Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на старците (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Old Man’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Джон Скалзи. Войната на старците

ИК „Бард“, 2007

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–585–797–3

История

  1. — Добавяне

16.

— Можете да ме наричате посланик, макар да съм недостоен за тази титла — поде консу. — Аз съм престъпник, след като се опозорих в битката на Паншу и по тази причина бях променен така, че да мога да разговарям на вашия език. За да изтрия позора, копнея за смърт и справедливо възмездие преди моето прераждане. Надявам се след онова, което ни предстои, да придобия по-достоен статус и да ми бъде позволено да умра. Това е и причината да се омърсявам, като разговарям с вас.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах лаконично.

Намирахме се в средата на купол с размерите на футболно игрище, конструиран от консу само преди час. Разбира се, на нас хората не ни бе позволено да докосваме земята на консу, нито да сме близо до обитаваните от тях места, така че веднага след пристигането ни роботизирани машини бяха построили този купол в един участък от техния космос, отреден за посрещане на нежелани гости, нещо като карантинна зона. След приключването на преговорите куполът щеше да бъде разрушен и запокитен към най-близката черна дупка, за да не може нито един от атомите ни да заразява никога тази част от вселената. Последното ми се стори малко прекалено.

— Известно ни е, че искате да ни зададете въпроси, свързани с рреите — продължи посланикът, — и че бихте желали да прибегнете до нашите правила, за да получите съответните отговори.

— Така е — потвърдих. На петнайсетина метра зад мен трийсет и девет войници от Специалните части в пълно бойно снаряжение пристъпваха нетърпеливо от крак на крак. Според предварителната информация консу не смятаха, че срещата е между равни, което означаваше, че няма нужда от дипломатическа изтънченост, пък и хората бяха дошли тук, за да се бият. Единствено аз носех нещо като официални дрехи, по собствен избор, а и нали трябваше да съм водач на делегацията.

На съответното разстояние зад моя събеседник имаше петима консу, всеки от тях въоръжен с по два дълги криви страховити ножа. Излишно бе да питам какво търсят тук.

— Моят велик народ потвърждава, че сте спазили всички изисквания на нашия ритуал — продължи посланикът. — Но въпреки това щяхме да сметнем молбата ви за безполезна, ако не бяхте довели оногова, който така благородно е отпратил нашите войници към цикъла на прераждането. Същият този вие ли сте?

— Аз съм същият този — отвърнах.

Консу млъкна и ме огледа.

— Имате странен вид за толкова прочут воин.

— Склонен съм да се съглася с вас — потвърдих. Вече ни беше известно, че одобрят ли молбата ни, консу ще я изпълняват независимо какво е поведението ни по време на преговорите. Важното бе да участваме в отредените двубои. Тъкмо по тази причина се държах така насмешливо. Но и без това консу бяха напълно заслепени от чувството си за превъзходство. Тяхна си работа.

— Бяха избрани петима престъпници, които да премерят сили с вашите воини — обяви посланикът. — Тъй като човеците са лишени от някои физични атрибути, присъщи на консу, ние донесохме ножове, които да използват, ако пожелаят. Войниците, на които бъдат връчени ножовете, ще бъдат вашите избраници.

— Разбирам.

— Оцелелите ваши воини мога да задържат ножовете като символ на своята победа.

— Благодаря — рекох.

— Не искаме да ни бъдат върнати. Ще бъдат омърсени.

— Схванах.

— Ще отговаряме на въпросите, за които сте получили право, след състезанието — продължи посланикът. — А сега да пристъпим към избора на противници. — Посланикът нададе писък, който би могъл да остърже и паваж, и петимата консу зад него се приближиха към нашите войници с извадени ножове. Нито един от тях не трепна. Това се казва дисциплина.

Консу не изгубиха много време за избор. Пристъпиха право напред и връчиха ножовете на онези, които се озоваха срещу тях. За консу всеки от нас бе досущ като останалите. Ножове получиха капрал Мендел, с когото бях обядвал, редници Джо Гудал и Дженифър Аквински, сержант Фред Хокинг и лейтенант Джейн Сейгън. Те приеха оръжията мълчаливо. Консу отстъпиха зад посланика, а останалите наши войници се отдалечиха на няколко метра от избраниците.

— Вие ще посочите реда на двубоите — каза посланикът и отстъпи зад своите бойци. Сега между двата реда избраници стоях само аз. Отдръпнах се настрани и докато все още бях между редиците, посочих най-близко стоящите до мен двама противници и казах:

— Започнете.

Консу разтвори режещите си ръце и плоските, остри като бръсначи остриета от модифицирана хитинова обвивка и по-малките, почти човешки вторични ръце щръкнаха. Той разцепи въздуха в купола с бойния си вик и пристъпи напред. Капрал Мендел захвърли единия нож, стисна другия в лявата си ръка и скочи право към противника си. Когато се доближиха на около три метра, изведнъж и двамата се изгубиха във въртележка от светкавични движения. Десет секунди по-късно капрал Мендел имаше рана, която разсичаше гърдите му до кост, а закривеният нож стърчеше от шията на консу. Мендел бе получил нараняването си, когато се бе приближил прекалено до своя противник, за да се добере до единственото му слабо място. Тялото на консу се разтресе, когато капралът завъртя рязко дръжката и прекъсна нервния сноп между възела в главата и скрития в гръдната клетка мозък, както и няколко магистрални кръвоносни съда. Съществото рухна на земята. Мендел издърпа ножа и бавно се върна при другарите си, притиснал зейналата рана с дясната си ръка.

Дадох знак на Гудал и неговия съперник. Гудал се ухили, пристъпи като за танц и размаха двата ножа. Противникът му изрева и се хвърли напред, навел глава, размахваше косящите си ръце. Гудал отби първата атака, после неочаквано се приведе и се шмугна напред, като спринтьор на финалната права. Една от режещите ръце на консу обърса темето му и остави върху него кървава диря. С първия си точен удар Гудал посече единия крак на консу, чу се пукот от разрязването на хитиновата обвивка и крайникът щръкна под неестествен ъгъл настрани. Консу се завъртя и падна.

Гудал приклекна, подхвърли двата ножа във въздуха, направи задно салто и се приземи тъкмо навреме, за да ги улови за дръжките. Лявата страна на лицето му бе скрита от огромна кървава подутина, но той продължаваше да се усмихва, когато пристъпи към своя противник, който полагаше отчаяни усилия да запази равновесие. Този път Гудал се завъртя като вятърна мелница и заби със заден замах първия си нож право в черупчестия нагръдник, завъртя се още веднъж на другата страна и забучи втория в гърба му. Вдигна бавно ръце, улови двете потрепващи дръжки и ги завъртя. Консу се замята безпомощно, докато остриетата го разсичаха на части, и бавно се свлече на земята. Гудал се ухили, извади ножовете и отстъпи със същата танцова стъпка. Очевидно се забавляваше.

Редник Аквински не танцуваше, нито имаше вид на човек, който се забавлява. Тя и нейният консу описаха няколко кръга, докато се измерваха с погледи, после чуждоземецът се хвърли и вдигна рязко острите си ръце, с намерение да ги забие в корема й и да я разпори нагоре. Аквински отскочи, но се препъна и падна. Консу се метна върху нея, прикова лявата й ръка в областта на мишницата и заби другия си остър крайник в шията й. Едва тогава премести крака, за да си осигури допълнителна опора, и наведе тялото си така, че да използва тежестта му за окончателната декапитация. В мига, когато се готвеше да й пререже шията, Аквински изстена, извъртя тялото си срещу острието и се дръпна толкова рязко, че сама преряза прикованата си към земята ръка. И като използва набраната инерция, се претърколи право под нагръдника на консу и заби дълбоко в него ножа, който стискаше в другата си ръка. Извънземният се опита да я изтика настрани, но Аквински обгърна талията му с бедра и се притисна към нея. Консу успя да нанесе няколко удара в гърба на Аквински, преди да издъхне, но пораженията не бяха тежки заради малкото разстояние. Аквински изпълзя изпод тялото на противника си и успя да измине половината от разстоянието до другите войници, преди да се строполи. Те притичаха и я отнесоха.

Сега вече разбирах напълно защо бях изключен от участие в двубоите. Въпросът не беше само в бързината и силата, макар че без никакво съмнение войниците от Специалните части ме превъзхождаха и в двете. Те владееха различни тактики, произхождащи от силно променени представи за това какво е приемлива загуба. Обикновен войник не би пожертвал крайник, както направи Аквински, тъй като в съзнанието му щяха да тежат седем десетилетия от опита и увереността, че загубата ще е незаменима и че дори може да причини смърт. Това очевидно не беше проблем за войниците от Специалните части, които знаеха добре, че изгубеният крайник може лесно да бъде заменен, и познаваха възможностите и издръжливостта на телата си. Не че не се страхуваха. Просто страхът ги спохождаше на много по-късен етап.

Дадох знак на сержант Хокинг и неговия противник да започнат. За първи път противникът на Хокинг не се хвърли с размахани ръце, а вместо това се приближи до средата на купола и остана да чака там. Междувременно Хокинг го доближи предпазливо, като пристъпваше бавно и търсеше подходящия момент за атака — крачка напред, пауза, крачка встрани, пауза, напред, пауза, отново напред. Именно при една от тези внимателно обмислени стъпки консу подскочи като побесняло насекомо и набучи Хокинг на двете си щръкнали напред ръце, като го повдигна във въздуха. Докато Хокинг летеше към земята, консу нанесе страничен удар и му отсече главата почти през гърдите. Трупът и краката изхвърчаха в една посока, а главата тупна право на земята пред консу. Извънземният я огледа за миг, наведе се, набоде я на една от ръцете си и я запокити към групата на войниците от Специалните части. Тя се претърколи, отскочи и прелетя над тях, като пръскаше УмнаКръв.

При досегашните схватки Джейн стоеше нетърпеливо на мястото си и подхвърляше нервно ножовете. Сега пристъпи напред, готова да започне, също както и нейният противник, последният консу. Дадох знак за начало. Консу разпери рязко ръце и нададе боен вик, достатъчно силен да разцепи стените на купола. Зловещата му паст зейна като кратер. На трийсет метра от него Джейн внезапно застина, после метна единия от ножовете си право към разтворената паст с такава сила, че когато достигна целта си, острието проби главата и щръкна от другата страна на черепа. Викът на чудовището секна, сменен от хъркане и задавено клокочене, примесено от стържене на зъби в метал. Консу сграбчи дръжката, за да изтръгне ножа, но издъхна, преди да осъществи намерението си, и се просна възнак в образувалата се в краката му локва.

Приближих се към Джейн.

— Не зная дали имаш право да използваш ножовете по този начин — рекох.

Тя се обърна, изгледа ме и подхвърли втория нож във въздуха.

— Никой не ми е казвал, че нямам.

Посланикът на консу вече бе зад мен — беше прекрачил трупа на убития си другар.

— Спечелихте правото на четири въпроса. Можете да ги зададете сега.

Четири въпроса бяха повече, отколкото очаквахме. Бяхме се надявали на три и разчитали на два, давахме си сметка, че консу са трудни противници. Което съвсем не означаваше, че с един убит войник и няколко сериозни наранявания победата ни може да се определи като пълна. Но човек трябва да се радва на това, което получава. Четири въпроса бяха чудесно постижение.

— Консу ли снабдиха рреите с технология за засичане на мигнодвигатели? — побързах да попитам.

— Да — отвърна посланикът, без да продължава с обяснения. Което беше съвсем естествено: не очаквахме от консу да ни разкрият повече от това, което бяха длъжни. Но отговорът на посланика ни осигуряваше информация по други важни въпроси. След като рреите бяха получили технологията от консу, напълно бе възможно да не познават научните й основи, нито принципите, на които действа машината. От това следваше, че няма опасност да разширят прилагането й или да помогнат за разпространяването й чрез търговия с други съседни раси.

— С колко уреда за засичане на мигнопреход разполагат рреите?

— С един — отвърна посланикът.

— Колко от останалите познати на човечеството раси притежават технологията за засичане на мигнодвигатели? — Това бе нашият трети и най-важен въпрос. Предполагахме, че консу познават повече раси от нас, така че не биваше да питаме за общия брой на расите, разполагащи с тази технология — напълно възможно бе много от тях сами да са достигнали до подобно откритие, тъй като във вселената взаимопомощта не е разпространено явление. Всеки трябва да се оправя според способностите си.

— Нито една — отвърна посланикът. Толкова по-добре за нас. Все още разполагахме с достатъчно време, за да намерим начин да избегнем назряващата опасност.

— Остава ти още един въпрос — припомни ми Джейн, не бе забелязала, че се колебая. „Да става каквото ще“ — рекох си.

— Консу могат да унищожат повечето раси в този район на космоса — подех предпазливо. — Защо не го правите?

— Защото ви обичаме — отвърна посланикът.

— Моля? — Сепнах се. Технически това можеше да се сметне за пети въпрос, на който консу не бе длъжен да отговаря. Но въпреки това той го направи.

— Ние ценим всички живи същества, притежаващи потенциал за унгкат — последната дума малко напомняше дращене на нокти върху грапава стена, — за участие във великия цикъл на прераждането. Ние се грижим за вас, за всички по-нисши раси, ние освещаваме планетите ви така, че онези, които ги обитават, да могат да бъдат преродени в новия цикъл. Наш дълг е да ви помагаме в този процес на кръговрат. Рреите вярват, че ги снабдихме с уреда, за който питате, заради планетата, която ни предложиха в замяна, но не е така. За нас това бе възможност вашите две раси да се приближат още малко до съвършенството и ние с радост се възползвахме от това.

Посланикът разтвори режещите си ръце и видяхме под тях втория чифт човешки ръце, в подканящ жест.

— Още по-близък е сега моментът, в който вашите народи ще бъдат достойни да се присъединят към нас. Днес вие сте омърсени и ние се държим с вас като с такива, макар да ви обичаме. Но бъдете сигурни, наближава часът на вашето избавление. А сега идва и моят час да умра, омърсен, задето съм общувал с вас на вашия собствен език, но осигурил мястото си в безкрайния цикъл, задето помогнах на вашата раса да се доближи още повече до вечното колело. Макар да ви ненавиждам, аз ви обичам, защото вие сте не само моето проклятие, но и спасението ми. Вървете си, за да можем да разрушим това място и да отпразнуваме вашия възход. Вървете си.

 

 

— Не ми харесва тази работа — сподели лейтенант Тагор на съвещанието, след като запознахме останалите със случилото се. — Никак не ми харесва. Консу са дали на рреите технологията само за да ни прецакат. Онова гадно насекомо го призна само. Играят си с нас, като че сме някакви нещастни марионетки. Нищо чудно в момента да подшушват на рреите, че се готвим да ги нападнем.

— Какъв смисъл — попита капитан Йънг, — след като са им предоставили технология за засичане на мигнодвигатели?

— Знаеш за какво говоря — озъби се Тагор. — Консу няма да ни направят услуга, тъй като очевидно искат ние с рреите да си прегризем гърлата заради някакъв си „възход“ към друг космически цикъл, каквото и да означава това.

— Стига сме приказвали за консу, вече получихме от тях всичко, на което можехме да се надяваме — намеси се майор Крик. — Може наистина да действаме съобразно техните планове, но нека ви напомня, че поне за момента плановете им съвпадат с нашите. Не смятам, че консу дават пукната пара за това кой от нас с рреите ще се озове отгоре. Така че нека се съсредоточим върху предстоящите задачи, вместо да гадаем какво мислят консу.

Моят МозКом се включи неочаквано: Крик бе пратил карта на Корал и на още една планета — родния свят на рреите.

— Фактът, че рреите разчитат на получена под наем технология, означава, че имаме шанс да победим, ако действаме достатъчно бързо и неочаквано и ги ударим едновременно на Корал и тяхната родна планета — поде той. — Докато си бъбрехме с консу, Колониалните сили успяха да разположат достатъчно кораби в районите за скок. Имаме шестстотин кораба — почти една трета от цялата ни мощ — на позиция и готови за мигнопреход. Веднага щом получат потвърждение от нас, Колониалните сили ще започнат едновременна атака срещу Корал и родната планета на рреите. С второто целят да обезвредят корабите им там и да принудят ррейските кораби в други региони на космоса да се върнат за защита на отечеството. И двете нападения разчитат на един и същ фактор — премахване на способността им да предвиждат появата ни. Това означава, че е необходимо да бъде обезвредена тяхната локаторна станция — обезвредена, но не разрушена. Колониалните сили възнамеряват да използват тази технология за свои цели. Може би рреите още не го предполагат, но ние сме много по-развити от тях. Ще взривим станцията само ако няма друга възможност. Задачата ни е да я пленим и да я задържим, докато на повърхността се спуснат подкрепления.

— Колко време ще е нужно за това? — попита Йънг.

— Едновременните атаки ще стартират четири часа, след като навлезем в пространството около Корал — обясни Крик. — В зависимост от интензивността на битката можем да очакваме първите подкрепления да пристигнат след още няколко часа.

— Четири часа след като се появим над Корал? — попита Йънг. — Или след като завладеем станцията?

— Първото — посочи Крик. — Което означава, че трябва да я вземем на всяка цена.

— Простете — намесих се. — Безпокои ме една малка подробност.

— Да, лейтенант Пери? — Крик ме погледна въпросително.

— Успехът на атаката ни е в пряка зависимост от това да превземем станцията, която предсказва появата на нашите кораби — казах.

— Точно така — потвърди Крик.

— Нали това е същата станция, която ще засече и нас веднага щом скочим към Корал? — продължих.

— Именно — рече Крик.

— Ако си спомняте, аз бях на един от корабите, които бяха прихванати преди навлизането им в района на Корал. Разрушиха го и избиха всички с изключение на мен. Не се ли безпокоите, че с този кораб може да се случи същото?

— Веднъж вече се промъкнахме там, без да бъдем засечени — рече Тагор.

— Зная това, тъй като „Спароухок“ бе корабът, който ме спаси — казах. — И повярвайте ми, оставам вечно признателен. Но струва ми се, че говорим за един от онези номера, които минават само по веднъж. Дори и да се появим в системата на Корал достатъчно далеч, за да бъдем засечени, ще са ни нужни няколко часа, за да доближим планетата. Часове, с които очевидно не разполагаме. За да успеем, се налага „Спароухок“ да скочи в близост до планетата. Ето защо искам да знам как бихме могли да го направим, без корабът да пострада сериозно.

— Отговорът на този въпрос е съвсем прост — каза майор Крик. — Ние не очакваме корабът да се размине с пораженията. Напротив, предполагаме, че ще го разпердушинят още при появата му. Нещо повече, разчитаме на това.

— Моля? — Облещих се. Огледах масата, очаквах да видя и други смутени лица, но вместо това открих, че останалите изглеждат само замислени. Всичко това ужасно ме объркваше.

— Десант от висока орбита, нали? — попита лейтенант Далтон.

— Да — потвърди Крик. — С малки изменения естествено.

Продължавах да се блещя.

— Правили сте го и преди? — попитах.

— Не точно по този начин, лейтенант Пери — привлече вниманието ми към себе си Джейн. — Но да, случвало се е да започваме атаката на Специалните части направо от кораба — когато не е възможно да използваме совалките. Разполагаме със специални десантни костюми, за да се защитим от горещината при проникване в атмосферата, но иначе си е съвсем като обикновен въздушен десант.

— Само дето в този случай ще видят сметката на кораба — рекох.

— Точно това е новият момент — усмихна се Джейн.

— Вие сте абсолютно побъркани! До един!

— Необходима черта на всеки добър военен стратег — отбеляза спокойно майор Крик. — При разрушаването на кораба наличието на свободно падащи тела е съвсем обичайно явление. Току-що приехме от Колониалните сили мигносонда, в която се съдържа точна информация за местонахождението на локаторната станция, така че знаем къде точно да се появим на орбита, за да спуснем хората си. Рреите ще си мислят, че са спрели атаката още преди да е започнала. Няма да знаят, че сме там, докато не ги ударим. А тогава вече ще е твърде късно.

— Стига някой да оцелее при десанта — подметнах.

Крик погледна Джейн и кимна.

— За това ще ни помогнат и Колониалните отбранителни сили — продължи Джейн. — През последните няколко дни те започнаха да монтират мигнодвигатели върху ракетни установки и да ги изстрелват към Корал. Когато засекат попадение върху щитовете си, установките изстрелват ракетите си в околното пространство. Имаме потвърждение за поражения на няколко ррейски кораба — сега вече те изчакват няколко секунди, преди да открият огън, за да могат да засекат евентуалните насочени към тях ракети. Предполагаме, че „Спароухок“ ще разполага с десетина секунди, преди да бъде ударен. Крайно недостатъчно за неподготвен екипаж, но ще стигне, за да махнем хората от кораба. Екипажът на мостика може дори да успее да изстреля няколко ракети, за да им отклоним вниманието.

— Екипажът ще остане на борда? — попитах невярващо.

— Ще носим костюми като останалите и ще поддържаме връзка чрез МозКом — отвърна майор Крик.

— Но ще бъдем на кораба поне докато не пуснем първия залп ракети. Трябва да ограничим употребата на връзка чрез МозКом, след като изоставим кораба — поне докато не навлезем надълбоко в атмосферата на Корал, — за да не се издадем пред рреите. Има известен риск, но коя военна операция е без рискове? С което стигаме и до вас, лейтенант Пери.

— До мен?

— Без никакво съмнение не бихте желали да сте на кораба, когато бъде подложен на обстрел — рече Крик. — От друга страна, вие не сте подготвен за подобен тип операции и сте тук при нас само в качеството ви на съветник. Тъй като не очакваме да се съгласите да дойдете с нас, ще ви осигурим совалка и ще пратим една мигносонда до Феникс, която ще отнесе там координатите ви с молба да бъдете прибран. На Феникс винаги има по няколко спасителни кораба в бойна готовност, така че след не повече от двайсет и четири часа ще сте на сигурно място. Въпреки това ще ви осигурим запаси от продоволствие поне за един месец. Совалката е оборудвана и със собствена аварийна мигносонда, в случай че нещо се обърка.

— С други думи, смятате да се отървете от мен.

— Нищо лично — рече Крик. — Тъкмо ще докладвате на генерал Киган за развоя на събитията досега и за срещата с консу.

— Сър, с ваше разрешение, бих искал да остана — рекох.

— Повярвайте, лейтенант, наистина нямаме място за вас — отвърна Крик. — Ще сте по-полезен, ако се върнете на Феникс.

— Сър, не искам да прозвучи нахално, но имате поне едно празно място в редиците си — казах. — Сержант Хокинг загина по време на преговорите с консу, а редник Аквински изгуби ръката си. Няма никакъв начин да ги замените с други войници преди началото на мисията. Може да не съм от Специалните части, но имам достатъчен боен опит. В най-лошия случай ще е по-добре от нищо.

— А преди малко ни нарекохте побъркани — изсумтя капитан Йънг.

— И оставам на същото мнение — потвърдих. — Вие наистина сте побъркани. Тъкмо затова ви е нужна цялата помощ, на която бихте могли да разчитате. Освен това нека ви напомня — обърнах се към Крик, — че изгубих всички свои другари на Корал. Няма да е честно спрямо тях да се свирам на топло.

Крик погледна Далтон и попита:

— Докъде стигнахте с Аквински?

Далтон повдигна рамене.

— Подложена е на ускорен режим за възстановяване. Болката при толкова бързо израстване на ръката е ужасна, но ще е готова до следващия скок. Нямаме нужда от него.

Крик се обърна към Джейн.

— Вие решавате, Сейгън. Хокинг беше от вашето отделение. Ако искате замяна, имате я.

— Не искам него — отвърна Джейн, втренчила поглед в мен. — Но той е прав. Отделението ми е с човек по-малко.

— Чудесно — рече Крик. — Постарайте се да го въведете в курса на нещата. — Обърна се към мен. — Ако лейтенант Сейгън сметне, че няма да сте й полезен, ви напъхваме в совалката. Ясен ли съм?

— Напълно, майоре — отвърнах, без да откъсвам поглед от Джейн.

— Хубаво — рече той. — Добре дошъл в Специалните части, Пери. Вие сте първият живороден в редиците ни, поне доколкото ми е известно. Гледайте да не се изложите, защото, обещавам ви, в такъв случай рреите ще са ви последната грижа.

 

 

Джейн влезе в каютата ми, без да иска разрешение, в което нямаше нищо необичайно, тъй като бе мой старши офицер.

— Какви са тия идиотщини? — бяха първите й думи.

— Нали вече казах — вие сте с човек по-малко. Аз съм този човек. Останалото е математика.

— Взех те на този кораб, защото знаех, че ще те върнем със совалката. Пратят ли те обратно в пехотата, щеше да си с някой от корабите, участващи в общата атака. Даваш ли си сметка какво би означавало това в случай, че се провалим с локаторната станция? Това беше единственият начин да ти осигуря безопасност, а ти сам се отказваш.

— Можеше да кажеш на Крик, че не ме искаш — отвърнах. — Нали го чу? С радост би ме изритал в совалката и би ме оставил да се рея из тукашния космос, докато не дойдат да ме приберат. Не го направи, защото сама осъзнаваш безумието на вашия план. Знаеш добре, че ще се нуждаеш от цялата помощ, на която можеш да разчиташ. Джейн, нямах представа, че ще ме назначат при теб. Дори не знаех, че Хокинг е от твоя взвод, докато Крик не го спомена. Мислех единствено за това с какво мога да ти бъда полезен.

— Какво значение има? Това не е твоя мисия. Ти не си един от нас.

— Сега вече съм, нали? Намирам се на вашия кораб — благодарение на вас. Не е необходимо да се местя другаде. И без това хората ми бяха избити до един. А и сама каза, че всички принадлежим към човешкия род. По дяволите, и аз също като теб съм бил отгледан в лаборатория. Или поне тялото ми. Можех да съм един от вас. И ето, че съм.

Джейн не бе склонна да приеме нещата така лесно.

— Изобщо нямаш представа какво е да си един от нас — възрази тя. — Веднъж каза, че искаш да ме опознаеш по-добре. Какво по-точно искаш да знаеш? Имаш ли представа какво е един ден да отвориш очи и да установиш, че главата ти е цяла библиотека от информация — от това как се разфасова прасе до управлението на звездолет, — но не знаеш дори името си? И дали въобще имаш име? Имаш ли представа какво е да не си бил никога дете, нито да си виждал дете, докато не се озовеш един ден на изпепелена колония и не видиш малките трупчета? А може би трябва да ти разкажа как се чувства всеки от нас, когато трябва да разговаря за първи път с някой живороден и едва се сдържа да не го удари, защото вие говорите бавно, движите се бавно и дори мислите толкова бавно, та се питаме какво въобще търсите в армията? Или ще ти е интересно да научиш, че всеки войник от Специалните части мечтае за собствено минало? Та ние знаем добре, че сме чудовища. Знаем, че сме закърпени от останки на мъртъвци. Всеки път, когато се погледнем в огледалото, си даваме сметка, че виждаме друг човек и че единствената причина да съществуваме е, че той е умрял — изгубен е завинаги, поне за нас. И тогава започваме да си измисляме разни неща за този човек. Да си представяме какъв е бил животът му, децата, съпругът или съпругата, макар да знаем, че нито едно от тези неща никога няма да ни принадлежи. — Джейн пристъпи към мен и се наведе. — Искаш ли да знаеш какво е да срещнеш мъжа на жената, която си била? Да го видиш изписано на лицето му, но да не почувстваш нищо, колкото и да се стараеш? Да знаеш, че отчаяно желае да те нарече с име, което не е твое? Да осъзнаваш, че всеки път, когато те поглежда, той вижда дълги години от един живот, който никога не е бил твоят собствен. Да знаеш, че той е бил с теб, бил е вътре в теб, че е държал ръката ти, докато си умирала, и ти е повтарял колко много те обича. Да знаеш, че не може да ти върне изгубеното, нито да те дари с утеха, не може дори да ти даде представа за това, което си била. Можеш ли въобще да си представиш какво е да жадуваш за нещо подобно? Какво е да се опитваш да запазиш някого в безопасност на всяка цена?

Още по-близо. Устните й почти докосваха моите, но не долавях и намек за желание за целувка.

— Ти си живял с мен десет пъти повече време, отколкото аз със себе си — продължаваше Джейн. — Ти си единствената връзка с онова, което съм била. Не можеш дори да си представиш какво означава това за мен. Защото ти не си един от нас. — И отстъпи назад.

Не свалях поглед от нея.

— Ти не си тя — рекох. — Веднъж вече ми го каза.

— О, за Бога. — Джейн махна безпомощно с ръка.

— Излъгах те, ясно? Аз съм тя и ти го знаеш. Ако не беше умряла, щеше да доживее до постъпването в КОС и те щяха да използват същия генетичен материал, от който са създали и мен. Може да са добавили и малко извънземна помия в миш-маша, но с теб е същото — и тъй щеше да е и с нея. Но човешката част от мен си е съвсем нейна. Липсват само спомените. Липсва ми целият този друг живот.

Вдигна ръце и ги притисна до бузите си.

— Аз съм Джейн Сейгън и го зная. Последните шест години са мои, те са истински. Това е моят живот. Но аз съм и Катрин Пери. Искам си нейния живот. Единственият начин да го получа е от теб. Джон, трябва да останеш жив. Без теб ще изгубя себе си завинаги.

Посегнах към ръката й и казах:

— Помогни ми да остана жив. Кажи ми какво трябва да зная за тази мисия, за да се справя. С какво мога да помогна на вашия взвод. Помогни ми да ти помогна, Джейн. Права си — не зная какво е да си в твоята кожа, не зная какво е да си един от вас. Но не искам да се спотайвам в някаква тясна совалка, докато по вас стрелят. Аз също искам да остана жив. Справедливо е, нали?

— Да, така е справедливо — въздъхна тя.

Хванах ръката й и я целунах.