Джон Скалзи
Войната на старците (15)

15.

„Спароухок“ беше тих кораб. Обикновено военнотранспортните кораби са изпълнени с шума на разговарящи, подвикващи и смеещи се войници. Специалните части не се занимават с подобни глупости.

Както ми обясни командирът майор Крик, когато стъпих на борда на „Спароухок“ и му се представих: „Не очаквай да разговарят с теб“.

— Сър? — Погледнах го въпросително.

— Войниците от Специалните части — уточни той. — Нищо лично, просто ние не си падаме по приказките. Когато сме в своя среда, общуваме единствено с МозКоми. Става по-бързо, а и нямаме склонност да приказваме, като вас. Ние сме родени с МозКоми. Чрез тях са ни заговаряли за първи път. Нищо чудно, че това е начинът ни за общуване през повечето време. Не се обиждай. Пък и вече наредих, когато се обръщат към теб, хората ми да го правят устно.

— Не беше необходимо, сър. И аз разполагам с МозКом.

— Няма да можеш да поддържаш темпото — рече майор Крик. — Мозъкът ти е настроен да общува с една скорост, а нашите — с друга. Да разговаряме с живородени е като да влачим разговорите с половин бързина. Като ни опознаеш по-добре, ще забележиш, че отговорите ни са кратки и отривисти. Все едно някой разговаря с малко дете. Без да се обиждаш.

— Не се обиждам, сър. Вие си говорите съвсем нормално.

— Това е, защото като командващ офицер прекарвам немалко време сред войници от други части — обясни Крик. — Освен това съм много по-възрастен от хората си и имах възможност да се обуча на етикеция.

— На колко сте години, сър?

— Ще навърша четиринайсет идната седмица — рече той. — Но да продължим. В 6:00 има щабно заседание. Гледай дотогава да се настаниш, хапни и си почини. Ще продължим разговора на сутринта. — Той козирува и ме освободи.

Джейн ме очакваше в каютата ми.

— Пак ли ти? — рекох ухилено.

— Пак аз — отвърна също засмяно тя. — Исках да разбера как се справяш.

— Отлично. Като се има предвид, че съм на кораба от петнайсет минути.

— Доста приказки се изприказваха за теб.

— А, затова значи този тътнеж из коридорите. — Джейн понечи да каже нещо, но аз я спрях. — Пошегувах се де. Майор Крик ме въведе в курса на нещата.

— Значи вече знаеш защо разговарям с теб по този начин. Помежду ни е различно.

— Но си спомням, че разговаряхте на глас и когато ме намерихте.

— Тогава се бояхме да не ни засекат — обясни тя. — Беше по-безопасно да си говорим. Правим го и когато излизаме сред вас. За да не привличаме внимание, когато не е необходимо.

— Защо уреди всичко това? — попитах. — Да бъда преместен на „Спароухок“ и прочее?

— Можеш да ни бъдеш полезен. Заради опита от Корал и за някои неща в подготовката ти.

— За какво намекваш?

— Майор Крик ще разговаря с теб утре след заседанието. И аз ще съм там. Командвам взвод и изпълнявам разузнавателни задачи.

— Това ли е причината, заради която мога да съм ви полезен?

— Не — отвърна Джейн. — Това е причината да те прехвърля на кораба. Слушай, няма да мога да прекарвам много време с теб. Трябва да се готвя за предстоящата мисия. Но искам да науча разни работи за нея. За Кати. Коя е била. Какво е представлявала. Само ти можеш да ми ги кажеш.

— Добре, ще ти кажа — отвърнах. — Но при едно условие.

— Какво? — попита Джейн.

— Девет години живях с мисълта, че е мъртва, и сега, когато те гледам, всичко в мен се обърква. Колкото повече зная за теб, толкова по-бързо ще привикна с мисълта, че ти не си тя.

— Не съм толкова интересна — рече Джейн. — И съм само на шест години. Не е достатъчно, за да се свърши каквото и да било.

— За последната година свърших повече работи, отколкото за изминалите десет преди нея. Повярвай ми. Шест години не са никак малко.

 

 

— Искате ли компания, сър? — попита ме приятният млад (вероятно четиригодишен) войник от Специалните части, докато той и четиримата му другари стояха до масата ми с табли в ръце.

— Масата е свободна — рекох.

— Някои хора предпочитат да се хранят сами — подметна един от войниците.

— Не съм от тях. Моля, заповядайте.

— Благодаря, сър — отвърна вторият войник и сложи таблата си на масата. — Аз съм капрал Сам Мендел. Тези са редници Джордж Линей, Уил Хегел, Джим Бор и Ян Ферми.

— Лейтенант Джон Пери — представих се.

— И тъй, какво мислите за „Спароухок“, сър? — попита Мендел.

— Приятно и тихо местенце.

— Така е, сър — потвърди Мендел. — Тъкмо споменах на Линей, че едва ли съм произнесъл на глас и десет думи за последния месец.

— Току-що счупи собствения си рекорд — рекох.

— Сър, ще ни помогнете ли да уредим един бас? — попита Мендел.

— Стига да не се налага да правя нещо, което не е по силите ми.

— Не, сър — успокои ме Мендел. — Искаме само да знаем на колко сте години. Виждате ли, Хегел предположи, че възрастта ви е два пъти по-голяма от сбора на годините, на които са войниците в нашето отделение.

— И каква е сумата?

— Отделението има десет войници, сър, включително и аз, който съм най-възрастен. Аз съм на пет и половина. Останалите са на възраст между две и пет години. Общата ни възраст е трийсет и седем години и два месеца.

— Аз съм на седемдесет и пет. Така че той е прав. Но не беше трудно да се досетите, като знаете, че можем да постъпваме на служба едва когато навършим седемдесет и пет. Позволете само да добавя, че е ужасно смущаващо, когато си на възраст, която е над удвоената сума от възрастта на всички войници във вашето отделение.

— Сигурно е така, сър — кимна Мендел. — Но от друга страна, всички ние имаме по-дълъг стаж от вас в този нов живот. Така че ставаме квит.

— Всъщност си прав.

— Навярно е доста интересно, сър — обади се Бор, който седеше в другия край на масата. — Да си живял цял един живот, преди този. Какво представляваше вашият?

— Животът преди този тук?

— Именно — кимна Бор.

Изведнъж осъзнах, че нито един от петимата войници на масата не бе посегнал към приборите си. Нещо повече, цялата зала, която допреди миг бе изпълнена с морзовите сигнали на почукващи в чиниите лъжици и вилици, внезапно бе потънала в тишина. Спомних си коментара на Джейн, че съм бил всеобщ център на вниманието. Изглежда, беше права.

— Харесвах живота си — заговорих. — Не си давах сметка, че може да е вълнуващ или интересен за някой, който не го е живял. Ако ме питате, мисля, че си живеех добре. Никога не съм се замислял какво може да ме очаква тук.

— Защо решихте да постъпите в армията? — попита Бор. — Все сте имали някакви предположения за военната служба.

— Честно казано, нямах. Съмнявам се някой въобще да е осъзнавал какво ни очаква. Никой от нас нямаше представа, че ще ни натикат в нови тела, които само отчасти са наши собствени.

— Звучи ми глупаво, сър — рече Бор и трябваше да си спомня на каква възраст са събеседниците ми, за да не се разсърдя от прямотата му. — Не разбирам защо някой ще се записва доброволно за нещо, след като дори не знае какво го очаква.

— Така е — казах, — защото никога не си бил стар. Когато си на седемдесет и пет и обитаваш износено тяло, си готов на всякакви рискове, за да промениш нещата.

— Че какво толкова може да стане? — попита Бор.

— Трудно е да обясня на човек с двегодишен стаж в живота.

— Аз съм на три — рече Бор малко обидено.

Вдигнах ръка.

— Вижте — предложих. — Да опитаме за миг да погледнем нещата от другата страна. Аз съм на седемдесет и шест и заложих всичко на карта, когато постъпих в КОС. Но изборът си е мой. Никой не ме е принуждавал. Ако ви е трудно да ме разберете, помъчете се да се поставите на моето място. — Посочих Мендел. — Когато бях на пет, дори не можех да си връзвам връзките на обувките. Представете си какво бих могъл да си мисля тогава за възрастните, които отиват на война. Че аз дори не знаех какво е животът. За вас например какво е?

Мендел и спътниците му се спогледаха.

— Рядко мислим за това, сър — отвърна Мендел. — В началото дори не смятахме, че има нещо необичайно в положението ни. Всички около нас бяха „родени“ по същия начин. От наша гледна точка, вие сте необичайните. Имали сте детство и цял един живот, преди да се озовете тук. Струва ми се чиста загуба на време да се измине толкова дълъг път, за да се озовете накрая при нас.

— Някога не сте ли се замисляли какво би било, ако сте извън Специалните части? — попитах.

— Не мога дори да си го представя — отвърна Бор и останалите кимнаха. — Ние сме войници и сме свикнали да сме заедно. Такава ни е работата. За това сме създадени.

— И затова ви разпитваме с такова любопитство — допълни Мендел. — Мисълта, че можеш да вземаш подобно решение в живота. Че можеш да имаш друг живот, преди този. Тя ни е толкова чужда.

— С какво се занимавахте, сър? — попита Бор. — В другия си живот.

— Бях писател. — Те отново се спогледаха. — Какво има? — попитах.

— Странен начин за преживяване — изказа мислите им Мендел. — Да ви плащат, задето съчинявате изречения.

— Има и по-лоши занимания. — Подсмихнах се.

— Не искахме да ви обидим, сър — намеси се Бор.

— Не сте ме обидили. Просто възгледите ви за живота са коренно различни от моите. Питам се обаче защо го правите.

— Кое? — попита Бор.

— Защо се биете. Нали знаете, че повечето хора в Колониалните сили са като мен. И повечето обитатели на колониите са различни от вас. Защо воювате за тях? Редом с нас?

— Ние сме човешки същества, сър — рече Мендел. — Не по-малко от вас.

— Като се има предвид сегашното състояние на моята ДНК, не мисля, че съм стопроцентов човек.

— Знаете, че сте човек, сър — рече Мендел. — И ние също. Ние с вас сме по-близки, отколкото смятате. Известно ни е как Колониалните сили наемат войници. Вие също воювате за колонисти, които не познавате — дори такива, които биха могли да са бивши врагове на страната, от която идвате. Защо се биете за тях?

— Защото и те като мен са хора и защото обещах да го правя. Поне така смятах в началото. Сега вече не се бия заради колонистите. Всъщност бия се и за тях, но когато изляза на огневата линия, се сражавам за моите другари в отделението и взвода. Пазя им гърбовете, а те пазят моя. Бия се, защото в противен случай би означавало да ги предам.

Мендел кимна.

— Затова се бием и ние, сър. Ето кое ни прави хора — всички заедно. Хубаво е да го знаете.

— Така е — съгласих се. Мендел се ухили и посегна към вилицата си. И в същия миг столовата оживя откъм звуци. Вдигнах глава и забелязах, че Джейн ме гледа от далечния ъгъл.

 

 

Майор Крик започна сутрешното заседание без предисловие.

— Според разузнаването на Колониалните сили рреите са измамници — заяви той. — И първата част от мисията ни е да разберем дали е така. Ще направим една малко посещение на консу.

Това ме посъбуди. И не само мен.

— Какво общо имат консу с тази история, по дяволите? — попита седналият вляво от мен лейтенант Тагор.

Крик кимна на Джейн, която се бе настанила до него.

— По молба на майор Крик и останалите събрах информация за други срещи на нашите сили с рреите, за да потърся признаци за технологично изпреварване — почна тя. — През изминалите сто години сме имали общо дванадесет значими стълкновения и няколко десетки по-малки, като едно от големите сражения и шест от малките са били през последните пет години. През целия този период технологичният прогрес на рреите е бил в състояние на догонване спрямо нашия. Причина за това са множество фактори, между които някои типични за тях културни предубеждения спрямо систематичното технологично развитие и липсата на позитивни взаимоотношения с по-напреднали раси.

— С други думи, те са изостанали и дебелоглави — заключи майор Крик.

— Най-вече що се отнася до технологията за хиперпространствен скок — продължи Джейн. — Допреди битката за Корал мигнодвигателите на рреите отстъпваха далеч на нашите — нещо повече, познанията им в тази област се базираха на информацията, предоставена от Колониалните сили преди близо сто години, по времето, когато все още сме имали търговска мисия на Рреи.

— Защо търговията е била прекратена? — попита капитан Йънг от другия край на масата.

— Защото рреите са изяли около една трета от търговските ни представители — обясни Джейн.

— Олеле! — Йънг завъртя глава.

— Въпросът е, че като се има предвид къде са били рреите и къде ние, почти е невъзможно да ни задминат за толкова кратък период — взе думата майор Крик. — Единственото обяснение е, че са се сдобили с технологията за предсказване на мигнопреход от някоя друга раса. Познаваме всички, които имат контакт с рреите, и съществува само една раса, която притежава необходимите научни познания за подобно нещо.

— Консу — каза Тагор.

— Именно консу — потвърди Крик. — Тези негодници са впрегнали за своите нужди цяло едно бяло джудже. Нищо чудно, ако умеят да предсказват времето и мястото на мигнопреход.

— Но защо ще искат да имат вземане-даване с рреите? — попита лейтенант Далтон. — Единствените случаи, когато ни търсят за нещо, е ако ги засърбят ръцете да се поупражняват, а ние сме много по-напреднали от рреите.

— Според някои изследователи на консу те не се уповават на техниката като нас — обясни Джейн. — Нашите познания са безполезни за тях, също както за нас би била безполезна парната машина. Според учените там играят роля други фактори.

— Религия — обадих се. Изведнъж всички втренчиха погледи в мен, сякаш бях пръднал по време на църковна служба. — Моят взвод участва в битка с консу и тя започна с молитва в чест на предстоящото сражение. Помня, тогава ми хрумна нещо от рода, че консу покръстват планетата преди боя. — Още объркани погледи. — Но сигурно греша.

— Не съвсем — рече Крик. — От доста време специалистите от Колониалните сили си блъскат главите над въпроса защо консу воюват по този начин, след като е ясно, че са в състояние да унищожат всяка от регионалните космически раси, без да си дават много зор. Всеобщото мнение е, че го правят за забавление, както ние играем бейзбол или футбол.

— Ние никога не играем бейзбол или футбол — обади се Тагор.

— Говоря за другите хора, умнико — ухили се Крик, после отново се смръщи. — Но според други учени сраженията имат за консу ритуално значение, точно както предположи лейтенант Пери. Рреите може да не са в състояние да обменят технологии наравно с консу, но навярно притежават нещо друго, с което да са ги заинтригували. Например техните души.

— Но самите рреи също са фанатици — рече Далтон. — Нали затова атакуваха Корал?

— Те разполагат с няколко колонии, не всички от тях примамливи — обади се Джейн. — Фанатици или не, може да са решили, че замяната на една от по-изостаналите колонии с Корал е напълно изгодна.

— Не толкова изгодна за рреите от заменената колония — поклати глава Далтон.

— Нали не смяташ, че ми пука за тях? — Крик.

— Консу са осигурили на рреите технология, която ги поставя далеч пред останалите раси в тукашната част на галактиката — заговори Йънг. — Дори за могъщите консу едно подобно нарушаване на установеното равновесие може да доведе до непредвидени последици.

— Освен ако консу не са измамили рреите — подметнах.

— Какво имате предвид? — попита Йънг.

— Ние предполагаме, че консу са дали на рреите технологични познания, с помощта на които да разработят система за засичане на мигнопреход — отвърнах. — Но не е ли по-вероятно вместо това да са им предоставили готова машина с техническо ръководство, или нещо от рода, за да могат да я използват? По такъв начин рреите получават каквото искат, което включва и възможността да ни отнемат Корал, докато консу избягват опасността да нарушат баланса на силите в региона.

— Докато рреите не се досетят сами как работи проклетата машинка — довърши Йънг.

— Като се има предвид настоящата степен на развитието им, може да им отнеме години — рекох. — Тоест достатъчно време, за да им сритаме задниците и да им откраднем машината. Ако са я получили от консу. Ако е само една. И ако на консу изобщо им пука за баланса на силите в региона. Твърде много „ако“.

— Тъкмо за да открием отговорите на всички тези въпроси, решихме да навестим консу — заяви Крик. — Вече пратихме мигносонда, за да ги предупредим, че идваме. Нека видим дали ще успеем да измъкнем нещо от тях.

— Коя колония ще им предложим в замяна? — попита Далтон. Трудно беше да се каже дали се шегува.

— Никакви колонии — озъби се Крик. — Имаме обаче нещо, което може да им привлече вниманието.

— И какво е то? — попита Далтон.

— Имаме него. — Крик вдигна ръка и ме посочи.

— Него? — Далтон ме погледна.

— Мен? — попитах.

— Теб — потвърди Джейн.

— Ще призная, че съм малко объркан и уплашен.

— Твоето решение за двойна стрелба помогна на Колониалните сили да се справят за кратко време с няколко хиляди консу — заговори Джейн. — В миналото консу проявяваха отзивчивост към делегации на колонии, включващи войници на Колониалните сили, които са избили голям брой консу по време на сражение. Тъй като идеята за двойната стрелба е твоя, на теб се пада и честта за изтребването на толкова много врагове.

— С други думи, ръцете ти са оцапани с кръвта на 8433-ма консу — уточни спокойно Крик.

— Страхотно! — успях да измънкам.

— Наистина е страхотно — каза Крик. — Защото твоето присъствие може да ни отвори вратата.

— И какво ще стане след като минем през тази врата? — попитах. — Представям си как бихме постъпили с някой консу, който е изтребил осем хиляди колониални войници.

— Те не разсъждават по същия начин като нас — рече Джейн. — Така че за теб не би трябвало да има никаква опасност.

— Не би трябвало — повторих натъртено.

— Алтернативата е да ни изпепелят в небето в мига, когато се появим в региона — посочи Крик.

— Разбирам — казах. — Ще ми се само да имах малко повече време, за да свикна с тази идея.

— Положението се изменя доста бързо — подхвърли небрежно Джейн и изведнъж получих от нея съобщение: „Довери ми се“. Погледнах я, но изражението й бе все така безизразно. Кимнах, уж потвърждавайки думите й, ала същевременно приемах другото съобщение.

— Какво ще правим, след като престанат да се възхищават на лейтенант Пери? — попита Тагор.

— Ако всичко върви както при предишните ни срещи, ще имаме възможност да зададем на консу до пет въпроса — обясни Джейн. — Точният брой на въпросите ще бъде определен при състезание, включващо двубои между петима от нашите и петима от техните. Консу ще участват без оръжие, докато нашите представители могат да носят ножове, като компенсация за техните режещи ръце. Това, което трябва да се знае от опита ни от предишните подобни битки, е, че участниците от страна на консу са опозорени войници или престъпници, които се сражават, за да си възвърнат честта. Излишно е да уточнявам колко опасни ги прави това. Ще зададем толкова въпроси, колкото победи имаме.

— Как се печели двубоят? — попита Тагор.

— Като убиеш консу — или той теб — отвърна Джейн.

— Невероятно. — Тагор поклати глава.

— И още една подробност — каза Джейн. — Консу избират участниците от тези, които сме включили в делегацията, така че протоколът изисква броят да е поне три пъти по-голям от този на уговорените двубои. Изключение прави единствено водачът, за когото се предполага, че е твърде високопоставен, за да се сражава с престъпници или изпаднали в немилост консу.

— Пери, ти ще си водач на делегацията — каза Крик. — Тъй като си избил над осем хиляди консу, според представите им напълно отговаряш за такъв висок пост. Освен това си единственият без обучение в Специалните части, което означава, че нямаш нито бързината и силата, нито уменията, които притежаваме всички останали. Ако те изберат, почти сигурно е, че ще те убият.

— Трогнат съм от подобна загриженост — рекох.

— Не става въпрос за загриженост — отвърна Крик. — Ако допуснем нашата звездна атракция да бъде убита от низвергнат престъпник, ще изложим на риск шансовете консу да ни сътрудничат.

— Ясно — въздъхнах. — За миг си помислих, че сте се размекнали.

— Не разчитай на това — увери ме Крик. — И така. Имаме четирийсет и осем часа, докато навлезем в района за мигнопреход. Делегацията ни ще наброява общо четирийсет души, включително всички взводни и отдельонни командири. Аз лично ще подбера останалите. Това означава, че още сега трябва да започнете подготовката на вашите войници за ръкопашен бой. Пери, наредих да ти прехвърлят протокола за срещата, изучи го внимателно и гледай да не объркаш нещо. Ще се срещнем веднага след скока и тогава ще ти дам списък на въпросите, които искаме да зададем, и реда, по който ще го направим. Ако се справим добре, ще имаме право на пет въпроса, но трябва да сме подготвени и за по-малко. Свободни сте.

 

 

Джейн използва тези четирийсет и осем часа, за да научи повече за Кати. Появяваше се във всяка свободна минута, питаше нещо, после си тръгваше, за да се върне към задълженията си.

— Разкажи ми за нея — каза още първия път, докато изучавах протокола в едно от фоайетата.

— Запознах се с Кати още в първи клас — започнах аз и направих кратко отклонение, за да обясня какво е „първи клас“. После й разказах как двамата бяхме направили заедно няколко фигурки от пластилин, по съвместен проект в края на първи клас. Как тя ме бе хванала да ям от пластилина и ме бе взела на подбив. Как я бях ударил, а тя ми бе отвърнала със същото. Не си говорехме почти до края на годината.

— На колко години е била тя в първи клас?

— На шест — отвърнах. — На колкото си ти сега.

— Разкажи ми за нея — помоли ме тя след няколко часа на друго място.

— Веднъж едва не се разведохме — заговорих веднага. — Бяхме женени от десет години и имах любовна връзка с друга жена. Кати направо побесня, когато узна.

— Защо се е ядосвала, че правиш секс с друга жена?

— Не става дума за секса, а за това, че я бях излъгал. Сексът е просто податливост към хормоналните изблици. Лъжата означава липса на уважение и тя не желаеше да е омъжена за човек, който не я уважава.

— И защо не се разведохте?

— Защото въпреки връзката ми с другата жена аз я обичах и тя ме обичаше — отвърнах. — Преодоляхме го, тъй като искахме да сме заедно. Пък и след няколко години тя също имаше връзка, така че станахме квит. И после се разбирахме чудесно.

— Разкажи ми за нея — подкани ме отново по-късно Джейн.

— Кати правеше такива сладкиши, каквито не можеш и да си представиш. Знаеше една рецепта за ягодов пай, от който да ти се завие свят. На няколко пъти участва с тази рецепта в щатското кулинарно състезание, където председател на комисията бе самият губернатор. Първа награда бе нова фурна.

— Тя спечели ли? — попита Джейн.

— Не, спечели втора награда, която бе стодоларов кредит за магазин за оборудване на спални и бани. Но след седмица й позвъниха от канцеларията на губернатора. Секретарката му обясни, че губернаторът бил принуден да даде първа награда по политически съображения на съпругата на влиятелна личност, но откакто опитал нейния сладкиш, не бил спрял да го хвали. Помоли я да го направи още веднъж, за да накарат губернатора да млъкне.

— Разкажи ми за нея — рече ми по-късно Джейн.

— Разбрах, че съм влюбен в нея, още в началното училище. Подготвяхме постановка на „Ромео и Жулиета“ и тя щеше да играе Жулиета. Аз бях асистент-режисьор, което означаваше, че през повечето време помагах да сглобяват декорите или носех кафе на господин Еймъс, учителя, който режисираше постановката. Но тъй като Кати все не можеше да си запамети репликите, господин Еймъс ми нареди да репетирам с нея. Така цели две седмици преди репетициите аз ходех всеки ден при нея уж за да се упражняваме, но всъщност разговаряхме за най-различни неща. Тогава всичко бе тъй невинно и наивно. После започнаха самите репетиции и чух Кати да казва същите тези думи на Джеф Грийн, който играеше Ромео. За първи път изпитах ревност. Жадувах да казва тези думи на мен.

— И какво направи? — попита Джейн.

— Започнах да се крия и да избягвам Кати, Мина премиерата, беше една неделя, и вечерта на празненството ме намери Джуди Джоунс, която също играеше в пиесата. Та тя ми каза, че Кати не спряла да плаче цяла вечер. Помислила си, че съм й сърдит, задето ме е пренебрегвала в последно време, а не било така. След това Джуди ме заплаши, че ако не отида веднага при Кати и не й кажа, че я обичам, ще намери една лопата и ще ме пребие до смърт.

— Откъде е знаела, че я обичаш? — попита Джейн.

— Когато си в пубертета и си влюбен, това е ясно за всички наоколо освен за теб и за онзи, когото обичаш — отвърнах. — Не ме питай как става. Важното е, че наистина е така. И тъй, излязох на терасата и видях Кати да седи на перваза с провесени крака. Беше пълнолуние, бяла светлина озаряваше лицето й и аз си помислих, че никога не съм я виждал по-хубава. Сърцето ми щеше да се пръсне и изведнъж осъзнах, наистина осъзнах, че я обичам и че никога няма да посмея да й го кажа.

— И какво направи?

— Послужих си с една малка измама. Покрай репетициите бях наизустил няколко откъса от „Ромео и Жулиета“. И тъй, приближих се до нея и започнах да рецитирам една част от втора сцена на второ действие: „Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява? Той изток е, а Жулиета — слънце! Изгрей, о, слънце…“^[1] и така нататък. Знаех тази част отпреди, но сега вече думите извираха направо от сърцето ми. И след като ги произнесох, се приближих към нея и я целунах за първи път. Тя беше на петнайсет, аз на шестнайсет, но вече бях сигурен, че ще се оженя за нея и ще прекараме заедно целия си живот.

— Разкажи ми как е умряла — помоли ме Джейн точно преди да се прехвърлим в района на Консу.

— Беше неделя сутрин и тя правеше любимата ми торта. Получи удар, докато търсеше ванилията. Аз бях в дневната. Помня, че я чух да се пита къде е сложила ванилията, и секунда по-късно чух как тупна на пода. Изтичах в кухнята и я намерих разтреперана и окървавена — беше си ударила главата. Обадих се за линейка и я стиснах в обятията си. Опитах се да спра кървенето и все й повтарях колко много я обичам. А после линейката най-после пристигна и фелдшерите ми я взеха. Все пак ми позволиха да държа ръката й, докато пътувахме към болницата. Така и издъхна, без да пуска пръстите ми. Видях как бавно угасва светлината в очите й, но продължих да й повтарям колко много я обичам. А после я откараха.

— Защо й повтаряше тези думи?

— Исках да ги чува до самия край.

— Какво е усещането да изгубиш някого?

— И ти умираш — отвърнах. — Само дето трябва да почакаш, докато тялото ти те застигне.

— И това ли правиш сега? Чакаш тялото ти да те застигне?

— Не. Вече не. Накрая свикваш да живееш. Само че животът ти е друг.

— Значи този ти е трети живот.

— Има нещо вярно.

— И харесва ли ти?

— Харесва ми — отвърнах. — Харесвам хората, с които се срещам.

Зад илюминатора звездите неочаквано се преподредиха. Бяхме в региона на консу. Загледахме звездите мълчаливо.