Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на старците (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Old Man’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Джон Скалзи. Войната на старците

ИК „Бард“, 2007

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–585–797–3

История

  1. — Добавяне

6.

Бях забравил и колко много пъти можеш да получиш ерекция, когато си млад.

 

 

— Не искам да го приемеш навътре — рече задъхано Джеси след третия (!) път. — Защото истината е, че не съм чак толкова увлечена по теб.

— Слава Богу! — въздъхнах. — Ако беше, досега сигурно да си ме изстискала като лимон.

— Чакай, не ме разбра — поправи се тя. — Харесвам те. Още преди да… — тя размаха неопределено ръка, опитваше се да измисли подходяща дума за подмладяващата процедура, — преди промяната. Ти беше забавен и смешен. Истински приятел.

— Аха — изсумтях. — Нали знаеш, Джеси, когато някое момиче ти каже „хайде да бъдем приятели“, това обикновено означава, че няма да ти пусне.

— Просто не бих искала да си правиш погрешни изводи, нищо повече.

— Аз пък останах с впечатлението, че си била толкова възхитена от новото си младо тяло, та си искала да го изпробваш незабавно с някой наперен мускулест самец — първия, който ти се изпречи пред погледа.

Тя ме погледна за миг втренчено, после избухна в смях.

— Да! Каза го съвсем точно. Въпреки че в моя случай си вторият. Забрави ли, че имам съквартирантка?

— Вярно бе! Как са издокарали Маги?

— Боже мили — възкликна Джеси. — В сравнение с нея съм като изхвърлен на плажа кит.

Прокарах ръце по хълбоците й.

— За кит си доста добре оформена.

— Зная! — Джеси се надигна и изведнъж ме яхна. Разпери ръце, после ги сплете зад тила си и разлюля примамливите си твърди гърди. Усещах топлината, излъчвана от вътрешната страна на бедрата й. Знаех, че дори да не съм с ерекция в момента, съвсем скоро ще ме споходи отново. — Погледни ме само! — продължи тя, но подканата й бе напълно излишна, тъй като и без това не можех да откъсна очи от нея. — Изглеждам фантастично. Никога през целия си живот не съм изглеждала толкова добре.

— Трудно ми е да го повярвам — казах галантно.

Тя стисна гърдите си и насочи зърната им към мен.

— Виждаш ли ги? — попита, докато мачкаше лявата. — В предишния ми живот бяха с два размера по-малки и въпреки това бяха огромни. В пубертета непрестанно ме болеше гърбът. Мога да се обзаложа, че са били толкова твърди само за една седмица, когато съм била на тринадесет. Може би.

Улови ме за ръката и я постави на перфектния си плосък корем.

— И никога не ми е бил такъв. Все си имах малко коремче, още преди да родя. А след двете раждания вече нямаше отърваване от него.

Плъзнах ръка покрай бедрото й и я улових за дупето.

— А какво ще кажеш за това?

— Мнооого по-голямо — рече Джеси и се засмя. — Бях доста едричко момиче, приятелю.

— Няма нищо лошо в това да ти е голямо дупето — казах. — И Кати беше дупеста. Да си призная, харесваше ми.

— Е, и аз тогава не се притеснявах особено. Да те измъчват подобни комплекси е глупаво. Но от друга страна, за нищо не бих сменила всичко това. — Тя прокара предизвикателно ръце по тялото си. — Аз съм страхотно парче! — Разсмя се и аз се присъединих към нея. Джеси се наведе и ме погледна отблизо. — Тази работа с котешкото око е страшно интересна. Дали не са използвали котешка ДНК, а? Нали разбираш, да са ни вкарали генетичен материал от котка? Не бих имала нищо против.

— Едва ли — отвърнах. — Защото щяхме да проявяваме и други животински наклонности.

— Че ние какво правим? — рече тя и отново разклати гърди.

Вдигнах ръце, за да успокоя вълнуващия им бяг.

— Първо — уточних, — котките имат власинки на пениса.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Тъкмо тези власинки стимулират овулацията при женската. А ако не си забелязала, аз нямам нито косъмче долу. Да не говорим за власинки.

— Това не доказва нищо. — Джеси бавно се наведе и се излегна с цялото си тяло върху мен. После ми се усмихна съблазнително. — Може би не го правим достатъчно настойчиво, за да щръкнат?

— Долавям предизвикателство — рекох.

— И аз долавям нещо — отвърна тя и си размърда дупето.

 

 

— За какво мислиш сега? — попита ме малко по-късно.

— Да си призная, мислех за Кати. И колко често сме лежали, както сега с теб.

— На килима, искаш да кажеш.

Чукнах я лекичко по челото.

— Нямах предвид секса, а времето след него. Когато просто се излежавахме и се наслаждавахме на близостта си. Помня, че го направихме веднага след като отидохме да се запишем.

— Какво те накара да се запишеш?

— Нямам представа — признах. — Беше на шейсетия ми рожден ден и се чувствах потиснат от това, че остарявам. И тогава тя предложи, когато дойде времето, да се запишем в армията. В началото бях изненадан. В семейството ни винаги сме поддържали антивоенни настроения. Участвахме в протестите срещу Субконтиненталната война, макар в началото на това да не се гледаше с добро око.

— Много хора протестираха срещу тази война — посочи Джеси.

— Да, но ние го взехме на сериозно. В градчето дори ни се подиграваха за това.

— И как успя да те убеди да се запишете в Колониалната армия?

— Каза, че не била противник на всички войни или армии, а само на тази и на нашата армия. Каза, че хората имат право да се защитават и че вероятно вселената не е никак приятно място за живеене. Добави също, че освен споменатите благородни причини няма да е никак зле, ако отново бъдем млади.

— Но не бихте могли да се запишете едновременно — рече Джеси. — Освен ако не сте били връстници.

— Тя беше по-млада от мен с една година. Припомних й, че след постъпването ми в армията от юридическа гледна точка ще съм мъртъв и че едва ли ще се срещнем отново.

— И тя какво каза?

— Каза, че това са подробности. Че ще ме открие, където и да съм, и пак ще ме замъкне под олтара. И щеше да го направи, повярвай ми. Биваше я в тези неща.

Джеси се подпря на лакът и ме погледна.

— Джон, наистина съжалявам, че тя не е тук с теб.

Усмихнах се.

— О, няма нищо. Просто от време на време страшно ми липсва.

— Разбирам те напълно. Моят мъж също ми липсва.

Погледнах я.

— Нали каза, че те изоставил заради по-млада жена и после получил хранително отравяне?

— Така е — и заслужаваше да си изповръща червата. Не ми липсва мъжът, а съпругът. Хубаво е да имаш някого до теб. Харесваше ми да съм омъжена.

— И на мен — да съм женен — съгласих се аз.

Джеси се извъртя и сложи ръка на гърдите ми.

— Но и това е хубаво. Отдавна не го бях правила.

— Да се въргаляш на пода?

Сега беше неин ред да ме чукне по челото.

— Не. Всъщност това също. Имах предвид да се въргалям на пода след секс. Или, по-скоро, да правя секс. Нямаш представа кога за последен път съм го правила.

— Да опитам ли да позная?

— Копеле. Осем години.

— Нищо чудно, че ми скочи в мига, в който ме видя. — Ухилих се.

— Само защото се оказа на подходящо място и в подходящия момент.

— Мама винаги ми е казвала, че трябва да знам къде да заставам.

— Значи си случил на майка. Ей, кучко, колко е часът?

— Какво? — Ококорих се.

— Говоря на гласа в главата ми — обясни тя.

— Хубаво именце си избрала.

— Ти как нарече твоя?

— Задник.

Джеси кимна.

— Съвсем подходящо. Кучката ми каза, че минава четири. Имаме два часа до вечеря. Нали се досещаш какво означава това?

— Не съвсем. Да ти призная, мисля си, че четвъртият път ми е горната граница. Въпреки че съм млад и усъвършенстван.

— Успокой се де. Означава, че имаме достатъчно време да подремнем.

— Да взема ли одеялото?

— Не ставай глупав. Това, че правих секс на пода, не значи, че ще спя тук. Имаш свободна койка. Ще я използвам.

— Аз сам ли да спя?

— Ще ти дойда на гости — обеща Джеси. — Напомни ми, като се събудя.

Напомних й. И тя дойде.

 

 

— Дявол го взел — бяха първите думи на Томас, когато се приближи до масата с табла, отрупана с храна. Цяло чудо бе как я е донесъл дотук, без да я разсипе. — Ама какви сме хубавци всичките, а?

Прав беше. Дъртите пръдльовци бяха издухани от вятъра на промените. Томас, Хари и Алън спокойно можеха да се прехранват като модели. От четиримата мъже аз бях най-грозният и въпреки това изглеждах просто отлично. Що се отнася до жените, Джеси бе изумителна, Сюзан направо зашеметяваща, а Маги си беше истинска богиня. Сърцето ми се свиваше, когато я стрелках с очи.

Известно време всички се оглеждахме. И не само ние. Огледах се и установих, че навсякъде цари подобна атмосфера. Колкото и да зяпах, не можах да видя нито един грозник. Да ти стане неприятно от толкова хубост.

— Главата не ми го побира — оплака се Хари. Погледнах го. И той се озърташе. — Не мога да разбера как са го постигнали, като се има предвид материалът, с който разполагаха.

— Говори за себе си, Хари — скастри го Томас. — Лично аз не съм доволен. На младини бях доста по-напет.

— Да, а сега си в цвета на свежа салата — заяде се Хари. — Но като изключим Тома Неверни, останалите…

— Отирам да си поплача пред огледалцето — захили се Томас.

— … изглеждаме умопомрачително. Казвам ви, на двайсет не бях такъв. Бях дебел, имах акне и вече оплешивявах.

— Престани — обади се Сюзан. — Възбуждаш ме.

— Опитвам се да ям бе, хора — не се предаваше Томас.

— Сега ми е лесно да говоря за това — продължи Хари. — Защото вижте само как изглеждам. — Той прокара ръце по тялото си, сякаш представяше тазгодишния модел. — Но това тяло няма почти нищо общо с предишното.

— Говориш, като че това те притеснява — рече Алън.

— Така е, донякъде — призна Хари. — Аз съм си особняк. Когато някой ми подари кон, винаги му гледам зъбите. Защо всички сме такива красавци?

— Гените ни ги бива — рече Алън.

— Да бе — завъртя глава Хари. — Кои гени? Нашите? Или тези, дето са ги издокарали в лабораторията?

— Вярно е, че всички сме в отлична форма — съгласи се Джеси. — Точно това казвах на Джон — никога не съм имала толкова стегнато тяло.

— На мен също ми направи впечатление — присъедини се неочаквано мълчаливата Маги. — И все казвам: „моето истинско тяло“, сякаш сегашното ми тяло не е мое.

— Твое е, сестро — каза Сюзан. — Щом го ползваш, за да пикаеш.

— И тази жена ме укоряваше, че посягам към чиниите ви! — изфъфли с пълна уста Томас.

— Ако ме питате — рече Джеси, — когато са ни „изработвали“, са си направили труда малко да ни подобрят. Това е всичко.

— Съгласен — рече Хари. — Въпросът е защо ще го правят?

— За да ни обвържат допълнително — предположи Маги.

Останалите се ококориха.

— Брей, вижте кой излиза от черупката си — подхвърли Сюзан.

— Заяждай се колкото щеш — отвърна Маги. — Вижте, на човека му е присъщо да харесва онези, които изглеждат атрактивно. А на борда на този кораб сме все непознати. Мисля, че това е един от начините да ни накарат да се сближим. Да се държим добре един с друг, да се обвързваме в приятелство.

— Не зная с какво ще помогне на армията, ако по време на битка се зяпаме един друг — подметна Томас.

— Не става дума за това — поклати глава Маги. — Сексуалното влечение е само странична последица. Въпросът е колко бързо може да изградим помежду си доверие и приятелство. Хората вярват инстинктивно на онези, които са красиви, независимо от сексуалното привличане. Още една причина хубавците да не се напъват в училище.

— Но сега всички сме хубавци — прекъснах я аз. — В земята на неописуемо красивите добре изглеждащите могат да си имат неприятности.

— Така е, дори сега някои от нас са по-хубави от останалите — присъедини се към мен Томас. — Когато погледна Маги, имам чувството, че някой е изсмукал кислорода от стаята. Без да се обиждаш, Маги.

— Че за какво? — засмя се тя. — Не се мерим с това как изглеждаме сега, а какви сме били преди. В началото това ще ни е отправната точка.

— Значи искаш да кажеш, че не усещаш недостиг на кислород, когато гледаш мен? — Сюзан се наведе към Томас.

— Не ми се щеше да прозвучи обидно — отвърна Томас.

— Ще ти го припомня, когато те душа — обеща Сюзан. — Ще ми говори той за недостиг на кислород.

— Стига сте флиртували — скастри ги Алън. — Може и да сте прави за значението на външния вид, но мисля, че забравяте най-важния човек, който трябва да бъде спечелен — ние самите. За добро или лошо тези тела все още са ни чужди. За какво говоря ли? Ами освен че съм зелен и имам в главата си компютър на име Говньо… — той спря и ни огледа. — Как нарекохте вашите МозКом?

— Задник — рекох.

— Кучка — каза Джеси.

— Хуйо — обади се Томас.

— Шибаняк — призна Хари.

— Сатана — бе изборът на Маги.

— Сладурче — засмя се Сюзан. — Май аз съм единствената, която харесва своя МозКом.

— Съвсем типично за теб, да не се разтревожиш, когато в главата ти изникне още един глас — подхвърли Алън. — Но тъкмо за това говорех. Изведнъж се подмладяваме и невероятните физически промени оказват въздействието си върху психиката ни. Макар да се радваме на върнатата младост — няма да го отречете, сигурен съм — ние неизбежно ще започнем да се отчуждаваме от своето ново аз. Като са ни разхубавили, те се опитват да ни помогнат по-бързо да се „настаним“.

— Мда, несъмнено си имаме работа със страшно изобретателни хора — направи заключението Хари.

— О, престани, Хари. — Джеси го сръга закачливо. — Ти си единственият, който ще открие конспирация зад факта, че отново сме млади и красиви.

— Мислиш ли, че съм секси? — попита я Хари.

— Ти си истинска мечта. — Тя го изгледа с премрежени очи.

— За първи път в живота ми го казват — засмя се доволно Хари. — Или поне за първи път през това столетие. Добре, предавам се.

 

 

Човекът, който стоеше изправен насред пълния с новобранци кинотеатър, бе изпитан в битки ветеран. От нашите МозКом получихме подробна информация, че служи в Колониалните отбранителни сили вече четиринайсет години и е участвал в множество сражения, имената на които за момента не ни говореха нищо, но вероятно щяха — в близкото бъдеще. Този човек бе посещавал странни места, бе се срещал с представители на чужди раси, дори ги бе виждал в мерника на своето оръжие. Изглеждаше на не повече от двайсет и три.

— Добър вечер, новобранци — започна той веднага след като насядахме. — Аз съм подполковник Брайън Хиги и за остатъка от това пътуване ще бъда ваш командващ офицер. На практика това няма особено значение, тъй като до пристигането ни на Бета Пиксис III остава не повече от седмица. Но за всички вас това е напомняне, че от този момент трябва да спазвате устава и законите на Колониалните сили. Вече разполагате с нови тела и с тези тела идват и новите ви задължения. Може би някои от вас са си задавали въпроса какво могат новите ви тела и как ще ги използвате по време на службата си в КОС. На всички тези въпроси ще бъде отговорено съвсем скоро, в периода на подготовката ви на Бета Пиксис III. За момента единствената ни цел е да ви накараме да се чувствате комфортно в новата си кожа. И така — ето я единствената ми заповед до края на пътуването: забавлявайте се.

Това предизвика шепот и смутен смях. Идеята да ни заповядват да се забавляваме ни се струваше противоречаща на всякакъв здрав разум. Подполковник Хиги ни надари с безрадостна усмивка.

— Разбирам, че намирате заповедта ми за необичайна. Но тъкмо като се забавлявате с новите си тела, най-бързо ще привикнете към тях. Когато започнете подготовката си, ще бъдете подложени на огромни натоварвания още от самото начало. Няма да има встъпителен период. Вселената е опасно място. Обучението ви ще е краткотрайно и трудно. Не можем да си позволим да се чувствате неудобно в новите си тела. Новобранци, гледайте на тази седмица като на мост между вашия предишен и предстоящ живот. През този период, който по-нататък ще ви се стори твърде кратък, можете да използвате тези предназначени за военна служба тела, за да се наслаждавате на удоволствията, на които се наслаждават цивилните. Ще откриете, че на борда на „Хенри Хъдсън“ има всякакви развлекателни средства, познати ви от живота на Земята. Използвайте ги. Наслаждавайте се. Свикнете да боравите с новите си тела. Научете колкото се може повече за скрития в тях потенциал и проверете дали бихте могли да надхвърлите познатите ви граници. Дами и господа, ще се срещнем само още веднъж, преди да започнете обучението си. А дотогава, както вече казах, забавление. Не преувеличавам в твърдението, че може би това ще е едничката ви възможност да го правите. Послушайте приятелския ми съвет. Това е всичко — свободни сте.

 

 

След това направо пощуряхме.

Да започнем, разбира се, със секса. Всеки го правеше с всеки и на най-различни места, за някои от които по-добре да не споменавам. Още след първия ден, когато взе да става ясно, че почти всяко закътано местенце на кораба ще бъде употребявано за малки удоволствия, бе израз на добро възпитание, когато човек се движи, да вдига шум, за да предупреждава усамотените двойки отдалече. На втория ден вестта за това, че разполагам със свободна койка, вече се бе разпространила нашироко и бях засипан с молби да предоставям каютата си. Бях твърд и отказах на всички. Никога не съм управлявал бардак, нито възнамерявах да го правя. Единствените хора, които можеха да се чукат в каютата ми, щяха да са тези, които поканя, за да го правят с мен.

Всъщност изборът ми се спря само на един човек. Не беше Джеси, както си мислите, а Маги, която — както ми призна — си падала по мен още когато съм бил сбръчкан. След лекцията, изнесена ни от подполковник Хиги, тя ме причака на изхода, което ми накара да си помисля, че вероятно става дума за предварително планирана операция. Въпреки първите ми впечатления тя се оказа изключително забавна и ни най-малко досадна. Сподели, че преподавала философия на източните религии в Оберлинския колеж. Написала шест книги по въпроса. Какви неща научаваме за хората!

Другите Дърти пръдльовци също се бяха разпределили. Джеси се събра с Хари след малко дърпане, а Алън, Том и Сюзан направиха комбина, в която Томас беше центърът. Добре, че Томас обичаше да си хапва — щеше да му е нужна доста енергия.

Неудържимият ентусиазъм, с който новобранците се отдадоха на плътски удоволствия, вероятно би се сторил странен за някой страничен наблюдател, но беше съвсем обясним за настоящото ни положение. Вземете група хора, които от известно време почти са били лишени от секс, поради липса на партньори, влошено здраве или намаляващо либидо, напъхайте ги в млади и силни тела и ги захвърлете насред космоса, далеч от всичко, което са познавали или обичали. Комбинацията от изброените три фактора е сигурна рецепта за необуздан секс. Правехме го, защото можехме и тъй като така забравяхме самотата.

Но, разбира се, сексът не беше единственото, с което се занимавахме. Да използваме тези чудесни тела за любов щеше да е като да свирим на една струна. Знаехме, че телата ни са млади и силни, и бе ужасно приятно да го преоткриваме отново и отново по различни начини. Двамата с Хари изиграхме няколко партии тенис на маса, но скоро стана ясно, че не можем да излъчим победител — не защото бяхме страшно добри, а понеже усилените ни рефлекси и подобрената координация правеха почти невъзможно да пропуснем топката, изпратена от противника. Сражавахме се трийсет минути и сигурно щяхме да продължим, ако топчето не се бе спукало. Невероятно и чудно, нали?

Други новобранци се забавляваха по сходни начини. На третия ден се озовах в тълпа, която зяпаше зашеметяващ двубой — участниците показваха изключителни познания по различни бойни изкуства, а телата им правеха неща, които бих сметнал за невъзможни в условията на нормална гравитация. По някое време единият нанесе в гърдите на другия ритник, с който го запокити към стената — вместо да рухне безжизнено там, както вероятно щеше да стане с мен например, удареният направи задно салто по средата на полета, изправи се и отново се хвърли срещу своя противник. Приличаше на циркаджийски номер. И донякъде бе така.

След битката двамата дишаха тежко, но се поклониха с уважение един на друг. После се прегърнаха, обзети от истеричен пристъп на смях. Разбирах как се чувстват, беше наистина чудесно да можеш неща, които вероятно преди не са ти били по силите. И дори да си по-добър.

Имаше и такива, които прекаляваха. Пред очите ми една шантавелка се хвърли от висока тераса, дълбоко уверена, че може да лети или че е неуязвима. Стовари се на пода и както узнах по-късно, имала счупен крак, ръка, челюст и пукнат череп. На Земята с подобни увреждания щеше да е в шок, но само след два дни я видях да се разхожда наперено, което говореше недвусмислено за напредъка на колониалната медицина и за невероятните възстановителни способности на нашите тела. Надявам се някой да я е посъветвал да не върши повече подобни глупости.

Когато не си играехме с телата си, си играехме с умовете, или по-точно с МозКом, което бе почти същото. Нерядко, докато се разхождах из кораба, виждах седнали зеленокожи младежи, със затворени очи, бавно да поклащат глава. Вероятно слушаха музика, гледаха филми или се занимаваха с подобни забавления, които можеше да им предостави техният компютър. Аз също го правех, особено след като се порових в корабната база данни и открих, че имат записи на всички анимационни филми „Весели мелодии“ от класическия период на „Уорнър“. Прекарах две нощи да гледам как маризят Койота Уили и престанах едва когато Маги ме предупреди, че трябва да избирам между нея и Уличния бегач. Избрах нея естествено. Можех да си пускам филмчета по всяко време. Бях ги прехвърлил в Задник.

Друго популярно занимание бе „избор на приятели“. Макар всеки от Дъртите пръдльовци да смяташе, че нашата група е най-печена, ние просто бяхме седмина непознати, събрани от случайността в ситуация без вероятност да бъде особено продължителна. Но дори за този кратък период станахме приятели — при това добри приятели. Няма да преувелича, ако кажа, че бях толкова близък с Томас, Сюзан, Алън, Хари, Джеси и Маги, колкото с малцина други в досегашния ми живот. Ние бяхме и банда, и семейство, до последната подробност, включително несекващи дрязги, караници и съперничество. Но така поне всеки от нас имаше по някой, за когото да се грижи, а точно от това се нуждаехме повече от всичко в една вселена, която със сигурност нехаеше за нас.

Бяхме се „обвързали“. При това още преди да бъдем подтикнати от биологичните промени, извършени от колониалните учени. Колкото по-близо бяхме до крайната цел на полета, толкова по-силно усещах, че ще ми липсват.

 

 

— В тази зала в момента има хиляда двайсет и двама новобранци — обърна се към нас подполковник Хиги. — Само след две години четиристотин от вас ще бъдат убити.

Хиги отново се бе изправил на подиума. Този път фонът зад него бе различен: виждаше се Бета Пиксис III, която наподобяваше гигантско мраморно кълбо, прорязано от сини, бели, зелени и кафеникави жилки. Всички обаче бяхме втренчили погледи в подполковник Хиги, встъпителните му думи бяха приковали вниманието ни. Подвиг, достоен за уважение, като се имаше предвид, че беше шест сутринта корабно време и повечето от нас почти не бяха подгъвали крак през изминалата нощ.

— На третата година — продължи той — ще умрат още сто от вас. И нови сто и петдесет през четвъртата и петата. След десет години — о, да, новобранци, вие най-вероятно ще служите пълен десетгодишен период — седемстотин и петдесет от вас ще загинат при изпълнение на войнския си дълг. Това са три четвърти от наличния състав. Такава е суровата статистика за оцеляване — не само за последните десет или двайсет години, но за всичките двеста години, откакто съществуват Колониалните отбранителни сили.

В залата цареше мъртвешка тишина.

— Зная какво си мислите сега, защото и аз си мислех същото, когато бях на ваше място — продължи подполковник Хиги. — Казвате си — какво търся тук, за Бога? Та този тип ми казва, че след десет години ще съм мъртъв! Спомнете си обаче, че ако бяхте останали на Земята, ви очакваше същата участ, при това, най-вероятно, много по-скоро. Така е, вие може да умрете, докато сте на служба в Колониалните сили. Вие най-вероятно ще умрете, докато сте на служба в Колониалните сили! Но смъртта ви няма да е безполезна. Ще загинете, за да може човечеството да съществува сред звездите! — Изображението на екрана зад Хиги се смени — сега там се виждаше звездно небе. — Нека ви обясня в какво положение се намираме — рече той и зад гърба му няколко десетки звезди засияха в яркозелена светлина. — Това са колонизираните от човечеството системи — нашето малко предмостие във вселената. А тези са, за които ни е известно, че са обитавани от чуждоземни раси с достатъчно развити технологии, за да могат да ни съперничат. — Този път блеснаха няколкостотин червени светлинки. Земните светове бяха напълно обкръжени. Из залата се разнесоха възклицания.

— Човечеството е изправено пред два проблема — заговори отново подполковник Хиги. — Първият е, че е в постоянна надпревара с други раси за колонизиране на свободните светове. Колонизацията е ключът към нашето оцеляване. Така стоят нещата. Трябва да продължим да се разширяваме или да се откажем и да отпаднем от състезанието. Конкуренцията е жестока. Човечеството има много малко съюзници сред останалите раси. Всъщност малко са и онези, които се съюзяват с други, и ситуацията е такава още преди ние да излезем на галактическата сцена. Каквито и надежди да храните в дипломацията, реалността е такава: ние се намираме в състояние на ожесточено съперничество. Не можем да преустановим разширяването си и да се надяваме да бъде постигнато мирно решение, при което всички раси да продължат колонизирането на свободните светове.

Това би означавало да обречем човечеството. Ето защо се налага да воюваме… Вторият проблем е, че когато открием подходяща за колонизация планета, тя обикновено е заселена от разумна форма на живот. Когато е възможно, се опитваме да живеем в мир с местното население и да постигнем хармония. За съжаление, в повечето случаи не сме добре дошли. Жалко е, когато това се случва, но нуждите на човечеството стоят над всичко останало. И тогава Колониалните отбранителни сили се превръщат в нашественици.

На екрана зад него отново се появи Бета Пиксис III.

— В една идеална вселена ние не бихме имали нужда от Колониалните отбранителни сили — продължи Хиги. — Но вселената не е идеална. Ето защо Колониалните сили имат три задължения. Първото е да защитават съществуващите човешки колонии от нападение или нашествие. Второто — да откриват нови, планети, подходящи за колонизиране, и да ги удържат срещу опити на чужди раси да сложат ръка върху тях. И третото е да подготвят планетите с местно население за човешко колонизиране. Като войници на Колониалните отбранителни сили, от вас се очаква да изпълнявате и трите задължения. Службата ви няма да е лесна, нито проста или чиста, в много различни отношения. Изисква го оцеляването на човечеството — ще го изискваме и ние от вас. Това е работа, която трябва да се свърши. Както вече казах, три четвърти от вас ще загинат през следващите десет години. Въпреки подобрените бойни тела, оръжията и техниката, това е неизбежно. Но вие ще оставите след себе си една вселена, в която децата на човечеството ще могат да растат и да се развиват. Висока цена, която обаче заслужава да бъде заплатена. Сред вас има такива, които вероятно се питат какво ще получат за себе си от тази служба. Това, което ще получите, когато изтече отреденият ви срок, е един съвсем нов живот. Ще можете да колонизирате, да започнете отначало, на друг свят. Колониалните отбранителни сили ще ви осигурят всичко необходимо. Не можем да ви обещаем успех в този нов живот — това зависи от вас. Но ще разполагате с прекрасен старт и ще бъдете заобиколени от уважението и благодарността на другите колонисти, заради службата, която сте изпълнявали. При желание бихте могли да постъпите отново на служба. Ще бъдете изненадани колко много го правят.

Бета Пиксис III трепна и изчезна и остави подполковника във фокуса на вниманието ни.

— Надявам се, че сте се вслушали в съвета ми и сте се позабавлявали през тази седмица. Идва време да започне истинската работа. След един час ще бъдете транспортирани до новото си назначение, където ще бъде проведено вашето обучение. На планетата има няколко учебни центъра — всеки от вас ще узнае къде е разпределен чрез своя МозКом. Сега можете да се върнете по каютите си и да си опаковате личните вещи. Не се грижете за облекло, ще получите такова в базите. Вашите МозКом ще ви информират за сборните пунктове. Желая ви успех, новобранци. Бог да ви пази и дано служите на човечеството доблестно и с гордост. — Подполковник Хиги вдигна ръка и отдаде чест. Не знаех какво да направя. Никой от нас не знаеше. — Получихте заповедите си — приключи той. — Свободни сте.

 

 

Седмината се бяхме събрали около местата, на които седяхме допреди малко.

— Май не ни остава много време да си вземем довиждане — каза Джеси.

— Проверете си компютрите — предложи Хари.

— Може би някои от нас ще са в едни и същи бази.

Проверихме. Хари и Сюзан щяха да са в база Алфа, Джеси в Бета. Маги и Томи в Гама, аз и Алън в Делта.

— Разделят Дъртите пръдльовци — оплака се Томас.

— Не се разревавай — сряза го Сюзан. — Знаеше, че ще стане.

— Ще рева, колкото си искам — тросна се Томас. — Никого другиго не познавам. Ще ми липсваш дори ти, стара чанто.

— Забравяме нещо — рече Хари. — Може да не сме заедно, но нищо не пречи да поддържаме връзка. Имаме МозКоми. Достатъчно е да създадем пощенски кутии един за друг. Клубът на Дъртите пръдльовци.

— Възможно е тук — рече Джеси. — Не зная дали ще се получи, когато сме на активна служба. Какво ще стане, когато бъдем запокитени в различни краища на галактиката?

— Корабите непрестанно поддържат връзка помежду си чрез Феникс — намеси се Алън. — Всеки кораб разполага с мигносонди, които летят до Феникс, за да приемат заповеди и да предадат доклад за местонахождението на кораба. Те разнасят и поща. Няма да става на секундата, но пак ще можем да се свързваме.

— Като да пращаш писма в бутилка — каза Маги.

— Само дето ще ги разхвърляме из вселената.

— Ами да го направим — ухили се Хари. — Ще сме си нашето малко сплотено семейство. Нека се търсим непрестанно, каквото и да става.

— Ето, че и ти ще се разцивриш — подхвърли Сюзан.

— Сюзан, зная поне, че ти няма да ми липсваш — отвърна Хари. — Защото ще си с мен. Говоря за останалите.

— Да сключим договор тогава — предложих. — Да си останем Дъртите пръдльовци, каквото и да ни се случи. И нека вселената му мисли. — Протегнах ръка. Един по един останалите последваха примера ми и поставиха своите върху моята.

— Божичко — оплака се Сюзан. — Ето, че сега аз ще се разцивря. — И постави дланта си най-отгоре.

— Ще ти мине — обеща й Алън. Сюзан го плесна лекичко по ръката.

Останахме да стоим така, докато беше възможно.