Джон Скалзи
Войната на старците (18)

18.

Станах капитан. Но никога вече не видях Джейн.

След всичко, което се случи, първото от двете не изискваше кой знае какви усилия. Това, че бях пренесъл Джейн през няколкостотин метра вражески огън, бях я поставил в стазисна камера в намиращия се под артилерийски огън команден център и я бях измъкнал на сигурно място, бе достатъчно, за да впишат някоя и друга похвала в досието ми. Но както правилно бе отбелязал майор Крик, спасяването на наръчника за работа с локаторната станция бе тъкмо капката, нужна, за да прелее чашата. Какво да се прави? Получих още няколко медала за Втората битка за Корал и бях произведен в чин капитан. Дори на някой да му бе направило впечатление, че за по-малко от месец съм изминал нелекия път от капрал до капитан, този някой бе запазил наблюденията си за себе си. Аз също постъпих точно така. Междувременно се радвах на известна популярност, което бе свързано с постоянни покани за почерпка в баровете. Разбира се, когато си в Колониалните сили, всички напитки са безплатни. Важно е вниманието.

Техническият наръчник на локатора бе пратен директно в Отдела за военни разработки. По-късно Хари ми каза, че да го прелистваш било като да надзърташ в тефтерчето със записки на Дядо Господ. Рреите знаели как да използват системата, но нямали никаква представа за принципите на работата й — нито щели скоро да придобият, дори ако им били осигурени подробни планове. Не били на нужното техническо ниво, и толкоз.

Знаем го, защото ние също не сме на необходимото техническо ниво. Самата теория, стояща зад изграждането на подобно устройство, ни караше да преосмислим много наши представи за физиката и устройството на света и да погледнем с други очи на технологията за производство на мигнодвигатели.

Хари бе прехвърлен в групата, която трябваше да намери различни практически приложения на новата технология. Беше ужасно доволен от новото си занимание, но Джеси се оплака, че бил станал непоносим. Изглежда, най-после се бе събрал с другарчета, които „имат необходимите познания по математика“, макар че, ако питате мен, никой от тях не разбираше нищо от това, с което се занимават. Едно обаче е сигурно — консу не са раса, с която да си правим майтап.

Няколко месеца след Втората битка за Корал плъзна слухът, че рреите се били свързали с консу и настоявали за още напредничави технически средства. В отговор консу взривили кораба им и го пратили към най-близката черна дупка. Струва ми се малко прекалено, но може да е само слух.

След Корал получих няколко сравнително леки назначения, най-досадното от които бе тур из колониите в ролята ми на нашумял герой на Колониалните сили, за да покажа на колонистите колко добре ги защитаваме. „Колониалните отбранителни сили воюват за ТЕБ!“ — беше девизът на обиколката. След няколко месеца подобни представления бях готов за нещо по-сериозно, макар че нямаше нищо лошо в това да слизаш на планети, където не е необходимо да избиваш всички, които срещаш.

Когато кариерата ми на герой приключи, ме пратиха да служа на един от транспортните кораби за новобранци. Аз бях онзи, който се изправяше пред няколко хиляди старчока в нови тела и им казваше да се позабавляват, а после, след още седмица, им съобщаваше, че след десет години три четвърти от тях ще са мъртви. Доста сантиментална работа. Случваше се да вляза в столовата на транспортния кораб и да видя група нови приятели, събрали се около маса на приказка, както го правехме ние с Хари, Джеси, Алън, Маги, Том и Сюзан. Неизменно се питах колцина от тях ще оцелеят. Надявах се да са всички, но знаех, че повечето от тях няма да са такива късметлии като мен. След още месец-два помолих да ме прехвърлят на друга служба. Никой не възрази. Изглежда, нямаше мераклии да се задържат дълго на този пост.

Най-после дойде време да се върна на действителна военна служба. Не твърдя, че съм голям почитател на живота на фронтовата линия, но изглежда, ме бива за това. Какво да се прави, в този живот ми е отредено да съм войник. Сам избрах да стана войник и се справям относително добре. Някой ден ще се откажа, но докато този ден не настъпи, не ми остава друго, освен да си вървя по пътя. Дадоха ми взвод и назначение на „Таос“. Корабът е добър, същото мога да кажа и за войниците под мое командване. Едва ли можеш да искаш повече в този живот.

Колкото и да е странно, не преживях тежко и второто. В края на краищата какво, като не се виждаме с Джейн? Бяха я откарали с първата совалка на „Амарило“, там докторът погледнал опознавателния й знак и наредил да я изтикат в ъгъла, където да остане в стаза, докато се върнат на Феникс, тъй като трябвало да я прегледа лекар от Специалните части. Доста по-късно и аз успях да се добера до Феникс на борда на „Бейкърсфийлд“. По това време Джейн вече бе дълбоко в катакомбите на медицинския сектор на Специалните части, недосегаема за простосмъртните и дори за наскоро изпечен герой като мен.

След това ме наградиха, повишиха ме и ме пратиха да се перча из колониите. По някое време получих съобщение от майор Крик, че Джейн вече е оздравяла и е прехвърлена, заедно с оцелелите от „Спароухок“, на нов кораб, „Хвърчило“. Което означаваше, че няма никакъв шанс да се свържа с нея. Специалните части са си специални части. Или Призрачните бригади — което по ви харесва. Нямате право да знаете къде са дислоцирани и с какво се занимават, освен ако не се срещнете случайно с някой от тях.

Всичко, което знам, е, че тя съществува някъде там. Всеки път, когато срещна някой войник от Специалните части, той ми праща кратко послание, като сигнал на дирещи се в океана подводници, само дето носи емоционална информация, изразяваща уважение. Аз съм единственият „живороден“, служил в Специалните части — макар и за кратко — и спасил един от техните. И пак аз превърнах операция, заплашваща да завърши с провал, в блестящ успех. Отвръщам мълчаливо със сходен сигнал, но не казвам нищо, защото не бива да ги издавам. Такъв е правилникът в Специалните части.

Но не видях Джейн нито на Феникс, нито след това.

Затова пък получих от нея писмо. Малко след като ме назначиха на „Таос“, Задник ме информира, че имам съобщение от анонимен адресат. Това беше нещо ново — никога не бях получавал анонимни послания чрез МозКом. Отворих го. Имаше картина на пшенично поле, ферма в далечината и изгряващо слънце на хоризонта. Можеше да е залез, но нямах такова усещане. Необходима ми бе почти цяла секунда, преди да осъзная, че това е пощенска картичка. След това чух гласа й — глас, който познавах в два различни живота, от две жени.

„Веднъж ме попита дали Специалните части се пенсионират и аз ти отвърнах, че не зная. Но вече зная. Има едно място, където можем да отидем, ако желаем, и да се научим на това какво е да си обикновен човек. Когато ми дойде времето, мисля да се възползвам от тази възможност. Ще ми се да се присъединиш към мен тогава. Не е задължително да се съгласяваш. Но ако искаш, знай, че и аз го искам. Ти си един от нас, ако още не си го разбрал“.

Спрях да слушам за около минута. Продължих чак когато бях готов за това.

„Част от мен принадлежи на една жена, която някога си обичал. Струва ми се, че тази част иска отново да бъде обичана от теб, и аз да те обичам. Не мога да бъда само тази част. Мога да съм такава, каквато съм. Но си мисля, че би могъл да ме обичаш, ако го желаеш. Аз го искам. Ела при мен, когато можеш. Ще те чакам“.

И това бе всичко.

Спомних си деня, когато стоях за последен път над гроба на жена ми, а после си тръгнах, без да съжалявам, защото знаех, че това, което бе тя, не се намира в онази дупка в земята. Започнах нов живот и пак я срещнах в жена, която имаше съвсем друга личност. Когато дойде краят на този живот, ще го напусна без съжаление, тъй като вече знам, че тя ме очаква в друг, различен живот.

Не съм я виждал от последния път, но зная, че ще я видя. Скоро. Много скоро.