Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Двадесет и втора глава

Раби седеше на една каменна пейка до фонтана в средата на градината в харема и размишляваше за новините, които току-що бе получила от Алмира — най-голямата клюкарка в двореца. Бе притеснена и искрено се надяваше мълвата за Серад да се окаже лъжлива. Затова с нетърпение очакваше той да я посети, в което бе напълно уверена, за да може да разговаря насаме с него.

— Лельо Раби? — Серад извика името й веднага щом влезе в райската градина. Знаеше, че тя ще го чака тук.

Раби се изправи, за да посрещне любимия си племенник.

Серад забърза към нея. Беше красива, както винаги, и едва сега той осъзна колко много му бе липсвала през дългите месеци на плаването. Серад се приближи до нея и я прегърна силно. Тя беше единствената майка, която познаваше, и той я обичаше повече от всичко на света.

— Липсваше ми. Толкова се радвам, че се върна — развълнувано каза тя. — Животът с доста скучен без теб. — Раби го гледаше с нескрито възхищение. Дълбоко в душата си все още го наричаше Алекс, независимо от наложените им в Алжир имена. Той бе станал чудесен мъж, красив като Ейвъри, но неговата воля и силният му характер го правеха хиляди пъти по-добър от баща му.

— Малик сигурно те обсипва с молбите си за игри на шах, за да не скучаеш и да нямаш много време да се притесняваш за мен — пошегува се Серад. — Доколкото си спомням, вечерта, преди да отплавам, здравата го натисна и той настояваше за реми.

Леля му и Малик бяха известни в двореца със своите партии шах, защото малко хора можеха да си позволят да предизвикат емира и да се измъкнат безнаказано след това.

— Не споделяй с Малик, че съм ти казала, но той успя да ме победи само няколко пъти по време на твоето отсъствие — добави тя иронично.

— Няма да те издам — обеща той усмихнато, горд от нейните способности.

— Добре. А сега ми разкажи за себе си. Как мина плаването и какви са тези слухове, които се носят? — Раби хвана ръката му и го придърпа да седне на пейката до нея.

— Какви слухове? — Серад попита с известна предпазливост, тъй като не беше сигурен какво е дочула.

— Говори се, че си взел пленнички за твоя харем. Вярно ли е? — Тя се молеше от все сърце да не е така. Макар да им бе забранено да говорят за Англия и за истинското му потекло, Раби се бе опитвала по най-различни и деликатни начини да му внуши по-цивилизовани разбирания за живота. Не искаше той да се превърне в жесток дивак и искрено се надяваше усилията й да се увенчаят с успех.

Серад винаги се изумяваше от светкавичната бързина, с която слуховете се разпространяваха в двореца. Трябваше да каже истината на леля си, но не можеше да предугади реакцията й.

— Да, вярно е.

Като чу неговия отговор, Раби пребледня.

— Но защо? — попита тя с болка в гласа, а сърцето й се сви от мъка. — Или ги взе, за да бъдат на сигурно място, преди да платят откупа за тях?

Серад стана сериозен.

— Искам да задържа Тори. Старата жена е нейна компаньонка. Взех и двете, за да не ги разделям.

Сърцето я заболя. Явно всичките й усилия бяха отишли на вятъра и той бе повече африкански пират, отколкото херцог. Прималя й, като си спомни за своя страх и за обзелата я тъга, когато Мухамед я бе направил своя робиня, но това чувство отстъпи място на гнева й. Не можеше, не трябваше да позволи това да се случи. Бе длъжна да помогне на двете жени.

— А ти съобразяваш ли се с желанията на тази „Тори“?

— Какво значение има? Тя е моя робиня — отвърна той съвсем сериозно.

Раби изтръпна от наглостта му и страшно се ядоса. Съзнаваше, че трябва да извади Серад от заблуждението му, но за тази цел се налагаше да призове благородството му, което според нея все още се таеше в душата на племенника й.

— Обичаш ли я?

Той сви рамене, с което призна, че Тори го привлича.

— Разбирам — промълви Раби. — В такъв случай бих искала да помислиш по-сериозно какво ще правиш с нея.

— Знам какво да правя — твърдо заяви Серад, глух за възраженията й.

— Ако задържиш това момиче, без да се вслушаш в чувствата му, как ще разбереш отношението му към теб?

Част от него беше напълно съгласна с леля Раби и това силно го нарани.

— Има ли значение?

— Как изобщо можеш да си помислиш, че това е маловажно? — сурово го попита тя.

Раби стана и нервно закрачи из стаята, след което се обърна към него, положила ръце на хълбоците си, за да излее своята мъка:

— Мислех, че съм те възпитала по-добре. Един силен мъж може лесно да получи с грубост това, което желае от една жена, но това би го принизило до най-подлия страхливец, физическата сила не е истинското мерило за мъжествеността. Необходима е много по-голяма смелост и воля, за да се съобразяваш с другите и да поставяш техните желания над своите. Във вените ти тече кръвта на рода Уейкфийлд от Хънтингтън… благородна кръв. Поколения наред мъжете от семейство Уейкфийлд са служили на кралете си с гордост и доблест. Винаги съм мечтала да станеш мъж, достоен за уважение — като дядо ти. Надявам се и горещо се моля да не ме разочароваш.

Серад видя сълзите, бликнали в очите й, и думите на леля му се стовариха върху него като болезнени удари с камшик. Никога не го бе укорявала така. Той се изправи и я погледна право в очите, но дълбоко в себе си се чувстваше като наказано момче. Беше объркан и не знаеше какво да й отговори. Как можеше да обясни на леля си, че желае тази жена повече от всяка друга? Как би могъл да й обясни, че не бе в състояние да понесе раздялата с нея?

— Е? — попита Раби. — Какво възнамеряваш да правиш?

— Тя е моя пленница.

— Но тя е жена — жена от плът и кръв, чийто живот е бил разбит, защото си нападнал кораба, в който е имала нещастието да пътува. Ще й причиниш ли още злини?

— Не съм й сторил нищо лошо — защити се той.

— Напротив — откъснал си я от любимите й хора и не си й предоставил възможността да избира.

— Отнасям се добре с нея.

— Тогава ще продължиш да се държиш така с нея и ще поискаш възможно най-скоро откуп — заяви Раби безцеремонно, защото искаше той да постъпи правилно. Освен това желанието й да спаси едно английско момиче от участта, сполетяла самата нея преди години, я подтикваше да отстоява позициите си. Обичаше Серад и не можеше да си позволи да го остави да стори намисленото от него, без да е осъзнал напълно последиците от своята постъпка. Трябваше да помогне на тази жена, чието име беше Тори, за да може тя да възобнови нормалния си начин на живот по-скоро. Няколко месеца не бяха кой знае какво, но години… О, годините бяха съвсем друго нещо.

Настоятелните молби на Раби объркаха и ядосаха Серад. Той желаеше Тори и нямаше да се откаже от нея, независимо от думите на леля си. Но, от друга страна, почувства се виновен, тъй като тя беше права. Мисълта за неговото знатно потекло и за дядо му го развълнува още повече. В душата му се събудиха далечни и смътни спомени за един възрастен господин и за една голяма къща, заобиколена от зелени поляни. Намръщи се, тъй като не се сещаше как да успокои леля си. Затова си отдъхна, когато някакъв нежен женски глас го извика по име от другия край на градината и прекъсна разговора им.

— Серад! Добре дошъл вкъщи. — Талифа, дъщерята на Малик, го поздрави радостно и се присъедини към тях.

— Талифа, чудех се къде си. — Той се обърна към нея и на лицето му грейна широка усмивка.

— Чаках те тук заедно с Раби. — Талифа знаеше, че не е много редно да се среща тъй свободно с него, но не успя да се сдържи, като чу гласа му.

Тази дребна тъмноока и хубава девойка бе обожавана от всеки заради благия й нрав и приятните й обноски. Тя боготвореше Серад и определено не изпитваше само сестрински чувства към него. Той обаче гледаше на нея като на малка сестра. Макар Талифа да мечтаеше и да се надяваше на нещо повече от това, тя постепенно започна да се примирява с реалността.

— Убеден съм, че просто ме ласкаеш. Колко мъже поискаха ръката ти в мое отсъствие? — Винаги щом се върнеше, Серад й задаваше този въпрос, който се бе превърнал в задължителен елемент от шегите им.

— Само двама — призна тя.

— И ти успя да убедиш баща си, че не ги искаш? — подкачи я той.

— Разбира се. Как могат да ме заинтригуват, когато трябва да се борят с теб за сърцето ми?

— Де да беше вярно!

Талифа долови братската обич в думите му и потисна тъгата, която се надигаше в нея поради невъзможността да го притежава.

— Вярно е, макар да не мислиш така. Май трябва да изчакам да се появи някой прекрасен мъж като тебе.

— Рядко се срещат мъже като Серад. Той е изключителен човек във всяко отношение. — Раби не бе проронила нито дума, откакто младата жена се бе появила, но сега се включи в разговора, без да откъсва очи от племенника си. Искаше да го накара да проумее, че тя очаква от него да постъпи по най-благородния начин.

— Знам — съгласи се Талифа.

— Радвам се, че имате високо мнение за мен — обади се той, — но колкото и да желая да остана, налага се да вървя. Хасим спомена за намерението си да отидем на лов, а аз трябва да се приготвя.

Хасим наистина му бе предложил да излязат на лов, но по една или друга причина Серад не бе отговорил на брат си. След разговора си с Раби се чувстваше още по-объркан по отношение на Тори и изпитваше нужда да бъде далеч от нея за известно време.

Раби и Талифа му пожелаха успешен лов. Знаеха, че Хасим и Серад обичаха да излизат заедно. Като младежи ходеха редовно на лов и бяха известни с точната си стрелба и със своите отлични ездачески умения.

Серад целуна леля си по бузата, пожела лека нощ на двете жени и бързо излезе от харема. Потърси Хасим в двореца, за да го уведоми за желанието си да отиде с него на лов.

— Хасим, братко, реших. Ще дойда.

— Изненадваш ме, Серад. Предполагах, че красивата ти жена ще те задържи вкъщи.

— Грешиш — възрази той, като се постара да изглежда спокоен, за да се предпази от повече въпроси за Тори. — Кога искаш да тръгнем?

— Колко време ти трябва, за да се подготвиш?

— Поверих „Ятаган“ на Тарик. Трябва само да му кажа, че ще отсъствам няколко дни и ще си приготвя нещата.

— Ще се срещнем след един час тук, в конюшните.

Двамата братя се разделиха и Серад се запъти към дома си — за пръв път, откакто пристигна в Алжир. Мала го очакваше там. След като го осведоми за плановете си, той му нареди да се върне на кораба и да съобщи на Тарик за предстоящото му отсъствие. После Серад заповяда на личните си прислужници да се погрижат за него. Изгаряше от желание да отиде при Тори и да разбере дали тя ще свикне с харема му, но се въздържа да го направи. Само мимоходом се поинтересува дали двете англичанки се чувстват удобно и заръча да им купят дрехите, от които се нуждаят.

Хасим беше готов, когато Серад се появи в конюшните на Малик. По-малкият брат избра за езда любимата си кобила. Макар да бе добре дресирана, тя бе станала малко необуздана, тъй като господарят й не я бе яздил от месеци. Серад усети, че кобилата се зарадва, когато той я изведе навън, но успя да я усмири със сигурната си ръка и с премерените си движения с коленете.

Докато брат му възсядаше своя кон, Серад се замисли дали двамата с Тарик имаха право, като сравниха Тори с кобилата. Дали англичанката наистина му се бе подчинила по-лесно от кобилата, или просто се преструваше и изчакваше подходящ момент, за да се освободи? Животното се поддаваше на дресировка, но дори и тогава то запазваше известна независимост. Намръщи се, като си представи, че Тори можеше да се окаже опасна като кобилата.

Сякаш усетила вълнението на господаря си, любимката на Серад се размърда неспокойно под него, но той успя да я успокои, като й отдаде цялото си внимание. Решително прогони Тори от мислите си и се настрои да прекара приятно времето с брат си.

По залез-слънце напуснаха града и навлязоха в пустинята. Двамата обикновено се радваха на свободата си в такива моменти и затова пришпориха конете, оставяйки придружителите с товарния керван, превозващ необходимите за лагера неща, далеч зад себе си. Пустинният пейзаж прибягваше бързо край погледите им и губеше очертанията си, докато препускаха сред пясъците. Серад и Хасим спряха едва когато стигнаха скалното образувание, което винаги бележеше финала на съревнованието им. Надбягването беше оспорвано, но кобилата на Серад се оказа по-бърза този ден.

Серад дръпна поводите на своя кон, след което се обърна към брат си и се засмя на недоволното му изражение.

— Губиш форма, Хасим.

Без да обръща внимание на намека му, Хасим се изравни с него и се оплака:

— Имаш не само най-красивата жена, но и най-бързия кон.

— Добре че съпругите ти не са тук, за да те чуят — смъмри го Серад. — Май неотдавна се хвалеше, че най-новата ти жена, Алима, е най-голямата красавица в Алжир.

— Алима наистина е прекрасна и танцува като богиня — съгласи се Хасим и се замисли, — но твоята англичанка е изключителна. Изненадах се, че прие предложението ми за лова. Ако аз й бях мъж, не бих я изоставил скоро.

— Откъде си сигурен, че е моя?

— Ти я притежаваш. Тя е твоя пленница — нехайно отвърна той.

— Не вярвам някой мъж да „притежава“ Тори някога. Тя е тъй непредсказуема. Колкото и да се опитваш да я покориш, винаги ти се изплъзва.

— Но ти си я покорил — настоя Хасим и се намръщи, тъй като не разбираше брат си.

— Физически — да, но има още много по-важни неща. Не си ли научил това от някоя от съпругите си?

Хасим го погледна с недоумение.

— Моите жени са сърдечни и любвеобилни. Какво още да очаквам от тях?

— Братко, можеш да имаш телата им, но какво ще кажеш за техните чувства? Тори ме предизвиква всячески. Влечението ми към нея ме влудява. Никога не съм сигурен в нея. Тя е предизвикателство, което ме вълнува толкова силно, колкото всяко изпитание на волята, през което съм преминал.

— Смяташ, че жените са интересни, така ли? — Хасим никога не се бе замислял за това. Винаги бе гледал на жените като на потребност за задоволяване на желанията си и за раждане на деца. Иначе той не ангажираше мислите си с тях. Идваха, когато се нуждаеше от тях, и си отиваха, щом пожелаеше да остане сам.

— Много — потвърди Серад.

— Тогава защо си с мен сега?

— Понякога човек предпочита да е с приятелите си. Тази нощ ми се иска да се нося с вятъра и да заспя под звездите над пустинята, а сутринта бих желал да разбера дали мерникът на брат ми е все още точен. — Серад нарочно промени темата на разговора.

— Значи мислиш, че вече не стрелям добре?

Серад се усмихна самодоволно. Ясно си спомняше колко много го бе дразнил по-големият Хасим, когато за пръв път се бе озовал в Алжир, и сега изпитваше удоволствие да си разменят ролите.

— Известно е, че първо очите отслабват. Тъй като си по-голям от мен, ще ми бъде интересно да разбера дали това е вярно. Доскоро бяхме равностойни съперници, но аз прекарах доста време в морето. Вероятно си остарял повече, отколкото предполагаш.

— Самочувствието ти е забележително за неопитен младок като теб — добродушно отвърна Хасим и тъмните му очи блеснаха в отговор на предизвикателството. — На разсъмване ще видим кой има най-добрия мерник и най-сигурната ръка.

След като се уговориха за съревнованието, двамата бавно потеглиха към предварително определеното място за пренощуване и там слязоха, за да изчакат пристигането на придружаващия ги керван.

Слънцето отдавна бе залязло и пустинята бе потънала в мрак, когато Серад най-после легна сам в палатката си и се опита да заспи. След няколко часа стана и излезе навън. Небето приличаше на черно кадифе, напръскано с ярки звезди, а на хоризонта се белееше малката луна. Температурите в пустинята се бяха понижили значително през нощта и Серад намираше утеха единствено в шепота на нощния бриз.

Младият мъж бе предположил, че съзнанието му ще се проясни извън пределите на Алжир и това донякъде бе станало. Хасим беше прав. Постъпи глупаво, като тръгна с него и заряза Тори. Желаеше само нея, а тя му принадлежеше според законите в северноафриканските държави. Всяко сравнение на тези закони с разбиранията на леля му го объркваше и затрудняваше. Как можеше да постъпва в разрез с възгледите си? Той бе пират на служба при емира на Алжир. Независимо от твърденията на Раби, не бе никакъв благородник… Или беше? Смътно си спомняше за изпълнените с обич и безгрижие дни, прекарани при този старец, чието лице вече не можеше да си представи, както и за малкото корабче, наречено „Ятаган“. Това ли беше истинското му минало? Какъв бе той — пират или благородник?

Серад се намръщи и погледна тъжно към небето. После се прибра обратно. Един от придружителите му се разшава и разбра, че принцът се е разхождал. Той бързо скочи.

— Серад… Искаш ли нещо?

— Не. Лягай да спиш — отвърна му и отново изчезна в палатката си. Най-после сънят го освободи от грижите, но не спа добре. Сутринта стана много рано и зачака Хасим, който се събуди малко преди разсъмване.

 

Джоунс бе в стаята на Тори и заедно с повереницата си разглеждаше богатото обзавеждане.

— Тук е по-прекрасно, от което и да е място в Англия, но се чудя… щом като това с харемът на Серад, как ли изглежда харемът на емира? — разприказва се Джоунс. След приятната баня и обилната вечеря двете си почиваха.

Тори не можеше да проумее как компаньонката й е способна да мисли за това сега.

— Искрено се надявам никога да не разбера.

— Не изпитваш ли любопитство? Дори след историите, които съм чула, изобщо не предполагах, че ще бъде толкова интересно да се живее в харем. Изпълняват всяко наше желание. Достатъчно е само да попитаме и двете ни прислужнички хукват да удовлетворяват исканията ни.

— Моето желание е да бъда свободна! — развълнувано каза Тори, след което стана и излезе на балкона, оставяйки Джоунс в стаята.

Нощта беше красива, а полъхът на ветреца — хладен и свеж. Но Тори не забелязваше чудесното време. Искаше да разговаря със Серад, а доколкото знаеше, той не се бе връщал. Чудеше се къде е отишъл. Дали бе съобщил в Англия, че се намираха в Алжир? Дали бе поискал откупа? Тори се облегна на каменния парапет и зарея поглед във великолепната градина долу, без да вижда нейната красота.

— Знаеш, че нещата можеха да са по-лоши за нас. — Гласът на Джоунс прозвуча точно зад гърба й, тъй като възрастната жена се приближаваше към нея.

— Знам — неохотно се съгласи Тори, — но това не ми помага да приема по-леко факта, че сме собственост на Серад само защото той смята така. — А ето че Серад не се интересуваше изобщо от тях, не си правеше труда да ги посети или да попита как са.

— Какво значение има, щом сме на сигурно място? Вероятно ще поискат откуп за нас — ако вече не са го сторили. Дядо ти ще плати и скоро ще отплаваме за Лондон, където ще видиш годеника си.

— Ако все още ме иска…

— Разбира се, че те желае! — Джоунс я защити. — Само някой да посмее да намекне нещо непочтено за теб, ще го…

— Какво ще направиш? — Тори я дари с нежна усмивка.

Джоунс също се усмихна на повереницата си.

— Може и да не съм толкова страшна с чадъра, но ще им дам да се разберат.

— Джоунс, казвала ли съм ти, че те обичам? — попита младата жена.

— Често, но ще ми бъде приятно да го чуя отново.

Те се обърнаха и влязоха обратно в стаята, където ги чакаха двете прислужнички.

— Желаете ли нещо преди лягане?

— Не, нищо — отвърна Тори и изведнъж изпита силно желание да задоволи любопитството си. — Къде е Серад? Ще се върне ли при нас тази вечер? Бих желала да го попитам нещо.

— Серад ли? — Ома се облещи от изненада. Не беше редно една жена да задава въпроси за мъжете. Мъжете се срещаха със съпругите си само по свое усмотрение. Жената бе длъжна да чака кротко и щастливо да я повикат. — Ами Серад напусна Алжир и ще отсъства няколко дни.

— Заминал е? Без да ни предупреди? — Тори се разстрои. Бе се надявала поне да поговори с него и да попита дали с поискал откуп за тях. Побесня, като разбра, че е заминал, без да й каже.

— Да. Освен това не е наша работа да любопитстваме за намеренията на господаря ни. Той ни казва само онова, което сметне за необходимо. Нищо повече. Такива са порядките при нас.

— В такъв случай разбиранията ви са погрешни — заяви Тори раздразнено.

Ома и Зена предпочетоха да напуснат безшумно стаята, отколкото да се впуснат в безсмислен спор. Тези англичанки щяха да научат арабския начин на живот, но упорството им щеше да попречи да проумеят нещата по-бързо.

По-късно през тази нощ, докато се опитваше да заспи, Тори се зачуди защо бе приела така остро новината за отпътуването на Серад. По най-обикновената логика отсъствието му би трябвало да я радва. Сега нямаше нужда да се притеснява да не би той да влезе съблечен при нея и да поиска да задоволи похотта си. Двете с Джоунс бяха вън от опасност в харема. Трябваше да бъде доволна. Поне това се опитваше да си набие в главата, но не постигаше нищо. Когато най-накрая се унесе, Тори започна да сънува най-объркани неща за Серад, Александър и медальона. В съзнанието й те се преплитаха в един бурен водовъртеж и тя не можеше да различи образите, които й причиняваха толкова много мъка. Тази нощ не й бе отредено да спи дълбоко и спокойно.