Джон Скалзи
Войната на старците (12)

12.

Тези от нас, които участваха в битката за Корал, помнят добре къде са били, когато научихме, че планетата е превзета. Аз слушах как Алън обяснява, че вселената, която смятам, че познавам, не съществува отдавна.

— Напуснахме я още при първия си мигноскок — говореше той. — Вдигнахме крак и прекрачихме в съседната вселена. Така действа мигноскокът.

Думите му предизвикаха объркано мълчание в мен и Ед Макгуайър, който се бе присъединил към нас в батальонното кафене. Накрая Ед, който бе станал отдельонен на мястото на Ейми Уебър, въздъхна.

— Не те разбирам, Алън. Мислех, че мигнодвигът просто ни откарва донякъде със скорост над тази на светлината. Нали така действа?

— Нищо подобно — възрази Алън. — Айнщайн все още е прав — не можеш да надминеш скоростта на светлината. Пък и едва ли би искал да се размотаваш из вселената със скорост, която е дори малка част от нея — праснеш ли се и в най-миниатюрната прашинка, ще си осигуриш една хубава дупка в корпуса. Бърз начин за самоубийство и нищо повече.

Ед премигна и избърса чело.

— Уф! Страшно ме объркваш.

— Добре, слушайте. — Алън се поизправи. — Питахте ме как работи мигнодвигът. Ще ви кажа, че е съвсем просто — взима предмет от една вселена, например „Модесто“, и го откарва в друга. Грешката е, че го наричаме „двигател“. Това не е двигател, защото ускорението не е фактор — единственият фактор е местонахождението в мултивселената.

— Алън — обадих се. — Пак дрънкаш глупости.

— Прощавайте. — Той за миг се замисли. — Момчета, как сте с математиката?

— Нямам особено ясни спомени — признах.

Ед Макгуайър кимна, за да ме подкрепи.

— Хм. — Алън отново се замисли. — Добре де. Ще опитам с по-простички думи. Само не се обиждайте.

— Обещаваме — рече Ед.

— Хубаво. Първо — вселената, в която се намираме в този момент, е една от безкраен брой възможни вселени, чието съществуване е позволено в квантовата физика. Така например всеки път, когато посочим мястото на някой електрон, нашата вселена се определя съобразно неговото местонахождение, което в друга вселена ще е съвсем различно. Следвате ли мисълта ми?

— Не особено — рече Ед.

— Ах, вие, антиучени! Добре, доверете ми се, че е така. Изводът е, че съществуват множество вселени. Или мултивселена. Мигнодвигът прави точно това — отваря врата към друга вселена.

— И как го прави? — попитах.

— Нямаш необходимите математически познания, за да ти го обясня — отвърна Алън.

— Прилича ми на магия — рекох.

— Да, съгласно представите ти. Магия, основаваща се на физика.

— Нищо не схващам — рече Ед. — Излиза, че обикаляме из различни вселени и те всичките са досущ като нашата. А в научната фантастика „паралелните вселени“ обикновено са много различни. Тъкмо така разбираш, че си се озовал в някоя от тях.

— Това е наистина интересен отговор на същия въпрос — съгласи се Алън. — Да приемем за даденост, че преместването на предмет от една вселена в друга е малко вероятно събитие.

— Да приемем — съгласих се.

— От гледна точка на физиката, то е допустимо, тъй като на съвсем ниско равнище вселената се определя от законите на квантовата физика, позволяващи да се случи почти всичко. Но в интерес на запазване на равновесието всяка вселена се старае да задържа малко вероятните събития на максимално ниско равнище, особено когато става въпрос за обекти с размери, надвишаващи тези на атомите.

— Как може вселената да се „старае“? — попита Ед.

— Липсват ти математични познания — отвърна Алън.

— Това вече го чухме. — Ед завъртя очи към тавана.

— Но вселената наистина се старае да прави едни неща и да не прави други. Старае се да поддържа равномерен процес на ентропия. Старае се да запазва скоростта на светлината като константа. Можеш да промениш тези неща до известна степен, но те винаги действат. Същото е и тук. В нашия случай преместването на предмет от една вселена в друга е толкова малко вероятно, че по правило вселената, в която го преместваме, по всичко друго е досущ като нашата — нека го наречем закон за запазване на малко вероятното.

— Но как ще обясниш нашето преместване от едно място на друго? — попитах. — Как се озоваваме от една точка в нашата вселена на съвсем друго място в друга вселена?

— Помисли сам. Прехвърлянето на цял кораб в друга вселена е малко вероятно събитие. От гледна точка на вселената къде ще се появи той в тази друга вселена е почти без значение. Ето защо названието „двигател“ е погрешно. Ние не пътуваме никъде. Просто пристигаме.

— Но какво става с вселената, която току-що си напуснал? — попита Ед.

— Друга версия на „Модесто“ от друга вселена се появява в тази, с наши алтернативни версии на борда — отвърна Алън. — Вероятно. Има изключително малък шанс това да не се случи и затова по правило става точно така.

— Ще се върнем ли някога пак там? — попитах.

— Къде там? — отвърна с въпрос Алън.

— Във вселената, от която сме тръгнали.

— Не. — Алън поклати глава. — Теоретически това е възможно, но вероятността е почти нищожна. При всяка възможна промяна непрестанно възникват нови вселени и тези, в които попадаме, обикновено се раждат частица от секундата, преди ние да скочим в тях. Една от причините да можем да се озовем в тях е тъкмо близостта им до нашата предишна вселена. Колкото по-дълго си отделен от някоя конкретна вселена, толкова по-голяма е вероятността тя да претърпи промени и по-малък шансът да се завърнеш в нея. Дори връщането във вселената, от която току-що си дошъл, е малко вероятно събитие. А да посетим тази, която напуснахме преди близо година, когато за първи път скочихме от Земята към Феникс, е изключено.

— Много ме натъжи — подметна Ед. — Бях привързан към моята вселена.

— А какво ще кажеш за следното, Ед? — засмя се Алън. — Ти дори не идваш от същата вселена, от която идваме с Джон, тъй като не беше с нас, когато направихме първия си скок. Още повече, даже хората, които бяха на този първи скок, не са сега в същата вселена с нас, тъй като оттогава са скачали с различни кораби — всяка версия на наши стари приятели, която срещаме, ще бъде тяхна алтернативна версия. Разбира се, те ще изглеждат и ще се държат по същия начин, защото с изключение на някой разместен електрон са си съвсем същите. Но вселените, от които произхождаме ние и те, са различни.

— Значи двамата с теб сме единственото, което е останало от нашата вселена — заключих.

— Ако въобще онази вселена още съществува. За останалото си прав.

— Не зная какво да мисля — рекох.

— Гледай да не се тревожиш излишно — посъветва ме Алън. — В ежедневието цялото това скачане из вселените няма особено значение. Защото във функционален аспект не съществуват никакви видими разлики.

— Защо тогава въобще са ни нужни космическите кораби? — попита Ед.

— Съвсем очевидно, за да стигнеш там, закъдето си тръгнал в твоята нова вселена.

— Не, не. — Ед завъртя глава. — Искам да кажа, щом можеш да се местиш от една вселена в друга, защо не го правиш от планетата, а трябва да излиташ в космоса? Със сигурност щеше да е по-безопасно.

— Вселената предпочита скоковете да се правят от големи гравитационни източници, като планети и звезди — обясни Алън. — Особено когато скачаме в друга вселена. Можем да се появяваме в близост до гравитационни източници, което е една от причините да пристигаме в новите вселени в близост до мястото, закъдето сме се отправили, но напускането на старата е много по-лесно на разстояние от подобен източник и затова летим известно време преди скок. Има експоненциална връзка, която бих могъл да ви покажа, но…

— Да, знам, не ни достигат математични познания — прекъсна го Ед.

Алън понечи да каже нещо, но нашите МозКом се включиха едновременно. „Модесто“ току-що бе получил съобщение за Коралското клане. И в която и вселена да се намирахме, вестта бе ужасяваща.

 

 

Корал бе петата планета, заселена от човечеството, и първата, която без никакво съмнение бе пригодена за човешки обитатели дори по-добре от Земята. Геологично стабилна, с умерен климат почти на цялата повърхност, обитавана от растения и животни, генетично сходни с тези на Земята и способни да задоволят хранителните и естетически изисквания на хората. В началото дори се обсъждаше идеята да кръстят новата колония Едем, но после решиха, че подобно название е като кармично предизвикателство за беда.

Вместо това се спряха на името Корал, заради коралоподобните същества, създаващи огромно разнообразие от островни архипелази и подводни рифове около екваториалната зона. Заселването на планетата съзнателно се поддържаше на ниско ниво и щастливците, имали късмета да се озоват там, предпочитаха опростен, почти прединдустриален начин на съществуване. Това бе едно от малкото места във вселената, където хората полагаха усилия да се адаптират към съществуващата екосистема, вместо да я променят и да пренесат например житото и едрия рогат добитък. И усилията дадоха резултат: човешкото присъствие, дребно и незабележимо, постепенно се сля с биосферата на Корал и стана част от нея.

Това бе още една причина населението там да е абсолютно неподготвено при появата на ррейските нашественици, чийто брой бе почти толкова, колкото и на колонистите. Колониалният гарнизон, разположен на орбита и на повърхността, оказа символична, макар и доблестна съпротива, преди да бъде избит до крак, колонистите също взеха участие в отбраната. Не след дълго обаче колонията бе опустошена и оцелелите й обитатели изклани, тъй като рреите отдавна бяха решили, че човешкото месо е деликатес.

Една от картините, предавани в първия пакет съобщения за тъжната участ на Корал, включваше кадри от ррейска кулинарна програма, в която прочут техен майстор готвач обсъждаше най-добрите начини за разфасоване на човешко тяло и това как да се приготвят ястия от различни органи. Освен отвращението, което пораждаше, тази програма ни подсказваше, че Коралското клане е било щателно подготвяно от дълго време, след като си бяха направили труда да докарат на планетата и подобни известни специалисти. Без никакво съмнение рреите възнамеряваха да се задържат там дълго.

След като приключиха с първата част на инвазията, целяща изтребването на човешките обитатели, рреите транспортираха на повърхността тежки машини и почнаха да добиват руда на островите. Известно време преди нашествието рреите бяха започнали преговори с колониалното правителство на Корал с идеята да им бъде разрешено да извършват минна дейност на островите — на тяхната родна планета кораловите рифове бяха изчезнали поради индустриалното замърсяване и неконтролирания рудодобив. Колониалното правителство бе отказало по две причини — тъй като колонистите предпочитаха да запазят планетата такава, каквато е, и заради добре известните вкусови предпочитания на рреите. Никой здравомислещ човек не би желал подобни същества да му дишат във врата.

Грешката на колониалното правителство бе, че не беше осъзнало причината, която се криеше зад исканията на рреите за рудодобивна дейност — освен търговския съществуваше и религиозен аспект, силно подценен от колониалните дипломати — както и границите, до които бяха готови да стигнат рреите, за да осъществят своя замисъл. Преговорите от самото начало бяха тръгнали зле, лишени от взаимно доверие (и как иначе, когато преговаряш с раса, която гледа на теб като на съществен елемент от дневното си меню). В края на краищата преговорите бяха прекратени и всички решиха, че въпросът е приключен. Едва когато и последните коралови рифове на родния свят на рреите бяха заплашени от изчезване, станаха ясни мащабите на тяхното желание да сложат ръка на залежите на Корал. Скоро след това планетата падна в ръцете им и ние трябваше да ги ударим дваж по-силно, отколкото те нас, за да си я върнем.

 

 

— Мрачна картинка, казвам ви — обясняваше лейтенант Кейс на отдельонните. — И ще стане още по-мрачна, докато стигнем там.

Бяхме в залата за заседания и стратегическо планиране и масата пред нас бе отрупана с чаши изстиващо кафе. Преглеждахме докладите за жестокостите и разузнавателните съобщения от системата на Корал. Малкото мигносонди, които не бяха унищожени от рреите, предаваха за постоянен поток от прииждащи ррейски кораби, едни военни, други — за пренасяне на корали. За по-малко от два дни след Коралското клане в околностите на планетата се бяха скупчили над хиляда вражески съда, като глутница хищни зверове.

— Ето какво ни е известно — продължи Кейс и изпрати в умовете ни схематично изображение на системата на Корал. — Основната част от корабите в системата са с транспортно и промишлено предназначение, доколкото познаваме конструкцията им, едва една трета са военни, пригодени за нападателни или отбранителни действия, и на много от тях има войници. Тези съдове, които по предназначение съответстват на нашите кръстосвачи, са както по-големи, така и по-мощни от нашите. По последна преценка на повърхността има около сто хиляди бойни единици, които са започнали да се подготвят за предстоящата атака. Те знаят, че рано или късно ще поискаме да си върнем Корал, но предполагат, че това ще стане най-рано след четири до шест дни — времето, необходимо да откараме нашите най-големи кораби до пунктовете за скок. Известно им е, че Колониалните сили предпочитат да си осигурят преобладаващо числено превъзходство и че това не може да стане веднага.

— В такъв случай кога ще ги нападнем? — попита Алън.

— След около единадесет часа — отвърна Кейс.

— Но как е възможно, сър? — попита Рон Дженсън. — Единствените кораби, с които разполагаме в момента, са само тези, които се намират в скоков обсег около системата, и малкото, които ще са на подобна дистанция до няколко часа. А те не са толкова много.

— Шейсет и два, като броим и „Модесто“ — потвърди Кейс и разпрати чрез МозКом пълния списък на корабите. Отбелязах мислено присъствието в списъка на „Хамптън Роудс“ — последния кораб, от който ми бяха писали Хари и Джеси. — Още шест кораба набират скорост, за да навлязат в скоков обсег, но не можем да разчитаме, че ще стигнат навреме за атаката.

— Божичко, Кейс! — Ед Макгуайър завъртя глава. — Това означава съотношение от пет към едно при корабите и две към едно при наземните сили, стига изобщо да успеем да се приземим. Нали нашата военна доктрина изисква да атакуваме при явно числено надмощие.

— Докато успеем да съберем достатъчно големи кораби, отбраната им ще бъде завършена — отвърна Кейс. — По-добре да пратим по-малобройна сила, преди да са готови, и да нанесем колкото се може повече поражения. До четири дни ще пристигне основният отряд — двеста кораба, които са в процес на подготовка. Ако се справим както трябва, няма да срещнат големи затруднения с останките от ррейската инвазия.

— Само дето нас няма да ни има, за да се порадваме на това — изсумтя Ед.

Кейс се усмихна напрегнато.

— Какъв песимизъм. Вижте, зная, че не прилича на екскурзионна разходка до Луната. Но това не значи, че се хвърляме с главите напред. Отиваме там със съвсем конкретни цели. Те включват атаката на транспортни кораби, за да им попречим да прекарват нови и нови наземни сили. Сухопътен десант за прекратяване рудодобивните операции, още повече че близостта ни до наземните сили ще попречи на космическия им флот да ни атакува, за да не удари и своите. И на последно място — атака на търговски и промишлени съдове. Основното изискване е да създадем плацдарм както на орбита, така и долу, така че да ги запердашим от двете страни, когато дойдат големите батковци.

— Ще ми се пак да се върнем на въпроса с наземните сили — обади се Алън. — Според плана, след като ни оставят долу, нашите кораби ще се опитат да примамят вражеските настрани. Това означава ли, каквото си мисля?

Кейс кимна.

— Ще бъдем отрязани поне за три-четири дни.

— Мамка му — изруга Дженсън.

— Това е война, пъзльовци такива — тросна се Кейс. — Простете, ако с нещо съм нарушил представата ви за уютно прекарване.

— Но какво ще стане, ако планът се провали и нашите кораби бъдат унищожени? — попитах.

— Ако стане това, Пери, смятай, че ни е спукана работата — отвърна Кейс. — Но да не се занимаваме с подобни предположения. Ние сме професионалисти и ни чака работата, за която сме обучавани. Планът крие рискове, но не са неразумни, и ако успее, ще си върнем планетата и ще нанесем сериозни щети на рреите. Защо не опитаме да си представим, че всичко ще се получи както трябва? Идеята е малко налудничава, но какво пречи да бъде успешна? Ако я подкрепим, толкова по-големи ще бъдат шансовете ни. Съгласни?

Отново неспокойни погледи.

Не бяхме съвсем убедени, но почти нищо не можеше да се направи. Щяхме да отидем там независимо дали ни харесва, или не.

— Кои са шестте кораба, дето все още могат да успеят навреме за купона? — попита Дженсън.

На Кейс бе нужна само секунда, за да се сдобие с исканата информация.

— „Литъл Рок“, „Мобайл“, „Уако“, „Мюнси“, „Бърлингтън“ и „Спароухок“.

— „Спароухок“? — повтори Дженсън. — Без майтап?

— Какво толкова му е на „Спароухок“? — попитах. Името не беше необичайно, военнотранспортните съдове често приемаха названията на средноголеми градове.

— Призрачните бригади, Пери — отвърна Дженсън. — Специалните части на КОС. Нашата „тежка артилерия“.

— Не ги бях чувал досега — рекох. Всъщност имаше нещо в миналото, но не можех да си спомня точно какво.

— Колониалните сили ги пазят за особени случаи — обясни Дженсън. — Безмилостни копелдаци. Не играят по нашите правила, но ще е хубаво да са наблизо, когато слезем на планетата. С тях шансовете ни да се измъкнем живи доста нарастват.

— Стига да успеят навреме, но се съмнявам. — Кейс поклати глава. — Това е, момчета и момичета. Шоуто започва. За добро или за лошо.

 

 

След десет часа „Модесто“ се появи в околностите на Корал и още в първите няколко секунди след пристигането си бе поразен от шест ракети, изстреляни в упор от близкия ррейски кръстосвач. Единият от основните двигатели на „Модесто“ бе изваден от строя и корабът се запремята като хвърлена обувка. По време на атаката моето отделение и това на Алън вече бяха прехвърлени на десантната совалка и от инерцията на въртенето неколцина войници се блъснаха в стените, а в товарния отсек снаряжението се разхвърча във всички посоки. За щастие совалките, приковани от мощни електромагнити, останаха по гнездата си.

Активирах Задник да проверя състоянието на кораба. „Модесто“ бе тежко поразен и активното сканиране на други ррейски кораби подсказваше, че предстои да бъде подложен на нови атаки.

— Да се махаме оттук — извиках на Фиона Итън, нашия пилот.

— Нямам разрешение от командния център — отвърна тя.

— До десет секунди ще ни застигне нов ракетен залп — отвърнах. — Ето ти шибаното разрешение.

Фиона изсумтя.

Алън, който също бе включен към корабната информационна система, се намеси.

— Приближават ракети. Двайсет и шест секунди до удара.

— Ще успееш ли да ни измъкнеш? — попитах Фиона.

— Ще видим — отвърна тя и излезе на канал с останалите совалки. — Говори Фиона Итън, пилот на шести транспортен. До всички: задействам аварийно отваряне на хангара след три секунди. Успех.

— Обърна се към мен. — Слагайте коланите! — И натисна един червен бутон.

Вратите на хангара за миг бяха очертани от червени отблясъци, после взривовете ги изхвърлиха в космоса и хангарът се изпълни с грохота на напускащия затвореното пространство въздух. Всичко, което не бе здраво закрепено, изхвърча през отвора — отвъд пороя от предмети се виждаше бързо местещото се звездно небе: „Модесто“ се премяташе. Фиона включи ракетните двигатели, почака точно колкото отворът да се изчисти от отломъци, изключи електромагнитните клапи и изстреля совалката навън. Беше въвела корекция на траекторията заради въртеливото движение на „Модесто“, но въпреки това остъргахме тавана на хангара, преди да се озовем навън.

Свързах се с видеокамерата от хангара. Други совалки също го напускаха през взривените врати, даже по две и три наведнъж. Миг по-късно следващата вълна ракети застигна „Модесто“ и го накара рязко да промени посоката си, а взривовете засегнаха намиращите се на изходите совалки. Една от тях избухна в хангара и изглежда, порази камерите, защото изображението изчезна.

— Прекратете връзката с „Модесто“ — нареди Фиона. — Гадовете могат да ни проследят по нея. Предай на всички. — Тя ме погледна. — Устно.

— Имаме няколко леко ранени отзад — докладва Алън. — Но нищо сериозно. Какъв е планът?

— Ориентирах совалката към Корал и изключих двигателите — отвърна Фиона. — Най-вероятно търсят топлинни сигнали от двигателите и импулси от МозКом съобщения, за да насочат ракетите си. Колкото по-мъртви изглеждаме, толкова по-големи са шансовете да ни подминат и да ни оставят да навлезем в атмосферата.

— На това ли разчитаме? — Алън повдигна вежди.

— Ако имаш по-добра идея, слушам те — тросна се Фиона.

— Тъй като въобще не разбирам какво става, нямам нищо против да следваме твоя план.

— Какво стана, по дяволите? — Фиона кимна назад. — Удариха ни още щом изскочихме от мигнопрехода. Няма никакъв начин да са знаели, че ще се появим точно там.

— Може би просто се озовахме в погрешен момент на погрешно място — подметна Алън.

— Съмнявам се — казах и посочих люка. — Погледни.

Недалеч от нас в пространството бе увиснал гигантски ррейски кръстосвач, палубата му се озаряваше от честите ракетни залпове. Далеч отвъд него друг кораб на Колониалните сили внезапно изникна в пространството. Ракетите, които вече се носеха натам, попаднаха право в него.

— Умът ми не го побира — възкликна Фиона.

— Знаят съвсем точно къде ще се появят корабите ни — каза Алън. — Това е засада.

— Как го правят, по дяволите? — попита Фиона. — Какво става тук, мамка му?

— Алън? — рекох. — Ти си нашият физик.

Алън не сваляше поглед от ударения колониален кораб, който тъкмо се разтърсваше от взривовете на втория залп.

— Нямам представа, Джон. Това е ново за мен.

— Адски е гадно — възмущаваше се Фиона.

— Важното е да не надигаме глава. Колкото сме по-шумни, толкова по-лесно ще ни изтрепят.

— На мен ли го казваш? — намуси се тя.

— Мога ли да включа моя МозКом, стига да не се опитвам да се свържа с „Модесто“? — попитах.

— Сигурно — рече Фиона. — Важното е предаването да е в пределите на совалката.

Събудих Задник и поисках географска карта на Корал.

— Струва ми се — рекох, — че поне за днес ще отменим атаката на сондажните съоръжения. Малко сме за тази работа, а пък и не се знае колко от нас ще оцелеят до повърхността. Не всички пилоти бяха толкова съобразителни като нашата Фиона.

Тя кимна и забелязах, че раменете й леко се отпуснаха. Похвалата има чудодеен ефект, особено в кризисен момент.

— И тъй, ето го новия план. — Прехвърлих картата на Фиона и Алън. — Ррейските сили са съсредоточени на кораловите рифове и в колониалните градове по крайбрежието. А ние ще се спуснем тук — посочих точно в средата на най-големия континент, — ще се скрием в тази планинска верига и ще чакаме втората вълна.

— Ако тя пристигне — уточни Алън. — Поне една от разузнавателните мигносонди ще успее да се върне на Феникс. Така ще знаят, че рреите са известени за идването ни. И тогава може да не пристигнат толкова бързо.

— Ще дойдат, не се тревожи — успокоих го. — Може да не стане, когато ни се иска на нас. Важното е да сме готови за това. Добрата новина е, че Корал е обитаема планета. Можем да се храним от това, което ражда земята.

— Не горя от желание да основавам колония — рече Алън.

— Няма да е за дълго — обещах му. — И е по-добре, отколкото другата възможност.

— И ти си прав — въздъхна Алън.

Обърнах се към Фиона.

— Какво ти е нужно, за да ни закараш дотам здрави и читави?

— Молитва — рече тя. — В момента сме само един от множеството отломъци, които се носят из космоса. Но ударим ли атмосферата, ще привлечем вниманието на рреите.

— Колко дълго можем да останем тук?

— Не чак толкова, колкото ти се иска. Запасите ни от храна, вода и въздух са ограничени — въпреки усъвършенстваните ни тела.

— Колко време след като навлезем в атмосферата ще трябва да запалиш двигателите?

— Почти веднага. Ако започнем да се премятаме, може въобще да не успея да възстановя контрола. Случи ли се това, обречени сме.

— Прави, каквото ти е по силите — казах и тя кимна. — И тъй, Алън. Време е да съобщим на останалите за промяната в плана.

— Започва се — извика Фиона и включи двигателите. Ускорението ме притисна в облегалката. Вече не падахме свободно към повърхността, а се носехме към нея.

— Сега ще ни раздруса — предупреди Фиона и миг след това корпусът започна да се тресе.

Един от приборите издаде тревожен сигнал.

— Активно сканиране — досетих се. — Засякоха ни.

— Виждам — отвърна Фиона и се опита да промени курса. — До няколко секунди навлизаме в облаци. Може да ни помогнат.

— Че облаците помагат ли?

— Не — отвърна тя и се насочи право към тях.

Излязохме няколко километра по на изток и отново ни засякоха.

— Все още ни държат под око — рекох. — Противников летателен апарат на 350 километра, в посока към нас.

— Ще се постарая да съм колкото се може по-близо до повърхността, когато ни застигнат — обеща тя. — Не можем да им избягаме, нито да влезем в бой. Единствената ни надежда е да напуснем совалката, преди да ни доближат, и да се скрием сред дърветата.

— Не ми звучи окуражително — обадих се.

— Не ми е до окуражаване — отвърна Фиона. — Дръжте се.

Совалката се спусна рязко надолу.

Скоро рреите вече бяха съвсем близо.

— Изстреляха ракети — извиках и Фиона отново направи рязка маневра. Земята вече се виждаше. Една ракета профуча над нас, втората се удари във върха на близкия хълм.

— Чудесно — рекох, но едва не си прехапах езика, когато трета ракета се взриви съвсем близко до нас и совалката изгуби управление. Нов взрив и шрапнелите разкъсаха една от стените. Чух свистене на вятър и уплашени викове.

— Кацаме — докладва Фиона, докато се бореше да изправи совалката. Носехме се със страховита скорост към неголямо езеро. — Изглежда, ще се ударим в повърхността и ще се разбием — обяви със спокоен глас тя. — Съжалявам.

— Поне направи, каквото можа — отвърнах и миг след това носът на совалката се вряза в гладката повърхност.

Трясък, скърцане на разкъсан метал, докато совалката потъваше бързо, от удара носът се откъсна от корпуса. Зърнах Алън и цялото отделение да прелитат край мен — беше като застинала фотография, всичките зяпнали от ужас и ококорени. След миг се изгубиха от погледа ми. Нещо ме блъсна в лицето, опитах се да изкрещя, но гърлото ми закъркори. От раната под налягане бликна УмнаКръв. Погледнах през рамо и мярнах за миг Фиона.

В този миг седалката ми се отдели от пода и полетях към една щръкнала над водата скала, плъзгах се по повърхността, сякаш бях на шейна. Завъртях се няколко пъти, блъснах с крак скалната издатина и в същия миг почувствах рязка болка в бедрената ми кост — бе се строшила като прекършен бамбук. Кракът ми подскочи нагоре към мястото, където трябваше да е челюстта, и вероятно станах първият човек в историята, който се изрита в собственото си гърло. Подскочих върху твърда почва и паднах сред натрошени клони, вероятно от пасажерското отделение, което бе пристигнало тук преди мен. Един от клоните се завъртя, стовари се върху гърдите ми и ми счупи поне три ребра. След като се бях изритал в гърлото, това ми се стори фасулска работа.

Огледах се (нямах друг избор) и зърнах Алън. Висеше почти над мен, набучен на един клон, който преминаваше през мястото, където би трябвало да е черният му дроб. Очите му помръднаха и се спряха върху мен. В следващата секунда моят МозКом се активира.

„Изглеждаш ужасно“ — прати съобщение той.

Не можех да отговоря. Само да се блещя.

„Ще ми се да можех да видя звездите, преди да напусна този свят…“ — продължи той. Писа ми още. И още. А после престана да пише.

 

 

Чуруликане. Нечии груби лапи ме уловиха за раменете. Задник регистрира звуците и започна да превежда.

„Този е още жив“.

„Остави го. Скоро ще умре. Зелените не стават за ядене. Още не са узрели…“

Сумтене, което Задник преведе като [смях].

 

 

— Майчице мила, погледнете! — извика някой. — Този кучи син е още жив.

Друг глас. Познат:

— Я да видя.

— Исусе Христе, шефе. — Отново първият глас. — Погледни го. Най-добре да му теглим куршума. Ще е проява на милосърдие.

— Наредиха ни да съберем оцелелите — рече познатият глас. — Ако питаш мен, този ще прескочи трапа. Май е единственият оцелял.

— Ако на това му викаш оцеляване.

— Приключи ли?

— Да, госпожо.

— Хубаво. А сега махни проклетия клон. Рреите ще цъфнат тук всеки момент.

Да отворя очи бе като да повдигна железни щори. Това, което ми помогна да се справя, бе убийствената болка, докато отместваха клона от гърдите ми.

Изхриптях и се опитах да извикам, но беше трудно без долна челюст.

— Божичко! — извика отново първият глас и видях млад рус мъж, който тикаше настрани тежкия клон. — Свести се!

Нечия топла ръка се плъзна по лицето ми.

— Ей — рече познатият глас. — Успокой се. Всичко ще е наред. Вече си в безопасност. Скоро ще те откараме. Спокойно, всичко ще е наред.

Лицето й изплува пред мен. Познавах това лице. Бях женен за него.

Кати бе дошла да ме прибере.

Заплаках. Вече знаех, че съм умрял. Нямах нищо против.

Отново започнах да губя съзнание.

— Срещала ли си някога този нещастник? — попита русият.

— Глупости — чух гласа на Кати. — Разбира се, че не.

Изчезнах.

Бях в друга вселена.