша Светлост.

Потъналият в мрачни мисли херцог изглеждаше много стар, но при думите на Далтън лицето му светна. Усмивката му и възвърналият се блясък в очите му го правеха по-млад. След изчезването на Катрин и Александър Далтън остана единствената му утеха. Понякога Едуард се чудеше дали би се справил без него.

— Имаш право, Далтън. Щом хората на Таунсенд твърдят, че е вярно, значи наистина е така. Той е много старателен и аз безрезервно му вярвам. Ще вдигнем голям празник, когато внукът ми се върне. — Дълго сподавяни сълзи замъглиха погледа на Едуард, но той побърза да ги изтрие.

— По дяволите, човече, защо се бавят толкова! — извика, за да прикрие чувствата, бушуващи в него, и отново се обърна към прозореца в очакване на Александър.

 

Каретата на херцога се носеше от Лондон към имението Хънтингтън. Вивиан седеше до Александър, а сър Хенри Таунсенд заемаше мястото срещу тях. Тя бе нервна, но даваше да се разбере, че състоянието й се дължи на вълнението от завръщането на сина й в родния дом, а не на страха, че Дейвид може да бъде изобличен.

— Толкова се вълнувам, Алекс — сподели тя и му се усмихна майчински. — Нямам търпение да видя изражението на дядо ти, когато те види. Той ще бъде толкова щастлив…

След като насълзи очите си достатъчно за случая, Вивиан кокетно ги избърса с дантелена кърпичка.

Дейвид изпълняваше своята роля безупречно. Изглеждаше едновременно нервен, притеснен и възбуден.

— Дали ще ме познае? — попита той и погледът му зашари между адвоката и Вивиан. — През изминалите години се промениха доста неща. Аз също съм…

— Не се притеснявай — успокои го тя и го потупа по ръката. — Дядо ти ще те познае веднага. Толкова много приличаш на баща ти…

— Наистина, лорд Александър. Няма нужда да се безпокоите за това. Херцогът ще открие лесно семейните черти у вас — увери го Хенри.

— Добре. Изгарям от нетърпение да видя отново дядо. Доста време мина.

— Ужасно съжалявам за вашия съпруг и за лейди Катрин — съчувствено каза Таунсенд на лейди Вивиан.

— Благодаря ви, сър Хенри. На двамата с херцога не ни бе лесно, но сега, когато Александър се върна, всичко ще се оправи.

— Убеден съм в това — вдъхна й вяра той. Вивиан и Александър му бяха разказали за Ейвъри, който сигурно е бил хванат от същите неизвестни разбойници, докато е претърсвал доковете след отвличането на Катрин и момчето. Александър си спомняше само как са ги заключили в една каюта без люк на борда на някакъв кораб. Корабът потеглил от Лондон, но той не бе разбрал какъв курс поема. Младежът не си спомняше ясно всичко, но въпреки това разказът му впечатли Таунсенд. В края на краищата тогава е бил само на седем години. Истинско чудо бе, че се появи отново. За нещастие никой не можеше да разбере каква участ е сполетяла лейди Катрин и лорд Ейвъри. По думите на Александър, когато пиратите заловили кораба, той бил откъснат от леля си и баща си и никога повече не ги е видял, нито чул нещо за тях.

Въпреки този тъжен факт, Таунсенд знаеше, че херцогът ще се зарадва да види отново внука си. Освен това вярваше, че тази среща ще възвърне желанието му за живот. Бе станал свидетел на бавното влошаване на състоянието на херцога през последните няколко години, когато у него угасна и последната искрица надежда да види децата си живи. Сега Хенри се надяваше здравето на Негова светлост да се подобри.

— Александър, виж! Ето имението Хънтингтън! — възкликна Вивиан и посочи към величествения замък, изникнал пред очите им.

— Да, лорд Александър, вече сте си у дома — добави Таунсенд, доволен от този развой на нещата.