Джон Скалзи
Войната на старците (2)

2.

Някой изстреля Найроби изпод нас и рязко го дръпна настрани. Минахме по платформата и застанахме до прозореца, все едно че бяхме в асансьор (което донякъде е вярно, когато става въпрос за космоелеватора), и загледахме как земната повърхност се отдалечава.

— Изглеждат като мравки от толкова високо! — възкликна с кресливото си гласче застаналият до мен Лион Дейк. — Черни мравки!

Обзе ме неудържимото желание да разбия някой прозорец и да хвърля Лион навън. За съжаление нямаше как — платформата на космоелеватора е изработена от материали с необичайна твърдост и издръжливост, които същевременно са прозрачни, за да могат пътниците да се любуват на гледката. Освен това помещението е херметически изолирано, което щеше да ни дойде добре само след няколко минути, когато щяхме да сме на такава височина, че споменатото „разбиване на прозорци“ можеше да доведе единствено до експлозивно разхерметизиране, хипоксия и смърт.

Иначе казано, нямаше никаква опасност за Лион да се озове неочаквано в обятията на родната планета. Толкова по-зле за мен. Лион се бе впил в мен още в Чикаго, подобно на тлъст, натъпкан с бифтеци и бира кърлеж, а аз не преставах да се питам как е възможно някой, който има толкова много сланина в кръвта, да е докретал до седемдесет и пет. Прекарах остатъка от нощта в Найроби заслушан в пръдните, които прекъсваха периодично словоизлиянията му относно расовия състав на колониите. Пръдните бяха най-приятната част от монолога — никога не бях изпитвал толкова силно желание да си нахлузя слушалки за времето на полета.

Надявах се, че ще мога да се отърва от него, като избера ранния елеватор от Найроби. Приличаше ми на човек, който би предпочел да си отдъхне, след като цял ден се е занимавал с изпускане на газове. Никакъв късмет. Мисълта, че ще прекарам още шест часа с Лион и неговите пръдни, ми се струваше непоносима, дори бях готов сам да скоча, ако платформата имаше прозорци. Така че се извиних вежливо, като подхвърлих единственото оправдание, което, изглежда, щеше да го задържи на известно разстояние от мен — казах, че ще ида до тоалетната. Лион изсумтя одобрително. Поех по посока обратна на часовниковата стрелка, където горе-долу се намираха тоалетните, но целта ми бе да открия местенце, където Лион не би могъл да ме затисне отново.

Задачата не беше никак лесна. Платформата на космоелеватора има формата на поничка с диаметър трийсетина метра. „Дупката“ на поничката е онази част, където платформата се плъзга нагоре по елеватора. Диаметърът й е шест-седем метра, дебелината на кабела — малко по-малка, което пак е доста впечатляващо за кабел с дължина няколко хиляди мили. Останалата част от платформата е запълнена със сепарета и дивани, на които пътниците да си отдъхват, да разговарят, да се забавляват и да играят на нещо. И, разбира се, имаше много прозорци, откъдето да се гледа към Земята и останалите елеватори, щръкнали към подножието на Колониалната станция.

На пръв поглед платформата наподобяваше хотелско фоайе, изстреляно внезапно на геостационарна орбита. Проблемът за мен бе, че при подобна констните, които прекъсваха периодично словоизлиянията му относно расовия състав на колониите. Пръдните бяха най-приятната част от монолога — никога не бях изпитвал толкова силно желание да си нахлузя слушалки за времето на полета.

Надявах се, че ще мога да се отърва от него, като избера ранния елеватор от Найроби. Приличаше ми на човек, който би предпочел да си отдъхне, след като цял ден се е занимавал с изпускане на газове. Никакъв късмет. Мисълта, че ще прекарам още шест часа с Лион и неговите пръдни, ми се струваше непоносима, дори бях готов сам да скоча, ако платформата имаше прозорци. Така че се извиних вежливо, като подхвърлих единственото оправдание, което, изглежда, щеше да го задържи на известно разстояние от мен — казах, че ще ида до тоалетната. Лион изсумтя одобрително. Поех по посока обратна на часовниковата стрелка, където горе-долу се намираха тоалетните, но целта ми бе да открия местенце, където Лион не би могъл да ме затисне отново.

Задачата не беше никак лесна. Платформата на космоелеватора има формата на поничка с диаметър трийсетина метра. „Дупката“ на поничката е онази част, където платформата се плъзга нагоре по елеватора. Диаметърът й е шест-седем метра, дебелината на кабела — малко по-малка, което пак е доста впечатляващо за кабел с дължина няколко хиляди мили. Останалата част от платформата е запълнена със сепарета и дивани, на които пътниците да си отдъхват, да разговарят, да се забавляват и да играят на нещо. И, разбира се, имаше много прозорци, откъдето да се гледа към Земята и останалите елеватори, щръкнали към подножието на Колониалната станция.

На пръв поглед платформата наподобяваше хотелско фоайе, изстреляно внезапно на геостационарна орбита. Проблемът за мен бе, че при подобна конструкция и дизайн беше трудно да открия подходящо скривалище. Ранният полет не бе от предпочитаните, нямаше кой знае колко пътници, с които да се смеся. Накрая реших да си взема нещо за пиене от будката близо до центъра на платформата, горе-долу срещу мястото, където се бе разположил Лион. Прикрит зад централния свод, имах най-големи шансове да се спася от него.

Напускането на Земята във физичен аспект бе досадна работа, най-вече благодарение на неприятната компания на Лион, но изоставянето й в емоционален план се оказа удивително лесно. Година преди отпътуването ми вече бях взел решение да постъпя в редовете на КОС, оттам нататък всичко бе въпрос на уреждане на досадни формалности. Когато преди десет години с Кати бяхме стигнали до това решение, прехвърлихме къщата на сина ни Чарли, така че да я получи, без да се налага да прави юридически постъпки. Повечето от придобивките раздадохме на най-близките си приятели, с останалото щеше да се справя Чарли.

Раздялата с приятелите също не се оказа непреодолима. Хората реагираха на новината с различни степени на изненада и тъга, даваха си сметка, че постъпи ли на служба в Колониалните сили, човек никога не се връща. Но от друга страна, не е като да си отидеш от този свят. Те знаят, че ще сме някъде там, между звездите, и че дори някой ден могат да се присъединят към нас. Сигурно нещо подобно са изпитвали нашите предци, когато са се отправяли да завладяват Америка.

Пък и без това бях съобщил още преди година на всички, на които държа, за предстоящото си заминаване. Достатъчно време, за да си кажем всичко, което имаме да споделяме, да уредим неуредени сметки и да изтрием стари вражди. През тази година имах възможността да поседя със стари приятели и да почовъркаме незараснали рани, да разровим пепелта в угасналите огнища на стари чувства. На няколко пъти ми се наложи да искам прошка за неща, за които не съжалявах особено много, и почти всеки път всичко приключваше добре. В един от споменатите случаи дори се озовах в леглото с партньорка, с която при други обстоятелства не бих го направил. Но имах желанието да дам на всички онова, което искат от мен, само за да ги накарам да се почувстват по-добре. Предпочитам да се извиня за нещо, за което не ми пука особено, и да оставя след себе добър спомен, вместо да съм твърдоглав и да накарам същия този човек да питае надеждата, че в близко време някое злобно чуждоземно ще ми изпие мозъка. Наречете го ако щете кармична осигуровка.

Чарли ми беше най-голямата грижа. Типично за повечето бащи и синове имахме общи теми и интереси, може да не съм бил най-грижовният баща, нито пък той най-послушният син, особено след като сега гони четирийсетака. Когато научи, че с Кати ще постъпваме в Колониалните сили, той направо пощуря. Припомни ни, че протестирахме срещу Субконтиненталната война. Че винаги сме му казвали, че насилието не е начин да решиш нещата. Че веднъж го бяхме наказали за цял месец, задето бе ходил на стрелбището с Бил Йънг — наистина странно възражение за човек на трийсет години.

Смъртта на Кати сложи край на всички тези спорове, тъй като и двамата си дадохме сметка колко безсмислени са нещата, за които се хващаме — аз бях вдовец, а той ерген и двамата си бяхме единствените близки същества на този свят. Малко след това той се запозна с Лиза и се ожениха, година по-късно стана баща и го избраха за кмет. Чарли бе от цветята, които цъфтят късно, но трайно. Двамата седнахме на масата на преговорите и се изяснихме докрай. Аз му казах колко се гордея (искрено) с това, което е станал, и той на свой ред ми се извини. Сетне се настанихме на верандата и изпихме по няколко бири, докато внук ми Адам гонеше топка в предния двор. Раздялата ни бе чудесна, изпълнена с много чувства, истинска раздяла на баща и син.

Стоях подпрян на будката, посръбвах замислено от колата и си припомнях Чарли и семейството му — и изведнъж в съзнанието ми проникна вресливото гласче на Лион, придружено от друг, нисък и дрезгав, женски глас, който отвръщаше. С риск да бъда разкрит, надникнах иззад будката. Лион, изглежда, бе уловил в мрежите си някоя нещастна женица и сега без капка свян споделяше с нея всички жалки мисли, които бе в състояние да роди размекнатият му от прекомерна употреба на тлъста храна мозък. Кавалерското ми чувство се пробуди и надви над желанието да се спотайвам, така че излязох от укритието си, за да помогна.

— Това, което искам да кажа — тъкмо обясняваше Лион, — е, че никак не е честно аз и всички останали американци да чакаме да остареем, за да получим възможност да се поразтъпчем, докато жалки индусчета щъкат между световете, сякаш им е рождено право. Не е честно, и толкоз! На вас струва ли ви се честно?

— Да, истина е, че не е честно — побърза да се съгласи жената. — Но предполагам, че и те са мислели по същия начин, когато изтрихме от лицето на Земята Ню Делхи и Мумбай.

— Ами това казвам де! — възкликна Лион. — Напукахме им кухите главички! Ние спечелихме войната! А това означава нещо, нали? Но вижте какво стана. Те изгубиха и се заеха с колонизацията на вселената, а за нас остана само правото да постъпваме доброволно в армията, която ги пази. Простете, задето го казвам, но не пише ли в Библията: „Смирените ще наследят Земята?“ Щом те загубиха проклетата война, те трябва да са смирените.

— Лион, струва ми се, че не това е смисълът на тази фраза — рекох, като застанах между двамата.

— Джон! Ето го човека, който знае за какво говоря — рече Лион и ми се ухили доволно.

Жената се извърна към мен.

— Познавате ли този господин? — попита тя с тон, който като че ли намекваше, че ако наистина го познавам, нещо с мен трябва да не е наред.

— Срещнахме се в самолета за Найроби — обясних и повдигнах лекичко едната си вежда, колкото да подскажа, че познанството ни не ми е по вкуса. — Казвам се Джон Пери.

— Джеси Гонзалес — представи се тя.

— Приятно ми е — казах и се обърнах към Лион. — Лион, объркал си малко цитата. Точната фраза е от Проповедта на планината и гласи: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“. Става дума, че наследството ще е награда, а не наказание.

Лион премигна, после изсумтя:

— И така да е, нали ние ги бихме. Сритахме им мургавите задници. Ние трябва да колонизираме вселената, а те да си стоят у дома.

Понечих да отвърна, но Джеси ме изпревари:

— „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството небесно“.

Лион зяпна от почуда, местеше поглед между двама ни.

— Майтапите се — рече след близо минута. — Не е възможно в Библията да пише, че ние трябва да си останем на Земята, докато сбирщина чернилки, които дори не вярват в Христос, ще се размотават на воля из галактиката. И още по-малко, че тъкмо ние ще пазим тия малки смугли негодници, докато го вършат. Исусе, синът ми загина в тази война! Мръсните копелдаци си получиха заслуженото. Само не ме питайте дали съм щастлив, че сега трябва да им вардя вмирисаните колонии.

Джеси ми намигна.

— Вие ли ще продължите?

— Ако не възразявате. — Усмихнах се.

— Ни най-малко.

— „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен, защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“.

Лион почервеня като рак.

— Две шибани кратуни — това сте вие — изригна той, обърна ни гръб и се отдалечи с ядна походка.

— Слава на Бога — въздъхнах. — В буквалния смисъл.

— Доста ви бива да цитирате Библията — отбеляза Джеси. — Да не сте били проповедник в предишния си живот?

— Не. Но живеех в градче с две хиляди души и петнайсет църкви. Не е зле да умееш да говориш на техния език. Пък и не е задължително да си вярващ, за да цитираш евангелието. Какво е вашето извинение?

— Религиозна паралелка на католическо училище — отвърна тя. — В десети клас ме наградиха, задето знаех евангелието наизуст. Удивително е какви неща пази умът в продължение на шейсет години, след като в последно време дори не можех да запомня къде съм паркирала пред магазина.

— Както и да е, позволете ми да се извиня от името на Лион. Почти не го познавам, но и малкото, което научих, ми подсказва, че е кръгъл идиот.

— „Не съдете, за да не бъдете съдени“ — цитира Джеси, после повдигна рамене. — Всъщност той просто изразява мнението на доста голяма част от хората. Може да е глупаво и тесногръдо, но не бих казала, че не го разбирам. И на мен ми се щеше да е различно и да не се налага да чакам през целия си живот, за да видя какво е на колониите. Ако можех да замина на млади години, щях да го направя.

— Значи не сте тук заради тръпката на армейския живот. — Подсмихнах се.

— Разбира се, че не — отвърна тя с известна доза презрение. — Да не би вие да постъпихте на служба, изпълнен с неудържимото желание да воювате?

— Не — признах.

Тя кимна.

— Аз също. Както и повечето от нас. Между тях и споменатият Лион — чухме, че не дава пукната пара за онези, които ще защитава. Хората постъпват в Колониалните сили, защото не искат да умрат, нито да остареят. Постъпват, защото след определена възраст животът на Земята не е интересен. Или защото искат да видят нещо различно, преди да напуснат този свят. Аз например дойдох заради това. Не ме интересува, че ще се бия или че отново ще съм млада. Просто искам да ида някъде другаде. — Тя се извърна към прозореца. — Странно е да го казвам, нали? Като се има предвид, че до вчера не бях напускала границите на щата Тексас — през целия си живот.

— Какво пък, в това няма нищо страшно. Тексас е доста голям щат.

Тя се усмихна.

— Благодаря ви. Не го вземам навътре. По-скоро ми е някак странно. Като малка обичах да чета книжки от типа на „Младия колонист“, да мечтая как развъждам арктуриански добитък и се сражавам със злите подземни червеи на колонията Гама Прайм. Сетне пораснах и си дадох сметка, че колонистите са от Индия, Казахстан или Норвегия, където земята не е в състояние да изхранва наличното население, и фактът, че съм родена в Америка, означава, че нямам право да замина. Пък и без това няма никакви арктуриански крави и гигантски подземни червеи! Ужасно е разочароващо да го узнаеш, когато си на дванайсет. — Тя отново повдигна рамене. — Израснах в Сан Антонио, „заминах“ да уча в Тексаския университет и после се върнах в Сан Антонио. Омъжих се и през ваканцията ходехме на Мексиканския залив. Двамата с мъжа ми планирахме да идем до Италия за трийсетата ни годишнина, но така и не стана.

— Какво се случи?

Тя се засмя.

— Неговата секретарка — това се случи. Те отидоха до Италия за техния меден месец. Аз си останах у дома. Всъщност във Венеция се натровиха с миди, така че и тяхната почивка не мина добре. Но аз вече бях изгубила желание да пътувам. Вътрешно бях решила, че когато ми дойде времето, ще постъпя на служба. Но да си призная, сега съжалявам, че не попътувах повече. От Далас до Найроби летях със стратолет. Беше страшно интересно. Трябваше да го правя по-честичко. Да не говорим за това — тя махна към прозореца на платформата. — Като стана дума, какво държи кабела изпънат нагоре?

— Вярата — отвърнах. — Вярата, че няма да падне. Не мислете за това, ако не искате да си имате проблеми.

— Това, в което вярвам, е, че е време да хапнем нещо. Ще ми правите ли компания?

 

 

— Вяра — рече Хари Уилсън и се разсмя. — Какво пък, може да се каже, че наистина вярата държи кабела изпънат нагоре. Защото със сигурност не са основите на физиката.

Хари Уилсън се бе присъединил към нас, докато ядяхме.

— Вие двамата изглеждате като хора, които се познават, а това е предимство пред всички останали — бяха първите му думи. Поканихме го да се присъедини към нас и той прие с благодарност. Каза, че преподавал физика в продължение на двайсет години в Блумингтънската гимназия в Индиана и че отдавна мечтаел да се качи на космоелеватора.

— Какво искате да кажете с това, че не го държи физиката? — попита Джеси. — Повярвайте ми, това не са думи, които ми се ще да чувам в момент като този.

— Простете — засмя се той. — Физиката без никакво съмнение има пряко отношение към изправената позиция на кабела. Но тя не е от земните мащаби. Много неща тук не биха имали разумно обяснение на повърхността.

— Предчувствам, че ще ни изнесат урок по физика — рекох.

— Преподавал съм физика на тийнейджъри години наред — отвърна Хари и извади бележник и химикалка. — Няма да боли, повярвайте ми. Така, вижте сега. — Хари начерта кръгче в долния край на страницата. — Това е Земята. — Нарисува друго, по-малко кръгче в горния. А това е Колониалната станция. Изведена е на геосинхронизирана орбита, което означава, че запазва едно и също положение спрямо повърхността при въртенето на Земята. Винаги се намира над Найроби. Следвате ли ме дотук?

Ние кимнахме.

— Чудесно. И тъй, Колониалната станция и Найроби са свързани с „космоелеватор“ — тоест с кабели като този зад прозореца и платформи, подобни на тази, на която се намираме. — Хари изтегли една черта между двете кръгчета и нарисува по средата полукръгла платформа. — Идеята е, че не е задължително платформата да достига първа космическа, за да излезе на околоземна орбита, както прави ракетата. Това е добре за нас, защото няма да се налага да летим до Колониалната станция с усещането, че на гърдите ни е стъпил слон. Сега идва по-сложното. Въпросът е в това, че космоелеваторът не спазва класическите физични изисквания по отношение на изпънат от Земята към космоса кабел. Първо, защото — Хари начерта още една линия, отвъд кръгчето на Колониалната станция и до ръба на листа, — Колониалната станция не може да се намира в края на кабела. По причини, свързани с баланс на масата и орбитална динамика, би трябвало да съществува допълнително кабелно удължение от няколко десетки хиляди мили отвъд станцията. Без тази контратежест всеки космоелеватор би бил нестабилен и опасен.

— А вие казвате, че няма такова нещо — изпреварих го аз.

— Станцията не само не е нестабилна, ами целият транспортен комплекс е един от най-безопасните и сигурни начини за напускане на Земята. Космоелеваторът се използва непрестанно вече близо век. И нито веднъж досега не е имало случай на авария или какъвто и да било инцидент, дължащ се на нестабилност на конструкцията. Преди трийсетина години преживяхме терористичен акт, но това беше саботаж, който нямаше нищо общо с физичните принципи на космоелеватора. Самият той е удивително стабилен и си остава такъв от първия ден, в който е пуснат в употреба. Макар това да е в разрез със законите на физиката.

— Добре де, но все пак какво го държи изправен? — попита Джеси.

Хари се засмя отново.

— Това е въпросът, нали?

— Искате да кажете, че не знаете? — Тя повдигна вежди.

— Аз не зная — призна Хари. — Което не бива да е повод за безпокойство, тъй като съм обикновен гимназиален учител. По-тревожното е, че доколкото ми е известно, никой на Земята не знае отговора. Изглежда, е известен само на Колониалния съюз.

— Но как е възможно това? — попитах. — За Бога, това съоръжение съществува близо век. И никой не е могъл да разбере как всъщност действа?

— Не съм твърдял подобно нещо — възрази Хари.

— Разбира се, че са се опитвали. Пък и никой не го е пазил в тайна през всичките тези години. Още когато започва строежът на космоелеватора, медиите настояват да бъде разкрита цялата истина за принципите, на които се базира. Колониалният съюз отвръща лаконично: „разберете сами“. И това е. Физиците и до ден-днешен си блъскат главите — наричат го Космоелеваторния проблем.

— Не ми звучи особено оригинално — отбелязах.

— Сигурно защото физиците предпочитат да си пазят въображението за по-важни неща — засмя се Хари. — Струва ми се, че има две основни причини, които пречат на решението. Първата е, че всичко това е невероятно сложно — вече ви обърнах внимание върху проблема с масата, но има и други въпроси, като например здравината на кабела, трептенията на космоелеватора по време на бури и други атмосферни изменения, материала, от който е направен кабелът. Всеки един от тези въпроси сам по себе си изисква огромни усилия за решаване. Взети заедно, те са почти непреодолими.

— А втората причина? — попита Джеси.

— Втората причина е, че няма никакъв смисъл. Дори да разберем как действа това нещо, не можем да си позволим да го построим. — Хари се облегна назад. — Преди да започна да преподавам, работех в гражданската инженерна служба на „Дженерал Илектрик“. По онова време строяхме Податлантическата железница и една от задачите ми бе да препрочитам стари проекти и да издирвам там полезни идеи и предложения. Всичко това естествено, за да се спестят финансови средства.

— „Дженерал Илектрик“ фалира, нали? — попитах.

— Е, значи знаете защо е необходимо да се пестят средства — отвърна Хари. — И защо станах учител. Та, докато се ровех из онези стари проекти, някои от които бяха засекретени, се натъкнах на доклад за космоелеватор. Оказа се, че „Дженерал Илектрик“ е била наета от правителството на Съединените щати, по идея на трета страна, да извърши проучване относно построяването на космоелеватор в Западното полукълбо. Смятали да разчистят една огромна зона в делтата на Амазонка и да го забодат право там. Съветът на „Дженерал Илектрик“ бил да забравят за това. Според предварителните сметки дори ако се разчита на някои важни научни постижения — които все още не били направени, нито пък се доближават поне малко до технологиите, използвани за построяването на този космоелеватор — бюджетът на строежа е щял да надхвърли три пъти годишния национален продукт на цялата икономика на Щатите. При това, ако не се прекрачват предварително определените финансови рамки — което никога не се случва. Говоря за събития отпреди двайсет години и за доклад, който беше с още десет години по-стар. Тъй че не разчитайте да построят нов космоелеватор — има по-евтини начини да се напуска планетата. Много по-евтини. — Хари се наведе към нас. — Което ни довежда до два съвсем логични въпроса: как Колониалният съюз е успял да построи това чудо на науката и техниката и защо въобще е трябвало да го прави?

— Очевидно Колониалният съюз е много по-напреднал от нас — отвърна Джеси.

— Очевидно — потвърди Хари. — Но защо? В края на краищата колонистите също са хора. И не само това, но тъй като се набират предимно от изостанали страни, кандидатите нямат нужното образование. А когато ги пратят по новите места, би трябвало да се занимават предостатъчно с проблемите на оцеляването, за да измислят нови начини за построяването на космоелеватори. Всички знаем, че поне засега междузвездната колонизация се основава на мигнодвига, който е бил разработен на Земята и след това е претърпял съществени подобрения. Така че, както и да го погледнем, няма причини да смятаме, че колонистите ни изпреварват в техническото си развитие.

В главата ми се бе загнездила някаква мисъл и побързах да й дам израз.

— Освен ако не мамят.

Хари се ухили.

— Моите мисли дословно.

— Не мога да разбера накъде биете — оплака се Джеси.

— Ами просто ни мамят — рекох. — Виж, ние сме затворени на Земята. Обменяме информация помежду си, развиваме се бавно, защото нямаме външен поглед върху нещата. Но там горе…

— Там горе хората се срещат с други разумни раси — продължи вместо мен Хари. — Повечето от които със сигурност са по-развити от човешката. Или получаваме знания от тях чрез търговия, или чрез реверсивни инженерни проучвания — тоест, като сами откриваме как действат техните устройства. Много по-лесно е да узнаеш как работи една машина, след като вече разполагаш с нея.

— Което си е един вид измама — казах. — Колониалният съюз наднича в тетрадките на другарчетата.

— Но защо не споделя откритията си с нас? — не се предаваше Джеси. — Какъв смисъл да ги пази за себе си?

— Може би защото смятат, че това, което не знаем, не може да ни стори зло — отвърнах.

— Или причината е съвсем друга. — Хари поклати глава и посочи кабела зад прозореца. — Този космоелеватор не е бил построен, защото това е най-лесният начин да откараш хора на Колониалната станция. Всъщност той е тук, защото е един от най-трудните, най-скъпите и най-сложните в техническо отношение — както и най-силният инструмент за политически натиск. Самото му съществуване цели да ни подскаже, че Колониалният съюз е на светлинни години пред всичко, което могат да правят хората на Земята.

— Никога не съм го намирала за потискащ — заяви Джеси. — Да си призная честно, не съм му отделяла кой знае какво внимание.

— Посланието не е предназначено за теб — рече Хари. — Щеше да мислиш другояче, ако беше президент на Съединените щати. В края на краищата Колониалният съюз ни държи принудително на Земята. Няма друга възможност за междузвездно пътешествие освен тази, предоставяна от Съюза — до колониите или след постъпване на военна служба. Правителствата на различни държави са под постоянния натиск да обявят бойкот на Колониалния съюз и да потърсят собствени начини да пращат хора към звездите. Но космоелеваторът е като Дамоклев меч. Той им казва: „Докато не построите нещо като това, дори и не си помисляйте да ни предизвиквате“. При това космоелеваторът е единственото изобретение, което ни показва Съюзът. Помислете си само какво още може да има там. Гарантирам ви, че президентът непрестанно мисли за това. И това кара и него, и всички останали правителствени ръководители на Земята да козируват.

— Мен пък всичко това ме кара да изпитвам враждебност към Колониалния съюз — призна Джеси.

— Никой не твърди, че Съюзът е наш враг — отбеляза спокойно Хари. — Може би дори по този начин защитава Земята. Вселената е огромна. Може да не сме случили на най-добрите съседи.

— Хари, винаги ли си бил такъв параноик? — попитах. — Или стана, когато взе да остаряваш?

— Как според теб докретах до седемдесет и пет? — ухили се Хари. — Пък и лично аз нямам нищо против, че Колониалният съюз е технически напреднал. Нали ще ми е от полза. — Той вдигна ръка. — Погледнете я само. Изтъняла, измършавяла, отпусната. По някакъв начин съюзът ще се погрижи тази ръка — както и цялото ми тяло — да се превърнат в мощно оръжие. И знаете ли как?

— Не — отвърнах, а Джеси само поклати глава.

— Аз също — призна Хари и шляпна с длан по масата. — Нямам никаква представа как ще го направят. Нещо повече — не мога дори да си представя как го постигат — и нищо чудно, след като не разбирам принципите, на които се основава космоелеваторът. По-важното е, че са успели. Инак защо им е да вземат на служба седемдесет и пет годишни старци? Едва ли ще завладеят вселената с легиони от дъртаци. Без да се обиждате — добави той.

— Не се обиждаме — отвърна Джеси и се усмихна.

— Дами и господа — продължи Хари и ни изгледа тържествено, — никой от нас няма ни най-малка представа с какво се захваща, но вече получихме първия знак. Космоелеваторът има тъкмо това предназначение. Той е по-голям и по-странен от всичко, което можем да си представим — и е едва първата стъпка от нашето пътуване. Това, което ще последва, може да е само още по-голямо и по-странно. Така че пригответе се, доколкото ви е по силите.

— Много драматично — рече сухо Джеси. — Лично аз не зная как да се подготвя.

— Аз пък знам — казах и се надигнах. — Отивам да се изпикая. Щом вселената е по-голяма и по-странна от всичко, което мога да си представя, най-добре да я посрещна с празен мехур.

— Думи на истински бойскаут — подхвърли Хари.

— Само дето на бойскаутите не им се налага да пикаят толкова често.

— О, налага им се, и още как — засмя се Хари. — Дай им да поживеят още шейсетина години.