Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Тридесета глава

Дейвид беше прегърнал Тес и я целуваше нежно. Бяха прекарали още една блажена нощ и той се опитваше да не обръща внимание на факта, че утринното слънце вече разстила руменина по хоризонта.

— Трябва да тръгвам — неохотно прошепна Тес. Казваше това, въпреки че ръцете й все още бяха обгърнали Дейвид и устните й търсеха нежно неговите.

— Знам — отговори той с въздишка. През месеците след тяхната първа страстна среща неговите чувства към Тес бяха разцъфнали. Въпреки че знаеше от самото начало, че няма реално бъдеще пред тях, той не беше способен да й устои и сега откриваше, че я обича със страст, която го изненадваше.

Чувството за вина опустошаваше Дейвид. Начинът, по който се грижеше за запазване тайната на връзката му с нея, го нараняваше дълбоко, защото той я използваше. Но все пак не можеше да зачеркне себе си, въпреки че до този момент Тес беше най-важното нещо в живота му, където всичко друго беше фалш и лъжи. Чувствата му към Тес бяха истински, искрени и много объркващи.

Тес мразеше да го напуска, но знаеше, че трябва. Като се измъкна от леглото, тя започна тихо да се облича, докато той лежеше и безмълвно я наблюдаваше. Погледна го и му се усмихна топло.

— Тес…

Тя се обърна и беше изненадана, като видя, че той я последва към вратата. Нямаше възможност да проговори, тъй като Дейвид я прегърна и я целуна страстно и отчаяно.

— О, господи, Алекс. — Беше останала без дъх от целувката, а очите й приличаха на звезди, когато с учудване се взря в него. Това, че тя използва фалшивото му име, разруши магията за него.

— Пази се, Тес! — И отстъпи от нея.

Стори й се, че улавя нотка тъга в гласа му, но не успя да я разбере.

— Ще мисля за теб цял ден — обеща тя.

— Аз също ще мисля за теб — отвърна той дрезгаво.

Тес напусна стаята, като се движеше предпазливо, за да не я видят, докато се прибира.

Дейвид гледаше затворената врата и след това се оттегли до прозореца, за да се наслади на изгряващото слънце. Не знаеше защо изведнъж почувства тежест и неудовлетвореност. Нещата бяха такива, каквито месеци наред ги помнеше, и нямаше никаква причина да е притеснен. Обичаше Тес и въпреки че никога нямаше да могат да се оженят, поне можеха да се срещат. Убеждавайки самия себе си, че това ще е достатъчно, Дейвид загърби гледката и се върна в тъмните сенки на стаята си и своя живот.

Дейвид беше в кабинета с дядо си и преглеждаха някои важни книжа, свързани с едно от техните имения, когато пристигна пратеник от Лондон.

Едуард не очакваше нищо и беше много любопитен каква е спешната новина.

— Казваш, че го изпраща Алфред? — попита херцогът.

— Да, Ваша Светлост — отговори Далтън.

— Покани мъжа вътре.

— Веднага, сър. — Възрастният слуга излезе от залата. Едуард беше седнал зад бюрото, а Дейвид стоеше точно до него. Двамата гледаха в очакване мъжа, който влизаше в стаята.

— Ваша Светлост, маркиз Рейвънсли ме изпрати да ви донеса това — каза той и подаде запечатаното послание на Далтън, за да го даде на херцога.

— Благодаря ви. Можете да останете, докато го прочета и видя дали ще има нужда от отговор.

Пратеникът кимна и застана покорно.

Дейвид се напрегна, като чу, че писмото е от маркиза и гледаше с нетърпение Едуард, който го отваряше и хвърли бърз поглед върху него.

Едуард,

Господ беше с мен и отговори на моите молитви. Виктория и нейната компаньонка се завърнаха в Лондон тази седмица в отлично здраве. Всичко е наред. Очаквам с нетърпение нещо от теб и Александър.

Винаги твой: Алфред

Едуард го прочете отново, за да е сигурен, че е разбрал правилно всичко и тогава го подаде на Дейвид с широка и щастлива усмивка.

— Благодаря ти, Господи! — възкликна Едуард.

— Какво има? — попита Дейвид.

— Момичето се е завърнало. Виктория си е вкъщи.

— Наистина ли? — повтори той учуден.

— Алфред не казва много, но като че ли всичко ще стане, както бе планувано — обяви той и щастието му бе очевидно, когато подаваше писмото на Дейвид да го прочете.

Дейвид го прочете и докато го гледаше, чувствата му се разбунтуваха. Въпреки че желаеше всичко най-хубаво на своята още невидяна годеница, знаеше, че този път всичко с Тес е свършено и тази мисъл го разкъсваше като жесток, освирепял звяр.

— Отговор няма да има. — Едуард освободи пратеника и тогава съобщи на Далтън: — Това е най-хубавата новина, която сме получавали от завръщането на Александър.

— Наистина, Ваша Светлост.

Двамата мъже сияеха от щастие. Никой от тях не знаеше какво става в душата на Дейвид.

— Нека слугите приготвят нещата ни. Ще тръгнем за Лондон веднага. Лейди Виктория Лорънс, бъдещата херцогиня, се е завърнала вкъщи. Мисля, че е време да срещне своя годеник, нали, Далтън?

— Да, Ваша Светлост.

— Александър?

— Да, дядо.

— Имаш ли нещо да кажеш?

— Много съм щастлив, че Виктория се е върнала и много се радвам, че е в безопасност. С нетърпение чакам да се срещна с нея — отговори той тактично.

— Запознанството става след няколко месеца, но аз не се съмнявам, че Виктория заслужава да бъде чакана.

— Сигурен съм, че си прав, дядо. — Дейвид се опита да прозвучи ентусиазирано, но всичко, за което мислеше сега, беше раздялата му с Тес.

Едуард бе нетърпелив да потегли към Лондон, за да поздрави своя стар приятел за късмета му и приеме бъдещата си снаха, както му е редът.

Дейвид беше погълнат от подготовката за пътуването и не му остана време да се сбогува с Тес. Не знаеше, че докато каретата на Уейкфийлд се спуска надолу по пътя, Тес вече е чула новината за завръщането на Виктория и сега стои на прозореца на безлюдния хол и го гледа как се отдалечава със страх, че ще изчезне завинаги от нейния живот.

Облечена в един от новите модерни халати, които дядо й беше поръчал, Тори чакаше с Джоунс в стаята си пристигането на своя годеник.

— Мис Виктория, изглеждате чудесно. Мисля, че косата ви прави много привлекателна по този начин. — Джоунс й правеше комплименти.

— Благодаря — отговори механично тя, като продължаваше да се взира през прозореца на своята спалня на втория етаж в препълнената улица долу, опитвайки да открие Уейкфийлдови.

— Мога да позная, развълнувана сте от предстоящата среща с вашия Александър.

Тори искаше да й каже, че той не е „нейният“ Александър, но не го направи.

— Едно е сигурно — нервна съм.

— Но защо? Няма смисъл. Изглеждаш прекрасно. Ще се представиш великолепно. Сигурна съм, че ще бъде впечатлен.

— О, Джоунс, ти си чудесна! — Тори се обърна и прегърна възрастната си приятелка си с искрена привързаност.

— Разбира се, че съм — отвърна Джоунс, стъписана от неочакваната прегръдка. — Но и ти също.

— Не е ли странно как всичко се промени.

Джоунс видя сенките, които се прокрадваха в очите на Тори.

— Искаш да кажеш, че животът днес е пълна противоположност на този отпреди месец?

Тори кимна:

— Времето със Серад изглежда като сън.

— Все пак се надявам, че ще успееш да го забравиш, все едно че е било лош сън и нищо повече. Ти не си се променила. Все още си същото сладко, обично дете, каквото винаги си била.

Тори искаше да каже на Джоунс, че греши, че тя се е променила. Животът със Серад и познанството им дори за това кратко време я бяха променили по начин, който тя не можеше да опише. Имаше нещо иронично в това, че Джоунс бе употребила думата сън. Всяка нощ успяваше да заспи лесно, но след полунощ се будеше от обсебващите я сънища за Серад. Понякога изобщо не успяваше да заспи отново, тъй като образът му изпълваше мислите й. Друг път се опитваше подходящо да ги разпредели до зазоряване и след това се отказваше и ставаше. Тори беше започнала да се чуди дали това ще я спохожда до края на живота й.

— Радвам се, че дядо изчака една седмица, преди да се обади на херцога — отбеляза Тори.

— Аз също. Това ни позволи да ти направим нови дрехи, а също така и ти да си починеш.

— Нуждаех се от това — съгласи се Тори, като желаеше наистина да е успяла. — Но почивката свърши. Това е, Джоунс. Довечера за първи път ще се срещна лице в лице с Александър.

— Много се радвам за теб, мила — каза Джоунс. — Желая ти само щастие.

Тори я погледна с благодарност, но бързо се обърна, защото чу шум от карета, която спря отвън. Видя каретата на Уейкфийлдови и двама мъже да слизат от нея.

— Пристигнаха! — пое дълбоко дъх тя.

— Всичко ще бъде чудесно.

— Надявам се, Джоунс. Искрено се надявам.

Минаха няколко минути, преди да влезе слугата. Тори го последва с цялата си грация и самочувствие на бъдеща херцогиня. Докато слизаше по стълбите, каза си наум малка и трескава молитва и се надяваше Александър Уейкфийлд да е мъжът, който ще заличи Серад от съзнанието й веднъж завинаги.

След миг Алфред гордо и както подобава, започна представянето:

— Виктория, това е Александър — обяви той, като сияеше от гордост при вида на великолепния годеник.

— Александър, това е Виктория.

При влизането си в стаята Тори беше успяла да погледне Александър, но сега вдигна смарагдовите си очи, за да го разгледа. Беше виждала как изглежда от миниатюрата в медальона, който й взе Серад, и знаеше, че има тъмна коса и сиви очи и все пак бе стресната от невероятната прилика. Висок, тъмен, мъжествен, с хипнотизиращи сиви очи. Тори за малко не извика. Как, за бога, някога щеше да забрави Серад? Тя обаче прикри смущението си и успя да го поздрави невъзмутимо.

— Здравей, Виктория! — Дейвид се наведе да целуне ръката й с лекота, присъща на джентълмен. Той я намираше много по-привлекателна от това, което разкриваше нейният малък портрет, и беше приятно изненадан.

— Здравей, Александър, и моля те… наричай ме Тори. — Тя се обърна с усмивка. Чудеше се защо дори при тази първа невинна среща наум го сравняваше със Серад. Сравнение не можеше да има. Нямаше никой, който можеше да се сравнява със Серад. Той беше силен… мъжествен… властен и… Тори изведнъж улови посоката на мислите си и твърдо реши този годеж да бъде щастлив. С усилие си възвърна чара.

Когато херцогът и маркизът се оттеглиха в кабинета и оставиха на младите шанса да се опознаят, Тори и Дейвид вече се наслаждаваха на веселия разговор, който той насочи към времето на обиколките си в Лондон през сезона и й разказа за своите интереси, а тя, на свой ред — за живота си в Индия и приключенията там.

Тори не знаеше какво да очаква от Александър и беше много щастлива да открие, че той е интересен и образован. Когато късно през нощта, след като си бяха заминали, дядо й я попита какво мисли за него, тя трябваше да признае, че го смята за много симпатичен мъж и много го харесва. Окуражен от тази новина, Алфред бе сигурен, че той и Едуард са постъпили правилно, като държаха на брачния договор.

 

— Е, Александър, какво мислиш за Виктория? — попита Едуард в каретата на път към техния лондонски дом.

— Беше прав, дядо. Тя е красавица. В елегантния подплатен тюркоазен халат, в който беше облечена, Тори изглеждаше чудесно. — И въпреки че призна главозамайващия й вид, Тес бе в сърцето му, спечелила завинаги любовта му.

— И аз така мисля. Нейният произход е благороден. Семейното й богатство, въпреки не толкова голямо, колкото нашето, е от значение за името на фамилията ни. Да, мисля, че е подходяща годеница за теб.

Дейвид кимна тъжно, като се чудеше какво би помислил Едуард, ако знаеше кой в действителност е той.

— Разбира се, няма нужда да бързаш — говореше Едуард. — Имате време да се опознаете. Важното е да се харесвате. Любовта ще дойде по-късно.

Следващите две седмици минаха в подготовка на годежа. По настояване на Едуард Дейвид придружаваше Тори при всяко по-важно събитие в града. Хората от светските кръгове ги харесваха и те бяха най-търсената двойка.

Дните минаваха и те ставаха все по-близки, чувстваха се добре заедно. Една вечер по време на бал, в необичайно романтичен момент, Дейвид целуна Тори. Но прегръдката не събуди в него изгарящото желание. Беше приятно, дори хубаво, но нямаше нищо общо със страстта, която бе изпитвал с Тес. Той никога не бе потискал чувствата си пред нея.

Тори се ядосваше, че продължава да сравнява двамата мъже. Мъчеше се, доколкото може, но не беше способна да изтрие влудяващия пират от паметта си. Той постоянно обсебваше мислите й и рушеше нейния шанс за щастие. Но нали затова се бе борила със Серад? Нали му повтаряше постоянно, че обича Александър и иска да се прибере вкъщи и се омъжи за него. Все пак сега, когато беше тук, не можеше да забрави пирата. Навсякъде около себе си годениците създаваха впечатление, че са въодушевени от своята венчавка. Едва ли някой подозираше, че и двамата — Тори и Дейвид — се измъчват. Дейвид стана дори по-мрачен, когато Едуард предложи всички да отпътуват и отседнат в Хънтингтън и поканата му бе мигновено приета от маркиза. Животът на Дейвид бе застрашен да се превърне в безкрайна верига от дни, изпълнени с нещастие и напрежение. Знаеше, че ще трябва да отдава цялото си внимание на Тори, а Тес, която щеше да бъде там, ще го гледа и ще страда, а това бе мъчително за него. Харесваше Тори и колкото повече я опознаваше, мислеше за петното, което хвърля върху нея, и болката, която причинява на Тес. Това все повече го отчайваше. И двете вярваха, че той е Александър и измамата вече трудно се понасяше. Дейвид се чудеше дали ще може да продължи да живее така и какво ще стане.

— Александър, за какво мислиш? — попита Тори, като намали хода на коня си, за да се изравни с него.

Въпросът на Тори прониза мъглата от мрачни мисли около Дейвид и той се върна в настоящето, към ездата в зелените поля на Хънтингтън.

— Нищо определено. Защо?

— О, не знам. Понякога имаш най-замисленото изражение на този свят. Сякаш обмисляш световни проблеми и се опитваш да ги разрешиш.

— Много ме надценяваш, Тори — успя изкуствено да се засмее той. Когато не успяваше да реши своите проблеми, как, за бога, би могъл да помогне на света?

— О, аз не мисля така. Смятам те за много интелигентен човек.

— Благодаря. Но има моменти, в които се съмнявам.

— О, недей. Хайде! Да се обзаложим, че първа ще стигна до онази горичка. — Тя посочи дърветата на около миля от тях, сръга коня си и препусна.

Останал след нея, Дейвид можеше само да я последва. Конят му беше бърз, но преднината при старта бе прекалено, голяма. Тя го победи с половин дължина и се смееше весело, когато той спря близо до нея.

— Наистина си отлична ездачка.

— Благодаря. Обичам да яздя. Ловът на тигри беше вълнуващ, но истински се наслаждавах на ездата в пустинята. Аз… — Изведнъж осъзна, че отново мисли за Серад и й се прииска да изкрещи.

— Ти си ходила на езда в пустинята? — попита с интерес той. Бяха разговаряли твърде малко за времето, което бе прекарала в плен на пиратите, и той искаше да я предразположи към разговор, ако тя имаше желание за това.

— Да, беше съвсем различно от всичко, което бях преживявала преди това. Въпреки че пустинята изглежда прекалено гола, тя може да бъде и много красива.

— Беше ли ти тежко тогава?

— Беше ужасно. — Спря, като опитваше да се изрази по най-добрия начин. — Но ние с Джоунс не се предавахме. Въпреки всичко аз имах семейство и теб и трябваше да се завърна вкъщи. Радвам се, че нещата се подредиха по този начин. Джоунс казва, че се справям добре, че се държа по начин, присъщ на бъдеща херцогиня. — Въпреки че произнасяше тези думи, образът на Серад се появяваше в съзнанието й, той се навеждаше над нея и я целуваше. Изведнъж Тори се улови, че й е любопитно каква е била реакцията му, когато той се е прибрал вкъщи и е разбрал, че тя е заминала. Чудеше се къде ли е сега и какво прави в този момент.