Хедър Греъм
Интриги (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Джеймисън Брайънт се взря с празен поглед в бледия мъж, който беше негов приятел и съучастник — до този момент. Несъщата сестра на Джером лежеше мъртва на пода.

Джером беше пуснал в ход интригата, която трябваше да раздели Ан и Дефорт и да я направи съпруга на Джеймисън. Направи го, защото беше жаден за частта от наследството, която щеше да отиде в неговите ръце. Но сега…

Не можейки да повярва на очите си, Джером се взираше в окървавената руса глава на сестра си. След малко се обърна към Джеймисън, който беше коленичил до трупа.

— Майко Божия! — Очите му светеха подозрително. — Какво стана?

— Ан падна по стълбата. Повярвай ми, Джером! Никога не бих й сторил зло. Аз я обичах!

Джером изгледа изпитателно безжизненото лице на сестра си. Въпреки че беше жаден за власт и пари, той не бе помислял нито за миг да причини смъртта й. Само преди минути беше научил, че Пиърс Дефорт е на път към крайбрежието. Вероятно врагът им не знаеше в коя къща са отседнали, но скоро щеше да научи. Старият аристократ, при когото се бяха подслонили, беше добър приятел на починалия лорд Брайънт. В момента той не беше тук, а се намираше на север, близо до шотландската граница, където облекчаваше подаграта си в минералните извори. Джеймисън беше помолил стареца за съдействие, като му беше разказал, че бившият годеник на лейди Брайънт е луд от ревност и злоба и вероятно ще ги преследва.

Джером беше уверен, че къщата е достатъчно здрава, за да ги предпази от Пиърс Дефорт. Разбира се, той щеше да ги намери, но щеше да се натъкне на френските наемници, доведени тук специално за да го убият.

Джеймисън прегърна Ан, залюля я като бебе, зарови лице в косите й. Очевидно не беше на себе си.

— Не исках смъртта й. Аз я обичах. Обичах я повече от всичко…

Велики Боже, каза си Джером, той я прегръща, сякаш е жива! Да не е загубил ума си? Трябва да му попреча.

Опитвайки се да прогони страха си, той направи преценка на ситуацията, в която бяха попаднали. Разбира се, смъртта на Ан беше ужасна случайност. А може би не. Ако не беше сключила този брак, той щеше да наследи цялото й богатство. А сега половината от наследството щеше да отиде в ръцете на Джеймисън. Каква несправедливост… Той беше изцапан с кръвта й. Дали можеше да бъде обвинен в убийство? Тогава щяха да конфискуват имуществото му. Джеймисън — убиец на жена си… Вероятно престъпление от любов. От ревност. Всички знаеха за връзката й с Дефорт.

От друга страна обаче — ако се стигнеше до съдебно разследване, Джеймисън щеше да разкаже всичко за плана на Джером, за отвличането на Ан и компрометирането на Роуз Удбайн. Освен това Джером не биваше да забравя, че Пиърс Дефорт е твърдо решен да си отмъсти. По вените му пълзеше леден страх.

Все пак… решението на проблема беше пред очите му. Най-простото решение. Цялото богатство щеше да падне в неговите ръце, а и нямаше да се страхува от Дефорт, защото той щеше да се люлее на бесилката.

Джером носеше в кончова на ботуша си ловен нож, винаги наострен до блясък. Той обичаше да се движи сред престъпния свят и да общува с главорези и проститутки, а там не се ходеше без оръжие. Помисли още малко и коленичи край Джеймисън.

— Всичко ще бъде добре. Остави сестра ми на пода.

— Ами Дефорт? — промърмори като в транс лордът. — Той ще ме нареже на парчета.

— Глупости. Той изобщо няма да успее да се доближи до теб. Остави я на пода.

Джеймисън целуна отново мъртвата си жена и предпазливо я положи на мраморния под. Когато се наведе над нея, Джером се възползва от удобния случай, извади светкавично ножа от ботуша си и го заби в гърба на нещастния си приятел.

Джеймисън дори не гъкна. Само изхърка задавено и падна върху трупа на Ан. От раната плисна кръв.

— Най-после се съединихте завинаги, мили мои — прошепна задавено Джером и изтри острието на ножа си в полата на мъртвата си сестра.

После се изправи и зачака да го обземат угризения на съвестта, но тези чувства му бяха чужди. Престъплението беше съвършено. Скоро щеше да се радва на богатството си и нямаше да го дели с никого. Нямаше от кого да се страхува. Трябваше само да направи така, че Пиърс Дефорт да бъде заварен на местопрестъплението с двата трупа. Цяла Англия знаеше, че херцогът е луд от ревност и гняв и не би се спрял пред нещо, за да намери Джеймисън Брайънт.

Разбира се, констейбълът трябваше да пристигне навреме, за да го завари наведен над двата трупа и да го арестува.

Джером се огледа и смръщи чело. Как да направи сцената по-правдоподобна? А, да, момичето! Малката красавица, която вече беше използвал като марионетка в играта си… Той хвърли последен поглед към прегърнатите трупове и излезе с бързи стъпки от залата.

 

След като реши да тръгне след Пиърс, Роуз не загуби нито минута в колебания. Тъй като нямаше никакви пари, тя извади няколко скъпоценности от раклата. Облече проста памучна рокля и взе широката тъмнозелена наметка на мъжа си. Нахлупи качулката и се втурна надолу към залата, където чакаше Гарт.

— Какво е това, милейди? Къде отивате?

— Заминавам за Дувър. Пусни ме да мина, Гарт. Тръгвам след съпруга си. — Тъй като прислужникът не се помръдна от мястото си, тя продължи настойчиво: — Моля те! Искам да попреча на онези негодници да го убият. Той е бесен от гняв и това може да го отведе в Нюгейт. Или на бесилката!

— Ами ако с вас се случи нещо лошо, милейди? Той ще ме изгони на улицата. И това на моята възраст!

Решена на всичко, Роуз мина бързо покрай него и изскочи навън. Гарт погледна загрижено след нея, после извика слугинята Сали, която тъкмо отиваше в кухнята.

— Ела тук, добра жено! Назначавам те за управител на къщата. Лейди Роуз тръгна след господаря и се боя, че не ми остава нищо друго, освен да я последвам.

 

Пиърс пристигна в Дувър преди смрачаване. Пристанището беше пълно с рибари и моряци. Някои седяха на чаша грог, стари песни изпълваха въздуха с пиянски дисонанси. В тъмните улички чакаха проститутките. От многобройните кръчми долитаха смехове и крясъци.

От тъмните сенки изникваха съмнителни личности. Крадците и убийците упражняваха мръсния си занаят. Денем тук се движеха предимно честни хора, но в мрака…

Местните хора не интересуваха Пиърс. Джефри Дараунт прикриваше гърба му, собствената му сабя и пистолетът бяха на сигурно място в колана му. Двамата препускаха в галоп по мръсните улички, докато стигнаха до последната кръчма. Пиърс махна с ръка на слугата си и двамата слязоха от конете.

Голямото помещение беше задимено. Камината не теглеше добре, а татуираните моряци непрекъснато пълнеха лулите си с тютюн от Новия свят. На подиума се беше изправила пълногърда уличница с катраненочерна коса и пееше една от известните песнички за капитан Джак и „голямата му тояга“. Ейл и ром се лееха без мяра, сервирани от изтощени, изнервени келнерки, които постоянно отблъскваха жадните ръце на пияните мъже.

Пиърс влезе, следван по петите от Джефри, и веднага усети промяна в атмосферата. Пияниците ги забелязаха още с влизането и макар че носеха безлични тъмни наметки с качулки, всички разбраха, че новодошлите не са като обичайните посетители. Двамата намериха място в края на една грубо скована маса и седнаха един срещу друг.

След минута се появи келнерка с кана ейл и се усмихна подканващо.

— Добър вечер, милорди, какво ви води при нас? Не че не сте добре дошли, но хора като вас почти не ни удостояват с честта да ни посетят. — Тя се приведе към Пиърс и продължи с понижен глас: — Може би търсите по-особени жени или забавления, които не можете да си позволите с благородните дами? — Крехкото момиче с луничаво лице и дълга черна коса беше твърде дребно, за да носи тежките кани. — Каквото и да ми платите, милорди, уверявам ви, че няма да съжалявате. Няма да ви искам много, защото сте здрави и имате хубави зъби.

Пиърс извади златна монета от кесията си и я сложи на масата. Очите на момичето засвяткаха жадно.

— Каквото и да пожелаете, милорд, бъдете сигурен, че ще го имате. Ще ви докарам млади момичета или дори момчета. Каквото искате! Аз съм Моли и съм изцяло на вашите услуги.

Той я погледна строго и поклати глава.

— Трябват ми сведения. Преди известно време в този град са се преселили един богат лорд и съпругата му. Вероятно живеят усамотено, но в пристанище като вашето новините се разпространяват бързо. Освен това лордът вероятно е купувал храна и е наел персонал. В къщата им живее един приятел, който със сигурност търси забавленията, които споменахте преди малко.

Момичето гледаше алчно златната монета.

— Какво по-точно искате да знаете, милорд? Ще ви кажа всичко, което искате да чуете.

Пръстите му стиснаха китката й като в клещи.

— Искам да чуя истината! Намери ми човек, който познава лорда и жена му или им е продавал хранителни продукти. Може би някое от момичетата тук познава джентълмена, който обича да се хвали със завоеванията си.

Моли кимна с разбиране.

— Пийнете ейл, докато чакате, милорд. — Той й посочи чашата пред себе си и тя я напълни догоре. — Повярвайте ми, ще намеря хората, които търсите. За да получа тази златна монета, съм готова да изтръгна сведения дори от уличните плъхове! — Пиърс се засмя и й махна с ръка. Проследи я с поглед, докато се провираше между ревящите мъже, после се облегна на стената и отпи голяма глътка ейл. Кръчмата беше отвратителна, но бирата беше добра.

Джефри го погледна с очакване.

— Какво ще правим сега?

— Ще почакаме. — Пиърс вдигна чашата си. — Наздраве, стари приятелю.

После се огледа с безизразно лице и видя, че всички моряци го наблюдават, опитвайки се да преценят шансовете си. Дали щяха да посмеят да го нападнат, за да му отнемат парите, които носеше в кесията си? Те бяха много, но трябваше да имат предвид, че насреща им е богат, могъщ лорд, който пътува само с въоръжена охрана. А и трябваше да се опасяват от жестокото отмъщение на закона, който наказваше безмилостно убийството и ограбването на влиятелните личности. Каквито и да бяха съображенията им, те стояха на разстояние и чакаха.

След известно време един раздърпан моряк се приближи отстрани и Пиърс се обърна рязко. Сабята му се вряза в брадичката на непознатия, преди той да е успял да вдигне пистолета си.

— Пусни оръжието, момче, или ще ти докажа колко добре умея да пронизвам враговете си.

Пистолетът падна на пода. Мъжът потърка небръснатата си брада. Беше около двадесет и петгодишен, но изглеждаше двойно по-стар. Животът му очевидно не беше лесен.

— Не ми причинявайте зло, милорд — помоли жално той. Огледа се предпазливо, после се приведе и зашепна: — Може би имам интересни сведения за вас. — След това се настани без церемонии до Пиърс и започна да разказва.

 

Роуз нямаше представа какво точно трябва да предприеме, затова се зарадва, че старият Гарт бе решил да я придружи. Отначало той яздеше след нея, но тя забеляза преследвача си и го подмами в засада. Гарт вдигна предупредително единия си пръст и заяви — разбира се, с необходимия респект, — че е толкова уплашен от внезапното й появяване, та старото му сърце едва не е спряло да бие. Роуз му заповяда да се върне в къщи, но той отказа да се подчини и учтиво обясни, че всяка жена, която пътува нощем сама, е лесна плячка за долната паплач. Роуз въздъхна и се предаде, защото знаеше, че няма да съжалява за отстъпчивостта си.

Тя бе започнала да осъзнава, че е постъпила твърде необмислено, като се е втурнала сама след съпруга си. За разлика от Гарт тя не познаваше крайбрежието. Той я отведе в най-приличната гостилница, където отсядаха благородниците, преди да прекосят Ламанша. Нареди на слугите да приготвят най-добрата стая, докато господарката чака отвън. След това й поръча храна и я покани да влезе.

Роуз се отзова с готовност. Въпреки тревогата си за Пиърс тя умираше от глад. Настани се удобно пред буйния огън в камината и настоя Гарт да заеме място срещу нея, макар че той бе решил да вечеря в кухнята със слугите.

— Как мислите, къде е Пиърс? — попита напрегнато тя.

Старият слуга я погледна нерешително.

— Вероятно е някъде на пристанището, милейди. Там се навъртат съмнителни личности. Може би е решил да подкупи някои от тях, за да узнае къде са бегълците.

— Добре, тогава ще се нахраним и…

— О, не, милейди. Няма да ви дам в ръцете на онези главорези!

— Трябва да отида там, Гарт. Нали искам да намеря Пиърс.

— Той ще дойде тук по-късно, сигурен съм. Тази нощ няма да предприеме нищо. Имайте търпение, милейди.

Роуз въздъхна тежко и сведе глава. Гарт остави агнешкото бутче, което гризеше, и застана пред огъня, за да стопли ръцете си. След минута тя усети присъствие на чужд човек и забеляза на вратата странна фигура — едър мъж със сиво монашеско расо и плетен шнур на кръста. Главата му беше закрита с качулка.

Той вдигна пръст към устните си и й обърна гръб. След малко влезе гостилничарят. След като хвърли бърз поглед към стария слуга, който стоеше с гръб към него, той подаде на Роуз навит пергамент, който тя побърза да разгърне.

Аз съм приятел, който има да ви каже нещо. Трябва непременно да говоря с вас. Моля ви, ако искате да видите лейди Ан жива, имайте милост към мен! Идете в стаята си, там ще ви потърся.

Роуз скри писмото в чантичката, която висеше на колана й, и погледна към Гарт, който търкаше ръцете си. Той разтри приведения си врат и промърмори уморено:

— Вече съм много стар за такива приключения.

Роуз скочи и сложи ръка на рамото му.

— Прав сте, Гарт. Не биваше да ви уморявам толкова. Идете да си легнете. Аз ще се оттегля в стаята си и ще чакам, както ми препоръчахте.

Мъжът я погледна недоверчиво. Макар че й служеше едва отскоро, той познаваше невероятно силната й воля. Знаеше, че щом си е наумила нещо, никой не може да я отклони от намерението й.

— Най-добре е да легна пред вратата ви, милейди.

— Нима гостилничарят няма свободно легло? — попита невинно тя.

— Разбира се, че има, но аз трябва да ви пазя, милейди. — Решен да остане близо до нея, Гарт изпъна рамене, но Роуз му се усмихна очарователно.

— Нали казахте, че тази гостилница е почтено място? Това означава, че на вратата ми има резе. Освен това аз нося нож в джоба си и няма да се поколебая да го употребя, ако се наложи. Идете си в леглото, Гарт, не искам да спите на студения под. Сигурна съм, че нищо лошо няма да ми се случи.

Мъжът я погледна нещастно и поклати глава.

— Това не ми харесва, милейди. Ако лорд Пиърс узнае, че съм ви позволил да напуснете замъка…

— Нима можехте да ме задържите?

— Трябваше да ви затворя в кулата!

— Нямаше да успеете — отговори развеселено тя. — Затова сега е най-добре да си легнете и да се наспите хубаво. Обещавам ви да се оттегля веднага в стаята си.

— Заклевате ли се?

— Разбира се.

Когато Гарт излезе, Роуз усети угризения на съвестта. Ала след решението си да последва Пиърс тя беше убедена, че и е невъзможно да се държи разумно и да спазва правилата на приличие. Беше длъжна да тръгне по следата, която може би водеше към Ан.

След като изкачи тясната стълба, намери без усилие стаята, която й бяха отредили. Както очакваше, на вратата имаше тежко резе и тя побърза да го спусне. Леглото не изглеждаше особено удобно, но беше достатъчно за претенциите й. Дано само нямаше бълхи. Когато на вратата се почука, тя трепна уплашено.

— Кой е?

— Трябва веднага да говоря с вас, лейди Дефорт! Отворете вратата!

Роуз се огледа колебливо. Ножът беше в джоба й, но за повече сигурност отиде до камината и грабна машата.

— Кой сте вие?

— Приятел. Може би се съмнявате, но това е чистата истина. Отворете вратата, умолявам ви! Животът на лейди Ан е в опасност.

Все още изпълнена с подозрение, тя вдигна резето. След това отскочи назад и стисна машата във вдигнатите си ръце. Облеченият в сиво монах влезе с тихи стъпки и понечи да затвори вратата.

— Не! — извика сърдито Роуз.

— Е, добре. Но не викайте, когато видите лицето ми. Ако верният стар слуга на Пиърс ме види, всичко е загубено.

— Значи познавате Гарт… — започна изненадано тя, но изведнъж дъхът й секна. Мъжът свали качулката от главата си. Джером.

— Негодник! — изсъска ядно тя и размаха машата. — Как смеете да се доближавате до мен? Защо ми показвате лицето си? Защо се преструвате на загрижен за сестра си? Пиърс ще ви убие!

— Да, милейди, аз постъпих зле с вас. Омразата ви е разбираема. Моля ви само да ме изслушате!

Роуз беше готова да го удари с машата по главата, но се сдържа.

— Как ме намерихте?

— Исках да говоря с вас в замъка Дефорт, но разбрах, че Пиърс е на път към Дувър и жена му е решила да го последва. Познавам тази гостилница и бях уверен, че ще отседнете тук.

— Какво искате от мен?

Мъжът скри треперещите си ръце в джобовете и въздъхна.

— Моля ви да намерите Пиърс и да говорите с него. Той трябва да спаси сестра ми. Господи, Роуз, тогава не знаех какво върша! Джеймисън ме тормозеше ден и нощ с любовната си мъка. Той обожаваше Ан, тя му се струваше недостъпна и това събуди съчувствието ми. Разбира се, помогнах му и от егоистични подбуди — той ми предложи пари, за да я отвлечем. Сега обаче имам чувството, че съм получил целувката на Юда. Знаете ли колко ми беше зле, докато наблюдавах ужасните събития! Той е чудовище, Роуз, и се държи жестоко с Ан. Двамата непрекъснато се карат и ме е страх, че един ден ще я убие.

Машата се спусна бавно към пода. Лицето на Джером беше мъртвешки бледо, в светлосивите му очи блестяха сълзи. Коленете й омекнаха. Бедната Ан…

— Но какво мога да направя аз? — прошепна нещастно Роуз.

— Трябва да намерите Пиърс. Аз не смея да се доближа до него, защото сигурно ще ме прониже с меча си, без да ме изслуша.

— И има всички основания да го стори.

— Вие ще го намерите и ще му кажете какво сте узнали от мен.

— А после?

— Той трябва да спаси Ан от лапите на онзи звяр. Само той може да се справи с Джеймисън. Моля ви, милейди, не ми отказвайте! Аз разруших живота ви и вероятно е твърде късно, за да поправя грешката си. Само Пиърс може да освободи Ан от онзи ад. Не бива да губим време. Джеймисън може да я убие всеки момент. Тя му заяви, че сравнението между бившия й любовник и съпруга й е винаги във вреда на последния, и той беснее от ревност. Щом Пиърс я освободи, аз ще я отведа във Франция. Там имаме роднини. Можем да поискаме развод. Нали ще ми помогнете, Роуз? Ако откажете, Джеймисън ще убие сестра ми.

— А Пиърс ще свърши на бесилката, ако при опита си да спаси Ан убие Джеймисън!

— В никакъв случай. Аз ще бъда там.

— Как мога да ви имам доверие?

— А как можете хладнокръвно да рискувате живота на Ан? Трябва да ми се доверите.

Краката отказваха да я носят. Тя се олюля назад и падна на леглото. Треперещите й пръсти се впиха в дървената рамка.

— Къде е сестра ви?

— Знам къде живеят двамата. — В очите на Джером блестяха сълзи. Очевидно той имаше и някои добри страни. Поне обичаше сестра си.

Ами ако Пиърс загубеше живота си? Тя нямаше да го понесе.

— Опишете ми местоположението на къщата.

Джером се усмихна облекчено, коленичи пред нея и целуна ръката й.

— О, благодаря ви, Роуз! Бог да ви благослови!

Тя издърпа ръката си.

— Ще говоря с мъжа си, но само заради Ан. Вие не заслужавате прошка.

Мъжът сведе глава с добре изиграно примирение и тя не видя подигравателното му хилене.

 

 

Пиърс седеше в задимената таверна и слушаше внимателно мъжа, който беше донесъл исканите сведения.

— Една уличница ми разказа за някакъв джентълмен, който преди няколко дни заплатил услугите й с необичайна щедрост. Цяла вечер се хвалил и обяснявал, че най-после го е споходил късметът. Тя го поканила да прекара нощта при нея, но той й казал, че го чакат в една от господарските къщи на края на града. Собственикът й отсъствал и приятелите му живеели там. Лорд с младата си съпруга.

— Каква е тази къща? — попита с привидна незаинтересованост Пиърс.

— Не знам точно как се казва, но сигурно е съвсем наблизо.

Макар че мъжът продължи да говори, Пиърс не чу нищо повече. Погледът му бе привлечен от един новодошъл с широка наметка и дълбоко нахлупена качулка.

Неговата наметка. Никога нямаше да сбърка това зелено.

— Какво става, за Бога? — прошепна невярващо той и изведнъж разбра. Роуз го беше последвала. Надигна се стремително, но бързо се отпусна обратно на пейката.

До този момент съмнителните гости на кръчмата не му бяха създавали грижи. Но ако някой от тези грозни типове зърнеше жена му… Велики Боже, защо това лудо момиче беше тръгнало след него? Той се обърна към Джефри, който още не беше забелязал опасността.

— Дай една златна монета на момчето. Мисля, че намерих още един подходящ човек.

Той стана бързо и заобиколи голямата маса.

Роуз, увита цялата в грамадната наметка, стоеше близо до вратата и зяпаше смаяно певицата, която беше подхванала нова песен за известни части от мъжкото тяло. Когато Пиърс сложи ръка на кръста й, тя отвори уста да изпищи, но той пошепна в ухото й:

— Тихо! Да не искаш да се вдигне врява? Трябва ли да заколя половин дузина мъже, за да опазя честта ти?

— Трябва да говоря с теб — отговори бързо тя и се обърна, за да посрещне гнева му.

Пиърс я погледна и установи, че качулката не скрива достатъчно добре красивото й лице. Ако събудеше интереса на гостите, битката беше неизбежна.

— Не тук, милейди.

— Става въпрос за Ан.

— Първо трябва да те отведа оттук.

Един пиян моряк се блъсна в Роуз и качулката падна от главата й. Косата се разпиля по гърба й в целия си огнен разкош и всички присъстващи видяха безупречното, алабастрово бяло лице.

— Това да не е някоя от новите уличници? — попита дрезгав мъжки глас.

— По дяволите! — изруга Пиърс и светкавично я бутна зад гърба си. — Джефри! — Приятелят му вече беше скочил и тичаше към него. За да предупреди мъжете, които бяха наставали и пристъпваха заплашително към него, Пиърс извади дългия си меч.

— Триста дяволи! — изрева един от пияниците. — Това момиче струва цяло състояние!

Мъжът, застанал до него, оголи изпочупените си зъби, втурна се напред и размаха камата си. Очите му святкаха убийствено. Пиърс нямаше друг изход, освен да го прониже с меча си. Другите мъже отстъпиха назад, а от гърлото на Роуз се изтръгна задавен стон. Пада й се, каза си ядно той. Защо трябваше да дойде тук и да предизвика тази касапница?

— Пуснете ни да минем! — заповяда твърдо той. — Иначе подът ще се покрие с мъртъвци!

— Той не може да се справи сам с толкова много хора! — изхъхри дрезгаво един сивокос моряк. — Нападнете го, момчета! Да го довършим!

За щастие между гостите на кръчмата имаше и разумни хора. Двама-трима извадиха ножовете си, но Пиърс и Джефри се справиха с тях без усилие. Заградили от двете страни Роуз, те напредваха бавно към вратата.

С ъгъла на окото си Пиърс забеляза мъжа, който се готвеше да го нападне отстрани, но преди да е успял да вдигне меча си, Роуз грабна най-близкия стол и го стовари върху главата на натрапника.

Жена ми в никакъв случай не е крехко и нежно цвете, каза си развеселено той. Красива е като роза, но притежава и острите й бодли.

В тила му повя свеж въздух. Бяха стигнали до изхода. Той избута Роуз и Джефри навън, после бързо затвори вратата. Вдигна жена си на гърба на Беоулф, метна се зад нея и пришпори верния си жребец. Конят знаеше какво се иска от него и препусна в бърз галоп по пустите градски улици. Джефри го следваше по петите.

В една тиха уличка, далече от кръчмата и много по-близо до почтената гостилница, в която беше отседнала Роуз, Пиърс спря коня си. Скочи от седлото, свали жена си на земята и я разтърси с все сила.

— Защо дойде тук, по дяволите?

— Трябваше да те намеря! — прошепна нещастно тя.

— Искаш да ме спреш, нали? Няма да успееш. За малко не те изнасилиха!

Макар че лицето й побледня като платно, тя вирна упорито изящната си брадичка.

— Не съм дошла да те разубеждавам, а за да ти кажа къде е Ан. Трябва да я спасиш от лапите на Джеймисън, колкото се може по-бързо.

Пиърс я погледна слисано.

— Наистина ли знаеш къде е Ан?

— Джером дойде при мен в гостилницата. Каза ми, че съжалява дълбоко за онова, което ми е сторил и че се бои за живота на Ан. Каза ми още, че тя е сравнявала Джеймисън с теб, и то в негова вреда. Той е полудял от ревност и може да я убие.

— Господи! — прошепна задавено Пиърс.

— Трябва да бъдеш много внимателен! — В очите й блестяха сълзи.

— Къде е тя?

— В Хънтингтън Манър.

— Познавам този дом. Веднъж кралят намери убежище там. Ще те прибера на сигурно място и ще отида да взема Ан.

— Имам стая в гостилницата. Гарт е с мен.

Пиърс се усмихна облекчено. Можеше да разчита на верния си слуга.

— Да вървим. — Той я вдигна отново на седлото, качи се зад нея и конят потегли към гостилницата. Джефри застана на пост при конете, докато господарят му отведе жена си в стаята й.

Макар че бързаше, Пиърс я прегърна устремно и когато погледна дълбоко в смарагдовозелените й очи, потъна отново в магията й. Не, това не беше магия. Той я обичаше. През онази нощ тя бе загубила невинността си заради него, но и беше взела сърцето му. Той беше неин пленник — завинаги. Образът й щеше да го придружава постоянно, каквото и да правеше.

— Трябва да вървя — промълви тихо той.

Тя кимна и отговори на нежната му целувка.

— Върни се при мен, Пиърс, моля те!