Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на старците (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Old Man’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Джон Скалзи. Войната на старците

ИК „Бард“, 2007

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–585–797–3

История

  1. — Добавяне

17.

„Сега е лесната част — написа ми Джейн. — Само се дръж“.

Вратите на хангара отхвръкнаха с взривове навън, последвани от експлозивно разхерметизиране, което ми напомни болезнено предишното ми пристигане в околностите на Корал. Само че този път хангарът не се изпълни с отломки от опасни предмети — единствените предмети в помещението бяха екипажът на „Спароухок“ и войниците, натикани в своите обемисти херметизирани десантни костюми. Подметките ни бяха приковани към пода с помощта на електромагнитни плочи, но малко след взривяването на вратите и отдалечаването на останките им на безопасна дистанция плочите щяха да бъдат изключени и щяхме да изхвърчим през отвора, отнесени от излитащия навън въздух — в хангара бе създадено повишено налягане, за да подсигури изхвърлянето ни.

Така и стана. Усетих, че краката ми се отделят от пода, и в следващия миг се почувствах, сякаш невидим гигантски молец ме отнася към зейналата дупка. По съвет на Джейн изпънах тялото си напред и само след броени секунди бях в открития космос, където се запремятах безпомощно. Толкова по-добре, защото трябваше да изглежда така, сякаш сме се озовали там неочаквано — в случай, че рреите ни наблюдаваха. В първия миг бях споходен от ужасен световъртеж и това продължи, докато се мъчех да се ориентирам къде е горе и къде долу. Всъщност долу бе на двеста километра под нас, където върху тъмната маса на Корал бавно се местеше разделителната линия между деня и нощта.

При следващото завъртане се озовах срещу „Спароухок“, който тъкмо бе ударен едновременно на четири места и силуетът му се озари от пламъци. Никакъв звук, нито гореща вълна, благодарение на вакуума между мен и кораба, но яркото сияние заместваше напълно останалите дразнители на сетивата ни. Като по някакво чудо „Спароухок“ отвърна на стрелбата и пусна четири ракети, които потънаха в мрака на космоса — към мястото, където вероятно се спотайваше врагът. Знаех добре, че част от екипажа все още е на борда. Описах още един пълен кръг и когато се извърнах към „Спароухок“, той тъкмо се разцепваше на две под следващия залп от ракети. Сега вече хората там бяха обречени. Надявах се поне изстреляните ракети да попаднат в целта.

Носех се съвсем самичък надолу към Корал. Може би наблизо имаше и други войници, но нямаше как да ги видя, тъй като костюмите ни не отразяваха светлина и ни бе забранено да поддържаме връзка чрез МозКом, докато не навлезем в горните слоеве на атмосферата. Но нямаше друг начин, след като искахме да останем незабелязани. Продължих да падам, загледан в ръба на планетата, който поглъщаше звездите. Моят МозКом издаде мелодичен звук — напомняше ми, че е време да включа щита. Потвърдих командата и от раницата на гърба ми изскочи рояк наноботи. Те обгърнаха костюма ми с електромагнитна мрежа и ме затвориха в матовочерна сфера. Вече бях обгърнат от непрогледен мрак. Можех само да се радвам, че никога не съм страдал от клаустрофобия, инак със сигурност щях да се насера от страх.

Щитът е незаменим фактор при десанта на висока орбита. Защитава по два начина тялото на войника от високата температура, създавана при навлизане в атмосферата. Първо, защитната сфера се генерира, докато войникът е все още във вакуум, което намалява възможността за предаване на топлина чрез конвекция — освен ако намиращият се в сферата случайно не докосне стените й. За целта електромагнитното поле придържа тялото точно в средата и възпрепятства движенията му. Не е никак удобно, но е по-добре, отколкото да изгориш, когато в тялото ти се забиват нагорещени до звездна температура молекули.

Второ, наноботите поглъщат топлината и използват част от енергията, за да подсилват електромагнитната мрежа, която изолира войника. С времето високата температура унищожава част от наноботите, но на мястото им веднага се разполагат нови. Всичко е изчислено така, че нуждата от щита да отпадне, преди да се разпадне самият щит. В идеалния случай. Наноботите в раницата бяха настроени за условията на атмосферата на Корал, с малък аванс. Което не беше достатъчно, за да се чувствам напълно спокоен.

Долових леки сътресения веднага щом щитът ми навлезе в горните слоеве на атмосферата, Задник, който май не беше наясно какво става, ми съобщи, че сме попаднали в турбуленция. Усещах, че се местя съвсем леко в непрогледната сфера, недостатъчно, за да се опра в стените, но стигаше, за да накара сърцето ми да се разтупти. Когато знаеш, че отвъд тази тънка преграда температурата е няколко хиляди градуса, всяко движение към нея е причина за безпокойство.

Ако в този момент някой на повърхността вдигнеше глава към небето, щеше да види стотици метеори, пресичащи нощния небосвод, и единственото разумно обяснение за появата им би била близостта на разрушения кораб на Колониалните сили. На няколко десетки километра височина отломките от кораб и падащите войници изглеждат по един и същи начин.

Триенето със сгъстяващата се атмосфера оказваше влияние и сферата ми започна да забавя падането си — няколко секунди, след като престана да сияе от свръхнагряване, се разпадна и аз изхвърчах от нея като пиле от счупена черупка. Сега вече наместо непрогледната черна стена виждах потънал в мрак свят, озарен на някои места от биофосфоресциращите водорасли, очертаващи контурите на кораловите рифове, и от далеч по-ярките светлини на лагерите на рреите и доскорошните човешки селища. Летяхме към последните.

„Край на радиомълчанието — изпрати съобщение майор Крик и за миг се сепнах — смятах, че е загинал на борда на «Спароухок». — Очаквам потвърждение от всички взводни командири. Войниците да се приближат до своите командири…“

На около километър западно от мен и на няколкостотин метра по-високо от позицията ми Джейн внезапно се превърна в ярка точка. Това съвсем не означаваше, че е запалила навигационни светлини, тъй като щеше да е истинско самоубийство да го направи в нощното небе. Просто моят МозКом ми показваше къде се намира. И други войници около мен започнаха да се обгръщат в бледо сияние — войниците от моя взвод, маркирани от системата. Размахахме ръце в атмосферата и започнахме да се приближаваме. Докато се снижавахме, върху повърхността на планетата изникна топографска мрежа с няколко указателни светлинки, струпани близо една до друга — локаторната станция и спомагателните инсталации.

Джейн започна да ни изпраща информация. Откакто се бях присъединил към нейния взвод, войниците бяха престанали да разговарят с мен — бяха се върнали към обичайния си начин на комуникация чрез МозКом. Явно бяха решили, че след като ще се бия редом с тях, е време да свиквам с правилата им. Последните три дни бяха истински кошмар — когато Джейн ми обясни, че „живородените“ разговарят по-бавно, така и не си бях дал сметка за значението на подобна разлика. Войниците й си разменяха съобщения по-бързо, отколкото можех да мигна. Разговорите и обсъжданията приключваха, преди да разбера за какво става въпрос. И което бе още по-объркващо — те не ограничаваха съобщенията си до текст или звук. Прибягваха до способността на МозКом да предава емоционална информация и разделяха съобщенията си с кратки изблици на чувства, както писателят разделя думите с препинателни знаци. Някой ще подметне шега и всички, които я чуят, ще избухнат в смях чрез своите МозКом — и всичко това бе като да те удрят вълни на радост, да си пробиват път навътре в мозъка. В подобни случаи ме налягаше главоболие.

Не мога обаче да не призная, че това бе много по-ефикасен способ за „разговор“. Джейн ни запозна със задачите на мисията, целите и стратегията за една десета от времето, което щеше да отнеме на командир в редовните части. Огромно предимство, когато провеждаш оперативката, докато ти и войниците ти се носите към повърхността на планетата с главозамайваща скорост. Колкото и да е странно, успях да схвана почти всичко. Тайната, както открих, бе да престанеш да се съпротивляваш или да се опитваш да сортираш приетата информация по начина, по който си свикнал, на равномерно подавани порции. Приеми, че ще пиеш вода от пожарен кран, и отвори гърло докрай. Хубаво, че не се налагаше да отговарям.

Локаторната станция бе разположена на едно възвишение близо до неголямо човешко селище, окупирано от рреите. Преди нападението станцията бе използвана като команден център и рреите я бяха преустроили, възползвайки се от наличната техника и енергоизточници. Командният център бе заобиколен от отбранителни гнезда, но реалновременното изображение на района (осигурено от един от заместниците на Крик, който бе пристегнал към гърдите си нещо с възможностите на миниатюрен шпионски сателит) показваше, че тези позиции не са тежковъоръжени. Рреите бяха абсолютно сигурни, че получената от консу техника ще им помогне да унищожат вражеските кораби, преди те да успеят да доближат планетата.

Други взводове трябваше да превземат командния център, да открият и да обезвредят уредбата и да преустановят подаването на информация до спътниците на рреите. Задачата на нашия бе овладяването на ретранслаторната кула, от която наземният сигнал достигаше корабите. Ако в кулата имаше техника на консу, трябваше да спрем излъчването и да опазим техниката при предполагаемата контраатака на рреите. Ако ли пък там бяха монтирани само второразредни ррейски предаватели, щяхме да я взривим.

И в двата случая локаторната станция щеше да бъде дезактивирана и корабите на рреите щяха да се лишат от скъпоценната изпреварваща информация за появата на нашите сили. Кулата бе разположена на известно разстояние от станцията и относително добре охранявана в сравнение с останалия район, но според плановете ни щяхме да разредим вражеските сили още преди да се озовем на повърхността.

„Изберете си цели“ — нареди Джейн и ни предостави уголемена карта на района на предстоящите бойни действия. Ррейските войници и техните машини светеха в инфрачервено — тъй като не умееха да възприемат топлинните излъчвания, те не знаеха да прибягват до термомаскировка. Всеки от нас засече и маркира своята цел. Бяха ни инструктирали там, където е възможно, да поразяваме само живата сила, но не и техниката, която би могла да ни е от полза на по-късен етап. Не пушките убиват хора, а извънземните, които натискат спусъка. Оперативката приключи и се раздалечихме, в очакване да прелетим и последния километър.

На височина един километър оцелелите наноботи разпънаха управляем парашут, който предизвика рязко снижаване на скоростта на падане и ни позволи да се разположим на равни разстояния. Подобно на костюмите, парашутите също бяха в маскировъчен цвят, за да не се виждат на фона на нощното небе, нито да излъчват топлинни сигнали. Бяхме почти невидими, освен ако противникът не знаеше какво да търси в небето.

„Стрелба по избраните цели“ — заповяда майор Крик и тишината на нощта се разкъса от неритмичното потракване на пушките, които изстрелваха право надолу смъртоносния си метален заряд. Под нас настъпи кърваво меле, оцелелите бяха заобиколени от разкъсани трупове и имаха само броени секунди да реагират, преди да ги споходи същата участ. Аз си бях избрал трима рреи в близост до кулата. Първите двама тупнаха, без да издадат нито звук, третият вдигна оръжието си към мрака и се приготви да стреля. Изглежда обаче мислеше, че съм някъде на повърхността, а не в небето. Повалих го, преди да успее да осъзнае грешката си. Само след пет секунди всички рреи, които се намираха на открито, бяха избити. А ние все още бяхме на няколкостотин метра височина.

Блеснаха прожекторни светлини — и бяха угасени с точни изстрели почти в същия миг. Засипахме траншеите и бункерите с ракети и унищожихме спотайващите се в тях противници. Други вражески войници започнаха да излизат от командния център и близкия лагер, забелязаха, че димните следи на ракетите водят нагоре, и откриха стрелба, но към местата, където се намирахме преди секунди, така че само ни помогнаха по-лесно да ги целим.

Набелязах една открита площадка близо до кулата за приземяване и наредих на Задник да подготви криволичеща траектория дотам. Тъкмо когато се приземявах, от една барака непосредствено до кулата изскочиха двама рреи и откриха стрелба по мен, докато тичаха към командния център. Прострелях единия в крака и той рухна с крясъци. Вторият преустанови стрелбата и се съсредоточи върху бягането — използваше мускулестите птицеподобни бутове на задните си крака, за да набере скорост. Сигнализирах на Задник да прибере парашута и той изчезна в мига, когато бе изключено електромагнитното поле, а от наноботите остана само инертен прах. Прелетях последните няколко метра до земята, тупнах, претърколих се и се прицелих в отдалечаващия се противник. Търчеше по права линия, разчиташе на скоростта, вместо да притичва на зигзаг. Един единичен изстрел в средата на туловището бе достатъчен, за да го поваля. Зад мен вторият ррей продължаваше да врещи, но внезапно замлъкна след кратко хълцукане. Извърнах се и видях, че Джейн се е изправила над него; дулото на оръжието й все още сочеше трупа му.

„Ти си с мен“ — написа ми тя и ми даде знак да се отправим към бараката. Докато я приближавахме, на вратата се показаха още двама рреи и се затичаха, трети откри огън отвътре. Джейн се просна в прахта и отвърна на огъня, а аз продължих преследването на двамата бегълци. Тези вече знаеха за зигзаговидната маневра и успях да гръмна само единия: вторият успя да се измъкне, след като се прикри зад един насип. Междувременно на Джейн й бе омръзнало да си разменя любезности с онзи вътре и изстреля една граната. Чу се глух взрив, бараката избухна в пламъци и отвътре изхвърчаха кървави късове от тела.

Приближихме се предпазливо и влязохме. Подът бе покрит с останките на рреите и натрошена електроника. Бързо сканиране с помощта на МозКом потвърди, че това е ррейска комуникационна техника, което означаваше, че сме проникнали в оперативния център на кулата. Отстъпихме назад и пуснахме по няколко ракети. Стените на бараката се разтърсиха от нови взривове. Сега вече кулата бе дезактивирана, макар че все още предстоеше да направим оглед на апаратурата в нея.

Джейн поиска доклад от останалите отделения и те потвърдиха, че районът е очистен, а кулата — превзета. Загубите бяха незначителни и се изразяваха в леко ранени, нямаше нито един убит във взвода. Другите етапи на атаката също се развиваха според плана, най-интензивно бе сражението около командния център, където нашите войници се биеха за всяко помещение. Джейн прати две отделения да подкрепят превземането на командния център, остави едно да пази труповете в кулата и разположи други две за охрана на периметъра.

„А ти — обърна се към мен — се качи в кулата и виж какво има там“.

Вдигнах глава. Стандартна радиотранслационна кула, висока около 150 метра и състояща се от метално скеле и стълби, построена от рреите веднага след пристигането им на планетата. Стълбите и подпорите бяха напълно подходящи за катерене благодарение на сходните телесни характеристики на рреите и хората. Закатерих се.

На върха духаше силно, върху тясната площадка бе монтирана антена и апаратура. Задник я сканира и направи сравнение с визуалните изображения в своята библиотека с ррейска техника. И тази се оказа от същия вид.

Каквато и информация да се приемаше, обработваше и изпращаше обратно, всичко ставаше в командния център. Надявах се, че ще успеят да го завземат, без да взривят всичко вътре.

Предадох кратко съобщение на Джейн. Тя ме информира, че колкото по-бързо си смъкна задника долу, толкова е по-малка опасността да бъда затрупан под отломките. Не се нуждаех от втора подкана. Докато се спусках, над главата ми се извисиха ракети — попаднаха право в антената и апаратурата на върха. От взрива се скъсаха придържащите метални въжета, заизвиваха се и заплашваха да отсекат главата на всеки, който има неблагоразумието да им се изпречи на пътя. Конструкцията се залюля. Джейн нареди да стрелят по основата на кулата и няколко ракети разкъсаха металните подпори. Кулата се наклони и започна да пада със зловещо метално стържене, което наподобяваше агонизиращ рев на чудовище.

Стрелбата откъм командния център бе заглъхнала и скоро оттам долетяха радостни викове, което ни подсказа, че рреите са се отправили към някой по-добър свят. Наредих на Задник да покаже времето за изпълнение на операцията. Трудно ми беше да повярвам, че са изминали само девет минути, откакто бях напуснал хангара на „Спароухок“.

— Тези нещастници така и не разбраха какво ги е сполетяло — рекох на Джейн и изведнъж се изненадах от звука на собствения си глас.

Джейн ме погледна, кимна и извърна очи към кулата.

— И по-добре за тях. Това е добрата новина. Лошата е, че вече са известени за присъствието ни. Дотук беше лесното. Трудното предстои.

Права беше. Очаквахме контраатака. Мощна.

— Искаш ли отново да станеш човек? — попита ме Джейн вечерта преди десанта. Бяхме в столовата и се готвехме да вечеряме.

— Отново? — попитах усмихнато.

— Знаеш за какво говоря. Да се върнеш в човешко тяло. Без изкуствени добавки.

— Разбира се. Остават ми някакви си осем години служба. Ако оцелея, ще се пенсионирам и ще се заселя на някоя колония.

— Което означава пак да си слаб и бавен — каза тя с обичайния за войниците от Специалните части такт.

— Не е чак толкова лошо — възразих. — А има и някои добри страни. Децата например. Възможността да се срещаш с други хора, без да ги изтребваш, понеже са извънземни и врагове на колониите.

— Ще остарееш и ще умреш — прекъсна ме Джейн.

— Е, да — казах. — Става с всички. Другото — вдигнах зелената си ръка и я завъртях — е неестествено, сама го разбираш. Пък и като стана дума за умиране, това е много по-вероятно, докато съм на служба. Честно казано, струва ми се малък шансът да доживея до възможността да стане обикновен колонист.

— Е, още не си умрял. — Тя се подсмихна.

— Защото има хора, които се грижат за мен — отвърнах. — Ами ти? Кроиш ли планове да се пенсионираш и да се отдадеш на спокоен живот?

— Специалните части не се пенсионират.

— Не ви е позволено, така ли?

— Напротив, позволено е — отвърна Джейн. — Службата ни е десет години, също като вашата, но без възможност да бъде по-кратка. Ние просто не се пенсионираме.

— Но защо?

— Защото през целия си съзнателен живот сме били това, което сме. Родени сме, за да воюваме, и го правим. За това ни бива.

— Не искаш ли да спреш да воюваш?

— Защо?

— Ами, първо, това ще намали драстично шансовете ти да загинеш от насилствена смърт — посочих. — Второ, ще ти даде възможност да изживееш живота, за който си мечтала. Нали знаеш — миналото, дето си го измисляте. Ние, от редовните части, сме си изживели живота, преди да постъпим на служба. Вие можете да си го изживеете след това.

— Лично аз не зная какво бих правила с него.

— Добре дошла в човешкия род — подметнах. — Та казваш, войниците от Специалните части никога не напускат служба?

— Е, познавам един-двама. Но не повече.

— Какво стана с тях? Къде отидоха?

— Не съм сигурна — отвърна неуверено Джейн. И изведнъж смени темата: — Искам утре да си с мен.

— Ясно — казах.

— Все още си твърде бавен. Не искам да пречиш на хората ми.

— Благодаря.

— Съжалявам — рече Джейн. — Знам, че не прозвуча тактично. Но ти си командвал войници. Разбираш какво ме безпокои. Аз съм готова да приема рисковете от това, че ще си до мен. Не мога да постъпя така и с другите.

— Разбирам. И ни най-малко не се обиждам. Не се безпокой. Ще направя всичко възможно да не съм бреме. Ако пропусна да забележиш, възнамерявам един ден да се пенсионирам. А за целта ще трябва поне да остана жив.

— Хубаво е, че имаш цел в живота.

— Така е — съгласих се. — Ти също трябва да помислиш за това. Както сама каза, човек трябва да има цел в живота.

— Не искам да умра — отвърна Джейн. — И това ако не е достатъчна цел.

— Какво пък — въздъхнах. — Ако някога си промениш решението, ще ти пратя картичка от мястото, където съм се заселил. Можеш да дойдеш при мен. Ще живеем във ферма. Ще отглеждаме кокошки. Ще садим царевица.

Джейн се разсмя.

— Шегуваш се, нали?

— Напротив — отвърнах и изведнъж осъзнах, че е точно така.

Джейн помълча малко, после подхвърли:

— Не мога да отглеждам животни.

— Откъде знаеш, след като никога не си опитвала?

— Кати обичаше ли подобни неща?

— Ни най-малко — признах. — Даже работата в градината й тежеше.

— Защо настояваш тогава? Явно не ставам за тая работа.

— Въпреки това обмисли предложението ми.

— Може и да го обмисля — обеща тя.

 

 

„Къде ли съм сложила резервния пълнител, по дяволите…“ — прати съобщение Джейн и в същия миг върху нас се посипаха ракети. Хвърлих се на земята миг преди да ме събори пороят натрошени камъни, който долетя откъм мястото, където стоеше Джейн. Вдигнах глава и видях потрепващата й ръка. Запълзях към нея, но бях прикован от ожесточен огън. Претърколих се и се прикрих зад една скална издатина.

Когато надзърнах отново, видях неколцина рреи да се приближават към нас. Двама вече бяха близко на склона, третият помагаше на четвъртия да зареди ракета. Не хранех никакви съмнения накъде ще я изстрелят. Метнах една граната към двамата на склона и ги чух да бягат надолу. Отекна взрив, а междувременно аз се прицелих по противника с ракетомета. Съборих го, при падането той натисна спусъка, ракетата избухна между двамата и обгори лицето на другия, който изпищя, притисна очите си с лапи и хукна безцелно. Гръмнах го в главата.

Двамата рреи на склона бяха преодолели уплахата и отново напредваха към мен. Метнах още една граната към тях, за да им намеря поне за известно време занимание, и запълзях към Джейн. Гранатата тупна право в краката на единия от двамата, — взриви се и ги откъсна, като го лиши от възможността да участва в общото ни занимание. Вторият понечи да се прикрие. Пуснах по него друга граната. Този път не беше толкова чевръст.

Коленичих до Джейн — тя продължаваше да потрепва — и видях, че в главата й се е забило назъбено парче от скалата. УмнаКръв вече бе затворила раната, само по края са стичаха тънки струйки. Повиках я, но тя не отговори. От нейния МозКом приемах само болка, объркани послания и кратки емоционални изблици. Очите й бяха изцъклени. Знаех, че всеки момент ще издъхне. Улових я за ръката и се опитах да овладея световъртежа и да прогоня отвратителния спомен, че това вече съм го преживял.

Контраатаката бе започнала призори, малко след като превзехме локаторната станция, и се оказа не само „мощна“, а направо свирепа. Осъзнали, че са изгубили единствения си коз във войната, рреите се нахвърлиха с всички сили, за да си възвърнат станцията. Нападението им беше хаотично, заради липсата на време за подготовка, но въпреки това безмилостно. В далечината непрестанно се спускаха транспортни кораби, прехвърляха нови части на бойното поле.

Войниците от Специалните части също имаха какво да предложат. Прибягваха до изпреварваща тактика, като пращаха малки мобилни групи, които причакваха спускащите се кораби и откриваха стрелба право в хангарите веднага щом се разтворят вратите. След малко рреите се сетиха да повикат въздушна поддръжка и следващите подкрепления вече можеха да бъдат разтоварени без опасността да бъдат подлагани на убийствен ракетен огън. Основната част от нашите сили бе заела позиция около командния център, но отрядът на Джейн остана на външния периметър, за да отвлича вниманието на настъпващия противник и да затруднява всячески подходите към центъра. Ето защо двамата с Джейн бяхме зад скалите и на няколкостотин метра от командния пункт.

Точно под нашата позиция друг отряд рреи започна да се катери нагоре. Време беше да се изтегляме. Пуснах две ракети, колкото да ги забавя, наведох се и вдигнах Джейн. Тя изстена от болка, но сега не бе време да мисля за това. Огледах се, избрах една малка издатина нагоре по склона и се отправих към нея. Рреите, изглежда, отново се бяха окопитили и стреляха по мен, за което можеше да се съди по свистящите над главата ми куршуми. Успях да се добера до издатината, наместих Джейн зад нея и изстрелях една ракета към преследващия ме противник. В мига, когато избухна, скочих и се затичах право към тях. Рреите се разкрещяха изненадано, очевидно не знаеха какво да правят с човек, който лети насреща им като снаряд. Превключих пушката на автоматична стрелба и ги разстрелях от упор още преди да преодолеят изненадата. Върнах се при Джейн и се свързах с нейния МозКом. Все още бе жива.

Следващият етап от изкачването ни щеше да е по-труден — стотина метра открита местност до неголяма работилница. Освен пехотата, която настъпваше от всички страни, този път над района кръжеше и ррейски самолет, търсеше цели на земята. Поисках от Задник да ми даде местонахождението на останалите войници от взвода и установих, че трима са близо до нас — двама от отсамната страна на склона, само на трийсетина метра, а третият отвъд билото.

Наредих им да ни прикриват, вдигнах Джейн и се затичах към постройката.

Все едно бягах през дъжд от метал. Земята под краката ми вреше от изстрелите, често на места, където подметките ми бяха преди секунда. Един куршум одраска левия ми хълбок, втори премина през долната част на бедрото. Успях да се задържа на крака и продължих да тичам. Чух зад мен първите трясъци от попадналите върху позициите на рреите наши ракети. Помощта бе пристигнала.

Ррейският самолет описа кръг и се насочи към мен, но бе принуден да се отклони, когато една ракета полетя към него. Успя да я избегне, но не и други две, които долетяха от различни посоки. Първата попадна в двигателя, втората се вряза през стъклото на кабината. Самолетът се разтресе, наклони се на една страна и за миг изглеждаше, сякаш ще остане във въздуха. Но в следващата секунда трета ракета проникна в кабината и избухна в ослепителни пламъци. Машината полетя надолу и се вряза с оглушителен грохот в земята. Стигнах до работилницата почти необезпокояван. Рреите бяха насочили вниманието си към прикриващите ни войници. Блъснах вратата с рамо, скочих вътре и сложих Джейн на един тезгях.

Едва тук, в относителното спокойствие на укритието, можех да я прегледам по-внимателно. Раната в главата й бе напълно запушена от УмнаКръв, невъзможно бе да се определи на каква дълбочина е проникнал камъкът, нито какви увреждания е предизвикал. Пулсът й бе наред, но дишането бе повърхностно и неравно. Случай, при който повишеният кислородопренасящ капацитет на УмнаКръв щеше да се окаже полезен. Вече не се страхувах, че ще умре, но не знаех какво мога да направя, за да й помогна да оживее.

Поисках съвет от Задник и той ми съобщи, че в командния център е оборудван малък полеви лазарет. Възможностите му бяха скромни, но имаше подвижна камера за стаза. Камерата можеше да осигури на Джейн стабилно състояние, докато я транспортират до някой от корабите и с него на Феникс, където да получи специализирана помощ. Спомних си как Джейн и екипажът на „Спароухок“ ме бяха натикали в подобна камера след първото ми пътуване до Корал. Време беше да върна услугата.

Няколко куршума профучаха през прозореца над мен — противникът си бе спомнил къде се намирам. Удобен момент да сменя позицията. Избрах следващия преход да е към един окоп на петдесетина метра зад работилницата, който се удържаше от наши войници. Съобщих им какво ще направя и те обещаха да ми осигурят огнева поддръжка, докато се добера до тях. Малко по-късно вече бях зад първата отбранителна линия и можех спокойно да се отправя към командния център.

Пристигнах тъкмо когато рреите започнаха артилерийски обстрел на центъра Очевидно вече не държаха да си върнат локаторната станция и имаха намерението да я разрушат. Вдигнах очи към небето. Бе слънчево утро, но зад синевата прозираха отблясъци. Колониалният флот бе пристигнал.

На рреите нямаше да им отнеме много време, за да разрушат командния център и уредбата, получена от консу. Което означаваше, че аз също нямам много време. Шмугнах се в сградата и се затичах към лазарета, докато всички други бързаха да излязат навън.

 

 

Насред лазарета се издигаше масивна сложна машина. Изглежда, това бе локаторът на консу. Един Господ знае защо рреите го бяха разположили точно тук. Но в резултат лазаретът бе единственото помещение, което не бе надупчено от куршуми при атаката на Специалните части — заповедта бе уредбата да бъде пленена в изправно състояние. Битката тук се бе водила със заслепяващи гранати и ножове. Съдех за това по прободните рани върху труповете на рреите на пода.

Локаторът бе изтикан до една от стените. Не беше нещо особено. Единственият признак за връзка с околния свят бе малък монитор и сноп кабели до ррейския цифрообработващ модул. Локаторът едва ли подозираше, че след броени минути ще се превърне в купчина натрошен метал. Всички усилия по пленяването на проклетата машина щяха да идат на вятъра.

Командният център се разтресе. Престанах да мисля за локатора, сложих Джейн на едно легло и се огледах за стазисната камера. Открих я в съседното помещение. Приличаше на инвалидна количка с похлупак. Намерих два автономни енергоизточника на рафта до камерата, включих единия и хвърлих око на диагностичното табло. Имаше достатъчно енергия за два часа. Взех и втория, за по-сигурно.

Изтиках количката до Джейн тъкмо когато сградата бе ударена от поредния снаряд и осветлението угасна. Взривната вълна ме отхвърли към отсрещната стена, блъснах я с глава и се строполих върху смазан ррейски труп. Ярка светлина пулсираше зад затворените ми очи, придружавана от силна болка. Изругах и в същия миг почувствах, че по слепоочието ми се стича струйка УмнаКръв.

Светлините премигнаха и угаснаха, но през това време Джейн ми прати толкова мощна вълна емоционална информация, че трябваше да се подпра на стената, за да не падна отново. Бе дошла в съзнание и през тези секунди получих от нея картина на това, което вярваше, че вижда. Имаше някой друг в помещението до нея, някой, който ужасно приличаше на нея, някой, чиито ръце докосваха лицето й. Да, това бе другата Джейн — такава, каквато я бях видял за последен път, но озарена от трепкащите светлини на центъра. След кратък мрак светлините се върнаха и видението изчезна.

Джейн помръдна. Наведох се над нея. Очите й бяха отворени и втренчени в мен. Включих се към нейния МозКом — тя беше в съзнание, но едва доловимо.

— Ей — прошепнах и я улових за ръката. — Джейн, раниха те. Вече си по-добре, но трябва да те поставя в стазисна камера, докато не ти осигурим специализирана помощ. Ти ме спаси веднъж, помниш ли? След този път ще сме квит. Само не се предавай, обещай ми.

Джейн ме стисна леко за пръстите и прошепна:

— Видях я. Видях Кати. Тя говори с мен.

— И какво ти каза? — попитах.

— Каза ми… — Тя млъкна и за миг си помислих, че ще я изгубя. — Каза, че трябва да отида на някоя колония с теб.

— А ти какво й отговори?

— Че съм съгласна — рече Джейн.

— Съгласна си?

— Да — каза Джейн и отново ми се изплъзна. МозКомът й показваше само хаотична мозъчна дейност. Вдигнах я на ръце и я положих внимателно в камерата. Целунах я, после включих устройството. Камерата се изолира от околния свят с тихо бръмчене: всички мозъчни и биологични функции на Джейн започваха постепенно да се забавят. Беше готова за транспортиране. Наведох се да наглася колелата и едва тогава зърнах щръкналия от коремната торбичка на проснатия на пода мъртъв ррей цифрообработващ модул.

Командният център се разтресе от поредното попадение. Въпреки че всичко в мен крещеше да бягам веднага, се наведох, сграбчих модула, приближих се до въвеждащия вал и го поставих върху него. Мониторът светна и изписа на ррейски наличните файлове. Отворих един от тях напосоки. Оказа се някаква схема. Затворих го и отворих друг. Върнах се на първоначалния списък и проверих дали има нещо, което да е обозначено с гриф строго секретно. Имаше. Влязох в него и накарах Задник да ми преведе това, което виждам.

А това, което виждах, бе наръчник за използването на локаторната система на консу. Имаше чертежи, инструкции за работа, технически характеристики, съвети за действие при възникване на проблеми. С две думи, имаше всичко. Незаменим помощник, след като се сдобиеш със системата.

Следващият снаряд гръмна толкова близо до входа, че ме хвърли на пода сред прахоляк и отломки. Едно парче разби монитора, второ попадна в самия локатор. Уредбата спря да бръмчи и започна да пиука. Сграбчих модула, извадих го от вала, стиснах дръжките на количката и я забутах към изхода. Бяхме на броени метри от сградата, когато поредният снаряд избухна вътре и цялата сграда рухна.

Пред нас рреите отстъпваха — локаторът вече не беше сред приоритетите им. Десетки черни точки в небето скоро щяха да се превърнат в десантни совалки, натоварени с войници на КОС, горящи от желание да си върнат планетата. Един поглед нагоре ми бе достатъчен, за да се почувствам щастлив. Нямах търпение да се махна час по-скоро оттук.

Забелязах майор Крик — говореше с някакъв друг офицер. Изтиках Джейн до тях. Той я погледна, после вдигна очи към мен.

— Докладваха ми, че си пробягал близо километър под вражески огън с Джейн на гърба, после си се скрил в командния център малко преди рреите да го подложат на артилерийски обстрел. Ако не ме лъже паметта, твърдеше, че ние сме абсолютно побъркани.

— Не съм побъркан, сър — отвърнах. — Просто знам кога и за какво да рискувам.

— Как е тя? — попита Крик.

— Стабилизирана — отвърнах. — Но има доста сериозна рана в главата. Трябва да я транспортираме до лазарета колкото се може по-скоро.

Крик посочи една току-що приземила се совалка.

— Това е първият транспортен съд. Качвайте се и двамата.

— Благодаря, сър.

Аз ти благодаря, Пери. Сейгън е един от най-добрите ми офицери. Радвам се, че успя да я спасиш. Ако беше сполучил и с локаторната станция, щеше да ме направиш истински щастлив. Всички усилия да защитим проклетата машинария отидоха напразно.

— Като стана дума, сър — казах и извадих модула. — Струва ми се, че тук имам нещо, което може да ви се стори интересно.

Крик втренчи поглед в модула, после ме погледна намръщено и каза:

— Не смятате ли, че малко сте се поизхвърлили, капитане?

— Сто на сто сте прав, сър — ухилих се. — Само че съм лейтенант.

— Е, това е поправимо — подметна Крик.

Успях да натоваря Джейн на първата совалка. Аз трябваше да почакам още малко.