Джон Скалзи
Войната на старците (3)

3.

— Не зная какво мислите вие двамата — каза Джеси, — но аз не си представях, че в армията ще е така.

— Не е толкова зле — отвърнах. — Хапни още една поничка.

— Не искам поничка — нацупи се тя. — Искам да поспя.

Аз също, впрочем. Бяхме напуснали домовете си преди осемнайсет часа и почти цялото това време го бяхме прекарали на път. Ужасно ми се спеше. Вместо това седяхме в просторната столова на междузвездния крайцер, наливахме се с кафе и се тъпчехме с понички в компанията на още хиляда новобранци — очаквахме някой да ни каже какво ще правим оттук нататък. Според мен поне дотук всичко си беше както е при военните.

 

 

Бъркотията започна още при пристигането ни. Щом слязохме от платформата, ни посрещнаха двама апаратчици от Колониалния съюз. Съобщиха ни, че сме последните новобранци за кораба, който ще отпътува съвсем скоро, и затова, ако обичаме, да ги последваме колкото се може по-бързо, за да влезем в графика. Сетне единият застана отпред, другият на опашката на групата и двамата ни пришпориха, доста безцеремонно, към другия край на станцията, където ни очакваше крайцерът „Хенри Хъдсън“.

Тази припряност не се понрави на никого в групата. Колониалната станция беше огромна — над миля в диаметър (по-точно 1800 метра, май е време след седемдесет и пет години живот да започна да привиквам с метричната система) — и служеше единствено като междинен пункт за прехвърляне на колонисти и новобранци. Да ни гонят по коридорите на това техническо чудо бе като да дърпаш за ръчичка петгодишно хлапе в магазин за играчки на Коледа. Изпитвах желание да се просна на пода и да заблъскам с юмручета, докато не ме оставят да правя каквото си искам. Но едва ли щеше да се получи, най-вече заради напредналата ми възраст.

Дори малкото, което успях да зърна по време на тази безсмислена надпревара, ужасно разпали апетита ми. Докато апаратчиците ни побутваха и подръчкваха, минахме през просторна зала, натъпкана до пръсване със смугли субекти от индуски или пакистански произход. Повечето чакаха търпеливо да бъдат натоварени на совалки, за да ги откарат на гигантския транспортен кораб, който успях да мярна в далечината зад панорамните прозорци. Други се караха с местни служители на развален английски, прегръщаха разплакани деца или ровичкаха из багажа си за предварително приготвена храна. В един ъгъл група мъже бяха коленичили върху килимчета и се молеха. Зачудих се за миг как определят къде се намира Мека, след като бяхме на височина двайсет и три хиляди мили, но ме избутаха и ги изгубих от поглед.

Джеси ме дръпна за ръкава и посочи надясно. В тясно сепаре зърнах нещо синкаво и с пипала — държеше напитка, наподобяваща мартини. Сръгах Хари и той също извърна глава нататък, което предизвика раздразнението на по-близкия апаратчик.

— Това е гехаар — каза Хари. — Мисля, че хапва телешка плешка. Отвратително. — Той се изкиска. Гехаарите бяха едни от първите същества, с които се бяхме срещнали на космическата сцена, още във времената, преди Колониалният съюз да наложи монопол върху космическите пътешествия. Приятни същества, само дето ядат, като инжектират храната с киселина от пипалата си, а после буквално сърбат получената лигава смес. Гадост.

Но на Хари не му пукаше. Току-що бе видял на живо първия си извънземен.

Бясното търчане най-сетне приключи, когато приближихме терминал със светещия надпис „«Хенри Хъдсън» — вход за новобранци“. Групата с облекчение се настани на свободните седалки, а двамата апаратчици отидоха да разговарят с колонистите на пост при вратата. Хари, който, изглежда, не умееше да сдържа любопитството си, отиде до прозореца, за да потърси кораба, който предстоеше да ни вземе. Ние с Джеси се надигнахме предпазливо и последвахме примера му. Малък информационен монитор на стената ни помогна да се ориентираме.

Естествено „Хенри Хъдсън“ не беше скачен със станцията — не е лесно да накараш междузвезден кораб с тегло стотици хиляди тонове да се върти в синхрон с космическа станция. Подобно на транспортните колониални кораби, той поддържаше разумна дистанция, а припасите и хората се прехвърляха на борда му с помощта на совалки и влекачи. За разлика от масивната неестетична, наподобяваща велосипедно колело конструкция на колониалните кораби, „Хъдсън“ имаше издължена елегантна форма. Споменах това на Хари и той поясни:

— Защото непрестанно поддържа изкуствена гравитация. Какво поле само! Направо да се шашнеш.

— Какво толкова, нали и на платформата имаше изкуствена гравитация? — попита Джеси.

— Така е — потвърди Хари. — Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-силно действат гравигенераторите на платформата.

— И каква е разликата при кораба? — попита Джеси.

— В степента на трудност — отвърна Хари. — Необходима е страшно много енергия, за да се създаде гравитационно поле с подобни размери, тъй като тя нараства експоненциално на радиуса на полето. Нищо чудно вместо едно, да са генерирали множество по-малки полета. Но дори тогава за подсигуряване на гравиполе на площ колкото платформата ще е нужна енергия, равна на месечното потребление на твоето родно градче.

— Не съм съвсем сигурна — поклати глава Джеси. — Аз съм от Сан Антонио.

— Хубаво де. Неговото родно градче тогава. — Хари забоде палец в гърдите ми. — Въпросът е, че това е страхотно прахосване на енергия, след като е много по-лесно и неизчислимо по-евтино да построиш колело, да му придадеш въртеливо движение и да напъхаш хората и техниката по края. Завъртиш ли го, са необходими съвсем минимални усилия за поддържане на въртенето. А както казах, в сравнение с него гравиполето поглъща чудовищни количества енергия. — Той посочи „Хенри Хъдсън“. — Виждате ли онази совалка до кораба? Ако я използвам за скала, мога да изчисля, че „Хъдсън“ е дълъг 800 фута, широк 200 и висок 150. Създаването на единно гравитационно поле около това бебче наистина ще затъмни светлините на Сан Антонио. Дори множествените полета ще гълтат енергията като пясъци водни капки. Така че или разполагат с енергиен източник, който е в състояние да поддържа изкуствена гравитация и същевременно да захранва собствените системи на кораба, като двигатели и биоподдръжка, или са открили нов, нискоенергиен начин за създаване на гравитация.

— Но със сигурност не е евтин — казах и посочих транспортния кораб вдясно от „Хенри Хъдсън“. — Погледнете колониалния кораб. Има формата на колело. Станцията също се върти.

— Явно колонистите запазват най-добрите си открития за военните — каза Джеси. — А този кораб е предназначен за новобранци. Хари, започвам да си мисля, че си прав. Изобщо нямаме представа с какво се захващаме.

Хари се ухили, обърна се и плъзна поглед към „Хенри Хъдсън“ — все пак станцията бавно се въртеше.

— Обичам, когато хората идват на моя акъл.

 

 

Апаратчиците се върнаха и ни накараха да се подредим на опашка пред входа на терминала. На влизане показвахме личните си карти на дежурния офицер, който ни проверяваше по списък, а помощникът му ни раздаваше електронни бележници.

— Благодаря, че посетихте Земята, това е подарък за спомен — пошегувах се, но той, изглежда, не ме разбра.

Совалките не бяха оборудвани с гравигенератори. Апаратчиците ни наредиха да си сложим коланите и ни предупредиха да не ги сваляме при никакви обстоятелства. Все пак, явно за по-сигурно, се оказа, че ключалките въобще не са под наш контрол за времето на полета. Така че това реши проблема с клаустрофобиците. Освен това апаратчиците раздадоха мрежи за коси на всички, които имаха достатъчно дълги — в безтегловност косата, изглежда, има склонността да се пъха навсякъде.

Казаха ни, че ако ни прилошее, можем да използваме торбичките на облегалките на предната седалка. Изрично подчертаха, че не бива да чакаме последния възможен момент, ако това се случи. В безтегловност, обясниха ни, повърнатото се разпръсквало навсякъде и нещастникът се превръщал във фокус на всеобща ненавист — вероятно до края на военната си кариера. Почти веднага се чу шум от разтваряне на хартиени пликове — най-боязливите се приготвяха за предстоящите неприятности. Жената до мен също бе стиснала своята кесия. Аз се опитах да повикам на помощ волята си.

За щастие никой не повърна и краткият полет до „Хенри Хъдсън“ мина без проблеми — след първоначалния тревожен сигнал на мозъка „мамка му, пропадам“, когато гравитацията изчезна, усещането бе като да се возиш на влакче в лунапарк. Само за пет минути преодоляхме разстоянието до кораба, още две минути отне процедурата по скачването и вратите се разтвориха, а налягането се изравни със свистене. Совалката се разтресе едва забележимо и изведнъж гравитацията се появи отново.

На входа ни очакваше нов апаратчик — този път жена.

— Добре дошли на борда на „Хенри Хъдсън“ — рече тя. — Моля, разкопчайте коланите, вземете си багажа и ме последвайте по светещата пътека през хангара. Въздухът от хангара ще бъде изпомпан точно след седем минути — като подготовка за пристигането на следващата совалка, така че, ако обичате, побързайте.

Последното накара всички да се размърдат.

Малко след това се озовахме в просторната столова на „Хенри Хъдсън“, където ни предложиха кафе, понички и възможност да си отдъхнем. Съобщиха ни, че скоро ще дойде официален представител, който ще ни каже какво да правим. Докато чакахме, столовата продължаваше да се пълни с новобранци, май докарани преди нас, и след около час броят ни достигна няколкостотин. Никога не бях виждал толкова много старци на едно място. Хари също.

— Все едно е понеделник сутрин в магазин с намаление — ухили се той, докато сръбваше кафе.

Тъкмо когато пикочният ми мехур ми съобщаваше, че съм прекалил с кафето, в залата влезе мъж с представителна външност, издокаран в колониална униформа и със знаците на дипломатическия корпус. Докато си проправяше път към центъра, в залата постепенно се възцари тишина. Присъстващите бяха облекчени, че най-сетне някой ще им каже какво става.

Мъжът изчака шумът да утихне напълно.

— Добре дошли — бяха първите му думи и всички подскочихме. Сигурно носеше микрофон, защото гласът му прокънтя от всички колони. — Аз съм Сам Камбъл, сътрудник на Колониалния съюз при Колониалните отбранителни сили. Макар че по същество не съм член на КОС, бях упълномощен от тях да ви оказвам нужната помощ през първите няколко дни на вашето пребиваване на борда, така че можете да ме смятате за старши офицер. И тъй, зная, че известна част от вас са пристигнали с последния рейс на совалката и се нуждаят от почивка, докато други са на кораба вече от няколко дни и нямат търпение да разберат какво ще стане нататък. Ще бъда кратък — и заради едните, и заради другите. След около час „Хенри Хъдсън“ ще напусне настоящата орбита и ще се приготви за първия скок до системата Феникс, където ще направим кратък престой, докато се заредим с припаси, преди да продължим за Бета Пиксис III — мястото, на което ще се проведе обучението ви. Не се безпокойте, зная, че всичко това не ви говори нищо. Това, което трябва да знаете, е, че ще са ни нужни два дена, докато достигнем района на първия скок, и през това време вие ще бъдете подложени на серия физични и психични изследвания от медицинския персонал. Програмата ви вече е прехвърлена във вашите бележници — тук ги наричаме персонални информационни асистенти, или ПИА. Можете да я разучите, когато пожелаете. Вашите ПИА ще ви помагат също да се ориентирате, така че не се страхувайте, че ще се изгубите. Онези от вас, които току-що са пристигнали, ще узнаят от тях къде се намират отредените им каюти. За днес не се очаква нищо повече от вас, освен да се настаните. Искаме хубаво да си починете преди утрешния ден. Като стана дума за това, сега е моментът да ви запозная с корабното време, което е и Колониалното вселенско стандартно време. Сега е… — той си погледна часовника — 21:38 колониално време. Вашите ПИА са нагласени на корабно време. Утре денят ви започва със закуска в столовата между 06:00 и 07:30, следвана от медицински преглед. Закуската не е задължителна — все още не сте на армейско разписание, — но денят ще е дълъг и напрегнат, така че ви съветвам да се подкрепите. Ако имате някакви въпроси, вашият ПИА може да се свързва по всяко време с информационната система на „Хенри Хъдсън“ и да ви оказва помощ. Можете да изписвате въпросите с писалка върху екранчето или да ги въвеждате с микрофон. Можете също така да се обръщате за помощ и към персонала на борда. Нашият медицински състав е запознат с личната информация на всеки от вас и ще се погрижи да получите всичко, от което имате нужда. Възможно е да бъдете посетени за преглед по каютите още тази вечер. Повтарям отново — за всички тези неща се консултирайте със своите ПИА. И накрая, от утре всеки от вас трябва да носи униформа на новобранец в КОС, ще ги намерите по каютите си. — Камбъл направи кратка пауза, докато ни оглеждаше. — От името на Колониалния съюз и Колониалните отбранителни сили, приветствам ви като нашите нови съграждани и защитници. Бог да ви пази — сега и във всички начинания, които ви предстоят. Между другото, ако искате да наблюдавате как напускаме орбита, картината ще се предава в киносалона. Не се безпокойте, салонът е достатъчно голям да побере всички. „Хенри Хъдсън“ е бърз кораб, така че утре на закуска Земята вече ще е малък сияещ диск, а до вечерта — една от многото точки в небето. Това вероятно ще е последната възможност да видите родната планета. Ако ви се струва важно, съветвам ви да се отбиете до салона.

 

 

— Е, как е твоят нов съквартирант? — попита ме Хари, след като се настани на седалката до мен в киносалона.

— Не ми се ще да говорим за това — отвърнах. С помощта на ПИА бях открил каютата, където моят съквартирант вече разопаковаше багажа си — оказа се, че е Лион Дейк. Първите му думи, когато вдигна глава, бяха: „Олеле, случих на смотаняка с библейските цитати“. След което престана да ми обръща внимание, което не беше никак лесно в помещение с подобни размери. Лион вече бе заел долната койка (предимство за човек на седемдесет и пет, чиито колене имат склонността да поддават), аз метнах багажа си на горната, взех ПИА и излязох да търся Джеси, която бе на същата палуба. Съквартирантката й, приятна дама, казваше се Маги, вече бе отишла да гледа старта на „Хенри Хъдсън“. Когато казах на Джеси с кого съм в една каюта, тя се разсмя. Продължи да се смее и докато разказваше на Хари, който ме потупа съчувствено по рамото.

— Не го вземай навътре. Така ще е само до Бета Пиксис.

— Само дето не знам къде е това — отвърнах. — Какво представлява твоят съквартирант?

— Нямам представа. Когато влязох, вече спеше. Заел е долната койка тоя копелдак.

— Моята съквартирантка е чудесна — похвали се Джеси. — Почерпи ме с домашно приготвен сладкиш. Направила го на раздяла внучка й.

— На мен обаче не предложи — казах.

— Няма да живее с теб, нали?

— Как беше сладкишът? — попита Хари.

— Твърд като камък — отвърна Джеси. — По-важното е, че е много симпатична. Вижте, Земята! — Тя посочи огромния екран, който току-що бе оживял. Земята се виждаше удивително ясно: който и да бе създателят на видеосистемата, бе свършил страхотна работа.

— Ех, де да имах такъв екран у дома — въздъхна Хари. — Всички приятели щяха да се изтърсят, за да гледат финалите на Суперкупата.

— Погледнете само — заговорих. — Там е целият ни живот, всички места, които сме посещавали. И сега го напускаме. Нищо ли не изпитвате?

— Малко съм развълнувана — призна Джеси. — И натъжена. Но не много.

— И аз не съм натъжен — съгласи се Хари. — Там не ми остана нищо, освен да остарея и да умра.

— Все още можеш да умреш — подхвърлих. — Постъпваш на военна служба.

— Да, но няма да умра стар — рече Хари. — Ще получа втора възможност да си ида млад и да оставя след себе си красив труп. Вече бях изгубил надежда в предишния си живот.

— Колко романтично — засмя се Джеси.

— Права си — съгласи се Хари.

— Чуйте — казах. — Потегляме.

От уредбата в театъра се чуваше разговорът между екипажите на „Хенри Хъдсън“ и Колониалната станция, обменяха си информация. Последва слаб тътен и подът се разтресе.

— Двигателите — каза Хари. Двамата с Джеси кимнахме.

Малко след това Земята започна да се смалява и макар че все още беше яркосиня и красива, заемаше все по-малка част от екрана. В залата се възцари тишина. Погледнах към Хари — нетипично за него, той мълчеше. По бузата на Джеси се търкулна сълза.

— Ей — казах и я хванах за ръката. — Нали каза, че не си много тъжна?

Тя се усмихна и също ме стисна за ръката.

— Така е — рече пресипнало. — Не съм много тъжна. Но все пак… все пак…

Поседяхме още малко. Наблюдавахме как всичко, което сме познавали някога, се смалява на екрана.

 

 

Бях настроил ПИА да ме събуди в шест и той го направи с музика през миниатюрните си говорители — постепенно я усили. Изключих го, смъкнах се от койката и се зарових в гардероба за кърпа. Не можах да намеря и светнах лампата. В гардероба висяха униформите за мен и Лион — небесносин спортен екип, горнище и долнище, по две ризи, чорапи и обувки. Изглежда, на кораба не се очакваше да носим парадна униформа. Облякох фланела и долнището на анцуга, взех кърпата, която също висеше в гардероба, и тръгнах по коридора към душа.

Когато се върнах, Лион още спеше. Сложих си горнището и добавих чорапи и обувки, за да е пълен екипът — бях готов за тичане или каквото ми предстоеше. Но първо смятах да закуся. На излизане побутнах Лион — може да беше досадник, но и досадниците ядат. Попитах го няма ли да закусва.

— К’во? — изсумтя сънено той. — Не. Остави ме на мира.

— Сигурен ли си? Помниш какво казаха за закуската. Тя е най-важното ядене за деня. Ставай. Нужна ти е енергия.

Лион изръмжа гневно:

— Майка ми почина преди трийсет години и доколкото ми е известно, не се е преродила в твоето тяло. Тъй че върви по дяволите и ме остави да спя.

Колко мило!

— Твоя воля — рекох. — Ще се върна след закуска.

Лион изсумтя и се обърна на другата страна. Излязох.

Закуската беше наистина чудесна — казва ви го човек, чиято жена умееше да готви така, че сигурно би върнала Ганди от средата на историческия му поход. Изядох две гофрети с крем: имаха невероятен златист цвят и бяха полети с кленов сироп, а пълнежът им направо се топеше в устата. Прибавих към това пържени яйца с хрупкав бекон и ги полях обилно с портокалов сок и чаша невероятно ароматно кафе.

Помислих си, че съм умрял и съм в рая. Което не беше далеч от истината, след като на Земята вече бях официално обявен за покойник.

— Олеле, майчице! — възкликна човекът, до когото седях. — Вижте само колко мазнина има в тази чиния. Направо си плаче за инфаркт. Аз съм доктор, между другото.

— Личи си — казах. — Гледам, че сте си взели омлет с четири яйца. С бекон и сирене чедър в добавка.

— „Правете, каквото ви казвам, не каквото правя аз“ — изрецитира той. — Моето кредо като практикуващ лекар. — Ако повечето ми пациенти ме бяха слушали, вместо да следват личния ми пример, сега нямаше да са в гробищата. Ето един урок за всинца ни. Казвам се Томас Джейн, ако ви интересува.

— Джон Пери. — Подадох му ръка.

— Приятно ми е да се запознаем. Макар че съм малко обезпокоен — ако изядете всичко, което виждам в чинията ви, до един час ще получите сърдечен удар.

— Не го слушайте, Джон — намеси се една жена, в чиято чиния се виждаха остатъците от поне няколко палачинки и наденички. — Дърдори така, за да ви накара да му дадете храната си, защото го мързи пак да се реди на опашката. Вече ми измъкна половин наденичка.

— Макар и вярно, обвинението е неуместно — отвърна нацупено Томас. — Но ще призная, че бях хвърлил око на неговите гофретки. Виноват. Готов съм да ги излапам просто защото като пожертвам своите артерии, ще му удължа живота. Смятайте го за кулинарен еквивалент на подвига да затиснеш с тяло граната, за да спасиш боен другар.

— Не съм чувала гранатите да се поливат със сироп — засмя се тя.

— А би трябвало — контрира Томас. — Тогава щяхме да сме свидетели на много повече самоотвержени постъпки.

— Заповядайте — казах и побутнах към него чинията си, в която бе останала половин гофрета. — Хвърлете се върху тази.

— Скачам право с главата напред — ухили се Томас.

— Дълбоко сме облекчени да го чуем — въздъхнах.

Жената от другата страна на масата се представи като Сюзан Риърдън, доскорошен жител на Белвю, Уошингтън.

— Как ви се струва нашето малко космическо приключение до момента? — попита любезно тя.

— Ако знаех, че готвят толкова добре, щях да се запиша още преди години — отвърнах. — Но кой да ти каже, че армейската храна е толкова вкусна?

— Струва ми се, че още не сме в армията — изломоти Томас с пълна уста. — Това е по-скоро нещо като чакалнята на Колониалните отбранителни сили, ако разбирате какво искам да кажа. Истинската армейска храна ще е много по-оскъдна. Пък и едва ли ще ни позволят да се разкарваме по анцузи и маратонки.

— С други думи, размекват ни, преди да стане страшно? — попитах.

— Нещо подобно — каза Томас. — Вижте, на борда има поне хиляда непознати, всичките до един лишени от дом, семейство и професия. Това е страхотен шок за всеки. Най-малкото, което могат да направят, е да ни предложат вкусно хапване, за да не мислим за другото.

— Джон! — Хари ме бе забелязал от опашката. Махнах му да се присъедини към нас. Дойде с още един мъж, и двамата с подноси.

— Това е моят съквартирант, Алън Розентал — представи го Хари.

— Известен още като Спящата красавица — добавих.

— Поне половината от това е истина — рече Алън. — В смисъл, че съм невероятно красив.

— Тц, тц — поклати глава Томас, докато оглеждаше съдържанието на подносите им. — Още два предстоящи инфаркта.

— Хари, изходът е да му подхвърлиш парченце бекон — казах. — Няма друг начин да се отървем от него.

— Възмутен съм от предположението, че мога да бъда подкупен с храна — възкликна Томас.

— Какво ти предположение! — захили се Сюзан. — Това си е чистата истина.

— Разбрах, че не си извадил късмет в лотарията със съквартирантите — каза ми Хари, докато подаваше две парчета бекон на Томас, който ги прие достолепно. — Аз обаче извадих. Алън е физик теоретик. Умът му сече като бръснач.

— И е невероятно красив — добави Сюзан.

— Трогнат съм, че не го пропускате — каза Алън.

— След като съветът на старейшините вече се събра — продължи Хари, — какво мислите, че ни очаква днес?

— Лично мен — медицински преглед в осем — казах. — Но май това важи за всички.

— Точно така — потвърди Хари. — Имах предвид обаче в по-общ план. Смятате ли, че още днес ще ни подложат на подмладяващи процедури? Че ще кажем сбогом на старостта?

— Никой не ни е обещавал да казваме „сбогом на старостта“ — възрази Томас. — Това са само наши предположения, защото войниците трябва да са млади. Но помислете за миг. Кой от нас е виждал колониален войник? Кой знае каква е истината?

— Че каква полза от стари войници? — попита Алън. — Ако ме изпратят на бойното поле в сегашното ми състояние, животът ми няма да струва пукната пара. Имам дискова херния. Едва не умрях вчера, докато стигна от космоелеватора до терминала. Не мога да си представя, че ще издържа марш на скок с раница на гръб и оръжие в ръка.

— Несъмнено трябва да бъдем подложени на известен ремонт — съгласи се Томас. — Но това не означава, че отново ще станем млади. Като лекар имам известна представа за тези неща. Можете да накарате човешкото тяло да работи по-добре на всяка възраст, но от друга страна, всяка възраст си има своите пределни възможности. На седемдесет и пет тялото вече не е така гъвкаво, нито мускулите толкова бързи, нито възстановяването е тъй безболезнено, както това става в младостта. Тялото все още може да прави изумителни неща, разбира се. Не зная дали ще ми повярвате, но на Земята редовно вземах участие в десеткилометров крос. При това давах по-добро време, отколкото когато бях на петдесет и пет.

— И как изглеждаше на петдесет и пет? — попитах.

— Това е въпросът — отвърна Томас. — Бях затлъстяващ петдесет и пет годишен чревоугодник. Замислих се сериозно върху всичко това чак след като се наложи да претърпя сърдечна трансплантация. Идеята ми е, че ако са в добра форма, седемдесет и пет годишните могат да вършат много неща, без да се налага да бъдат „подмладявани“. Може би това е напълно достатъчно за армията. Представете си само, че нашите опоненти на галактическата сцена са слабаци. Ако е така, има логика да пращаш старците на предната линия, докато младите дават сили за изграждането на обществото. Животът е още пред тях, докато ние вече сме си изпели песента.

— С други думи, ще си останем стари, само дето ще се погрижат за здравето ни — заключи Хари.

— Точно това е тезата ми — потвърди Томас.

— Престани тогава — тросна се шеговито Хари. — Разваляш ми настроението.

— Готов съм да млъкна, ако ми подадеш купичката с плодова салата — взе да се пазари Томас.

— Дори да ни превърнат в добре функциониращи седемдесет и пет годишни войници, както казваш — заговори Сюзан, — пак ще продължим да стареем. След пет години ще сме добре функциониращи осемдесетгодишни. Сигурно има някаква граница за това да си „функциониращ“.

Томас сви рамене.

— Договорите ни са за две години. Може би ще ни поддържат в добра форма само за този период. Разликата между седемдесет и пет и седемдесет и седем не е толкова голяма, колкото между седемдесет и пет и осемдесет. И дори между седемдесет и седем и осемдесет. Всяка година в армията постъпват стотици хиляди като нас. След две години ще ни заменят с новите постъпления.

— В договора пише, че службата ни може да бъде удължена до десет години — посочих аз. — Със ситни букви, някъде надолу. Според мен това показва, че разполагат с методи да ни поддържат в добра форма за по-дълъг период.

— Освен това имат записи от нашите ДНК — добави Хари. — Може би смятат да клонират резервни органи, или нещо подобно.

— Така е — призна Томас. — Но е доста работа да се прехвърлят отделни органи, кост, мускули или нерви от клонирани тела в нашите. И пак остава проблемът с мозъка, който не може да се трансплантира.

Томас най-сетне си даде сметка, че помрачава настроението на масата, и побърза да се поправи:

— Ей, не съм казал, че е невъзможно отново да сме млади. От това, което виждам на този кораб, си правя извода, че Колониалният съюз е доста по-напреднал от нас. Въпреки това, като лекар, не мога да си представя как могат да преустановят или да върнат обратно процеса на стареене на организма.

— Тази гадна ентропия… — Алън поклати глава. — И физиката го потвърждава.

— Има обаче едно доказателство, което подсказва, че независимо от всичко ще ни подобрят — обадих се.

— Казвай бързо — подкани ме Хари. — Теорията на Том за най-дъртата армия в галактиката ми уби апетита.

— Точно това е — казах. — Ако не можеха да ни ремонтират телата, нямаше да ни тъпчат с храна, която да ни довърши за месец.

— Прав си — съгласи се Сюзан. — Чудесен довод, Джон. Вече се чувствам по-добре.

— Благодаря — казах. — Въз основа на тези доводи храня такава дълбока вяра в способностите на Колониалните отбранителни сили да ме излекуват от всички болежки, че смятам да си напълня подноса пак.

— Вземи и за мен няколко палачинки — подхвърли Томас, докато се надигах.

 

 

— Ей, Лион — казах и го побутнах по тлъстия гръб. — Ставай. Времето за спане свърши. В осем сме на преглед.

Лион лежеше на койката като талпа. Завъртях очи, въздъхнах и го сръчках малко по-силно. Едва сега забелязах, че устните му са сини.

„Мамка му!“ — помислих и го разтърсих. Нищо. Стиснах го за раменете и го повдигнах. Все едно вдигах труп.

Сграбчих моя ПИА и повиках помощ. После коленичих до него и започнах обдишване и сърдечен масаж. След малко пристигна медицински екип и ме освободиха.

Отвън вече се бе събрала неголяма тълпа и забелязах сред зяпачите Джеси. Когато видя проснатия на пода Лион, тя закри устата си с ръка. Приближих се до нея и я прегърнах.

— Как е той? — попитах един от медиците, който проверяваше нещо на своя ПИА.

— Мъртъв е. Издъхнал е преди час. Прилича на сърдечен удар. — Той премести поглед от екранчето към лежащия на пода Лион. — Бедният копелдак. Да стигне чак дотук и точно сега да му откаже моторчето.

— Е, поне хвана последния влак за Призрачната бригада — допълни медикът до него.

Метнах му мрачен поглед. Според мен моментът бе ужасно неподходящ за тъпи шегички.