Хедър Греъм
Интриги (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Пиърс се поклони учтиво и тя направи реверанс. Пръстите й докоснаха неговите, докато двамата се движеха в кръг.

— Трябваше да откажете да танцувате с мен! — изсъска ядно тя.

Мъжът вдигна изненадано тъмните си вежди.

— И какво, ако бях отказал?

— Поне щяхме да си спестим мъчението да си правим компания!

Пиърс вдигна рамене.

— Това е само един танц, госпожице Удбайн, нищо повече.

Роуз се усмихна прелъстително.

— Позволете ми една забележка, милорд. Тъй като никога не съм се сблъсквала с толкова отвратителна личност като вас, аз намирам този танц, колкото и безобиден да е, за твърде неприятен. Разбира се, за вас няма никакво значение какво мисля, тъй като имате прекалено високо мнение за себе си. Ако обаче сте чули нещо за желанията на баща ми, не се страхувайте! Не бих се омъжила за вас, даже да бяхте последният човек в кралството, защото предпочитам независимостта. Е, сега вероятно се чувствате по-малко заплашен, милорд?

Мъжът стисна пръстите й с такава сила, че тя едва не изпищя. Дали го беше ядосала или се забавляваше от гнева й?

— Наистина ли съм бил заплашен? Нямах представа за това, госпожице Удбайн. Не мога обаче да разбера защо сте убедена, че трябва да се защитавате.

— В никакъв случай! — изсъска сърдито тя. — Исках само да ви уверя…

— Нямам нужда от вашите уверения.

Ако стисна още малко зъбите си, сигурно ще ги счупя, каза си тя.

— Не можем ли да напуснем това място, лорд Дефорт?

Пак направи грешка. Не биваше да показва неловкостта си, защото той искаше да я види как страда.

— Нима благородническата титла не означава нищо за вас?

— Нищичко — отговори предизвикателно тя и вирна брадичка. — Копнея само за деня, когато корабът ще вдигне платна към Вирджиния. Може би ние там наистина сме провинциалисти и почти диваци, както ни наричат англичаните, но хората в колониите оценяват човека според делата, сърцето и душата му, а не според някаква си титла, случайно дадена му по рождение.

Мъжът помилва нежните й пръсти.

— Така ли, госпожице? А кой е момъкът, който няма титла, но е с благородно сърце и чиста душа и върши героични дела?

Роуз го погледна объркано, после на лицето й се изписа усмивка.

— Няма друг мъж в живота ми, милорд. Може би ви се струва странно, но аз предпочитам да си остана неомъжена.

— Това състояние ще се промени, и то скоро.

— Вие нямате право да определяте живота ми.

— Аз ли? Вероятно не. Просто имам чувството, че живеете в някакъв рай за луди, където се чувствате не по-малко високопоставена от краля…

— Как смеете?

— Вие сте едно безсрамно хлапе и…

— Милорд Дефорт, не се чувствайте задължен да танцувате с безсрамно хлапе. Пуснете ме! Веднага!

— О, не! Първо ще си доставя удоволствието да ви обясня някои неща, госпожице. Този свят принадлежи на мъжете и вие сте само дребна фигурка в него. Вероятно баща ви е пропуснал да ви предупреди за това и да ви обясни, че е длъжен да ви осигури мъжка защита. Вашето имущество ще се съедини с това на мъжа ви и по този начин бъдещето ви ще бъде осигурено.

Вбесена, Роуз се опита да се освободи, но не успя.

— Не ви засяга какво прави или не прави баща ми! Защо говорите така за него? Обидил ли ви е?

— Разбира се, че не. Тъй като иска да ме спечели за свой зет, аз го ценя като умен мъж. Защото съм много богат, имам благородническа титла, освен това съм здрав и силен.

Този проклет аристократ, помисли си възмутено Роуз. Само ако можеше да му зашлеви един шамар! Въпреки това по вените й се разля странна горещина, която не се дължеше единствено на гнева. Защо докосването му и подигравателните сребърносиви очи й действаха така силно? Беше много ядосана и в същото време близостта му й беше приятна. Имаше чувството, че е изпълнена с преливаща, вибрираща жизненост. Харесваше й, че той умееше да буди борческия й дух. Сега обаче трябваше да прогони тези неканени чувства.

— Мисля, че е време да сложим край на това мъчение — настоя енергично тя.

— О, музиката е чудесна.

Значи трябваше да продължат словесната престрелка…

— Преди малко подчертахте, че съм богата, Дефорт.

— Парите са на баща ви.

— А аз съм единственото му дете и цялото богатство ще мине в мои ръце. Каква е разликата между мен и лейди Ан?

Този въпрос го учуди безкрайно.

— Лейди Ан е получила богатството си по наследство и носи отговорност само пред краля.

— А вероятно и пред вас.

— Което й доставя удоволствие.

— Хм… Значи вие искате да се доберете и до нейното богатство.

Пиърс избухна в луд смях. Може би се почувства засегнат, но успя да го скрие.

— Бедната Роуз! — Той изговори името й почти нежно. — Толкова самоуверена и своенравна. Вашето наследство ще отиде в ръцете на някой младеж. Бедничкият, още отсега го съжалявам. Може би ще се изненадате от онова, което ще ви кажа, но искам да знаете, че ще се радвам, ако нещата се развият според желанието ви.

— Нима намеквате, че би могло да се случи нещо друго?

Мъжът се поколеба и тя откри в очите му искрено съчувствие.

— Сигурен съм, че баща ви има големи планове за вас, Роуз. А Джеймисън Брайънт ще побърза да му направи изгодни предложения. Той ви е настойник и може да очаква щедро възнаграждение, ако успее да ви омъжи за аристократ. Може би в колониите нравите са други, но тук браковете обикновено се уреждат от родителите или настойниците, особено когато момичето е богато.

В очите й пареха сълзи. В думите му имаше голяма доза истина, но тя не желаеше да я чуе.

— Обикновено — да. Но за мен това не се отнася, защото трябва само да се върна във Вирджиния и да говоря с баща си. Той ме обича.

Пиърс Дефорт сведе глава.

— Желая ви много щастие.

— Съмнявам се.

Мъжът я погледна развеселено.

— По-добре е да се примирите със съдбата си. Много скоро ще ви омъжат за някой хубав младеж с титла.

— Това няма да стане! — възрази твърдо тя. — Ако някога се омъжа, то ще бъде само по любов.

Дефорт се усмихна с чувство за превъзходство.

— Прощавайте — прошепна съвсем тихо тя. — Как можах да забравя, че само мъжете и жените в зряла възраст като вас познават истинската любов…

Мъжът отново избухна в смях, този път малко пресилен, и Роуз се запита дали затова е толкова популярен в двора. Когато се смееше или усмихваше, изглеждаше замайващо красив. На лявата му буза се появяваше трапчинка, сребърни пламъци искряха в очите му, около устните му се изписваше чувствена линия.

— Толкова ли съм стар?

— Прастар.

— Значи не бихте могли да се влюбите в такъв мъж?

— Никога, милорд — потвърди небрежно тя.

— Слава Богу, че поне една стара дама отговаря на чувствата ми.

— Така е, милорд. Всеки ден трябва да благодарите на небето, че ви е изпратило такава жена.

— О, госпожице Удбайн, как може едно ангелско лице да говори с такъв остър език!

— Имам остър език, защото съм принудена да общувам с хора като вас, милорд. Откакто живея в английския кралски двор, научих много.

— Наистина ли? Е, моя малка войнствена американке, трябва да ви кажа, че понасям словесните ви атаки само заради лейди Ан, която е много загрижена за вас.

— Нима това е истина? — попита смаяно Роуз.

— Заради настойника ви — обясни с видимо отвращение Пиърс.

— Но той не може…

— Не знам какво може и какво не. Баща му беше почтен човек, но Джеймисън е с лош характер и обича високите залози на игралната маса. Вероятно не е в състояние да ви стори зло, а и не го желае. Но има големи дългове и сигурно е съблазнен от парите ви.

— Въпреки това лейди Ан не бива да се тревожи за мен. Ще се старая да стоя колкото се може по-близо до краля и скоро ще се върна във Вирджиния.

— Това е най-правилното. Чарлз се чувства задължен към баща ви и е решил да бди над вас. Трябва обаче да запомните едно, Роуз: той е кралят и носи отговорност за много хора, не само за вас и Джеймисън. Ако реши да ви омъжи, трябва да се примирите. Той има право да заповядва.

— Няма да се омъжа — отговори твърдо тя.

— Значи сте решена да докарате до отчаяние английските благородници и да наложите волята си, както сте свикнали от години. Мисля, че много скоро ще ви дадат добър урок. Изпитвам интерес към вас и ще следя какво ви е приготвила съдбата.

— Ще се върна във Вирджиния! — изсъска тя. — Скоро няма да ме има и ще ме забравите. Не искам хора като вас да ме съжаляват.

— Хора като мен? И какъв съм аз във вашите очи?

— Вече ви казах! Вие сте едно магаре!

Музиката замлъкна, но Пиърс не я пускаше.

— Радвайте се, че не съм ваш настойник, скъпа! — прошепна в ухото й той. — Защото щях да се изкуша да орежа бодлите ви, да измия със сапун детската ви устичка или да ви напляскам, както заслужавате.

Тя се опита да се освободи, но ръцете му бяха от желязо.

— Слава Богу, че не сте ми настойник! — изфуча разярено тя. — За мен вие сте нищо! А сега ме пуснете!

Пиърс нямаше намерение да изпълни заповедта й. Той беше лорд Дефорт, а тя само една дребна буржоазка, трън в окото му. Тя нямаше право да му заповядва. Другите двойки ги наблюдаваха и започнаха да си шепнат многозначително, докато се разхождаха наоколо и чакаха музиката отново да започне.

— Няма ли най-после да ме пуснете! — извика с нарастваща паника Роуз. Без да съзнава какво прави, тя вдигна краче и го изрита по пищяла. Ала това се оказа грешка, защото той я привлече по-близо до себе си.

— Слушайте, госпожице Удбайн! — процеди през здраво стиснати зъби той. Пръстите й докоснаха гърдите му и тя усети лудото биене на сърцето му. Топлият му дъх милваше лицето й.

Тялото й се разтърси от силна, непозната досега тръпка.

— Моля! — прошепна с чужд глас тя.

Мъжът я пусна така внезапно, че тя се олюля. Може би и той беше усетил пламъка, който се разгоря помежду им — като предупреждение за огъня, който щеше да бъде твърде силен и болезнен.

— Върнете се в къщи, госпожице Удбайн! Колкото се може по-бързо!

— Това и ще направя, лорд Дефорт. Но аз съм тази, която поставя условията.

Мъжът махна сърдито с ръка.

— Непобедимата Роуз, която взема съдбата си в свои ръце! Няма да успеете, предричам ви го.

— Но не се съмнявате, че сте господар на съдбата си, нали?

— Аз наистина съм господар на съдбата си — отговори убедено той. — Отдавна съм пълнолетен и заемам в кралството важно място, което съм спечелил доста трудно. А вие сте съвсем млада, имате баща и не познавате живота. Затова бъдете предпазлива.

— Аз съм сигурна, че ще определям сама съдбата си — отговори упорито тя. Изведнъж в гърдите й се надигна безименен страх. Обзе я лошо предчувствие, което очевидно се предаде и на него.

— Трябва да напуснете Англия. Вие сте в опасност. — В гласа му нямаше ирония, а сериозна загриженост.

— Това няма нищо общо с вас, лорд Дефорт.

Мъжът я погледна объркано, после стисна ръката й.

— Велики Боже, дано имате право! — прошепна дрезгаво той.

Роуз стисна здраво зъби, за да не се поддаде на властното му мъжко въздействие. След секунди зад гърба й прозвуча подигравателен глас, който я стресна до смърт:

— Бихте ли пуснали момичето, Дефорт? То е под моята опека!

Пиърс се подчини веднага, отстъпи назад и се поклони учтиво.

— Прав сте, Брайънт. Бъдете внимателен с нея! По всичко личи, младата дама си е завоювала място в сърцето на краля. Ние с лейди Ан също ще я държим под око. Госпожице Удбайн, желая ви приятна вечер!

Той се отдалечи е гордо изправен гръб, проследен от много любопитни погледи.

Роуз също го изпрати с поглед, докато Джеймисън я покани на танц. Вдълбочена в мислите си, тя се нагоди към ритъма на музиката и стъпките на танца. Пресметливият поглед на младежа късаше нервите й. След малко се откъсна от него и заговори с тих глас:

— Лорд Брайънт, моля да ме извините. Имам страшно главоболие. По-добре е да си легна и да се опитам да поспя. — Без да чака отговор, тя избяга от залата и прекоси дългите коридори на път към стаята си.

Мери Кейт не беше там и тя предположи, че камериерката й наблюдава танците с другите слуги. Съблече се сама и главоболието, което бе използвала като претекст, започна наистина да я мъчи.

Тя облече бързо ленената си нощница и се пъхна в леглото. Затвори очи, но не можа да заспи. Непрекъснато чуваше гласа на Пиърс Дефорт, виждаше парещия сребърен блясък в очите му. Мислеше си, че е успяла да му избяга, но той продължаваше да я преследва дори тук, в усамотението на стаята й.

Тя стисна зъби и се опита да мисли за Вирджиния, за зелените й хълмове, хладната синя вода, пясъчните брегове, неизбродните поля. Красивата къща на баща й, обляна от топлото лятно слънце, приятният бриз, който вееше откъм Джеймс Ривър… И навсякъде цветя, които ухаеха толкова замайващо… Колко пъти беше лежала в тревата и сега се намери пак там. Постепенно се унесе в сън. Изведнъж го видя. Той вървеше съвсем бавно към нея и се усмихваше подигравателно. Тя усещаше топлата трева под голия си гръб. И той беше гол. Трепереща, тя наблюдаваше силното, бронзово тяло…

Изведнъж скочи и разтърка очи.

— По дяволите! — изруга ядно тя, изплака и зарови лице във възглавниците. Какъв беше този ужасен сън? Как се появи? Нали искаше да го забрави?

Мери Кейт! Трябваше да намери Мери Кейт. Камериерката щеше да разтрие слепоочията й с ароматизирана студена вода, да прогони болката и нежеланите чувства. Роуз скочи от леглото, грабна тежкия кадифен халат, оставен на един стол, и се наметна. Отвори внимателно вратата и се огледа на всички страни. Коридорът беше пуст. Когато излезе от стаята си, тя видя, че нещо се раздвижи в близката прозоречна ниша. Вероятно любовна двойка, която се сбогуваше. Е, тя щеше просто да мине безшумно покрай тях.

От там излезе мъж и тя спря уплашено. Позна лорд Джеймисън Брайънт и към уплахата се примеси гняв. Зад него стоеше Джером, братът на лейди Ан, неразделният му приятел. Двамата я гледаха втренчено и тя отстъпи крачка назад.

— Какво правите навън в този час, Роуз? — попита Джеймисън.

— Толкова ли е късно? — отговори невинно тя, опитвайки се да запази спокойствие.

— Достатъчно късно за едно младо момиче. — Странните, почти безцветни сини очи оглеждаха безсрамно полуотворения халат и разпуснатата коса, която падаше до хълбоците. Роуз преглътна мъчително и пристегна колана си.

— Търся камериерката си.

— О, разбирам. Е, тя не е тук, а вие не бива да се разхождате сама в този късен час.

— От всеки ъгъл дебне опасност — отбеляза присмехулно Джером.

— Тогава ще се върна в стаята си — отговори спокойно тя.

Джеймисън и Джером застанаха от двете й страни и Роуз се почувства като в капан. Дали щяха да й сторят нещо? Надали. Все пак бяха в кралския дворец.

Опекунът й се намръщи още повече.

— Аз съм отговорен за вас, Роуз. Може би е по-добре да ви отведа в дома си.

— Под кралския покрив се чувствам напълно сигурна — отговори твърдо тя и направи крачка назад, но двамата мъже я последваха. Навсякъде има постове, опита се да се успокои тя. Трябва само да изкрещя. Ами ако не й дадяха възможност да извика?

— Значи главоболието не ви е приковало към леглото? — осведоми се иронично Джеймисън.

— Чувствам се малко по-добре.

— Радвам се да го чуя.

— За съжаление болките не са напълно изчезнали. Затова търся Мери Кейт. Искам да ми разтрие слепоочията.

— Най-добре е веднага да ви заведа в Хершиър Плейс. Икономката ми ще се погрижи за вас. Тя е много умела в лекуването на такива неразположения.

— Аз съм свикнала с Мери Кейт. Освен това е вече много късно, вие сам го казахте.

— Роуз! Настоявам… — Той млъкна изведнъж и погледна над рамото й. Тя отстъпи още няколко крачки назад и се блъсна в нечии твърди гърди. Изписка тихо и отскочи настрана.

Дефорт.

— По-това време не би трябвало да си уреждате срещи на четири очи с подопечната си, Джеймисън.

В сините очи на младия мъж лумна гневен огън, но той успя да се овладее.

— Тук сте напълно прав. Исках само да открия защо госпожица Роуз обикаля коридорите посред нощ.

Роуз усети върху себе си подигравателния поглед на херцога и сведе глава. Той сигурно се питаше дали не е отивала при тайния си любовник, само по нощница и халат, с разпусната коса. Тя прехапа устни и в сърцето й пламна гняв. Какво я интересуваше мнението му?

— Най-добре е да се върнете в стаята си, госпожице Удбайн — предложи Дефорт. — И да зарезите вратата си.

— Да, разбира се. — Макар че нейният живот не го засягаше, тя му беше благодарна, защото й бе помогнал да се изплъзне от Джеймисън и Джером. — Лека нощ, господа. — Тя забърза към стаята си и косата се развя зад гърба й. Отвори вратата, обърна се за миг и видя, че тримата мъже я наблюдават втренчено. Влезе бързо, затвори грижливо вратата, пусна резето и се хвърли трепереща към леглото.

 

Джеймисън Брайънт се взираше замислено в тихата нощ.

— Аз имам нужда от сестра ти, разбери. Дефорт няма нужда от нея. — Кралят вече им е дал благословията си. Трябва да действаме колкото се може по-бързо.

— Да, разбира се — отговори весело Джером. — Работата не е трудна, повярвай. Роуз Удбайн е успяла да отклони вниманието на Дефорт от сестричката ми.

— Тя е очарователна. Мисля, че е способна да омагьоса всеки мъж.

— Прав си. Работата върви добре. Дано всичко се уреди, защото имам толкова дългове, че скоро ще се озова в тъмницата на Нюгейт.

— Лейди Ан никога не би допуснала това.

— Наскоро ми заяви, че й е омръзнало да плаща дълговете ми. — Джером помълча малко, загледан в пълната луна. — Ако се омъжи за Дефорт, той ще й забрани да ми дава пари. Знам, че много иска да ме хвърли в най-мрачния затвор. Или да ме удуши със собствените си ръце.

— Няма да им позволим да се оженят.

Устните на Джером се изкривиха в доволна усмивка.

— Вече и ти проумя, че трябва да побързаме.

— Да го направим утре? — попита предпазливо Джеймисън.

— Добре, утре — съгласи се с готовност приятелят му.

Луната се скри зад черен облак.