Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на старците (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Old Man’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Джон Скалзи. Войната на старците

ИК „Бард“, 2007

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–585–797–3

История

  1. — Добавяне

14.

Понечих да се изправя. Хари ме сграбчи за ръката.

— Какво правиш?

— Трябва да говоря с нея.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Какво значи сигурен ли съм? Разбира се, че съм сигурен.

— Може би е по-добре да позволиш първо на мен или Джеси да се срещнем с нея — отвърна Хари. — Да я попитаме дали иска да разговаря с теб.

— Божичко, Хари! Да не сме в шести клас? Това е жена ми!

— Не, Джон, не е — рече Хари. — Това е съвсем друг човек. Дори не знаеш дали ще иска да разговаря с теб.

— А даже и да се съгласи — допълни Джеси, — спомни си, че сте напълно непознати. Не зная какво очакваш от срещата, но едва ли ще го получиш.

— Нищо не очаквам — изсумтях.

— Не искаме да страдаш, Джон — припомни ми Джеси.

— Ще го преживея — успокоих я. — Моля те, Хари. Пусни ме. Абсолютно съм спокоен.

Хари и Джеси се спогледаха. Хари ме пусна.

— Благодаря ти.

— Какво смяташ да й кажеш? — попита той.

— Само ще й благодаря, че ми спаси живота — успокоих го и се надигнах.

Междувременно жената и двамата й спътници бяха получили поръчките си и се отправяха към малка маса в далечния край на заведението. Аз също се насочих натам. Тримата разговаряха, но когато ги доближих, млъкнаха. Тя беше обърната с гръб към мен и вдигна глава, забелязала погледите на другарите си. Заковах на място в мига, когато зърнах лицето й.

Беше различно, разбира се. Освен очевидните промени в кожата и очите това бе една много по-млада Кати — такава, каквато бе изглеждала преди половин век. И дори тогава не бе съвсем същата — жената пред мен бе по-слаба, стройна и мускулеста, както и следваше да се очаква от войник, подложен на специалните режими и диети в армията. Кати си пускаше косата дълга и я къдреше, докато тази жена бе гладко сресана. Тъкмо видът на косата й ме потресе най-силно. Отдавна бях престанал да обръщам внимание на зелената кожа. Но не помнех някога Кати да е носила косата си по този начин.

— Не обичам да ме зяпат — рече жената с гласа на Кати. — И преди да попиташ, не си моят тип.

„Напротив, аз съм твоят тип“ — произнесе механично някаква част от ума ми.

— Простете, не исках да нахалствам — промълвих най-после. — Само се питах дали ме познавате.

Тя ме отгледа от главата до петите.

— Не. И повярвайте, не сме били заедно в началния курс.

— Вие ме спасихте — рекох. — На Корал.

Това я накара да се пооживи.

— Без майтап? Нищо чудно, че не ви познах. Предишния път, когато ви видях, бяхте без чене. Без да се обиждате. И също без да се обиждате, но съм изненадана, че сте прескочили трапа. Не бих се обзаложила, че това е възможно.

— Защото има нещо, заради което да живея — отвърнах.

— Очевидно — бе лаконичният й коментар.

— Казвам се Джон Пери — казах и протегнах ръка. — Боя се, че не зная името ви.

— Джейн Сейгън — отвърна тя и пое ръката ми. Задържах я малко по-дълго, отколкото би трябвало. Когато я пуснах, долових в лицето й изненада.

— Капрал Пери — обади се един от спътниците й, който очевидно междувременно бе събрал още информация за мен чрез своя МозКом, — съжалявам, но бързаме да се нахраним. Трябва да се върнем на кораба до половин час, тъй че, ако не възразявате…

— Не ме ли помните от другаде? — прекъснах го аз, говорех на Джейн.

— Не — отвърна тя и от гласа й повя хлад. — Благодаря, че ни навестихте, но наистина трябва да се нахраня.

— Позволете да ви пратя нещо. Едно изображение. Чрез вашия МозКом.

— Повярвайте, не е необходимо — отвърна Джейн.

— Само една снимка — настоях. — После ще си тръгна. Умолявам ви.

— Е, добре — въздъхна тя. — Но побързайте.

Сред малкото лични вещи, които бях взел, когато напусках Земята, имаше и дигитален албум на семейството ми, приятелите и местата, за които бих искал да си спомням. Бях ги прехвърлил в моя МозКом и по-добре, защото изгубих вещите си с „Модесто“. Избрах една снимка от албума и я изпратих. Наблюдавах я, докато активираше своя МозКом. После отново извърна глава към мен.

— Сега вече познахте ли ме? — попитах.

Тя подскочи с бързина, непостижима дори за войник от Колониалните сили, и ме притисна към близката преграда. Почти съм сигурен, че чух едно от ребрата ми да изпуква. Хари и Джеси скочиха от другия край на заведението и се втурнаха към нас. Двамата спътници на Джеси им пресякоха пътя. Едва си поемах дъх.

— Кой си ти, по дяволите? — изсъска Джеси. — И какво се опитваш да постигнеш?

— Аз съм Джон Пери — изхриптях. — Нищо не се опитвам да постигна.

— Глупости. Откъде имаш тази снимка? — Тя се наведе към мен. — Кой ти я направи?

— Никой не ми я е правил — отвърнах мъчително. — От сватбата ми е. Това е… брачната ми фотография. — За малко да кажа „нашата брачна фотография“, но се усетих навреме. — Жената на снимката е моята съпруга Кати. Умря, преди да постъпи в армията. Взели са нейното ДНК, за да те направят. В теб има част от нея. Част от теб има в тази снимка. Частта, която ми даде това — вдигнах ръка и посочих брачната си халка. Единственото нещо, което ми бе останало от Земята.

Джейн изръмжа, вдигна ме и ме запрати през помещението. Претърколих се през няколко маси, като събарях чинии и чаши, и накрая се строполих на пода. Нещо лепкаво се стичаше от слепоочието ми.

Хари и Джеси зарязаха предпазливия танц със своите опоненти и изтичаха при мен. Джейн също понечи да пристъпи, но двамата й другари я спряха.

— Чуй ме добре, Пери — заяви тя. — Стой далеч от мен. Следващия път, когато те видя, ще съжалиш, че не си умрял. — Обърна се и си тръгна. Един от другарите й я последва, вторият се приближи към нас. Джеси и Хари се надигнаха да го пресрещнат, но той разпери ръце.

— Пери — рече, втренчил поглед в мен. — Какво беше това? Какво толкова й прати?

— Защо не попиташ нея, приятелче? — рекох.

— За теб съм лейтенант Тагор, капрал. — Тагор изгледа Джеси и Хари. — Вас двамата ви познавам. Бяхте от „Хамптън Роудс“.

— Тъй вярно, сър — потвърди Хари.

— Чуйте ме и тримата — рече Тагор. — Не зная какво става тук, но искам да сме наясно с едно нещо. Каквото и да е било, ние не сме част от него. Разправяйте каквото си щете, само гледайте да не споменавате думите Специални части, инак лично ще се постарая останалият срок от военната ви кариера да е кратък и мъчителен. Не се шегувам. Ще ви разгоня фамилията. Ясен ли съм?

— Тъй вярно, сър — отвърна Джеси. Хари кимна. Аз изхриптях.

— А сега се погрижете за приятеля си — нареди Тагор. — Изглежда, сякаш са го прекарали през месомелачка. — И си тръгна.

— Божичко, Джон. — Джеси се наведе и попи раната ми с кърпичка. — Какво толкова направи?

— Пратих й сватбената ни снимка — отвърнах.

— Много хитро. — Хари поклати глава и се огледа. — Къде ти е патерицата?

— Падна зад паравана, когато ме хвърли.

Хари отиде да я вземе. Джеси ме разглеждаше.

— Добре ли си?

— Май имам пукнато ребро.

— Не за това говоря.

— Зная за какво говориш. И като стана дума, мисля, че там също имам поражения.

Джеси улови лицето ми в ръце. Хари се върна с патерицата. После тримата се прибрахме в болницата. Доктор Фиорина бе ужасно недоволна от мен.

 

 

Някой ме сръга да се събуждам. Когато видях кой е, понечих да кажа нещо, но тя запуши устата ми с ръка.

— Тихо — рече Джейн. — Нямам право да идвам тук.

Кимнах. Тя отмести ръка.

— Говори шепнешком — предупреди ме.

— Можем да използваме МозКом.

— Не. — Тя поклати глава. — Предпочитам да ти чувам гласа. Само не говори високо.

— Добре — рекох.

— Съжалявам за днес — продължи тя. — Дойде ми някак неочаквано. Не знаех как да реагирам на подобна новина.

— Няма нищо. Не биваше да ти се натрапвам така.

— Боли ли те някъде?

— Строши ми едно ребро.

— Извинявай.

— Вече ми минава.

Тя оглеждаше лицето ми.

— Виж, аз не съм жена ти — рече неочаквано. — Не зная за кого или за какво ме смяташ, но никога не съм била женена за теб. Дори не знаех, че тя е съществувала, докато не ми показа тази снимка.

— Би трябвало да се поинтересуваш откъде си се взела.

— Защо? — попита тя и неволно надигна глас. — Знаем, че сме направени от гените на други хора, но не ни съобщават нищо за тях. Нямаме нищо общо с онези хора. Дори не сме техни клонинги — в моята ДНК има немалко неща, които не идват от Земята. Ние сме опитните зайчета на КОС, ако не си чувал.

— Чух го.

— Така че не съм твоята жена. Дойдох да ти го кажа. Съжалявам, но е така.

— Разбрах го.

— Хубаво. Защото си тръгвам. Прощавай, че те метнах така.

— На колко си години? — попитах.

— Какво? Защо? — учуди се тя.

— Просто питам. Не ми се ще да си тръгваш.

— Не зная каква връзка има възрастта ми с всичко това.

— Кати умря преди девет години. Исках да знам колко време са чакали, преди да се разровичкат из гените й.

— На шест съм — рече тя.

— Дано не се разсърдиш, ако ти кажа, че не изглеждаш като повечето шестгодишни, които съм срещал.

— Защото съм развита за възрастта си — отвърна тя. — Шегувам се де.

— Зная.

— Но не всички го разбират. Повечето вече са свикнали с идеята, че всички наоколо са съвсем млади.

— И как се чувстваш? Имам предвид да си на шест? Да нямаш минало.

Джейн сви рамене.

— Събуждаш се един ден и не знаеш къде си, нито какво става. Но вече имаш тяло и можеш да правиш разни неща. Да говориш. Да се движиш. Да мислиш и да се биеш. На останалото те учат в Специалните части. Там ме кръстиха Джейн Сейгън.

— Хубаво име.

— Избрано е на случаен принцип — обясни тя. — Малките ни имена са от често срещаните, фамилиите — на прочути учени. В моето отделение има Тед Айнщайн и Джули Пастьор. В началото не го знаеш, разбира се. Това за имената. По-късно научаваш по малко за това как си направен, но след като те оставят да развиеш собственото си аз. Никой, когото познаваш, няма спомени. Осъзнаваш, че си различен, едва когато срещнеш първия живороден. А ние не се срещаме с тях често. Не ни позволяват да се смесваме.

— „Живородени“?

— Да, така ви наричаме.

— Щом не се „смесвате“, какво правехте в закусвалнята?

— Исках да опитам хамбургерите. Всъщност не ни е забранено. Самите ние го избягваме.

— Някога не си ли се питала от кого си била направена?

— Случвало се е — отвърна Джейн. — Но не ни е позволено да знаем. Не ни съобщават кои са нашите прогенитори — хората, от които произхождаме. Известно ли ти е, че в създаването на някои от нас са участвали повече от един човек? Но те всички са мъртви. Отдавна. Така трябва да бъде, инак нямат право да ги използват. Не знаем кого са познавали, а дори и такива хора да попаднат на служба, вероятността да се срещнем с тях е малка. Пък и вие, живородените, измирате доста бързо там горе. Нито един от колегите ми не се е срещал досега с познат или роднина на прогенитор. Или съпруг.

— Показа ли снимката на вашия лейтенант?

— Не — рече тя. — Той ме попита какво е станало, а аз отвърнах, че си ми пратил твоя снимка, която ме е ядосала. И че съм я изтрила. Трябваше да го направя, защото тези неща могат да се проследят.

Не съм разкривала пред никого какво сме си говорили. Мога ли да я получа пак? Снимката.

— Разбира се — отвърнах. — Имам още, ако те интересуват. И ако искаш да узнаеш повече за Кати, мога да ти разкажа.

Джейн вдигна очи към мен и в сумрака на стаята заприлича още повече на жена ми. Сърцето ми се свиваше, като я гледах.

— Не знам — промълви тя. — Не знам дори какво искам да знам. Но ще помисля за това. Като начало, можеш да ми пратиш онази снимка. Ако желаеш.

— Пращам я в момента.

— Трябва да тръгвам — рече тя. — Слушай, не съм била тук. И ако ме видиш другаде, не се познаваме.

— Защо?

— Важно е, и толкова.

— Добре.

— Ще ми покажеш ли брачната си халка?

— Разбира се. — Изхлузих я от пръста си и я пуснах в шепата й. Тя я вдигна несръчно и я огледа.

— Тук пише нещо.

— „Любовта ми е вечна — Кати“ — отвърнах. — Накара да го гравират, преди да ми я подари.

— Колко дълго сте били женени?

— Четирийсет и две години.

— Много ли я обичаше? Жена ти. Кати. Когато хората са женени от много време, живеят заедно по навик.

— При някои е така — отвърнах. — Но аз я обичах страшно много. През цялото време, докато бяхме женени. Обичам я и сега.

Джейн се изправи, изгледа ме продължително, върна ми халката и излезе, без да се сбогува.

— Тахиони — заяви Хари, докато сядаше на масата, където с Джеси вече закусвахме.

— Бог да те поживи — отвърна Джеси, без да вдига глава.

— Много смешно — рече Хари и седна. — Тахионите може да са отговорът на въпроса откъде рреите са знаели за пристигането ни.

— Ами това е чудесно — казах. — Остава само да ни обясниш какво представляват тези тахиони и двамата с Джеси ще сме наясно с картинката.

— Частици по-малки от атомите, с имагинерна маса, които се придвижват по-бързо от светлината и могат да пътуват назад във времето. Съществуването им все още е теоретично, тъй като е много трудно да проследиш нещо, което се движи по-бързо от светлината и пътува назад във времето. Но теорията за мигнопрехода не изключва участието на тахиони при всеки скок — в момента, когато нашата материя и енергия се преместват в друга вселена, тахионите от онази вселена пътуват назад във времето към тази, която току-що сме напуснали. Има специфичен тахионен модел, създаван от мигнодвигателя в момента на прехода. Ако можеш да засечеш този модел, ще знаеш къде и кога предстои да се появи мигнокораб.

— Откъде научи всичко това? — попитах.

— За разлика от вас двамата, аз не си прекарвам времето в размотаване наоколо — рече Хари. — Имам приятели на различни интересни места.

— Щом знаем за тахионния модел, или каквото е там, защо не предприемем нещо по въпроса? — попита Джеси. — Доколкото разбирам, в момента сме страшно уязвими и имаме късмет, че още не са ни довършили.

— Спомнете си какво казах в началото — че съществуването на тахионите все още е теоретично. Но това не е съвсем точно. Тахионите не са реални частици, а по-скоро нещо като математични абстракции. Нямат връзка с реалната вселена, в която съществуваме и се придвижваме. Нито една разумна раса, която познаваме, не ги е използвала никога за нищо. Те нямат практическо приложение.

— Или поне така смятаме — рекох.

Хари кимна.

— Ако предположението е вярно, това означава, че рреите разполагат с технология, далеч надхвърляща нашите възможности. И че сме изостанали в технологичната надпревара.

— И как ще ги настигнем? — попита Джеси.

Хари се усмихна.

— Кой е казал нещо за настигане? Помните ли, при първата ни среща на космоелеватора говорехме за свръхмодерните технологии, използвани в колониите? И тогава аз изказах мнение за това как са се сдобили с тях.

— От други раси — подхвърли Джеси.

— Именно. Чрез търговия или война. Така, ако наистина съществува способ да се проследят тахионите от една вселена в друга, вероятно ние самите бихме могли с течение на времето да създадем подобен уред. Но това ще отнеме време и средства, каквито не можем да си позволим. Много по-практично е да го вземем от рреите.

— Искаш да кажеш, че Колониалните сили се готвят да се върнат на Корал — посочих.

— Разбира се, че се готвят — рече Хари. — Но сега целта не е само да си възвърнем планетата. Това дори няма да е първостепенната задача. Защото главната ни задача ще бъде да сложим ръка на технологията за засичане на тахиони и да открием начин да й противодействаме.

— Последния път, когато се появихме край Корал, ни разпердушиниха — възрази Джеси.

— Джеси, просто нямаме друга възможност — въздъхна Хари. — Трябва да се сдобием с тази технология. Ако тя се разпространи, и други раси ще могат да предвиждат появата ни. Ще знаят къде ще скачаме преди нас самите.

— Което означава нови кръвопролития — заключи Джеси.

— Предполагам, че този път ще използват по-голям контингент от Специалните части — добави Хари.

— Като стана дума за това… — намесих се и разказах на двамата за кратката ми среща с Джейн предната нощ.

— Значи не е имала намерение да те убие — подхвърли насмешливо Хари, след като приключих.

— Сигурно е било много странно да разговаряш с нея. — Джеси втренчи поглед в мен. — Макар да си знаел, че не е истинската ти жена.

— Да не говорим, че е едва шестгодишна — ухили се Хари. — Странна история, човече.

— И това си личи — потвърдих. — Имам предвид, че е на шест. В емоционално отношение тя е съвсем незряла. Изглежда, не знае как да се справя с чувствата си, както например, когато ме запокити през масите само защото не бе в състояние да се овладее.

— Очевидно всичко, на което са я учили, е да воюва и да убива. — Хари поклати глава. — Ние поне имаме опит и спомени, на които да се осланяме. Даже младите бойци в някогашните армии са били с двайсетгодишен опит. А войниците в Специалните части са истински деца. Не зная дали това въобще е морално.

— Джон, не ми се ще да отварям стари рани — почна Джеси, — но виждаше ли в нея твоята Кати?

Замислих се.

— Тя несъмнено прилича на Кати. Струва ми се дори притежава нейното чувство за хумор и темперамента й. Кати бе много импулсивна.

— Защо — често ли те хвърляше през масата? — попита ухилено Хари.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Имаше няколко случая, при които щеше да го направи, ако можеше.

— Едно на нула за генетиката — възкликна Хари.

Задник неочаквано се пробуди.

[Капрал Пери] — гласеше съобщението, — [Заповядано е да се явите в 10:00 в щаба в Айзенхауеровия модул на станция Феникс на заседание с генерал Киган. Бъдете точен.]

— А аз си въобразявах, че имам приятели на интересни места — подхвърли Хари. — Криеш нещо от нас, Джон.

— Нямам представа какво е това — оплаках се. — Никога не съм се срещал с генерал Киган.

— Ами да, той е само командващ Втора колониална армия — сви рамене Хари. — Сигурен съм, че е за някоя дреболия.

— Смешник — рекох.

— Джон, вече е девет и петнайсет — припомни ми Джеси. — По-добре да тръгваш. Искаш ли да те придружим?

— Не, довършете си закуската. Предпочитам да се поразходя. Айзенхауеровият модул е само на няколко километра, в другия край на станцията. Ще успея навреме. — Надигнах се, взех една поничка за из път, целунах приятелски Джеси по бузата и се отдалечих.

Всъщност Айзенхауеровият модул е на повече от „няколко“ километра, но кракът ми бе почти заздравял и имах нужда от упражнения. Доктор Фиорина беше права — чувствах, че новият ми крак е по-добър от стария, и имах повече сили. Разбира се, току-що се бях възстановил от толкова тежки травми, че бе цяло чудо, че още съм жив. След подобно преживяване всеки би усетил прилив на енергия.

— Не се обръщай — прошепна Джейн в ухото ми точно зад мен.

Едва не се задавих с поничката.

— Знаеш ли, не ми е приятно да се промъкваш така — рекох, когато се съвзех.

— Извинявай. Не смятах да те обиждам. Но не бива да разговарям с теб. Исках да ти кажа за срещата, на която те викат.

— Ти откъде знаеш за нея?

— Няма значение. По-важното е да се съгласиш с това, което ще поискат от теб. Направи го. Това е единственият начин да си в относителна безопасност, когато се случи това, което предстои да се случи. Доколкото въобще можеш да си в безопасност.

— Какво предстои да се случи?

— Съвсем скоро ще разбереш.

— Ами моите приятели — Хари и Джеси? И те ли са в опасност?

— Всички сме в опасност — отвърна Джейн. — Не мога да направя нищо за тях. Рискувам дори като казвам на теб. Направи го. Важно е. — Усетих леко докосване по ръката и после осъзнах, че съм останал сам.

 

 

— Капрал Пери — рече генерал Киган, след като отвърна на поздрава ми. — Свободно.

Отведоха ме в помещение с повече месинг по пагоните, отколкото на борда на шхуна от осемнайсети век. Без никакво съмнение бях най-нисшият чин в стаята, следващият в йерархията, доколкото успях да определя, бе подполковник Нюман, добре познатият ми военен следовател. Изпитвах напълно оправдана неувереност.

— Синко, струваш ми се уплашен — обърна се към мен генералът. Изглеждаше — както всички в помещението и въобще в редовете на Колониалните сили — на не повече от тридесет.

— Истина е, че съм малко уплашен, сър — признах.

— Какво пък, съвсем разбираемо — рече Киган. — Седни, ако обичаш. — Той посочи едно празно кресло до масата и аз се настаних в него. — Пери, чух доста неща за теб.

— Да, сър — отвърнах, като се стараех да не поглеждам към Нюман.

— Не изглеждаш радостен от това.

— Не обичам да се набивам на очи, сър. Просто си изпълнявам задълженията.

— И така да е, ето че пак направи впечатление — рече Киган. — Близо стотина совалки са изстреляни над Корал, а само твоята достига повърхността, не в малка степен благодарение на съобразителното ти решение да взривят вратите на хангара. — Той посочи с пръст Нюман. — Нашият подполковник ми разказа за това. Дори смята, че трябва да ти дадем медал.

Нямаше да съм по-изненадан, ако генералът бе казал нещо от рода на: „Нюман смята, че трябва да участваш в годишното армейско представление на «Лебедово езеро»“. Киган забеляза изражението ми и се ухили.

— Да, зная какво си мислиш. Нюман е голям гадняр, когато става въпрос за работа, и тъкмо затова го държим на този пост. Е, какво ще кажеш, капрал? Смяташ ли, че заслужаваш медал?

— С цялото ми уважение, сър — не смятам. Разбихме се и аз бях единственият оцелял. Това едва ли е достатъчно, за да бъда отличен. По моето скромно мнение нашият пилот Фиона Итън заслужава много по-голямо отличие.

— Пилот Итън вече бе наградена посмъртно, капрал — поясни генерал Киган. — Малко утешение за нея, като се има предвид, че е мъртва, но това е важно за Колониалните отбранителни сили. И въпреки скромността ви, капрал, вие също ще бъдете награден. И други оцеляха при Битката за Корал, но повече с късмет. А ти, синко, умееш да вземаш инициативата в свои ръце и показваш способности да командваш в сложна бойна обстановка. Като стрелбата по консу например. Очевидно добре си обучил хората си. Видях, че имаш препоръка от главен сержант Руиз в школата за подготовка. Използвал си умело своя МозКом по време на едно учение. И аз служих при тоя кучи син навремето. Руиз не би похвалил дори майка си, задето го е родила, ако разбираш какво имам предвид.

— Мисля, че разбирам, сър.

— Така си и помислих. Чака те Бронзова звезда, синко. Честито.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— Но не те викнах тук за това — продължи Киган и кимна към другия край на масата. — Едва ли познаваш генерал Сцилард, който командва нашите Специални части. Свободно, не е необходимо да козируваш.

— Сър — рекох и кимнах на генерала, все така объркан.

— Капрал — отвърна Сцилард. — Кажете ми какво знаете за обстановката на Корал?

— Не много, сър — признах. — Само това, което се говори сред хората.

— Така ли? — рече сухо Сцилард. — А аз си мислех, че вашият приятел редник Уилсън ви е запознал по-подробно.

Започнах да си давам сметка колко съм прозрачен за тези хора.

— Да, разбира се, че знаем за редник Уилсън — рече Сцилард. — Предайте му, че почти никой не е забелязал как умело души наоколо.

— Хари ще се изненада да го чуе. — Въздъхнах.

— Без съмнение — рече Сцилард. — Не се съмнявам също, че вече ви е запознал с това какво представляват войниците от Специалните части. Това не е държавна тайна, макар че подобни сведения не фигурират в обществените информационни служби. Задачите, които изпълняваме, често са от строго поверителен характер. Рядко се случва хората ни да се срещат с другите войници. А и те самите не горят от желание.

— Генерал Сцилард и Специалните части ще водят нашата контраатака срещу рреите на Корал — обясни генерал Киган. — И макар че възнамеряваме да си върнем планетата, основната ни грижа е да открием тяхното устройство за засичане на тахиони, да го обезвредим, без да го унищожаваме, ако това е възможно, или да го разрушим, ако бъде крайно наложително. Полковник Голдън — Киган посочи един навъсен мъж до Нюман — смята, че знае къде може да се намира. Полковник?

— Ще бъда кратък, капрал — почна Голдън. — Според докладите от разузнаването преди първата атака срещу Корал рреите са разположили серия малки спътници в орбита около планетата. В началото смятахме, че това са шпионски сателити, проследяващи дислокацията и движението на нашите части на Корал, но сега сме почти уверени, че целта им е била да засичат участъци с тахионна активност. Най-вероятно главната станция, която събира информацията от спътниците, е на самата планета и е била монтирана там при първата вълна на атаката.

— Предполагаме, че е на планетата, защото това е най-безопасното място — намеси се генерал Сцилард. — Ако беше на борда на някой кораб, би могла да пострада при случайна атака. А както е известно, само вашата совалка успя да се добере до повърхността.

Обърнах се към Киган.

— Може ли да попитам нещо, сър?

— Давай, синко — кимна Киган.

— Защо ми съобщавате всичко това? Аз съм само един капрал, без отделение, взвод или батальон. Не разбирам защо е нужно да го зная.

— Нужно е да го знаеш, защото ти си един от малцината оцелели от Битката за Корал и единственият, който е оживял не само благодарение на късмета си — отвърна Киган. — Генерал Сцилард и хората му вярват — и аз ги подкрепям, — че атаката им ще има по-големи шансове за успех, ако в нея участва някой от предишната атака, със своите съвети и наблюдения. А това си само ти.

— С цялото ми уважение, сър. Но моето участие в първата атака бе минимално и завърши трагично.

— Не толкова трагично, колкото за всички останали — уточни Киган. — Капрал, не искам да те лъжа — бихме предпочели да разполагаме с някой друг на твоето място. Но нямаме възможност за избор. Въпреки че съветите и помощта ти ще бъдат ограничени, пак е по-добре от нищо. Освен това ти показа способност да импровизираш и действаш бързо в бойни ситуации. Сигурно ще им бъдеш полезен.

— Какво трябва да правя? — попитах.

Киган погледна Сцилард и той обясни:

— Ще получите назначение за „Спароухок“. Тамошните Специални части са с най-богат опит в подобни операции. От вас се иска да съветвате командването на базата на опита си от Корал, да наблюдавате и да действате като офицер за свръзка между армейските подразделения и Специалните части, ако това се налага.

— Ще участвам ли в сражения?

— Вие сте свръхщатен служител — отвърна Сцилард. — Няма да се налага да влизате в бой.

— Синко, разбираш, че това назначение е крайно необичайно — обади се генерал Киган. — По принцип, заради различията в изпълняваните цели и вида на личния състав, Колониалните сили никога не действат заедно със Специалните части. Дори по време на бой срещу общ противник те преследват отделни и независими една от друга задачи.

— Разбирам — казах, но си мислех за съвсем друго. На „Спароухок“ беше Джейн.

Сякаш прочел мислите ми, Сцилард неочаквано заговори:

— Капрал, разбрах, че сте имали инцидент с един от хората ми — от хората на „Спароухок“. Очаквам да ме уверите, че това няма да се повтори.

— Тъй вярно, сър. Става въпрос за най-обикновено недоразумение. Няма да се повтори.

Сцилард кимна на Киган.

— Много добре — рече Киган. — Капрал, настоящият ви чин може да се яви известна пречка при изпълнението на новата задача. Ето защо от този момент ви произвеждам в чин лейтенант. Днес в 15:00 трябва да се представите на майор Крик, командващ офицер на „Спароухок“. Имате достатъчно време да се сбогувате с вашите близки. Някакви въпроси?

— Не, сър. Но имам една молба.

— Доста необичайно — рече Кийган, след като я изложих. — При други обстоятелства бих ви отказал — и в двата случая.

— Разбирам ви, сър.

— Но мисля, че това може да се уреди. Кой знае, може пък да е за добро. Добре, лейтенант. Свободен сте.

 

 

Хари и Джеси ме посрещнаха веднага щом успях да им пратя съобщение. Казах им за повишението и новата задача.

— Мислиш, че е работа на Джейн, така ли? — попита Хари.

— Зная, че е нейна — отвърнах. — Тя самата ми го каза. Изглежда, наистина мога да бъде полезен за нещо. Но едва ли е чак толкова много, та се е наложило да ми удари едно рамо. Отпътувам след няколко часа.

— Ето, че пак се разделяме — оплака се Джеси. — Не само с теб, но и с Хари. Взводовете ни получиха назначения на различни кораби.

— Кой знае, Джон? — каза Хари. — Може пък да се срещнем на Корал.

— Няма да стане — отвърнах. — Помолих генерал Киган да ви извади от пехотата и той се съгласи. Първият ви срок от отбиването на службата приключи. И двамата ще получите нови назначения.

— За какво говориш? — ококори се Хари.

— Прехвърлени сте в Отдела за военни разработки на КОС. Хари, те знаят, че обичаш да си пъхаш носа навсякъде. Убедих ги, че това е един от начините да не създаваш проблеми на никого и най-вече на себе си. Ще работиш върху това, което, надявам се, ще донесем от Корал.

— Не ме бива за тези неща. — Хари сви рамене. — Никога не съм бил силен в науката.

— Не вярвам да те спре една такава дребна подробност — рекох. — Джеси, ти също си прехвърлена във Военни разработки, но ще си в поддръжката. Повече от това не можах да уредя за толкова кратко време. Няма да е кой знае колко интересно, но докато сте там, можете да се запишете на курсове по преквалификация според желанията си. И най-важното — и двамата няма да сте на огневата линия.

— Джон, това не е справедливо — възрази Джеси.

— Още не сме си отслужили сроковете. Нашите взводове се връщат на фронта, а ние ще се занимаваме тук с неща, които въобще не желаем да вършим. Ти също отиваш там. Предпочитам да си изкарам срока докрай.

Хари кимна, че я подкрепя.

— Джеси, Хари, моля ви. — Вдигнах ръце. — Вижте. Алън е мъртъв. Сюзан и Томас са мъртви. Маги е мъртва. Целият ми взвод е избит. Отидоха си всички, които познавах и обичах — без вас двамата. Имах възможност да ви запазя живота и се възползвах от нея. Вие сте единствените, за които мога да направя нещо. Нужни сте ми живи, не разбирате ли? Вие сте всичко, което имам.

— Имаш Джейн — рече Джеси.

— Още не знам каква ми е тя. Но знам добре какви сте ми вие. Сега сте моето семейство. Това сте. Не се сърдете, че се опитвам да ви запазя. Останете тук, на сигурно място. Моля ви.