Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на старците (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Old Man’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Джон Скалзи. Войната на старците

ИК „Бард“, 2007

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–585–797–3

История

  1. — Добавяне

11.

Томас умря от нещо, което изяде.

Това, което бе погълнал, бе толкова непознато, че дори в КОС нямаха име за него. Случи се на една нова колония, която също все още нямаше име, а само официално обозначение: Колония 662,47, Голямата мечка. (По някаква неизвестна причина Колониалните, сили все още прибягваха към земната система за звездно обозначение, 24-часово денонощие и година от 365 дни — може би защото така им беше най-лесно.) Съществуваше стандартна процедура на действие, според която новите колонии изготвяха ежедневни доклади, които се изпращаха с мигносонди на Феникс, така че Колониалното правителство да е в течение на всички проблеми.

Колония 662 бе изпращала ежедневни сонди половин година след основаването й и в тях, освен обичайните трудности, характерни за всяка новооснована колония, нямаше нищо, което да привлича вниманието, с изключение на съобщението, че местната слизеста плесен полепвала по всичко: машини, компютри, кошарите за животни и дори прониквала в жилищните помещения. Пратили и материал за генетичен анализ с молба да бъде разработен фунгицид, който да ликвидира плесента. Веднага след това започнали да пристигат празни мигносонди без никаква информация от колонията.

Томас и Сюзан бяха разквартирувани на „Тусон“, кораба, пратен да провери какво става. „Тусон“ се опитал безуспешно да се свърже с колонията от орбита. Оптичното наблюдение от височина не показвало никакво движение между постройките — нито следа от хората и животните. Самите сгради изглеждали непокътнати. Взводът на Томас трябвало да слезе на разузнаване.

Колонията била покрита със слуз — лигава плесен, на места с дебелина до няколко сантиметра. В началото решили, че проблемът е елементарен — най-вероятно лепкавото покритие било повредило системите за комуникация. Но краткотрайният изблик на оптимизъм секнал веднага щом отделението на Томас проникнало в кошарата на животните и открило, че всичките са мъртви и в напреднал стадий на разграждане под влияние на плесента. Малко по-късно се натъкнали и на първите колонисти, които били в подобно състояние. Почти всички (или това, което било останало) се намирали в леглата си, изключение правели само родителите, които били в стаите на децата си, и дежурната смяна извън периметъра на базата, която била близо до постовете си. Каквото и да ги било ударило, се било случило през нощта и никой не бил имал време да реагира.

Томас предложил да отнесат един от труповете в медицинския отсек, за да извършат повърхностен оглед и аутопсия и да установят причините за смъртта. Отдельонният се съгласил и Томас заедно с друг негов колега избрали един сравнително запазен труп. Томас го уловил под мишниците, другият войник за краката, и тъкмо преди да го вдигнат, едно лигаво повлекло щръкнало нагоре и се шляпнало върху лицето на Томас. Той извикал от изненада, плесента проникнала в устата му и се спуснала в гърлото.

Останалите войници от отделението незабавно херметизирали костюмите си и си спуснали лицевите стъкла. И тъкмо навреме, защото само след секунди още лигави пипала наизскачали от околните цепнатини. Подобни атаки имало навсякъде из колонията, почти едновременно. Шестима войници от взвода на Томас също погълнали известно количество плесен.

Томас се опитал да извади плесента от устата си, но тя се свлякла надолу, запушила трахеята, проникнала в белите дробове и се плъзнала през хранопровода в стомаха. Томас изпратил съобщение по конферентната линия, че се нуждае от спешна медицинска помощ и че трябва да се опитат да изсмучат плесента от белите му дробове, за да може да диша — благодарение на УмнаКръв разполагал с около петнайсет минути, преди да се задуши и да настъпи трайно мозъчно увреждане. Чудесна идея, която вероятно щяла да донесе очакваните резултати, но междувременно плесента започнала да отделя концентрирани храносмилателни киселини в белите дробове на Томас, разяждала го отвътре, докато още бил жив. Белите дробове на Томас се разпадали и само след няколко минути той загинал от шок и задушаване. Другите шестима поразени последвали неговата печална участ, която — както станало известно по-късно — била сполетяла и колонистите.

Взводният наредил да изоставят Томас и другите жертви, оцелелите отстъпили към транспортния кораб и се прибрали на „Тусон“. На орбита обаче не им разрешили да се скачат. Вместо това ги накарали да преминат, един по един, през открития космос, за да бъдат изтребени и последните останки от плесен по костюмите им, и дори след това били подложени на щателна и продължителна дезинфекция.

Междувременно спуснали в колонията няколко сонди, които установили, че долу няма оцелели и че плесента, притежаваща достатъчно разум, за да осъществява синхронизирани атаки, е почти неуязвима за конвенционалните оръжия. Куршуми, гранати и ракети увреждали само малки количества от нея, огнепръскачките поразявали единствено повърхностния слой, лъчевите оръжия прониквали в дълбочина, но на ограничено пространство. Незабавно започнало изработването на искания от колонистите фунгицид, но било преустановено, след като открили, че плесента покрива почти цялата планетна повърхност. Колонистите преценили, че ще е по-евтино да се открие друга подходяща за заселване планета, отколкото да се прочисти от напастта тази.

Смъртта на Томас е напомняне, че не само не знаем срещу какво се изправяме, когато покоряваме звездите, но понякога дори не можем да си го представим. Томас бе допуснал грешката да повярва, че врагът, по един или друг начин, ще прилича на нас. И това му коства живота.

 

 

Завладяването на вселената бе започнало да оказва своето пагубно влияние и върху мен.

Почувствах необяснимото безпокойство за първи път на Гиндал, докато причаквахме в засада крилати противникови войници, завръщащи се в гнездата си. Посякохме крилете им с лъчев огън и те се понесоха с писъци надолу към пропастта. Още по-силно бе то над Удаспри, докато си слагахме реактивни раници, за да можем по-лесно да се прехвърляме между скалните отломъци на орбиталните пръстени, сред които бяхме подхванали опасна игра на криеница с паякообразните винди. Последните се забавляваха да хвърлят камъни от пръстените към повърхността на планетата, но умееха да нагласят траекторията им така, че да попадат право върху човешката колония Халфорд. А когато ни пратиха на Кова Банда, вече бях на ръба на нервна криза.

Може би причината беше в самите ковандуси, в много отношения приличащи на клонинги на хората: двукраки бозайници, изключително надарени в артистично отношение, особено в поезията и драмата, бързо размножаващи се и необичайно агресивни, когато ставаше въпрос за вселената и мястото им в нея. Неведнъж вече човеци и ковандуси си бяха съперничили за някоя незаселена планета. Дори Кова Банда в началото била човешка колония, изоставена, след като под въздействието на местен вирус колонистите започнали да страдат от появата на отвратителни израстъци, придружавани от раздвояване на личността със склонност при втората личност към убийства и насилие. Същият вирус не предизвиквал дори главоболие при ковандусите и те побързали да заемат опразнената планета. Шейсет и три години по-късно колонистите най-после разработили ваксина срещу вируса и поискали да си върнат планетата. За съжаление ковандусите, подобно на своите двойници хората, не били склонни да правят щедри подаръци. Ето къде се появяваме и ние — в битката за Кова Банда.

Пропуснах само да кажа, че най-високият ковандус едва ли надвишава три сантиметра.

Ковандусите, разбира се, не бяха толкова глупави, че да изпратят микроскопичните си армии срещу хората, които на ръст бяха шейсет до седемдесет пъти по-големи от тях. Първо ни нападнаха със самолети, далекобойни гаубици, танкове и други военни машини, които можеха да предизвикат известни поражения — и го направиха, защото не е никак лесно да свалиш двайсетсантиметрово самолетче, което се носи със скорост няколкостотин километра в час. Правиш каквото можеш, за да го затрудниш да използва оръжията си (ние например се приземихме в централния градски парк на Кова Банда, така че артилерийската стрелба да заплашва техните хора), и с течение на времето можеш да се отървеш от тези досадни машинки. Трябваше да внимаваме не само защото е трудно да уцелиш дребна цел, но и защото никой не би искал да си иде от този свят, ударен от двусантиметров противник.

В края на краищата успяхме да свалим достатъчно самолети и да изгорим всички техни танкове и оставаше да се справим със самите ковандуси. Ето как се биеш с ковандус — настъпваш го. Стоварваш обувката си върху него, натискаш малко и е готов. Докато го правиш, ковандусът гърми по теб и крещи с цялата мощ на микроскопичните си бели дробчета, но дори тогава писъкът му едва се чува. Изстрелите отдолу, разбира се, са безвредни — костюмът и обувките са проектирани за много по-сериозни поражения; единственото, което можеш да почувстваш, е леко хрущене. Зърваш друг и скачаш върху него.

Занимавахме се с това часове наред, докато обикаляхме из столицата на Кова Банда. Някои от нашите просто се изправяха пред избран от тях небостъргач и пускаха в него куршум, който предизвикваше вътре страхотни поражения. Това ми напомни прочутата Годзила от старите земни филми и си помислих, че навярно тук щеше да се почувства истински щастлива.

Не помня точно кога съм започнал да ридая с глас и да ритам небостъргачите, но го бях правил достатъчно дълго, преди Алън да повика помощ, за да ме приберат на кораба. Междувременно Задник ме информира, че съм успял да си счупя три пръста на краката. Алън ме отведе в парка, където се бяхме приземили, и ме накара да седна — веднага след това иззад съседната сграда наизскачаха ковандуси и насочиха мъничките си оръжия към мен. Изстрелите им бяха като захвърлени в лицето ми песъчинки.

— Дявол ви взел! — изревах, сграбчих един и го хвърлих към близкия небостъргач. Телцето му описа дъга, фрасна се в стената на сградата и падна от два метра на земята. Останалите ковандуси го възприеха като достатъчно убедителен аргумент, че не бива да се занимават с мен.

Обърнах се към Алън.

— Нямаш ли си отделение, че си се лепнал за мен? — попитах гневно. Бяха го повишили в отдельонен, след като предишният получи рана в лицето от един разярен гиндалиец.

— Мога да те попитам същото — отвърна той и сви рамене. — Те се справят и без мен. Пък и няма кой знае каква съпротива. Все едно да чистиш вредители. Кейс ми нареди да се опитам да те успокоя и да разбера какво ти става. Е, какво те прихвана одеве?

— За Бога, Алън! Цели три часа тъпча разумни същества, сякаш са някакви насекоми, а ти ме питаш какво ме прихваща? Всичко това е нелепо, Алън. Да мачкаме тези нещастници с подметки… Гъливер срещу лилипутите. Малечко Палечко…

— Джон, не ние избираме с кого да воюваме.

— И как се чувстваш след тази битка? — попитах.

— Вярно, малко съм объркан — призна Алън. — Не е като да мериш сили с достоен противник: мъничетата нямат никакви шансове срещу нас. Най-тежкото поражение в моя отряд е едно спукано тъпанче. Погледнато от тази страна, си е истинска почивка. Пък и ковандусите не са съвсем безпомощни. Но в общ план надпреварата между нас и тях засега е с равен резултат.

Това наистина ме изненадваше. В космическите битки миниатюрните размери на ковандусите работеха в тяхна полза — корабите им са трудни за проследяване и ако отделните изтребители не предизвикват сериозни поражения, нещата са различни, когато се съберат в грамадно ято. Само долу, на повърхността, ръстът ни се оказваше съкрушително предимство. Кова Банда разполагаше със сравнително малочислен флот за защита — една от причините КОС да ударят тук.

— Не говорех за общата надпревара, Алън. Става въпрос, че нашите опоненти нямат и педя височина. Преди това се бихме с паяци. Още по-рано се сражавахме с някакви проклети птеродактили. Всичко това ме обърква невероятно много. Вече не се чувствам човек.

— Нека ти напомня, че ти вече не си човек — рече Алън в напразен опит да разведри настроението ми.

Не се получи.

— Хубаво де, тогава не се чувствам свързан с човечеството. Какво правим ние — откриваме нови раси и култури, а после ги изтребваме колкото се може по-бързо. Интересува ни само това, което ще ни помогне да ги надвием. За нас те не са нищо повече от смъртни врагове. Ако не бяха достатъчно умни да ни създават проблеми, можеха да са просто безмозъчни животни.

— Какво пък, така е по-лесно за нас — отвърна Алън. — Нямаш угризения да трепеш паяци, когато не се идентифицираш с тях — дори когато са големи и разумни. Особено когато са големи и разумни.

— Сигурно точно това ме измъчва — оплаках се. — Изгубил съм способността да преценявам значението на постъпките си. Сграбчвам един дребен нещастник и го удрям в сградата. Правя го, без въобще да ми пука. Ето кое истински ме безпокои, Алън — че вече не ми пука. Трябва да има някаква последица от действията. Би трябвало да изпитваме някакви чувства, независимо дали вярваме, че го правим за добро. А аз не изпитвам никакви. Тъпча из този град, сякаш съм някакво проклето чудовище. Започвам да си мисля, че съм точно това. Проклето чудовище. И ти също. Всички ние сме шибани нечовешки чудовища и не можем въобще да го проумеем.

Алън нямаше какво да ми отговори. Не му оставаше нищо освен да гледа как войниците му тъпчат ковандуси, докато не остана нито един от тях.

 

 

— Какво му е, по дяволите? — обърна се лейтенант Кейс към Алън на оперативката сред края на сражението.

— Смята, че сме безчовечни чудовища — отвърна Алън.

— Ах, това ли било? — Лейтенант Кейс повдигна вежди и се обърна към мен. — Откога си в армията, Пери?

— Почти година.

Лейтенант Кейс кимна.

— Тъкмо навреме значи. Горе-долу толкова е нужно на нашите хора, за да осъзнаят, че са се превърнали в бездушни машини за убиване, лишени от съвест и морал. Някои по-рано, други по-късно. Ето Дженсън например — той посочи един от отдельонните — изкара близо петнайсет месеца, преди да превърти. Дженсън, кажи му какво направи.

— Стрелях по лейтенант Кейс — отвърна Рон Дженсън. — Реших, че е олицетворение на злата система, превърнала ме в машина за убиване.

— Насмалко да ми отнесе главата — захили се Кейс.

— Късмет извадихте.

— Късмет, че ме пропусна. Иначе щях да съм мъртъв, а ти — да си натопен във физиологичен разтвор мозък, който бавно полудява, заради липсата на връзка с външния свят. Виж, Пери, това се случва с всички. Ще го надживееш, когато си дадеш сметка, че не си безчовечно чудовище, а просто се опитваш да нагодиш ума си към една непоносима ситуация. Седемдесет и пет години си водил живот, през който не се е случвало нищо кой знае колко вълнуващо, освен от време на време да свалиш някоя мацка, а сега изведнъж търчиш насам-натам из космоса и се сражаваш с космически чудовища. Божичко! Да ти призная, не вярвам само на онези, които не превъртат въобще.

— Алън още е с всичкия си — оплаках се. — А е тук колкото мен.

— Прав си — потвърди Кейс. — Какво е оправданието, Розентал?

— Лейтенант, отвътре съм врящо гърне от неудържим гняв.

— Аха, потискаш го — рече Кейс. — Чудесно. Ако обичаш, гледай да не си близо до мен, когато ти гръмнат бушоните.

— Не мога да обещая, сър.

— Знаете ли аз как се справих с тоя проблем — намеси се Ейми Уебър, друг отдельонен. — Съставих списък на нещата, които ми липсват от Земята. Излезе доста дълъг, но ми помагаше да повярвам, че не съм изключила напълно. Щом има неща, по които да копнееш, значи все още си с всичкия си.

— И какво ти липсва? — попитах.

— Ами например Шекспир в парка — отвърна тя. — Последната вечер на Земята гледах представление на „Макбет“ на открито. Невероятно преживяване, повярвайте ми. Където сме сега, няма надежда да гледам добър театър.

— На мен ми липсват шоколадените пръчици на дъщеря ми — рече Дженсън.

— На „Модесто“ има колкото щеш — каза Кейс. — И са много вкусни.

— Не са толкова добри като тези на щерката. Тайната е в меласата.

— Отвратително. — Кейс се намръщи. — Мразя меласа.

— Добре, че не го знаех, когато стрелях по вас — обади се Дженсън. — Щях да уцеля.

— Аз пък жадувам да поплувам — каза Грег Ридли. — До къщата ми в Тенеси имаше река и често плувах в нея. Водата беше студена през по-голямата част от годината, но на мен ми харесваше.

— А аз карах кънки — призна Кейс. — Друсах се по асфалта и имах чувството, че ще ми изпопадат пломбите.

— Книги — въздъхна Алън. — Някой тлъст том в неделя сутрин.

— А ти, Пери? — погледна ме Уебър. — На теб какво ти липсва?

— Само едно. — Свих рамене.

— Не може да е по-тъпо от ролковите кънки ухили се Кейс. — Хайде стига сме дрънкали. Това е заповед.

— Единственото, което ми липсва, е бракът — признах. — Ще ми се да си седя до жената, да си приказваме, да чета, каквото и да е.

Това ги накара да млъкнат.

— Брей, чух нещо ново. — Ридли чак подсвирна.

— На мен пък не ми липсва — завъртя глава Дженсън. — Последните двайсет години от моя брак бяха най-скучният период в живота ми.

Огледах ги.

— Никой от вас ли няма съпруг или съпруга, които също да са в армията? Не поддържате ли връзка с тях?

— Мъжът ми постъпи преди мен — отвърна Уебър. — Когато дойде моят ред, вече беше загинал.

— Жена ми е на „Бойси“ — каза Кейс. — От време на време ми праща по някое съобщение. Нямам усещането, че ми липсва. Трийсет и осем години съвместно съществуване са ми предостатъчни.

— Повечето хора тук не желаят да се връщат към предишния си живот — посочи Дженсън. — Вярно, липсват ни някои дребни неща, както каза Ейми, и това е един от начините да не превъртиш напълно. Но помислете си: ако ви върнат във времето с единственото условие да преживеете всичко по същия начин. Има ли смисъл, щом вече ти е познато? Лично аз може да не съжалявам за пътя, който си бях избрал, но това не значи, че бих го извървял още веднъж. Жена ми е някъде тук. Сигурен съм, че е щастлива в новия си живот, също като мен.

— С нищо не ми помагате — въздъхнах.

— Че какво толкова ти липсва в брака? — попита Алън.

— Ами жена ми, какво — отвърнах. — И освен това чувството за уют. Усещането, че си точно там, където трябва да бъдеш, с човека, с когото трябва да бъдеш. Със сигурност нямам същото усещане сега. Ходим на разни места да се бием и сме заобиколени от другари, които утре може да са мъртви. Без да се обиждате.

— Че за какво? — попита Кейс.

— Няма нищо, за което да се хвана — продължих.

— Нищо, което да ме кара да се чувствам в безопасност. Бракът ми, както всеки друг, може да е имал възходи и падения, но беше стабилен. Липсва ми тази сигурност, липсва ми връзката с някого. Това, което ни прави хора, е значението, което имаме за околните и което те имат за нас. Липсва ми да знача нещо за някого. Ето кое беше важното в брака.

Отново тишина.

— Знаеш ли какво, Пери — рече навъсено Ридли.

— Както го представи, и на мен взе да ми липсва.

Дженсън изсумтя презрително.

— Но не и на мен. Хубаво, Пери, ти си тъгувай по брака. А аз — по сладките на дъщеря ми.

— Меласа? — Кейс свъси вежди. — Гадост.

— Не започвайте пак, сър — предупреди го Дженсън. — Че пушката ми е подръка.

 

 

Смъртта на Сюзан бе напълно противоположна на тази на Томас. На Елисей избухнала стачка на нефтосондажници и това довело до недостиг на петрол в района. Пратили „Тусон“ да превози наемни сондьори и да ги охранява, докато пуснат в действие спрените платформи. Сюзан била на една от платформите, когато стачкуващите ги нападнали с импровизирана артилерия. Експлозията съборила Сюзан и още неколцина войници от платформата и ги запокитила в морето. Докато паднат във водата, другите били мъртви, но Сюзан, тежко обгорена и със замъглено съзнание, все още дишала.

Нападателите я измъкнали от водата, тъй като решили да я използват за назидание. В моретата на Елисей се въди един едър хищник, казват му зяпльо — грамадните му челюсти могат да сдъвчат цял човек на един залък. Зяпльовците често се навъртат около петролните платформи заради остатъците, които се изхвърлят от тях. След като изтеглили Сюзан, стачкуващите сондажници я свестили с няколко шамара и й прочели своята прокламация — разчитали да бъде предадена чрез МозКом на останалите войници от КОС. Накрая я обвинили в сътрудничество със стачкоизменниците, осъдили я на смърт и я хвърлили в морето непосредствено под боклукчийската шахта на платформата. Почти веднага от дълбините изникнал един зяпльо и я погълнал. В този момент Сюзан била в съзнание и се опитала да се измъкне през зейналата паст. Преди да успее, един от стачкуващите прострелял зяпльото точно под тръбната перка, където е разположен мозъкът на чудовището. Зяпльото издъхнал за миг, потънал и отнесъл Сюзан със себе си. Смъртта й била бавна и мъчителна — била смазана от огромната маса вода, под която постепенно се озовавала.

Радостта на стачкуващите за тази малка победа била краткотрайна. От „Тусон“ пратили подкрепление, което обкръжило лагера на стачниците — измъкнали водачите, разстреляли ги и нахранили с тях цяло ято зяпльовци. С изключение на участниците в саморазправата, които пропуснали момента с разстрела. Стачката приключила малко след това.

Смъртта на Сюзан бе като прозрение за мен, поука, че хората могат да са точно толкова безчовечни и жестоки, колкото извънземните. Ако бях на борда на „Тусон“, щях да напъхам убийците на Сюзан в пастта на зяпльото, без да изпитам и капчица угризение. Не зная дали това ме правеше по-добър, или по-лош от представата за мен, която ме бе накарала да изгубя равновесие на Кова Банда. Но вече не се безпокоях, че пътят, по който вървя, ме отдалечава от човечеството.