Джон Скалзи
Войната на старците (9)

9.

— Виждам ясно целта — съобщи Уотсън, беше се прицелил над ръба на окопа. — Нека да ударя една от тези гадинки.

— Не — отвърна капрал Виверос. — Щитът им е задействан. Само ще прахосаш муниции.

— Глупости — не се предаваше Уотсън. — Висим тук от часове. И те дремят оттатък. И какво, трябва да чакаме да свалят щита, за да отскочим до тях и да ги изпозастреляме? Това да не ти е шибаният четиринайсети век? Да пращаме известие на противника, че ще го гърмим?

Виверос го погледна ядосано.

— Уотсън, нека ти напомня, че не ти се плаща, за да мислиш. Така че млъквай и стой на позиция. И без това остана още малко. Скоро ще си привършат ритуала и тогава започваме.

— Така ли? И какво предстои сега? — попита Уотсън.

— Предстои да пеят — отвърна Виверос.

Уотсън се изкиска.

— Какво ще ни пеят? Любими песни от филми?

— Не — отвърна Виверос. — Ще възпяват смъртта ни.

Сякаш по команда, огромният полусферичен щит, обгръщащ базата на консу, започна да сияе в основата. Нагласих мерника си върху близкия край на щита и видях как един консу се подава през силовата бариера, чиито енергийни повлекла обгръщаха тялото му. Пропълзя още малко и се отдели напълно от щита, а повлеклата се прибраха обратно.

Това бе третият и последен консу, който щеше да се покаже преди началото на битката. Първият, екземпляр със съвсем нисък ранг, бе излязъл още преди дванайсет часа, за да оповести с виковете и сумтенето си официалното намерение на консу да се бият. Ниският ранг на пратеника целеше да покаже презрителното отношение, което консу имаха към нашата част — според информацията, с която разполагахме, ако ни смятаха за важни, щяха да пратят някой с по-висок чин. Никой от войниците не изглеждаше обиден — пратениците винаги бяха с нисък ранг независимо от опонента, пък и ако не си в състояние да правиш разлика между феромоните на отделните консу, те всичките ти се струват еднакви.

Вторият консу се измъкна от щита след няколко часа, изрева като стадо крави, погнати от вършачка, и после неочаквано избухна, разпръсквайки розова кръв и късчета от вътрешности и черупка. Очевидно консу вярваха в смисъла на ритуалната подготовка преди всяка битка, подготовка, чрез която душата на войника се подготвя за среща с тази на противника и за евентуалното й преследване и унищожение. Или нещо от този род. Имаха доста сложен код на честта, изпълнен със сигнали с подобно значение. Според мен няма никакъв смисъл да губиш добри войници още преди да е започнала битката, макар че от наша гледна точка беше просто чудесно.

Третият консу принадлежеше към висшата каста и ролята му бе да ни запознае с причините за нашата предстояща гибел и с начина, по който ще умрем. Всякакви опити да ускорим този процес, като например отправяме изстрели към щита, бяха напълно безполезни, тъй като щитовете на консу са толкова здрави, че не може да ги пробие нищо освен вероятно едно точно запокитено слънце. Убийството на пратеник също беше безсмислено, тъй като само щеше да предизвика започването на ритуала отначало, с което да забави сражението.

На всичко отгоре консу съвсем не се прикриваха зад щита. Просто имаха прекалено много предбойни ритуали и предпочитаха да не бъдат прекъсвани от смущаващата намеса на куршуми, енергийни лъчи или експлозиви. Защото истината е, че няма нищо друго на този свят, което да радва консу повече от една хубава битка. Основното им занимание бе да се домъкнат на някоя планета, да се разположат и да предизвикат местните да ги прогонят с бой.

Какъвто бе случаят и тук. Консу нямаха никакъв интерес да колонизират тази планета. Бяха се появили и бяха разрушили до основи земната колония с едничката цел да подскажат на КОС, че са в района и очакват да се сбъхтят с някого. Не беше решение и да ги игнорираш, защото те щяха да продължават с изтребването на колонисти, докато някой най-после не схване посланието. Човек никога не знаеше обаче кога ще благоволят да излязат насреща. Просто трупахме войски отвън, докато се появи дългоочакваният пратеник, който да обяви началото на битката.

Като се изключеха внушителните непроницаеми щитове, бойната техника на консу бе приблизително на земно ниво. В това нямаше нищо окуражаващо дотолкова, доколкото според данните на разузнаването същото можеше да се каже и за онези консу, които влизат в бой с други раси. Защото подсказваше, че консу не гледат на войната другояче, освен като на някакъв вид спорт. Нещо като футбол, да речем, само че играта започваше с изтребването на зрителите.

Безсмислено бе и да се нанасят изпреварващи удари. Цялата вътрешна система на консу бе обгърната в щит. Подхранваха го с енергия от едно бяло джудже, двойник на тяхното слънце. Освен това притежаваха енергосъбиращо устройство, което поглъщаше всички импулси, идещи отвън, и ги използваше за собствени нужди. Ако питате мен, по-добре да си нямаш работа с подобни типове. Но консу имаха странен кодекс на честта — прогониш ли ги от една планета, никога не се връщаха там. Сякаш планетата бе ваксинирана, а ние бяхме антивирусът.

Всичката тази информация получихме от справката за мисията, разпратена от нашия командващ офицер лейтенант Кейс непосредствено преди битката. Това, че Уотсън не знаеше нищичко по въпроса, подсказваше, че не е чел доклада. Нищо чудно, тъй като от първия миг, когато се срещнах с него, ми стана ясно, че той е само един наперен, самодоволен и ограничен кучи син, готов да навлече на себе си и на другарите си някоя сериозна беля. Проблемът ми беше, че бях един от тези другари.

Консу разтвори безпощадните си ръце — специализирани най-вероятно в далечен момент от тяхната еволюция да се справят с някое невъобразимо и страховито създание от родния им свят — и бавно ги вдигна към небето.

— Започва се — обяви Виверос.

— Сега вече мога да го гръмна и със затворени очи — похвали се Уотсън.

В небето отекна оглушителен пукот, сякаш самият Господ Бог бе гръмнал с пушката си, после се чу дрънчене като от желязна верига върху ламаринен покрив. Консу пееше. Извиках Задник и му наредих да превежда.

Очи отворете, почитаеми противници,

оръдията сме на вашата щастлива смърт.

Ние сме тези, които ви благославяме,

защото духовете на най-добрите наши воини

осветиха тази битка.

Иде час да се изправим срещу вас

и душите ви ще подхванат

същата радостна песен.

Нещастие е, че сте родени сред човеците,

ала наближава скорошно избавление.

Бъдете храбри и бийте се безстрашно

и тогава може би ще се преродите като нас.

Светата битка гони своето начало,

а тези, що умрат, ще се родят отново и веднага.

 

— Ама че се напъва тоя — изсумтя недоволно Уотсън и запуши демонстративно ушите си с пръсти. Съмнявах се, че се е поинтересувал от превода.

— Това не е война, нито футболна игра — рекох на Виверос. — Изглежда, го имат за покръстване.

Виверос повдигна рамене.

— В КОС не мислят така. Защото всички битки на консу започват по този начин. Някои дори твърдят, че изпълнявали своя национален химн. Но ако питате мен, си е най-обикновен ритуал. Вижте, щитът пада. — Тя посочи силовата бариера, която трептеше и се разпадаше по целия периметър.

— И тъкмо навреме, мамка му — изруга Уотсън. — Доспиваше ми се вече.

— Чуйте ме добре и двамата — заговори Виверос. — Искам да запазите спокойствие, да се съсредоточите и да не си подавате задниците. Позицията ни е добра и лейтенантът държи да приковем тези копелдаци с точна стрелба, докато се приближават. Никакви геройства, прицелвате се в гърлото, стреляте и се покривате. Там са им мозъците. Всеки свален консу е един по-малко, за когото да се безпокоим. Огън на единична стрелба, с куршуми. Разбрахме ли се?

— Напълно — потвърдих.

— Ъхъ — отвърна небрежно Уотсън.

— Чудесно — рече Виверос. Щитът най-после бе изключен и в същия миг полето, разделящо хората от консу, се озари от трасиращите светлини на ракетите, които бяха насочени и програмирани още преди часове. Приглушеният трясък на техните експлозии бе последван почти веднага от човешки писъци и металическото чуруликане на консу. В продължение на няколко секунди бяхме заобиколени от непрогледен пушек и обгърнати в странна тишина, после се разнесе протяжен вик и консу се хвърлиха в атака срещу хората, които бяха останали на позиция и се опитваха да повалят колкото се може повече от противниците, преди двата фронта да се сблъскат.

— Хайде, че ме сърбят ръцете — подхвърли Виверос, вдигна пушката си, прицели се в един далечен противник и откри огън. Последвахме примера й.

 

 

Как се подготвяме за битка.

Първо се прави системна проверка на общовойскова пушка МЦ–35. Това е лесната част, тъй като МЦ–35 е самомониторираща се и саморемонтираща се и при повреда може да използва материала в пълнителя. Сигурно единственият начин да се повреди МЦ–35 е ако се постави пред дюзите на ракетен двигател. Но тъй като в такъв случай вие също ще се намирате в непосредствена близост до оръжието, ще си имате достатъчно проблеми, за да се безпокоите за него.

Второ, обличаме бойния костюм — унитард. Говоря за стандартен самозакопчаващ се плътно прилепнал комбинезон, покриващ всичко освен лицето. Унитардът е изработен така, че да ви накара да забравите за тялото си по време на битка. „Платът“ от организирани наноботи пропуска светлина за фотосинтеза и регулира температурата; дали стоите на арктически ледник, или насред Сахара единствената разлика, която ще забележите, е промяната на околния пейзаж. Ако по някакъв начин успеете да се изпотите, вашият унитард ще попие влагата, ще филтрира водата и ще я запази, докато сте в състояние да я прехвърлите в манерката. По същия начин се справя и с урината. По принцип не се препоръчва да се ходи по голяма нужда в унитарда.

Ако получите куршум в корема (или където и да било другаде), вашият унитард се втвърдява в мястото на попадението и разпределя енергията по цялата повърхност на костюма, вместо да позволи на куршума да се забие. За съжаление това действа само до известна степен, така че за предпочитане е противниковият огън да се избягва.

Добавяме колана, който включва боен нож, универсален инструмент, който е нещо като пораснало и усъвършенствано швейцарско ножче, сгъваем персонален плащ-палатка, манерка, енергийни хранителни таблетки за една седмица и три ниши за муниции. Намазваме лицето си със съдържащ наноботи крем, който е във връзка с унитарда и обменя с него информация за околната среда. Включваме маскировката. Опитваме се да се открием в огледалото.

Трето, с помощта на МозКом създаваме общ канал с останалите войници от отделението и не го затваряме, докато не се върнем на кораба или не ни убият. Мислех се за много умен, когато бях открил тази възможност в лагера, но се оказа почти задължително по време на битка. При МозКом няма опасност от неясни или погрешни команди — нито врагът да прехване сигналите. Ако чуете човешки глас, това означава, че или войникът си е изгубил ума, или крещи от болка.

Единственият недостатък на този тип връзка е, че освен информацията МозКом предава и емоционалното състояние. Би могло да ви се стори объркващо, ако внезапно ви се допикае, а после се усетите, че е на някой друг от групата.

Представете си обаче какво ще бъде, ако вместо с отделението се свържете с целия взвод. Шейсет човека, които псуват, стрелят, крещят, опитват се да оцелеят или умират в главата ви. Дано никога не го изпитате.

И накрая, опитваме се да следваме само получените заповеди и да изтребваме всичко, което не прилича на човек. И да останем живи. Такива са принципите в КОС — през първите две години от службата ти си войник от пехотата, без значение дали преди това си бил портиер или хирург, сенатор или уличен търговец. Ако успееш да оцелееш през тези две години, получаваш възможност да специализираш, да се сдобиеш с постоянно назначение, вместо да се скиташ от битка на битка, да си намериш собствено място, ниша в стройния механизъм на армията. Но през първите две години нямаш друг избор освен да изпълняваш това, което ти се нарежда, да стискаш здраво оръжието и да убиваш, преди да са те убили. Звучи просто, което съвсем не значи, че е лесно.

 

 

Бяха необходими два изстрела, за да поваля първия консу. Това беше нещо ново — в нито един от докладите на разузнаването не се споменаваше, че носят персонален щит. Но по някакъв начин той успя да погълне енергията от първия куршум, само се тръшна на онова, което вероятно изпълняваше ролята на задник, и скочи почти веднага. Вторият изстрел го довърши, а аз си взех бележка.

Не е никак лесно да стреляш два пъти последователно по бързо движеща се цел на разстояние от няколкостотин метра и то на оживено бойно поле. Веднага щом си дадох сметка за изброените трудности, наредих на Задник да зададе специална команда, която позволяваше изстрелването на два куршума с едно натискане на спусъка, като вторият бе с експлозивен заряд. Нарекох първия изстрел „подгряващ“, втория — „довършващ“.

Обичам я тази пушка.

Съобщих за идеята си на Уотсън и Виверос, а тя предаде на останалите. След не повече от половин минута навсякъде из бойното поле ехтяха двойни изстрели, следвани от пъшкането на консу, когато експлозивните куршуми разкъсваха вътрешностите им. Всичко това малко наподобяваше печене на пуканки. Хвърлих бърз поглед на Виверос. Тя повдигаше с безизразен вид пушката, прицелваше се бързо и стреляше. Уотсън се хилеше като щастлив малчуган, на когото са подарили плюшена играчка.

„Оп-па — прати кратко съобщение Виверос. — Забелязаха ни. Залегнете…“

— Какво? — провикна се Уотсън и надигна глава. Сграбчих го и го дръпнах надолу миг преди няколко ракети да се взривят в ръба на онова, което използвахме за прикритие. Върху нас се посипа дъжд от отломки. Отворих очи тъкмо навреме, за да зърна един носещ се към главата ми камък, колкото футболна топка. Махнах небрежно с ръка и го отбих — костюмът се втвърди по цялата дължина на ръкава и камъкът отхвърча като дунапренена топка. Усетих лека болка в ръката. В предишния си живот вече щях да съм горд притежател на доста сложна раздробяваща фрактура. По-добре щеше да е да не правя подобни неща.

— Майчице, за малко този път! — рече Уотсън.

— Млъквай! — скастрих го и пратих на Виверос: „Сега какво?“

„Стойте долу“ — нареди тя и извади универсалния инструмент от колана си. Изтегли от него огледалце, повдигна го и надзърна над ръба на прикритието. „Шест или седем идват насам…“

Наблизо прозвуча оглушителен взрив. „Останаха пет — докладва тя и прибра инструмента. — Превключете на гранатомет и ме следвайте“.

Кимнах, Уотсън се захили и когато Виверос даде команда „изпълнявай“, изстреляхме над укритието гранати. Всеки пусна по три, преброих девет експлозии, въздъхнах облекчено и надзърнах. Наблизо се въргаляха разкъсаните останки на един консу, малко по-нататък друг се влачеше замаяно из разкаляната почва, зад него двама бързо отстъпваха назад. Виверос довърши ранения, ние с Уотсън един от здравите.

— Добре дошли на купона, посерковци! — изрева щастливо Уотсън, претърколи се през ръба и се озова лице в лице с петия консу, който бе изтичал напред, за да избегне гранатите, и бе дочакал търпеливо края на схватката зад прикритието. Дебнещият консу опря дулото на оръжието си в носа на Уотсън и стреля. Лицето на Уотсън се превърна в кратер и от него бликна гейзер от УмнаКръв и обля тялото на извънземния. Уотсъновият унитард, проектиран да се втвърдява при сблъсък, направи точно това в мига, когато куршумът стигна качулката, и изпомпи обратно през единствения достъпен отвор УмнаКръв, парченца от череп, мозък и тъкани.

Уотсън така и не можа да разбере какво го е сполетяло. Последното, което прати по канала на своя МозКом, бе смесица от объркани чувства, между които се долавяше изненада, че вижда пред себе си нещо, на което мястото му не трябва да е там. Миг по-късно връзката с него прекъсна, съвсем като при прерязан кабел на компютър.

Докато го прострелваше от упор, консу пееше. Бях оставил включена програмата за превод, но успях да доловя само на няколко пъти думата „избавление“.

Изкрещях и стрелях. Консу отхвръкна назад, ударен от два бързи куршума, тялото му изригна и се пръсна. Продължих да натискам спусъка дори след като гадината се просна неподвижно.

— Пери — повика ме Виверос и тъкмо това, че бе преминала на гласови команди, ми помогна да дойда на себе си. — Идват още. Размърдай се.

— А Уотсън? — попитах.

— Остави го — рече Виверос. — Мъртъв е и вече не можеш да му помогнеш. Да изчезваме. Поне ние да си спасим задниците.

 

 

Все пак тази битка я спечелихме. Техниката с двойните изстрели косеше редиците на консу и не след дълго те забелязаха, че намаляват, смениха тактиката, отстъпиха назад и преминаха към ракетен обстрел. След още няколко часа се прибраха в базата си, вдигнаха щита и оставиха отвън само един отряд, на който бе отредено да извърши ритуално самоубийство в знак на това, че признават поражението си. След като забиха церемониални ножове в гърлата си, не ни остана нищо друго, освен да приберем мъртвите от полето.

За една толкова тежка битка втори взвод се бе справил отлично — двама убити, заедно с Уотсън, и четирима ранени, само един сериозно. Последният щеше да прекара цял месец в болницата, докато му отгледат нови тънки черва, а другите трима щяха да са в строя до няколко дена. Един брониран глайдер на консу си бе пробил път до трето отделение на четвърти взвод и се бе взривил, избивайки всичките шестнайсет войници, включително взводния командир и двама отдельонни. Имаше и много ранени. Голяма издънка за взводния. За негово щастие той вече не беше между живите, за да понесе позора.

Веднага щом лейтенант Кейс сигнализира „отбой“, отидох да видя какво е останало от Уотсън. Бяха ме изпреварили няколко осмокраки мършояда; гръмнах един от тях, останалите схванаха намека и си плюха на крайниците. Въпреки това бяха осъществили голям напредък по разчленяването му за краткото време, с което бяха разполагали, и с изненада установих колко малко може да тежи един труп, когато е лишен от глава и други части. Отнесох каквото бе останало от нещастника в импровизираната полева морга и по пътя спрях само веднъж, за да повърна.

По някое време ме срещна Алън.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Добре съм — излъгах. — Пък и той не тежи кой знае колко.

— Кой трябва да е това?

— Уотсън.

— Ах, той ли? — Алън направи кисела физиономия. — Какво пък, сигурно все някъде някой ще скърби за него.

— Само не се разплаквай — отвърнах със същия мрачен хумор. — Как ти мина денят?

— Не беше зле. Гледах да не си подавам главата и само от време на време вдигах пушката и гръмвах напосоки към противника. Може и да съм уцелил някого, но не съм сигурен.

— Чу ли песента на смъртта преди битката?

— Разбира се, че я чух. Беше като грохот на любещи се товарни влакове. Не може да не чуеш подобна нещо.

— Така е — съгласих се. — Питах дали поиска превод? Чуваше ли какво се казва в нея?

— Ами да — потвърди Алън. — Не съм сигурен, че ми харесва идеята им да ни обърнат в тяхната религия, като се има предвид, че това включва смъртта ни и прочее.

— Специалистите от КОС са на мнение, че това е само ритуал и нищо повече. Нещо като молитва пред битка, традиция от миналото.

— Ти какво мислиш? — попита ме Алън.

Кимнах към остатъците от Уотсън.

— Чудовището, което му видя сметката, врещеше „избавление“ и със сигурност щеше да крещи същото, ако имаше възможност да ме изкорми. Струва ми се, че в КОС подценяват ставащото тук. Според мен причината консу да не се връщат на планета след някоя подобна битка е не защото смятат, че са я загубили. Нещо повече, тук въобще не става дума за победа или поражение. Според техните представи планетата сега е осветена с кръв. И те я смятат за своя.

— Ако е тъй, защо не я завладеят?

— Може би това не става на момента. Може да чакат настъпването на техния Армагедон. И ако е така, в КОС се заблуждават силно. Струва ми се, че ще настъпи момент, в който ще бъдат неприятно изненадани.

— Какво пък, в това има някаква извратена логика — съгласи се Алън. — В края на краищата кой може да е сигурен, когато става дума за извънземни? И какво предлагаш да се направи?

— Знам ли, Алън? Нямам представа. Надявам се само отдавна да сме предали Богу дух, когато това се случи.

— И за да сменим темата с нещо по-леко — предложи той, — идеята ти за двойната стрелба беше чудесна. Някои от нас бяха ужасно изненадани и изнервени, когато тези копелдаци се надигаха след първия изстрел. Знаеш ли, сигурно поне една седмица ще изкараш на безплатни почерпки.

— Не се бия заради почерпките — рекох. — Ако не си забравил, тук сме на туристическо пътешествие из пъкъла без право на отказване по средата.

— Какво пък, ако някой въобще намери начин как да стане това, със сигурност ще си ти.

— Струва ми се, че придаваш прекомерно значение на идеята ми — рекох и когато се обърнах, забелязах, че Алън е застанал мирно. Към мен се приближаваха Виверос, лейтенант Кейс и някакъв офицер, когото не познавах.

— Пери — поде лаконично Кейс.

— Лейтенант — отвърнах. — Сър, виноват, задето не мога да козирувам. Нося мъртъв другар към моргата.

— Че къде другаде? — попита лейтенантът и кимна към трупа. — Кой е това?

— Уотсън, сър.

— Ах, той значи — рече Кейс. — Не му отне много време, както виждам.

— Беше доста избухлив, сър — рекох.

— Не се и съмнявам. Какво пък. Пери, това е подполковник Рубики, командир на 233-ти.

— Сър — казах. — Виноват, задето не козирувам.

— Да, трупът и прочее — кимна Рубики. — Синко, исках само да те поздравя за идеята ти за двойна стрелба днес. Ти спести доста време и изгубени задници. Ще ти призная, че консу ни изненадаха неприятно с новите си персонални щитове и щяхме да си имаме големи ядове. Редник, смятам да те предложа за награда. Какво мислиш за това?

— Благодаря ви, сър. Но предполагам, че рано или късно и другите щяха да се досетят.

— Сигурно, но ти се сети пръв, а това има значение.

— Тъй вярно, сър.

— Синко, когато се върнем на „Модесто“, надявам се, ще позволиш на един стар кашик да те почерпи питие.

— За мен ще бъде чест, сър! — Изпънах се. Зад мен Алън се изкикоти тихо.

— Добре, синко. Поздравления още веднъж. — Рубики кимна към Уотсън. — И съжалявам за твоя приятел.

— Благодаря, сър!

Алън пристъпи напред и козирува и за двама ни. Рубики отвърна на поздрава, завъртя се и последва Кейс. Виверос остана при нас.

— Изглеждаш учуден — каза ми.

— Мислех си, че трябва да са изминали поне петдесет години, откакто някой ми е викал „синко“.

Виверос се засмя и посочи Уотсън.

— Знаеш ли къде да го отнесеш?

— Моргата е отвъд билото — отвърнах. — Ще го оставя там и после се качвам на първия кораб за „Модесто“.

— Прави каквото искаш, Пери — рече Виверос. — Ти си героят на деня.

Тя понечи да си тръгне, но аз я спрях.

— Ей, Виверос. Винаги ли е така?

— Кое да е винаги така?

— Ами това — рекох. — Войната. Битките. Сраженията.

— Какво? — Тя ме погледна объркано, после подсмръкна. — Не, разбира се. Днес беше като разходка в парка. По-лесно не можеше да бъде. — Тя поклати глава и се отдалечи, накуцваше.

Така приключи моята първа битка. И започна епохата на войните.