Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 44 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Боби Смит. Вземи сърцето ми

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян, Недялка Георгиева

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Джералд ругаеше яростно, докато обхождаше приемната зала в замъка Хънтингтън малко преди разсъмване на следващия ден. Късно през нощта прислугата бе изпратила съобщение в странноприемницата, в която бе отседнал, с което го известяваше за отвличането на Алекс и Катрин, и той спешно пристигна в имението, за да предприеме необходимите мерки, преди Ейвъри да дойде от Лондон или докато херцогът се завърнеше. До неговото пристигане прислугата беше претърсила околността за следи, но той бе настоял да претърсят всичко отново, за да са сигурни, че не са пропуснали нещо. За негово голямо огорчение, резултатът беше същият. Не бяха открили нищо. Тези, които ги бяха отвлекли, си бяха свършили добре работата.

Сега, докато очакваше пристигането на близките от семейството, мислите му бяха съсредоточени върху собственото му благосъстояние и той бе извън себе си от гняв.

Цялото му бъдеще бе градено около брака му с Катрин и се питаше какво ще прави сега. Грижата за собствената му личност бе и си остана неговата най-важна задача.

Вивиан и Ейвъри бяха потънали в мълчание, докато пътуваха с каретата си към Хънтингтън. Приели ролята на загрижени родители, тръгнаха от Лондон незабавно, след като бе дошло съобщението за изчезването на Алекс.

Лицето на Вивиан бе спокойно, тя се взираше през прозореца на каретата в мрака. Когато Ейвъри й съобщи за усложнението, в първия момент се ядоса. Но после, след като бе имала време да помисли добре, бе променила отношението си. Бе осъзнала, че сега, когато Катрин я няма, всичко щеше да бъде много, много по-лесно. Щяха да убеждават един човек по-малко и в крайна сметка това означаваше още толкова много пари в джобовете им.

— Пристигнахме — проговори Ейвъри, нарушавайки мълчанието, когато каретата взе последния завой от пътя.

— Слава богу! Пътуването дотук винаги е скучно.

— Да, но този път, скъпа, резултатите си струват жертвите — изтъкна Ейвъри.

— Наистина си струват — съгласи се тя и му се усмихна лукаво. — Наистина си струват.

Когато каретата спря пред парадния вход, Ейвъри скочи пръв и помогна на Вивиан да слезе. Нощният въздух леко пощипваше, затова тя придърпа леката наметка по-плътно около раменете си, после се облегна на ръката на съпруга си и те заизкачваха няколкото стъпала до вратата. Искаше да изглежда като потресена от загубата на сина си майка, но с някакво перверзно удоволствие вътрешно се питаше какво ли щяха да си мислят слугите, ако знаеха, че тя е организирала всичко това.

Далтън, най-довереният прислужник на херцога, ги посрещна на вратата. Имаше уморен и напрегнат вид.

— Добър вечер, господарю, господарке. Лорд Ратклиф ви очаква в приемната зала.

— Благодаря, Далтън — отвърна Ейвъри. Пое наметката на Вивиан и я подаде на прислужника, после тръгна заедно с нея, за да се срещнат с годеника на сестра му. Той поздрави другия мъж, когато влязоха в залата.

— Радвам се, че най-после си тук — отвърна Джералд, облекчен от тяхното присъствие, после се обърна към поразително красивата жена на Ейвъри. — Здравей, Вивиан.

— Толкова се радвам, че си тук заедно с нас, Джералд. Това е такъв шок. Горкият Алекс — отвлечен! — Успя да го каже с почти отчаян глас. — И нашата скъпа Катрин… също отвлечена. Не мога да повярвам.

— Нито аз — бавно каза Ейвъри. — Не мога да си представя защо някой ще иска да им причини зло. Истинска трагедия. Какво е направено до този момент?

Джералд му разказа накратко за издирванията и за двете съобщения — до него и до херцога.

— Добре, добре. Можем само да се надяваме, че татко ще разбере какво трябва да направи.

— Ще разбере — убедено каза Вивиан. — Само се питам колко бързо ще дойде.

— Той е в Елингтън — информира ги Джералд.

— В такъв случай ще минат часове, може би ще стане обед, докато пристигне — каза Вивиан.

— Може би всички трябва да опитаме да си починем малко — предложи Ейвъри. — Нощта бе дълга, а денят обещава да бъде дори по-изтощителен. Джералд, ти в замъка ли си настанен?

— Не. Дойдох тук и разбрах, че баща ти е заминал. Наех стая в странноприемницата.

— Е, няма нужда да се връщаш там, щом ние сме тук. Ще кажа на Далтън да ти приготви стая.

— Благодаря ти, Ейвъри.

— Скъпа, готова ли си да се оттеглим за почивка? — обърна се Ейвъри към съпругата си.

— Мисля, че първо ще изпия чаша чай. Уморена съм, но и съм така разтревожена, че не знам дали ще мога да заспя веднага. Ще ми правиш ли компания?

— Не, аз ще отида горе. Ще се видим след няколко часа, Джералд.

— Естествено. И благодаря, Ейвъри.

Ейвъри кимна и ги остави сами. След като нареди на Далтън да приготви стая за Джералд, той се оттегли в спалнята си. Изпита чувство на огромно задоволство и заспа дълбоко, без да дочака Вивиан.

 

Отдавна бе минало обед, когато свитата на херцога се появи пред замъка. В момента, в който каретата спря, Едуард вече бе скочил на земята. Пътуването бе изтощително, но не изчака да му помогнат да слезе. Нямаше време… никакво време.

— Ваше Благородие — поздрави го Далтън, докато му отваряше входната врата. Откакто изпратиха съобщението, цялата прислуга се бе изреждала на пост в очакване на неговото пристигане и Далтън знаеше, че всички щяха да се успокоят сега, когато той се е върнал.

Едуард бе толкова разгневен, че не отвърна на поздрава му. Страхуваше се, че ако проговори, няма да може да овладее гнева си. Не можеше да си намери място от ярост, откакто научи за отвличането на Катрин и Александър и за откупа, поискан от похитителите им. Той много добре знаеше кой и защо ги е отвлякъл и се бе върнал тук да приключи този въпрос веднъж завинаги.

Далтън се озадачи, когато Едуард мина край него, без да му отговори, но лицето на херцога му каза всичко, което искаше да разбере. Въпреки това знаеше, че трябва да привлече неговото внимание.

— Ваше Благородие… — заговори той по-настоятелно. Думите му най-накрая успяха да пробият червената мъгла на гнева, спуснала се пред очите на Едуард.

— Да? Какво има? — попита троснато той, тъй като не искаше да прекъсват мислите му.

— Лорд Ейвъри е тук, Ваше Благородие — тихо отвърна Далтън, — заедно с лейди Вивиан и лорд Джералд Ратклиф. Бяха тук през цялата нощ и сега ви очакват.

В сивите очи на херцога припламна гняв.

— Нека почакат. Има нещо, което трябва да направя преди това. Ела с мен в кабинета ми.

— Да, Ваше Благородие — бързо каза Далтън. Винаги бе считал себе си за смел човек, но сега лицето на херцога бе така ужасяващо, че той с мъка успя да се овладее да не затрепери от страх. Радваше се, че гневът не бе насочен към него и му се искаше това положение да се запази. Побърза да се подчини на заповедта.

— Къде е бележката с условията на откупа? — попита Едуард, докато сядаше зад бюрото си.

— Ето тук. — Далтън повдигна писмото и му го даде. Едуард го взе, разгъна го и бързо го прочете.

 

Ако искате да ви върнем жената и момчето, оставете куфар с 200 000 лири на тротоара, близо до „Балуър Кросинг“, в петък в полунощ. Ако се опитате да ни изиграете, никога вече няма да ги видите живи.

 

Едва сдържайки нарастващия си гняв, Едуард смачка отвратителната бележка. Обля го гореща вълна, а след нея мъртвешки студ скова душата му. Потисна всички свои чувства и когато повдигна очи, за да погледне прислужника, изражението на лицето му бе спокойно и отговарящо на човек с неговото благородно потекло.

— Кажи на Ейвъри и съпругата му, че ще ги приема сега. А на Ратклиф кажи, че ще го приема после.

— Да, Ваше Благородие. — И Далтън бързо излезе.

Ейвъри се чувстваше доста уверен в себе си, докато се изтягаше лениво до Вивиан върху канапето в приемната. Всичко вървеше по плана. Трябваше само да чакат.

— Баща ти се върна, но ни остави да седим и да го чакаме тук. Мислиш ли, че се е случило още нещо, за което ние не знаем? — попита обезпокоена тя, влагайки двояко значение в думите си.

— Не, скъпа моя. Сигурен съм, че просто му е необходимо малко време да събере мислите си, преди да разговаря с нас. — Ейвъри винаги подценяваше баща си, а надценяваше собствените си възможности. Повдигна глава, когато Далтън се появи на вратата.

— Лорд Ейвъри, лейди Вивиан, Негово благородие ще ни приеме.

— Слава богу! — озъби се Вивиан. — Въпросът е на живот и смърт, а той ни кара да чакаме цяла вечност.

— Да, слава богу! — повтори Ейвъри и хвърли поглед, който според него във всички случаи щеше да убеди баща му, че е смъртно уплашен за живота на сина си и на сестра си.

— Лорд Ратклиф, херцогът ще разговаря с вас малко по-късно.

— Благодаря ти, Далтън — каза Джералд.

Прислужникът застана чинно, докато даваше път на Ейвъри и Вивиан да излязат, а после ги въведе при херцога, след което дискретно напусна кабинета.

Едуард се виждаше само като силует зад бюрото, обърнат с гръб към помещението, отправил поглед навън през опиращия в пода и тавана панорамен прозорец. Чу Ейвъри и Вивиан да влизат, но не промени веднага позата си. Остана неподвижно в изчакване. Искаше да ги накара да гадаят какво беше настроението му. Когато най-накрая се обърна и видя разтревожените им лица, гневните пламъци в погледа му проблеснаха още по-силно. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да се въздържи да не скочи.

— Татко, аз… — Ейвъри се надяваше да определи насоката на разговора и да му каже колко притеснени са с Вивиан за съдбата на Алекс и Катрин. Но баща му нямаше намерение да му предостави такава възможност.

— Мълчи! — заповяда му той с безизразен глас.

— Но…

Едуард забеляза внезапното объркване върху лицата им и беше доволен. Щяха да изпитат и нещо много по-лошо от объркване.

— Изтърпях много през годините, Ейвъри, но този път ти отиде твърде далеч — изръмжа разярено той.

Ейвъри се съвзе малко от ледения прием на баща си.

— Не разбирам за какво говориш. Вивиан и аз се чувстваме смазани от случилото се. Алекс е наш син. Ние го обичаме и ние…

— Струва ми се, че си забравил, че аз те познавам, Ейвъри. Познавам те по-добре от всеки на тази земя. През цялото време подозирах, че ще опиташ да извършиш нещо подло и мерзко, но никога не съм мислил, че ще паднеш толкова ниско. Единственото ми утешение е, че ти се провали, и то напълно.

— Какво говориш? Мислиш, че аз… че ние… — И двамата с Вивиан придадоха на лицата си израз на възмущение.

— Твърдя, че ти си отговорен. Знам какво си направил! Ако все още цениш жалкото си съществуване, ще върнеш Алекс и Катрин тук преди стъмване. Разбра ли ме?

— Грешиш! Ние не знаем нищо за… — опита се да декларира невинността си той, но баща му го прекъсна.

— Не подценявай повече интелигентността ми, като продължаваш да отричаш! — сряза го херцогът и ги изгледа унищожително. — А сега се махайте от очите ми! И двамата!

И Ейвъри, и Вивиан пребледняха при гневния му изблик. Синът имаше намерение да продължи да доказва своята невинност, но реши да му покаже позицията си с действия. Двамата с Вивиан се изправиха едновременно.

— Татко, този път грешиш — заяви студено Ейвъри и заедно със съпругата си напуснаха кабинета му.

Едва когато ги чу да излизат от сградата, Едуард си позволи да се отпусне. Загледа се невиждащо в пространството на кабинета, тялото му пулсираше от гняв и изтощение. Сега само трябваше да чака. С цялата си душа и сърце се молеше всичко да свърши след няколко часа, за да може отново да чуе как галещият слуха му смях на Катрин и Алекс отеква из целия замък. Едуард прокара трепереща ръка по лицето си, след това повика Далтън.

— Да, Ваше Благородие?

— Искам да изпратиш един от най-верните си мъже да проследи сина ми. Искам да знам къде ходи и с кого се среща. Разбра ли ме?

Далтън бе озадачен от неговото нареждане, но каза:

— Веднага, Ваше Благородие.

Едуард кимна уморено.

— А сега покани лорд Ратклиф.

Докато чакаше младежът да дойде, херцогът се питаше каква част от това, което ставаше, трябваше да знае той. Реши да му каже колкото се може по-малко и продължи да се моли Катрин и Алекс да се върнат скоро.

 

— Казах ти, че нещо не е наред! — тросна се ядосано Вивиан, когато седна на седалката срещу съпруга си.

— Просто не проумявам как е разбрал… откъде е научил.

— Той не знае нищо, глупако! Блъфираше те! Не мислиш ли, че ако знаеше какво се е случило, досега и двамата щяха да са тук?

— Права си.

— Знаеш, че съм. Слава богу, че излязохме, преди да сме провалили всичко. А сега ще покажем на стареца, че не е толкова умен, за какъвто се смята — каза студено Вивиан, разтреперана от бушуващите в нея страсти.

— Как?

— Връщаме се в Лондон и ще започнем собствено мащабно издирване. Ще направим така, че всички да разберат за него. Ще наемем дори наши собствени хора.

— Аз трябва да отплавам с „Делфин“ утре — тревожеше се Ейвъри, мислейки, че отсъствието му ще се забележи и хората ще станат подозрителни.

— Не се тревожи, ти пак ще заминеш с „Делфин“. Нищо няма да възпрепятства нашите планове. Ако някой попита къде си, ще кажа, че си навън и участваш в издирването.

— Знаеш, че баща ми няма да се предаде лесно.

— Нито пък ние ще го сторим.

Размениха погледи, изпълнени с решителност. Знаеха какво искат и знаеха как ще го получат.

— Ами откупа? Мислиш ли, че ще плати?

— Ще плати, защото до петък той ще бъде един много отчаян човек. Можеш ли да се погрижиш да бъде прибран и по-късно тайно донесен при мен?

— Ще уредя това, преди да отплавам.

— Чудесно. — Вивиан се усмихна сатанински при мисълта за страданието, което щяха да причинят на херцога. — Може би когато всичко приключи, месец или два след това, ще бъде време да помислим за наследяването на титлата от теб.

— Какво искаш да кажеш? — Ейвъри потърси очите й и изпита истински страх, когато видя алчното изражение върху лицето й.

— Искам да кажа, че със сигурност би било трагедия, ако херцогът претърпи злополука скоро след загубата на единствената си дъщеря и единствения си внук.

— Мисля, че счетохме за твърде опасно да предприемаме каквото и да било от този род — възрази боязливо той. Едно бе да отвлекат Катрин и детето, които бяха почти беззащитни, а съвсем друго бе вече да се саморазправят с толкова влиятелен човек като херцога.

— Бях готова да се обзаложа, че изгаряш от желание да се отървеш от него, особено след начина, по който разговаряше с теб тази вечер — дразнеше го Вивиан.

— Не можеш да убиеш някого просто така. Освен това ще имаме много пари, когато приберем откупа. Ще можем да живеем доста сносно години наред, а после…

— Сносно?! Ти се задоволяваш да живееш сносно? — попита тя. — Аз искам да бъда херцогиня Хънтингтън, Ейвъри, и няма да чакам цяла вечност!

Той се огъна след нейната тирада.

— Нека първо се погрижим за Катрин и Алекс, а после ще мислим за останалото.

— Ще се погрижим, Ейвъри. Ще видиш. — Докато произнасяше тези думи, очите й заблестяха с фанатичен пламък. Сега нищо не можеше да я спре.

 

— От колко време сме тук, лельо Катрин? — попита Алекс, след като се сви до нея върху кушетката.

— От близо два дни, Алекс — отвърна уморено тя и обгърна с ръка малките му рамене, за да го успокои.

Малката душна каюта без прозорци, в която бяха затворени, се бе превърнала за тях в мъчителен призрак на неизвестността. Въпреки оскъдната светлина, хвърляна от слабия пламък на единствената лампа край кушетката, помещението бе тъмно и потискащо. И двамата се измъчваха от мисълта за бъдещата си участ. Не можеха да спят, тормозени от тревога за това какво им готвеше бъдещето. Дрехите им бяха измачкани, а под очите им се появиха тъмни сенки.

— Защо се забавиха толкова? Каза ми, че ни държат, за да получат откуп и веднага щом дядо им даде парите, ние ще бъдем свободни.

Неговите въпроси измъчваха Катрин вече ден и половина. До този момент баща й със сигурност бе научил, че са отвлечени и беше платил парите. Защо още не ги освобождаваха?

— Скоро ще ни пуснат. Ще видиш — каза Катрин, придавайки на гласа си повече увереност, отколкото самата изпитваше.

Предубежденията на баща й за Ейвъри продължаваха да не й дават мира и колкото и да се стараеше, не можеше да не се запита дали брат й има нещо общо с тази история, въпреки че досега нямаше основание да смята, че е замесен. Моряците, които бяха дошли да ги развържат и донесоха храната им, не разговаряха с тях. Катрин се чувстваше откъсната от целия свят. Това я плашеше и страховете й се засилваха с всяка измината минута.

Бе мислила да се опитат да избягат, но единствения път, когато успя да погледне през вратата, която морякът, донесъл им храна, бе оставил отворена, тя зърна въоръжени постове в коридора. Бяха в капан и разбра, че трябва да чакат и да се надяват, че скоро ще ги освободят.

— Дядо няма да позволи да се случи нещо лошо с нас — съгласи се Алекс и се сгуши по-близо до нея. — Твърде много ни обича.

— Наистина ни обича, миличко. Вероятно вече е тръгнал, за да ни прибере.

Притисна детето до себе си и отправи безмълвна молитва за спасение.

 

— Какво искаш да кажеш с това, че си изгубил Ейвъри? — Едуард се наведе да погледне в лицето Джеймс, човека, изпратен от Далтън да проследи сина му.

— Съжалявам, Ваше Благородие, но той изчезна — обясняваше Джеймс. — Първите тридесет и шест часа лесно го следвах, но после внезапно потъна някъде.

Херцогът едва се владееше. Първият ден бе достатъчно мъчителен. Всяка минута се равняваше на часове, докато чакаше Ейвъри да върне Алекс и Катрин вкъщи. Когато нощта се спусна, а след това дойде утрото и те все още не се бяха върнали, Едуард беше бесен. Увеличи броя на хората, участващи в издирването, и заедно със своя банкер бе приготвил парите за откупа. Нито за миг не допусна, че някой друг, а не Ейвъри е отговорен за случилото се, но въпреки това добре разбираше, че няма право да излага на риск живота на Алекс и Катрин. Щеше да плати сумата и да ги освободи.

— Искам да се претърси всеки сантиметър в града. Искам къщата им да е под постоянно наблюдение. Искам да знам всяко движение на онази жена до появата на сина ми. Не се тревожете за разходите. Изпълнявайте!

— Да, Ваше Благородие. — Успокоен, че се е разминал само с порицание, Джеймс забърза навън, за да изпълни нарежданията на херцога.

 

Гласове, долитащи от коридора, непосредствено до вратата на тяхната каюта, изтръгнаха Катрин и Александър от дрямката. Скочиха веднага и седнаха на кушетката, вперили очи във вратата, в очакване да разберат дали някой ще ги посети. Когато ключът се превъртя и вратата се отвори, помислиха, че е някой от моряците, които им носеха храната. И двамата бяха изненадани, когато видяха Ейвъри да влиза в каютата.

— Татко! — Алекс не можеше да повярва, че баща му стои на прага и почти изхвръкна от кушетката, изгарящ от желание да го прегърне. Най-после бяха спасени.

Катрин обаче имаше усещането, че знае какво означава неговото появяване. Тя се изправи, опитвайки се да не показва своята надежда, че той наистина е дошъл да ги освободи. Предпазливостта й се оправда, когато Ейвъри погледна злобно нетърпеливото малко дете и то спря по средата на разстоянието, отделящо го от баща му.

— Стой там, където си, Алекс! — грубо заповяда Ейвъри. Сатанинска усмивка разтегна устните му, когато наведе очи към детето. — Какъв досадник си — каза той, а след това погледна към сестра си. — Катрин, радвам се, че изглеждаш добре.

— Какво искаш, Ейвъри? Ако не си дошъл да ни отведеш у дома, тогава защо си тук? — Докато говореше, тя вече имаше свой отговор на въпросите, тъй като усети, че корабът започва да се движи, бавно отделяйки се от кея. — Ейвъри! Къде отиваме?

Той се изсмя арогантно, когато видя ужаса, изписан върху красивото й лице.

— Предприех мерки, за да понапълня джоба си, сестричке. Толкова е тъжно, че ти се замеси, но… — Повдигна безразлично рамене.

Неспособна да се владее повече, Катрин опита да се нахвърли върху брат си. Той бързо я неутрализира, като изви китките отзад на гърба й и я задържа неподвижна.

— О, о, малка моя, трябва да внимаваш да не се насиниш — смъмри я той. — На тези, които ще те купят, няма да им хареса, ако стоката е повредена.

— Не мога да повярвам! Какво си направил?

Сега бе ред на Алекс да се нахвърли отгоре му. Не можа да помогне на леля си преди, но сега щеше да го направи. Коравосърдечното отношение на баща му бе унищожило и последните остатъци нежност, които бе пазил към него в своето чувствително детско сърце. Алекс връхлетя с решителността на възрастен човек и започна да го удря с малките си юмручета:

— Пусни я! Чуваш ли, пусни я!

С горчив смях Ейвъри пусна ръката й и едновременно с това го удари с всичка сила.

— Ти, малък…

— Ако го докоснеш още веднъж, ще намеря начин да те убия със собствените си ръце — заплаши го Катрин и притисна Алекс до себе си.

— Няма да имаш тази възможност — изсмя се злорадо той. — Напускаме Англия и вие никога няма да се върнете!

— Но татко със сигурност ще…

— Ти никога няма да го видиш отново, Катрин! — Забеляза как погледът й се стрелва към вратата и предугади нейните намерения. — Откажи се, скъпа. Отвън има стража. Освен това в момента излизаме от пристанището и аз не мога да гарантирам безопасността ти, ако се опиташ да излезеш от тази каюта. На кораба има много мъже, чиито намерения едва ли ще бъдат почтени… ако разбираш какво имам предвид.

— Ах, ти…

— Спести си думите, тъй като твоите проклятия едва ли ще ми подействат. След няколко дни и двамата ще започнете нов живот, далеч оттук. А дотогава не искам да чувам, че сте създавали неприятности на някого от този кораб. Ако ли не, то ще си платите за това. Достатъчно ясен ли бях?

— Съвсем ясен. Остави ни, Ейвъри. Що се отнася до нас, аз вече нямам брат, а Алекс — баща.

Ейвъри се обърна и напусна каютата с чувството на всемогъщ човек. Способен беше да постигне всичко, което поискаше, и никой не можеше да застава на пътя му.