Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bride of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 86 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Интриги

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Пиърс научи скоро името на капитана. Родриго Суарес де ла Луз. Преди години един английски пират нападнал кораба, на който се намирал бащата на капитана.

Синът не го видял никога вече и сега си отмъщаваше, като кръстосваше пред английските брегове, залавяше богати англичани и ги принуждаваше да работят като роби на кораба му.

За прикритие, той играеше ролята на честен търговец. Търговията му процъфтяваше. Той пренасяше платове и метални изделия от най-добрите европейски занаятчии в Новия свят и носеше от колониите екзотични плодове, ориз, тютюн и памук. Когато срещаше по пътя си чужди кораби, особено английски, той ги заплашваше с оръдията си, завладяваше ги, обираше плячката и ги изгаряше. От пътниците и екипажа изискваше голям откуп — ако изобщо се съгласяваше да ги остави живи.

Пиърс не виждаше почти нищо от живота на борда, защото го държаха под палубата, в задушна малка каюта. Ала когато испанците подпалваха пленените кораби, затворникът усещаше горещината и мириса на дима. Чуваше дори писъците на умиращите, но не можеше да стори нищо, освен да се хвърля като бесен срещу вратата, залостена отвън.

В тази адска дупка бяха затворени трима души. Родриго беше заловил Джей Канби, когато корабът му потънал край Бермудските острови. Другите двама, Шон Дрейк и Джошуа Таунсенд, бяха откупени от похитителите им в едно английско пристанище. Джей, възрастен мъж с обрулено от вятъра лице, понасяше тежката си съдба със стоическо спокойствие. Шон и Джошуа, и двамата силни, здрави момци, бяха отишли на пристанището с намерението да се наемат на някой кораб и сега понасяха трудно факта, че неблагоприятните обстоятелства ги бяха направили затворници на един испанец.

Омразата, която Шон изпитваше към Родриго, граничеше с мания. Пиърс, който отдавна знаеше, че капитанът изпитва дяволско удоволствие да бичува пленниците си, усещаше дълбоко отвращение. Когато не работеха по вдигането на котвата и обслужването на платната, тримата бяха оковани във вериги. Живееха от коричките хляб, които им хвърляше готвачът. За да удовлетворяват естествените си потребности, имаха на разположение една воняща кофа, която изпразваха само когато можеха да излязат на палубата.

Тежката работа на борда укрепи мускулите на Пиърс, а все по-силната дружба с другарите по страдание му помогна да не загуби разума си.

Само един от пазачите им показваше човешкото си лице — Мануел Васкес, помощник-готвачът. Той беше истинският спасител на Пиърс, защото през онези ужасни първи седмици на борда го миеше и хранеше и успя да го излекува от треската. Сега момъкът правеше всичко възможно затворниците да имат достатъчно хляб, по възможност чист от мухъл, дори веднъж помоли капитана да им позволи да изхвърлят кофата в морето всеки ден. Обясни му, че иначе корабът ще завони и екипажът може да бъде нападнат от лоша болест.

Въпреки кръвожадността си, Родриго беше фанатик на темата чистота. Обръщаше голямо внимание на външния си вид и държеше палубата да бъде абсолютно чиста. Мануел се възползва от това качество, за да спаси живота на пленниците, поне засега. Колко странно… Допреди месец Пиърс беше убеден, че ще умре с меч в ръка. А сега беше затворен в тази тясна каюта, пленник на един озлобен, жаден за отмъщение испанец.

През една особено гореща нощ, докато плаваха покрай бреговете на Бермудите, нещата се обърнаха. Пиърс трябваше да работи цял ден на палубата и когато го доведоха обратно в затвора им, беше напълно изтощен. Шон, Джошуа и Джей продължиха да работят. След малко се чу пронизителен вик и Пиърс разбра, че са забелязали кораб.

След минута пазачите блъснаха Шон в малката каюта. Побеснял от гняв, момъкът скочи и се опита да се нахвърли върху мъчителите си.

— Корабът е английски! — извика отчаяно той. — Видях флага и фигурата на носа. — Той изохка и се отпусна на дъските. — Велики Боже! Прочетох дори името му. „Принцесата на Есекс“! Идва от Лондон.

Пиърс усети как всички нерви по тялото му се опънаха.

— Този кораб е мой — заяви кратко той. През дългите нощи пленниците бяха научили всичко един за друг и знаеха, че спътникът им е лорд, бил е търсен от закона и в родината го смятат за мъртъв. Пиърс беше премълчал само женитбата си с Роуз и предателството й.

Шон го погледна изненадано.

— Наистина ли е твой?

— Да. Познавам добре капитана и екипажа — отговори Пиърс и удари с юмрук по стената. — Тези кръвопийци ще ги изколят до един.

— Как да го предотвратим? — попита тревожно Шон.

Може би ще успеем, но рискът е голям, каза си Пиърс. Видя как приятелят му се ухили в полумрака и прошепна:

— Могат да ни убият!

— А нима сегашният ни живот струва нещо?

Пиърс не се колебаеше да погледне смъртта в очите, но не искаше да рискува живота на приятелите си.

— Скоро ще доведат Джей и Джошуа — отбеляза спокойно Шон.

— Тогава двамата с теб трябва да бъдем готови… — Пиърс се поколеба. — Убивал ли си човек?

Младият мъж поклати глава.

— Но и никога преди това не са ме отвличали, бичували и заробвали. Кажи ми какво да правя и ще го направя.

— Ще се хвърлиш колкото се може по-бързо върху пазача, който държи Джошуа. Няма да го душиш, трябва само да го стиснеш за врата, за да загуби съзнание. Ще го удариш с веригата и ще я стегнеш около шията му, за да не може да извика. През това време аз ще се погрижа за пазача на Джей.

— Какво ще правим с веригите?

— Един як меч ще ни отърве от тях. Вярвай ми, аз няма да те изоставя — обеща твърдо Пиърс и изпрати безмълвна молитва към небето. Дано успееше да сдържи думата си.

Тази нощ небесният отец беше на негова страна — или държеше да помогне на нещастниците, които се намираха на борда на „Принцесата на Есекс“ и не подозираха каква опасност ги заплашва.

Първото оръдие изгърмя в мига, когато вратата на каютата се отвори. Корабът се разтърси и Пиърс едва успя да запази равновесие. Пръв влезе Джей, следван по петите от Джошуа. Пазачите държаха веригите им. Пиърс напрегна всичките си мускули и се хвърли светкавично напред. Съзнаваше колко много зависи от това изненадващо нападение и знаеше, че няма право да сгреши. Ръцете му стиснаха шията на мъжа, който блъскаше Джей, и испанецът направи отчаян опит да поеме въздух. Веригата се уви около врата му и викът заглъхна в гърлото му.

— Какво става тук? — попита смаяно другият пазач, но не можа да продължи. Макар че нямаше опит в ръкопашния бой, Шон го атакува бързо и успешно. Само след секунди двамата мъже лежаха в ъгъла на каютата.

— Бунт ли ще вдигаме? — попита недоверчиво Джей. — Ние сме само четирима. Как иде се справим с всички испанци на борда?

Шон се спусна към един от пазачите, грабна меча му и го подаде на Пиърс.

— Освободи ме, Дефорт, и ще ти служа, докато съм жив.

Пиърс се усмихна с разбиране и размаха меча. Добре наточеното острие разсече оковите и Шон извика ликуващо. После седна на пода, за да се освободи и от веригите, които стягаха глезените му.

— Кълна се в Бога и всички светии, и аз ще участвам! — извика въодушевено Джей. — Само бъди милостив, Дефорт, и ми позволи да удуша със собствените си ръце няколко от онези папистки свини!

Само за минута Пиърс освободи приятелите си от оковите и Джей направи същото за него, като обясни, че умее да борави отлично с хладно оръжие.

Пиърс се смяташе за смел мъж, но въпреки това затвори очи, когато Джей вдигна меча. Въздъхна облекчено, когато железата паднаха на пода, и коленичи пред испанците, за да вземе оръжията им. Запази за себе си сабята и един пистолет, подаде на Джей остър нож, Шон взе втория пистолет, а Джошуа грабна кривия ятаган на другия пазач. Тримата погледнаха с очакване водача си. Той трябваше да им заповяда какво да правят сега.

— Докато стрелят с оръдията, ще ги водим тук един по един и ще ги затваряме — обясни той. — Още по-добре ще бъде, ако „Принцесата на Есекс“ отговори на огъня. Капитанът й Хъдсън Бейкър е опитен моряк и умее да се бие.

— Само още нещо, Дефорт — отвърна замислено Шон. — В Англия те смятат за мъртъв. Не се знае как ще реагират хората от екипажа, като те видят, нищо, че корабът е твой. Някой може да се погрижи да те прати завинаги в отвъдното.

Пиърс кимна с глава.

— Аз познавам капитаните си, но не и екипажа. Ако имаме късмет, само капитан Бейкър ще узнае кой съм. Той знае, че трябва да пазя самоличността си в тайна, и няма да ме издаде. Първо обаче трябва да се справим с испанците. Ако преживеем нощта, ще мислим за утрешния ден.

— Някой идва! — извика предупредително Джей. По стълбата изтрополяха забързани стъпки.

— Ортега! — извика някой.

Пиърс махна с ръка на другарите си и излезе в тъмния коридор.

Морякът, който беше дошъл да търси Ортега, не очакваше, че пленниците са се освободили. Пиърс го удари с дръжката на пистолета и едрият, силен мъж рухна на пода.

Без да се бави, Пиърс го завлече в каютата и махна на Шон да го следва. Двамата се промъкнаха безшумно към стълбата. Нощта настъпваше бързо и черните сенки по палубата им осигуряваха прикритие. Мъжете тичаха един през друг по дебелите греди, за да подготвят нов залп с всички оръдия, насочени към английския кораб.

Всичко мина учудващо добре. Пиърс хвърли през борда един нищо неподозиращ моряк, Шон свали в безсъзнание другаря му и още двама пленници бяха свалени в трюма. При второто нападение на палубата излязоха Джей и Джошуа. Четиримата мъже напредваха бавно, но сигурно. Скоро осмина испанци бяха в морето, а още десет бяха затворени в трюма.

Битката с „Принцесата на Есекс“ се ожесточаваше. Англичаните отговаряха на огъня и гюллетата им падаха в опасна близост до испанския кораб. Родриго тичаше като бесен по палубата, размахваше меча си и проклинаше некадърността на хората си. Шон тъкмо беше излязъл зад един топчия, когато капитанът се обърна случайно, видя пленника и застина насред движението си. Очите му блеснаха от гняв.

— Майко Божия! Ти, безсрамно куче! Ей сега ще умреш, още преди следващия залп!

Пиърс забеляза опасността навреме и се хвърли между двамата.

— Бийте се с мен, Родриго! Мъж срещу мъж! Нима ще се биете с момче, което може да ви бъде син?

Капитанът вдигна вежди.

— Нямам скрупули по отношение на това момче. Той е англичанин, нали? Но с удоволствие ще изляза срещу вас, защото много искам да ви убия със собствената си ръка. На ваше разположение съм, англичанино!

Пиърс, облечен само с риза и панталон, пристъпваше предпазливо по грубите греди на палубата с босите си крака и чакаше първото нападение. То дойде бързо, устремно и силно и това не беше учудващо. Пиърс парира удара също така сръчно, макар че отдавна не се беше упражнявал. Сега беше неговият ред. Той атакува агресивно, изтласка Родриго към капитанската каюта и едва не го прониза. Ала испанецът не се боеше от смъртта и се отбраняваше ожесточено.

Пиърс скочи на стълбите, които водеха към руля, следван по петите от противника си, заобиколи голямата мачта и разряза платната. Ударите на капитана бяха насочени предимно към краката му и острието всеки път минаваше на косъм от тялото му.

Макар че напрягаше всичките си сили, Пиърс не изпускаше от поглед срещата на двата кораба. Англичаните бяха съвсем близо. Испанците закрещяха ликуващо и почнаха да мятат абордажни куки към „Принцесата на Есекс“, но действията им бяха мудни и несръчни. Очевидно чакаха заповедите на капитана, който беше зает с личната си битка.

— Напред! — изкрещя дрезгаво Родриго. — Завладейте най-после това английско корито!

В този момент Шон се метна на релинга и изкрещя на сънародниците си:

— Другарят ми се бие с капитана и скоро ще го надвие! Нападнете испанците, момчета, довършете тези негодници!

Родриго изрева вбесено и се нахвърли отново върху противника, забравил защитата си. Пиърс само вдигна меча си и капитанът се наниза сам на тънкото острие.

Битката не продължи дълго. Половината испанци бяха затворени в трюма, няколко намериха смъртта си на морското дъно. Останалите паднаха в ръцете на английския капитан и екипажа му.

Малко преди края на сражението Пиърс и Шон се оттеглиха в каютата на Родриго.

— Слава Богу, никой не ме видя. — Пиърс поглади замислено отдавна небръсната си брада. — Пък и какво ли можеше да види! Потърси Хъдсън Бейкър и го доведи при мен.

След минута в каютата се втурна Бейкър, нададе задавен вик и го заключи в прегръдката си.

— Гръм и мълния, милорд, а ние повярвахме, че морето ви е погълнало! Никога през живота си не съм бил толкова щастлив, повярвайте. Колко е хубаво да ви видя отново…

Пиърс го прекъсна нетърпеливо:

— Първо ми разкажете какво става в Англия, стари приятелю.

— Ох, милорд… — Бейкър отстъпи назад — дребен мъж с грижливо подрязани мустачки, дълбоки кафяви очи и ъгловата, своенравна брадичка. — Все още ви смятат за убиец. Само хората, които ви познават — а към тях принадлежи и кралят — вярват в невинността ви. Господи, Ваша светлост! Всеки разумен човек знае, че вие не сте извършили онова престъпление!

Пиърс скръсти ръце пред гърдите си.

— Конфискуваха ли имотите ми?

— Не, милорд, сега са собственост на съпругата ви лейди Роуз.

Пиърс се изсмя подигравателно.

— Значи дамата е наследила богатството и титлата ми. Често ли идва в пристанището?

Капитан Бейкър поклати глава.

— Видях я само веднъж, милорд. Най-красивата жена на света! Поговори много любезно с мен и заяви, че скоро ще поеме всичките ви дела в Англия. Каза още, че тъй като баща й е търговец, тя също разбира някои неща и особено се интересува от корабите. Първо обаче трябвало да си отиде за малко във Вирджиния. Изглеждаше толкова бледа и тъжна, милорд.

Тъжна? Пиърс не повярва на ушите си.

— Дали вече е напуснала Англия?

— Преди доста време, милорд. Доколкото знам, сега е при баща си във Вирджиния.

— Много благодаря за сведенията, капитан Бейкър.

— Какво ще правите сега, милорд?

— Първо ще ви помоля да не казвате на никого за срещата ни, стари приятелю.

Бейкър се прекръсти и сложи ръка на сърцето си.

— Кълна се в Бога, че ще мълча!

— Попитайте хората си дали имат желание да участват в едно доста рисковано предприятие. Смятам да завладея няколко кораба, разбира се, чужди, преди всичко испански. Обещайте на всеки справедлив дял от плячката и свободен живот на красивите острови, които срещаме по пътя си. Трябва ми нова идентичност и мисля, че ще я намеря.

— Рискувате главата си, милорд…

— И без това ще ме обесят, ако ме намерят, преди сам да реша да се покажа.

Бейкър кимна замислено.

— Ще се моля на Бога да ви подкрепя, милорд. Най-добрите ми хора ще застанат под знамето ви. — Той стисна ръка на господаря си и излезе от кабината.

Пиърс се огледа изпитателно. Каютата беше твърде разкошно обзаведена и не отговаряше на вкуса му, но корабът беше бърз и гъвкав, в добро състояние и отлично въоръжен. Той щеше да стане командир на завладения кораб и да го поведе по моретата. На масата беше оставена бутилка с кехлибарен карибски ром. Пиърс извади тапата и отпи голяма глътка. Усети паренето на алкохола в гърлото си и потръпна. Едва сега осъзна в пълна степен, че е жив и свободен. С помощта на тримата си другари беше успял да се справи с целия екипаж. Сега отново щеше да вземе съдбата си в свои ръце.

Имаше много работа, но няма да бърза. Не бива да действа необмислено. Трябва да преценява всяка своя стъпка.

Шон влезе забързано в каютата.

— Оцелелите испанци са се предали на капитан Бейкър. Той ще ги откара в Англия и ще ги изправи пред съда. А Мануел иска да се присъедини към нас.

— Доведи го тук.

Шон излезе и скоро се върна с Мануел. Младият момък вдигна гордо глава. В погледа му нямаше покорство.

— Вие ми дължите живота си, но сега съм ваш слуга.

— Той е испанец! — проговори предупредително Джей, който беше влязъл незабелязано.

Пиърс се взираше замислено в лицето на момъка пред себе си.

— Испанец е, да, но е готов да работи, а това е най-важното.

Джош излезе напред.

— Какво ще правим оттук нататък, Дефорт?

Пиърс скръсти ръце зад гърба си.

— Мисля да посветя известно време на пиратството. — Той се отпусна в разкошното кресло на испанския капитан и продължи: — Разбира се, ще си остана джентълмен. Ще позволявам на пленниците си да се откупят, няма да паля корабите им. Освен това ми трябва обица. Ще ми пробиеш ли ухото, Мануел?

Готвачът го погледна смаяно. Очевидно се беше усъмнил в здравия разум на новия си господар. След малко вдигна рамене.

— Да, винаги когато пожелаете.

Пиърс се ухили и се обърна към Шон.

— Черна превръзка на окото, златна обица, високи черни ботуши… Трябва ми и широкопола шапка с перо, но сигурно ще я намеря сред вещите на Родриго. Ще се превърна в образцов пират!

Шон размени кратък поглед с Джей.

— И за какво е всичко това, Дефорт? Прощавай за дързостта, но докато бяхме затворени заедно в онази дупка, ние те опознахме като честен човек и добър англичанин. Ако сега прибегнеш до тези незаконни средства, как ще докажеш невинността си?

— Трябва да спечеля време. Ще чакам и ще се упражнявам в търпение. Няма да бързам.

— И колко ще продължи това чакане? — осведоми се възбудено Джей.

— То ще свърши, когато узная, че лейди Дефорт, херцогиня Уъртингшиър, е потеглила обратно към Англия. — Пиърс помълча малко и добави решително: — Трябва да я взема със себе си, за да се върнем заедно в Англия. Там ще докажа, че съм невинен, и ще си отмъстя — или ще умра, ако късметът ме изостави. — Той посегна отново към бутилката с ром. — Пия за вас, смели и верни спътници! И за пиратския живот!

Шон взе бутилката от ръката му.

— За пиратския живот!

Бутилката мина през всички и се върна в ръцете на Пиърс.

— Пия и за теб, Роуз! — прошепна беззвучно той. Отдавна не беше пил алкохол и усещаше леко замайване. — Ще ми стоплиш ли вода да се окъпя, Мануел?

— Разбира се! — извика момъкът, зарадван, че може да бъде полезен. — Веднага отивам да приготвя ваната. Ще видите, че ще станете като нов, лорд Дефорт!

Като нов… Да, той беше свободен, здрав физически и душевно, силен като лъв. И щеше да се наслаждава на новия си живот. Трябваше му само време. Всъщност, времето беше единственото, което притежаваше в излишък.

 

— Само аз съм отговорен, никой друг! — извика сърдито Ашкрофт Удбайн, без да поглежда дъщеря си. Междувременно той беше сър Ашкрофт Удбайн, защото кралят спази обещанието си и издигна лоялния търговец в рицарско звание. Титлата не е променила баща ми, каза си с усмивка Роуз. И не му е нужна, за да управлява малкото си царство.

Ашкрофт се разхождаше напред-назад в големия салон на къщата си и се гневеше срещу нейната и своята съдба, но тя не го слушаше. Очите й не се насищаха на родната обстановка — масичките от черешово дърво, диваните и креслата със скъпоценна дамаска. Къщата на брега на Джеймс Ривър беше по-елегантно обзаведена от замъка Дефорт, където мебелите бяха стари и износени. Ашкрофт Удбайн беше купил само най-доброто, което можа да намери. За разлика от достопочтената атмосфера в херцогския палат той беше изпълнил дома си с топла жизненост.

Роуз го наблюдаваше с обич, докато той се вживяваше все повече в гнева си. Зелените му очи блестяха, двойната брадичка трепереше.

— Да, мила дъще, исках непременно да те направя херцогиня! А сега се оказва, че този мъж е бил не само един от най-високопоставените английски аристократи, но и подъл убиец!

Роуз беше повтаряла тези думи стотици пъти, но въздъхна и ги каза още веднъж.

— Той е невинен, татко, аз знам това.

Ашкрофт отиде при нея, отпусна се на коляно и улови ръцете й.

— Милото ми момиче…

Роуз се усмихна измъчено, но не можа да скрие болката си.

— Трябва да ми вярваш, татко. Пиърс е невинен. И аз ще го докажа и на теб, и на краля, и на целия свят!

— Сигурно ще намериш друг мъж, който да те обикне, мила. Трябва ти само време.

— Ти също не си намери друга жена — напомни му меко тя.

Бащата помилва ръцете й.

— Много се радвам, че се върна у дома. Най-добре ще бъде да останеш завинаги тук, детето ми. Къщата ще бъде твоя, земите и корабите също…

— Не мога да остана цял живот в Джеймстаун, татко. Детето ми ще наследи титлата и богатството на Пиърс Дефорт. Длъжна съм да му помогна да получи правото си. Искам да носи име, с което може да се гордее. Трябва да докажа невинността на мъжа си, разбери!

— Да, да, права си — промърмори Ашкрофт. — Засега обаче си при мен. Имаме време, нали?

— Много време — потвърди тихо тя.

Изведнъж очите му засияха.

— Господи, скоро ще стана дядо! Горя от нетърпение да видя внука си. Ще го науча на всичко, което знам за корабите…

— Ами ако се роди момиче, татко?

— Е, аз имам само една дъщеря и тя знае куп полезни неща, нали?

Роуз кимна усмихнато.

— А после ме изпрати в Англия.

— За да се омъжиш за аристократ! — простена нещастно той. — Вината е изцяло моя.

— Не се обвинявай. Аз… — Тя беше готова да му признае, че не е станала жена на херцога само за да задоволи честолюбието му, но не посмя. — Не можеше да предвидиш развоя на събитията.

— Все пак сега си лейди Роуз — усмихна се той и видимо се утеши.

Какво ме интересува титлата, каза си с мъка тя. Но щом баща й беше щастлив…

Беше чудесно да заживее отново с него, в любимата си стая, под грижите на Мери Кейт. Камериерката й разказа колко подло са я измамили Джером и Джеймисън.

— Удариха ме по главата и когато дойдох на себе си, бяхме в средата на Атлантика! Какви отвратителни хора!

— Джеймисън е мъртъв — обясни уморено Роуз. — И Ан също.

— Бедничката! — прошепна с мъка Мери Кейт и се прекръсти.

— И Пиърс… — допълни едва чуто младата жена.

— Милото ми момиче! — Мери Кейт я притисна утешително към пищните си гърди. — Загубихте мъжа си, но чакате дете. Трябва да мислите само за него. То ще бъде част от съпруга ви, плът от плътта му. Ще го носите на ръце и ще го обичате. Всичко ще се нареди, само почакайте!

Роуз чакаше търпеливо. Една сутрин излезе на разходка край реката, седна на брега, вгледа се в красивата местност и си спомни как беше разказала на Пиърс за кътчето земя, смятано от нея за много по-красиво от любимото му място в Англия. А после се любиха на зелената трева, под синьото небе… Джефри смути уединението им и от този момент нататък започна трагедията.

Тя се облегна на едно дърво и затвори очи. Сърцето й се свиваше от болка. Как копнееше за Пиърс, за прегръдката му, за целувките и сладката магия на сливането… Тъгата беше непоносима, но тя се принуди да диша спокойно, да преодолее страданието. Заради детето, което растеше в утробата й.

Месеците минаваха без особени събития. Дойде и утрото, когато започнаха болките. Ще мине време, обясни сериозно Мери Кейт. Първото бебе на младите майки идвало бавно. Ашкрофт извика любимия си лекар евреин, който ценеше високо религиозната толерантност на богатия търговец, макар че сега принадлежеше към англиканската църква. Името му беше Ейбрахъм Голам, а способностите му бяха неоспорими.

Когато раждането започна, Ашкрофт заяви, че ще допусне до леглото на дъщеря си само д-р Голам. Лекарят пристигна бързо и очевидно се разтревожи от състоянието на родилката. Тя изглеждаше слаба и уморена. Той познаваше мъката й, защото идваше редовно в дома на Удбайн, но не беше издал никому тревогата си.

Много скоро обаче той разбра, че под крехката външност се крие желязна вътрешна сила.

Щом започнаха болките, Роуз въздъхна облекчено. Дългото чакане свършваше. Вече нямаше да носи постоянно със себе си милото малко същество, което я уморяваше с ритането си. Скоро щеше да го вземе в прегръдката си. Ала радостта й отлетя бързо. Болките бяха повече от страшни и непрекъснато се засилваха.

— Защо бебето не излиза? — попита отчаяно тя.

Ейбрахъм се усмихна и изтри запотеното й лице.

— Не се безпокойте! — отговори окуражително той. — Засега се справяте добре. Скоро ще стане по-трудно.

— Господи! — изплака Роуз и стисна ръката на Мери Кейт, която вдигна безпомощно рамене. И тя не знаеше как се раждат деца.

Последва нов пристъп на болка. Роуз изпищя пронизително и загуби съзнание. След малко се събуди, разтърсена от новите режещи болки, и започна да ругае. Мъжете бяха отвратителни негодници! Как смееха да очакват от жените си да им раждат деца? Камериерката напразно се опитваше да й обясни, че така върви светът. Господарката й беше забравила с какво нетърпение чакаше бебето си.

Денят отмина, дойде нощта, настъпи второто утро. Роуз беше на края на силите си.

— Дойде време да напъвате, милейди — прошепна умолително Ейбрахъм. — Хайде, силно! Помогнете ми, за Бога!

— Вие трябва да ми помагате, не аз на вас! — изкрещя невъздържано Роуз.

— Точно това се опитвам да направя.

— Ако наистина искате да ми помогнете, застреляйте ме! — изплака тя и Мери Кейт се извърна, за да скрие усмивката си. — Господи, това бебе просто не иска да излезе!

— Напротив — възрази докторът. — Ей сега ще свърши.

Роуз изпищя от болка. Главичката на бебето се появи между краката й и тя повярва, че тялото й ще се разкъса.

— Още едно напъване, Роуз! — помоли меко докторът.

И тя се подчини, събра последните си сили. Най-после страшното мина.

— Какво е бебето? — попита с пресекващ глас тя.

— Момче! — отговори сияещата от радост Мери Кейт и Роуз чу силен детски плач.

Нейният син! Синът на Пиърс…

Камериерката изми бебето и го сложи в ръцете на младата майка. Възхищение изпълни сърцето й. Такова мъничко същество, толкова красиво и съвършено!

Сърцето й се напълни с любов. Тя беше родила този скъпоценен живот — едно силно момче. Малките му пръстчета стиснаха нейните, устичката му беше широко отворена, сякаш протестираше срещу несправедливостта на света, в който беше попаднал. Роуз го прегледа набързо.

— О, Мери Кейт! Всичко му е на мястото!

— Разбира се, мила моя. И е красив като картинка.

— Слава Богу! — прошепна изтощено Роуз. — Толкова съм щастлива… — Тя погледна отново бебето и очите й се напълниха със сълзи. Защо и Пиърс не беше тук, за да види наследника си? Той беше изчезнал завинаги от живота й. Сега тя носеше отговорността за сина им и щеше да пази правата му до последния си дъх.