Хедър Греъм
Интриги (6)

ПЕТА ГЛАВА

Рано сутринта Мери Кейт донесе на господарката си горещ шоколад. На таблата беше оставена покана от кралската двойка за ловния излет, който щеше да започне следобед и да продължи до следващата сутрин.

Роуз отпи голяма глътка шоколад и захвърли поканата. Камериерката веднага се наведе да я вдигне.

— Прочетохте ли какво пише кралят?

Младата жена кимна мрачно. Беше прекарала ужасна нощ и нямаше ни най-малко желание да се включи в кралската свита, сред която без съмнение щеше да бъде и Дефорт.

— Нима смятате да отхвърлите поканата? — попита невярващо Мери Кейт.

Роуз кимна решително.

— И защо, за Бога?

— Защото не искам да виждам никого.

Мери Кейт погледна господарката си със заплашително смръщено чело.

— Аха, значи отказвате да видите отново лорд Дефорт. — Тя започна да събира разхвърляните из стаята дрехи, като през цялото време клатеше многозначително глава. — Е, добре, щом му позволявате да ви вгорчава живота…

— Какво говориш?

Мери Кейт вдигна рамене.

— Сигурна съм, че ще пропуснете прекрасен лов. Кралят винаги се заобикаля с възхитителни личности и непременно ще има интересни хора. А вие се отказвате от удоволствието само защото ви е страх от Дефорт.

— Не се боя от никого! — Роуз изгледа възмутено камериерката, после избухна в смях. — Искаш да ме накараш да се отбранявам, нали? Знаеш, че ще отида, за да ти докажа, че се лъжеш! — Тя въздъхна уморено. Може би Мери Кейт имаше право.

Тя наистина не се боеше от Дефорт. Щом помислеше за него, я обземаше някаква странна треска. Всъщност, това беше съвсем естествено — тя не можеше да понася властния му характер, наглостта и отвратителните му маниери. От друга страна, снощи той бе дошъл тъкмо навреме, за да я спаси от Джеймисън и Джером.

Тя погледна отново поканата. Тъй като беше наследил от баща си любовта към изкуството и науката, Чарлз II ценеше обществото на надарените мъже и жени. Вероятно и днес щеше да язди в компанията на интересни хора, например художници или астрономи. Щяха да пренощуват в живописна нормандска гостилница, разположена сред гората.

— Ще отидете, нали? — попита тържествуващо Мери Кейт.

— Може би.

— Ще бъде много вълнуващо. Баща ви ще се гордее с вас.

— Ако реша да отида…

— Ако отклоните кралската покана, баща ви много скоро ще стъпи на английска земя и ще ви омъжи за първия стар дебелак с благородническа титла, който му попадне пред очите — предупреди я камериерката.

Роуз се засмя и поклати глава.

— Понякога ме изнервяш също като татко. Е, добре, предавам се. Само не си въобразявай, че владееш изкуството да убеждаваш. — Камериерката я издърпа от леглото и двете се прегърнаха. — О, как ми се иска да си отида в къщи! Защо позволих на татко да ме изпрати в тази ужасна страна?

— Някой ден всичко ще се обърне към добро. А сега дайте да видя… — Мери Кейт отвори гардероба. — Трябва да ви избера подходящ тоалет.

Роуз се протегна и попита небрежно:

— Няма ли да ме придружиш? Макар да е излишно, защото аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си. А след като кралицата идва с краля, нямам нужда от компаньонка.

— Разбира се, че искам да дойда! — Мери Кейт й намигна съзаклятнически. — Няма да пропусна нито миг от този интересен излет. Разбира се, ще се наложи да яздя с кралската прислуга и някои интересни неща ще ми убягнат. Любопитна съм да видя гостилницата. Но първо ще отида да кажа на всички, че ще участвате в излета. — Тя приготви бельо, костюм за езда и ботушки и се запъти към вратата. — Облечете се по-бързо, мила! Нямаме много време.

Роуз погледна намръщено към вратата, която се затвори зад камериерката й. Изведнъж усети, че по гърба й се плъзгат ледени пръсти. Какво беше това странно чувство? Тя се потърси от погнуса. Мери Кейт беше права. Днес щеше да бъде хубав ден.

Застана пред тоалетната масичка, където грижливата камериерка беше оставила кана с топла вода и сапун. Изми лицето си и се опита да се подготви за предизвикателствата, които я очакваха. Само Дефорт да се опита да я ядоса, щеше да му даде да разбере!

 

Зарадвана, че Роуз щеше да вземе участие в излета, Мери Кейт забърза по коридора. Когато чу стъпки зад гърба си, хвърли бърз поглед през рамо и видя лорд Джеймисън Брайънт. Мъжът я настигна и тръгна от лявата й страна, а от дясната се появи приятелят му Джером.

— Желая ви добър ден, милорди — поздрави несигурно жената. Защо се държаха така странно?

— Денят е наистина хубав, добра жено — отговори лорд Брайънт. — Да не би господарката ти да е решила да ни ощастливи с присъствието си на лова?

— Мисля, че да — отговори предпазливо Мери Кейт. Защо я гледаха така втренчено?

— Тогава вероятно и ти ще дойдеш, за да я обслужваш, нали? — попита Джером.

— Разбира се! — Какво ли бяха замислили двамата негодници? Направиха завой и се озоваха в една от многобройните прозоречни ниши.

— Но, милорди… — прошепна нервно жената, когато двамата я блъснаха в нишата. В очите й проблесна ужас.

— За съжаление не можем да ти позволим да прислужваш на господарката си тази вечер — обясни с тъжен глас Джеймисън.

— Не, наистина не можем — потвърди Джером. Мери Кейт се постара да запази самообладание.

— Трябва да ви помоля, милорди… — Двамата мъже метнаха нещо на главата й и възмутеният вик заглъхна в гърлото й.

 

Междувременно Роуз се бе облякла и тъкмо събираше нещата, които й бяха необходими за нощувката в гостилницата. По едно време се сети, че Мери Кейт се е забавила твърде много. Излезе в коридора и се огледа на всички страни, на камериерката я нямаше. Въздъхна и се върна в стаята си.

Къде ли беше изчезнала Мери Кейт? Ако не се появеше скоро, благородниците щяха да тръгнат и Роуз нямаше да може да се сбогува с нея. Е, щяха да се видят вечерта в нормандската гостилница.

След малко се почука и тя отвори вратата с очакваща усмивка. Пред нея стоеше Джеймисън с елегантен кадифен костюм и блестящо бяла копринена риза с дантелена яка.

— Поздравявам ви, скъпа братовчедке! Нали приехте поканата на краля за ловния излет?

— Да — отговори кратко Роуз.

— Тогава ще ми позволите да ви придружа. Свитата вече се събира в двора, всички са готови за тръгване. Събрахте ли багажа си? Ако позволите, слугата ми Бекман ще отнесе чантата долу.

— Още не съм съвсем готова…

— О, аз мога да чакам, Роуз.

— Всъщност смятах да остана тук, докато се върне Мери Кейт.

— В последно време непрекъснато я губите от очите си — отбеляза иронично мъжът. — Намерихте ли я снощи? Баща ви трябваше да изпрати с вас по-надеждна служителка.

Младата жена се усмихна хладно.

— Мери Кейт е най-добрата камериерка на света.

— Тогава защо не е на мястото си? Помислете си, вие сте поканена да вземете участие в кралския лов! Какво би казал баща ви, ако узнаеше, че не сте приели поканата на Негово величество само заради една небрежна слугиня?

— Надявам се, че тя няма да ме остави да чакам дълго, лорд Брайънт. Вървете без мен, а аз ще се присъединя веднага щом се върне Мери Кейт.

— Не, аз ще чакам с вас — отговори сърдито той.

Роуз се поколеба. Мери Кейт сигурно беше вече при слугите, които щяха да пътуват с господарите си. Тази вечер щеше да я види. Освен това не искаше да остава насаме с наставника си.

— Е, добре, лорд Брайънт, нека слугата ви вземе вещите ми. Прав сте, Мери Кейт сигурно е вече готова за път.

Мъжът се усмихна доволно и Роуз прехапа устни. Чувстваше се ужасно неловко. Щом научи за смъртта на стария лорд Брайънт, тя писа на баща си, че е нужно да я повери на по-сериозен настойник от младия Джеймисън. Но макар че по Атлантика се движеха много кораби, можеха да минат три месеца, докато баща й получеше писмото и отговорът му стигнеше до английския бряг. Роуз трябваше да бъде много предпазлива, да върви по своя път, но да бъде учтива с Джеймисън, за да остави впечатлението, че се вслушва в съветите му.

— Роуз? — Мъжът й предложи ръката си, слугата му вдигна от пода кожените чанти и тримата излязоха от стаята.

 

На зазоряване Бет се запъти към малката хижа, скрита дълбоко в гората. Трепереше от страх, защото помнеше още от детството си историите, които се разказваха за мадам Бони. Тя можеше да освободи жената от нежеланото дете, да събуди любовта на мъжа, да предизвика смъртта на врага. Могъща магьосница, силна като мъж. Бет й се възхищаваше и в същото време се страхуваше от нея.

От клоните на дърветата пред хижата висяха камбанки от кости и други знаци, които свидетелстваха за уменията на мадам Бони. Някои хора много искаха да я обявят за вещица и да я осъдят на смърт. Когато царуваше Джеймс I, със сигурност щяха да я обесят, защото кралят беше ожесточен враг на всички вещици.

Мадам Бони надживя и Чарлз I, и Кромуел, а толерантният Чарлз II не се занимаваше с преследване на вещици. Може би той изобщо не вярваше в магията. Бет обаче беше убедена в действието й. Тайнствените сили съществуваха и можеха да се купят с повече пари.

Тя спря пред вратата и се огледа колебливо. Веднъж вече беше идвала при мадам Бони, когато беше млада и глупава и се търкаляше с един слуга в сеното. Последствията едва не разрушиха живота й. Даде всичките си спестявания, за да получи чудодейното питие на мъдрата вещица. А сега носеше в джоба си златните монети на лорд Джеймисън и можеше да си купи с тях най-чудните неща.

Още преди да е почукала, вратата изскърца застрашително и един дълъг, костелив пръст й махна да влезе.

Младата жена пристъпи прага и се огледа страхливо. От гредите на тавана висяха дребни мъртви животни, нещо вреше в гърнето над огъня. Подът беше здраво утъпкан, капаците на прозорците бяха затворени, в полумрака се носеше миризма на мухъл. Мадам Бони носеше мръсна кафява роба, мазни сиви кичури обграждаха мършавото й лице. Очите бяха като черни пещери върху пепелявата кожа.

— Хайде, говори! — заповяда строго тя.

— Трябва ми особено биле.

— За какво?

— Да упойва и прелъстява. Нещо, което е достатъчно силно, за да замъгли духа и в същото време да разпали похотта…

— Много искаш! Опиат и афродизиак! Онова, което търсиш, е опасно. Ще посмееш ли да си играеш с живота?

Бет затаи дъх. Изведнъж помещението се смали и потъмня. Ароматът на билките, които вряха в гърнето, я задави. Тя събра цялата си смелост и извади от джоба си златните монети на Джеймисън.

Черните очи на мадам Бони засвяткаха алчно. Тя грабна една монета, захапа я и погледна изпитателно Бет.

— Дай ми питието! — прошепна умолително момичето. — Искам го силно. Трябва ми достатъчно за трима души. Ще го излея във виното им на вечеря. Искам да ги приспи, а по-късно, когато се събудят, да разпали плътските им желания и да ги заблуди, че са с човека, когото обичат.

— За това няма гаранция — отсече мадам Бони и посочи Бет с острите си, извити като на хищна птица пръсти.

— О, трябва да ми помогнеш! Господарят ми е могъщ лорд. Ако се провалиш, ще заповяда да те обесят, а ако билето помогне, ще ми даде още толкова злато за тебе!

Мадам Бони й обърна гръб, извади някакъв съд от шкафчето и изсипа щипка прах в огъня. Огънят пламна, посипаха се искри, пламъците се оцветиха в странни тонове. Бет наблюдаваше изумено разиграващата се сцена.

Трябва ми опиат, каза си мадам Бони. Това селянче има нужда от особена магия. Добре, че имам познания по алхимия. Виното ще бъде добра основа както за опиата, така и за афродизиака… Трябваше само да приготви подходящата смес от богатите си запаси. Тя се замисли, без да обръща внимание на момичето, изцяло погълнато от играта на пламъците.

Вещицата събра шишенцата и бурканчетата си, отмери по няколко капки в едно гърненце и свари безцветна напитка. Тя не бързаше, през цялото време правеше разни движения и мърмореше заклинания, за да накара момичето да повярва в силата й. Преди да й връчи съдчето, изля вътре няколко капки кръв от прилеп.

— И не забравяй какво ти казах, стара жено! — проговори предупредително Бет. — Ако питието ти не направи онова, което господарят желае, ще увиснеш на въжето. — Ала в думите й нямаше убедителност. Тя нямаше търпение да напусне това ужасяващо място.

Мадам Бони се ухили и вдигна костеливия си пръст към лицето й.

— Не ме заплашвай, момиче! Знаеш ли коя е най-лесната магия? Да повикаш смъртта! — Тя се закиска зловещо и Бет хукна да бяга.

 

Денят, в който се състоя излетът, беше един от най-красивите есенни дни, които Роуз беше виждала досега. Кралят и кралицата, които се гледаха нежно като млада влюбена двойка, водеха компанията през гората. Ловците подгониха и убиха много елени. Чарлз улучи саморъчно едно от животните с добре прицелена стрела. Роуз установи, че непогрешимият лорд Дефорт не му отстъпва по нищо.

Тя яздеше редом с италианския астроном Лионело Триолио, едър, строен и красив мъж. Тъмната коса и блестящите кафяви очи привличаха погледите на дамите. Откакто й помогна да се качи на седлото, Роуз четеше в погледа му неприкрито възхищение. Двамата продължиха пътя си заедно и тя слушаше с интерес обясненията му за движението на звездите по небето и за лунната светлина. Чуждестранният му акцент й харесваше.

Архитектът се казваше Джейсън Падрик, ученик на сър Кристофър Рен, и беше много забавен. Той имаше руса коса и дружелюбни лешникови очи, които също светеха от възхищение, докато наблюдаваше Роуз. Освен това към групата се присъедини лорд Самюъл Нюборг, млад граф от Йоркшир. Мъжете се надпреварваха да спечелят вниманието на Роуз и тя се забавляваше чудесно, макар че Джеймисън не се отделяше от нея.

Само едно разваляше приятния ден — присъствието на Дефорт. Тя усещаше пронизващия му поглед и винаги, когато вдигнеше глава, срещаше подигравателните сребърносиви очи.

По едно време той насочи коня си право към нея.

— Събрала сте цяла тълпа обожатели, госпожице Роуз. Я да видим — един граф, един архитект, един звездоброец! Тези бедни хорица лежат в краката ви като палета и се молят за няколко трошички от красивата ви ръчица.

— Бихте ли се погрижили за собствените си дела, лорд Дефорт?

— Нима ще ми забраните да изпитвам съжаление към тези нещастници, които предизвиквате така дръзко?

— Те ще го преживеят, сигурна съм.

— Може би да, а може би и не. — Той я гледаше съвсем сериозно. — Имате ли представа какво им причинявате? О, може би сте наясно със силата си и се наслаждавате на бурните чувства, които будите в сърцата на мъжете.

— Нищо подобно не правя — възпротиви се тя, едновременно ядосана и уплашена. — Просто харесвам компанията на тези джентълмени и съм на мнение, че заслужавам малко разнообразие, след като се запознах с толкова ужасни хора. Те са отзивчиви, учтиви, цивилизовани…

— Нима не разбирате, че те искат съвсем други неща, а не сериозни научни разговори? Вие ги изкушавате като една напълно узряла ябълка, Роуз. Само като погледна блясъка в очите ви…

Младата жена преглътна мъчително. Трябваше да запази самообладание. Не можеше да последва първоначалния си импулс и да заудря с юмруци по гърдите му. Тя го изгледа презрително и вдигна вежди.

— Какво толкова ви смущава в мен, лорд Дефорт? Флиртовете са нещо обичайно в кралския двор. Може би има нещо, което желаете, но се страхувате, че бих могла да го подаря великодушно на други?

— Нещо, което желая? — Мъжът се усмихна надменно. — Скъпа ми госпожице Удбайн, забравяте, че говорите с херцог Уъртингшиър. Когато искам нещо, аз просто си го вземам.

— О, забравих, че сте великият Дефорт! Само че аз съм на друго мнение. Както вече споменах, благородническите титли не ме интересуват. Властта, милорд, идва от сърцето. Когато искам нещо, аз го получавам.

— Госпожице Удбайн, вие сте възхитително същество. Едно крехко малко момиче, което мисли, че светът му принадлежи. Ако поискате да се омъжите за мен, ще го направите ли?

Сърцето й биеше болезнено. Съзнаваше, че го предизвиква, но не можа да устои на изкушението.

— Ако пожелая, ще го направя, сър. Но не се бойте! Никога в живота си не съм срещала толкова нагъл и надменен тип — със или без титла. Предпочитам да се омъжа за маймуна!

Когато жребецът му се изравни с кобилата й и ръката му падна на рамото й, тя трепна уплашено.

— Аз ли съм нагъл? — В изражението му имаше толкова настойчивост, че бузите й пламнаха. Той го усеща, каза си ужасена тя. Сигурно беше, че той усещаше странната горещина, която пламваше в тялото й при всяко негово докосване. Въздухът помежду им буквално вибрираше.

Мъжът огледа безсрамно лицето й, после сведе поглед към гърдите й.

— Престанете! — изсъска ядно тя. — Веднага ме пуснете!

— Исках само да ви препоръчам да не флиртувате толкова открито.

— Нямам нужда от съветите ви.

— Не си въобразявайте, че сте всесилна, госпожице Удбайн. Мъжете трябва само да ви погледнат, за да разберат, че в обятията ви ще намерят рая.

— За всички мъже ли важи това, милорд? — В гласа й имаше неприкрита подигравка. — И за вас ли?

Въпросът го обърка, но само за миг. На устата му се появи развеселена усмивка.

— Е, добре, Роуз. Да. Когато видя огъня в очите ви, кадифените бузи и блестящата коса, в тялото ми се появяват известни чувствени желания. Признавам го доброволно. Всеки мъж би изпитал подобни чувства. Затова ви предупреждавам да внимавате! Някой път ще отидете твърде далеч, макар че не го искате, и ще попаднете в много трудно положение.

— Как смеете! — извика сърдито тя и изблъска ръката му. — Никога няма да попадна в нежелателна ситуация, никога. Не се занимавайте с мен! По-добре се погрижете за лейди Ан. Надявам се някой изпратен от Бога ловец да ви сметне за елен и да освободи земята от вас.

— За елен? — попита подигравателно мъжът. — Скоро ще ме превърнете в цяла менажерия. Първо бях кон, после магаре, а сега станах и елен.

— В основата си вие не сте нищо повече от едно магаре, милорд Дефорт. — Тя пришпори коня си и препусна напред, последвана от веселия му смях.

По-късно кралят спря за почивка в малък селски двор и домакинята поднесе ейл. Смаяна, Роуз видя, че Пиърс Дефорт продължаваше да я наблюдава. В очите му имаше неразгадаем въпрос. След малко той се поклони, улови ръката на лейди Ан и я поведе към коня й. В гърдите на младото момиче пламна необяснима болка. Тя се метна бърза на седлото, а когато Джейсън Падрик й предложи да язди редом с нея, беше удостоен с топла, подканваща усмивка.

 

Историческата гостилница се намираше в средата на гората. По-рано била малка крепост, построена в нормандски стил и недостъпна за неприятеля. Дълги коридори водеха към гостните стаи, долният етаж беше изцяло зает от просторна зала. Ловците се разположиха край простите дървени маси, докато слугите разнасяха багажа по стаите. Дебелият гостилничар тичаше забързано насам-натам, възхитен от високопоставените гости, които трябваше да обслужи. Дъщеря му, сияеща от радост, помагаше с всички сили и сръчно разнасяше големи чинии с печени пилета, пресни картофи и зеле.

Роуз се огледа замислено. Нямаше представа с кого ще вечеря. Забелязал нерешителността й, Джеймисън отиде при нея, улови ръката й и я поведе към масата, където седяха лейди Ан и Дефорт.

Ан я посрещна със сърдечна усмивка и протестът замръзна на устните й. Тя зае място до брата на дамата и сведе глава, за да не вижда безсрамно ухиленото му лице. Тези хора умееха да й развалят апетита. Е, докато беше в кралския двор, поне нямаше да напълнее.

— Донеси вино, момиче! — извика сърдито Джеймисън. — Гърлото ми е пресъхнало. Ще позволите ли да ви налея, скъпа Роуз? Заповядайте и вие, прекрасна Ан, лорд Дефорт.

Отначало изглеждаше, че Пиърс ще откаже — просто така, защото не обичаше Джеймисън. Но Ан се опита да запази приличието, като му хвърли умиротворяващ поглед и той кимна едва забележимо.

— Е, добре, Брайънт, можеш да налееш.

Роуз прехапа устни. Лордът беше невероятно галантен с лейди Ан. Тя го погледна крадешком и неволно се запита какво ли би било, ако и с нея се отнасяше така мило.

След като напълни чашите, Джеймисън разказа, че залата съдържа най-различни старинни предмети. Посочи ги на Роуз и обясни, че и неговият дом бил построен скоро след нормандското нахлуване. Разговорът им не интересуваше Дефорт. Очевидно той понасяше компанията на Джеймисън и Джером само заради Ан. Пиеше много и разговаряше предимно с Ан, без да повишава глас.

Джером наблюдаваше внимателно сестра си, а след известно време устреми любопитен поглед към Роуз. Тя срещна погледа му и се опита да отговори на усмивката му.

Скоро им сервираха вечерята и момичето направи опит да яде. Отново нямаше апетит — може би защото беше пила твърде много вино. Тя усещаше върху себе си изпитателния поглед на Джеймисън, без да забелязва, че той пълни непрекъснато чашата й.

Кралят се изправи, държа кратка реч и посвети вечерта на жена си, която се изчерви цялата и му благодари смутено. Роуз неволно се запита дали тя знаеше за изневерите на мъжа си. Вероятно ги приемаше, без да се оплаква, за да запази позицията си. Освен това Чарлз беше изключително нежен мъж — макар че даряваше много жени с нежността си.

В помещението беше горещо и Роуз чуваше пращенето на огъня в камината с някаква нереална яснота. Колко високо се смееха и говореха гостите… На подиума излезе изпълнител на арфа, после светлините угаснаха и специално поканеният кукловод изпълни игра на сенките зад опънатото платно. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху съдържанието на пиесата, но не успя. Тази непоносима горещина… Обстановката се набиваше в съзнанието й с безмилостна натрапчивост. Дори слабата светлина пареше в очите й. Колко беше уморена! Ресниците й затрепкаха.

Какво ставаше с нея? Беше пила малко повече вино, но това не можеше да бъде причина за състоянието й. Главата й се замая. Всъщност, какво значение имаше? Чувстваше се изтощена, но в същото време невероятно лека и въздушна. Май трябваше да си легне. Сега трябваше да стане и да отиде в стаята си. Кралските слуги бяха подготвили всичко за нощувката и Мери Кейт вече я чакаше в отредената й стая. Роуз се опита да проговори, но успя едва след няколко опита.

— Бих желала да си почина. — Шепотът й дойде някъде много отдалеч и тя се обърна към Ан с молба за помощ. Ала дамата не я чуваше. И нейните очи бяха стъклени и блестяха неестествено на светлината на огъня.

— Мисля, че всички имаме нужда от сън — намеси се Дефорт. И той изглеждаше като Ан. Очите му бяха впити в лицето на Роуз. Странно, но този път в тях нямаше укор. Виното е виновно за всичко, каза си уморено тя. И той беше пил повече от обикновено и сега изпитваше същата странна безпомощност. Челото му беше смръщено. Вероятно усещаше инстинктивно някаква опасност и беше загрижен за дамите. Това беше съвсем естествено. Нали бяха в компанията на Джеймисън и Джером. Защо ли Пиърс Дефорт не ги харесваше? Роуз се опита да си спомни, но не можа. Чувстваше се някак унесена и сякаш се рееше в облаците.

— С Ан ще ви отведем в стаята ви… — започна мъжът и изведнъж млъкна, забелязал, че не може да стане.

Роуз го видя да се олюлява, но не се изненада. Главата му падна на масата. Я виж ти, великият Дефорт! Би трябвало да се наслади на тази сцена и да се позабавлява за негова сметка, но тя не беше в състояние нито да мисли, нито да чувства. Единственото, което я вълнуваше, беше странната горещина, която се разливаше по тялото й.

— Аз ще ни отведа в стаята ви — проговори мъжки глас.

Джеймисън! В главата й звънна предупредителна камбанка, но тя не й обърна внимание. Надигна се бавно, опря се на ръката му и направи няколко крачки към изхода. Мъжът до нея каза нещо, но тя не разбра нито дума.

— Не — прошепна безсилно тя.

— Всичко е наред. Ще повикам Мери Кейт — обеща с усмивка той. Слава Богу! Роуз имаше нужда от помощта на камериерката си.

Наистина ли беше пила повече от друг път? Светът се въртеше пред очите й. Някой шепнеше нещо зад гърба й и тя се обърна да види какво става.

— Бъди малко по-внимателна! Свали й ризата.

Някой издърпа долната риза през главата й и тя пропадна в гъста мъгла. Сънуваше ли? Къде беше Мери Кейт? Защо се отнасяше толкова грубо с нея?

— Мери Кейт… — Устните й напразно се опитваха да оформят името.

— Да, да. Вдигнете ръката си. Ето, така е добре.

Стана й студено и тя проплака недоволно.

— Замръзвам!

— Скоро ще се стоплите. — Чу се неясно кискане. В стаята имаше жена. Май че беше Мери Кейт, макар да изглеждаше някак странно в полумрака и движенията й бяха тромави.

Зад гърба й се чу мъжки глас:

— Сигурна ли си, че онзи е извън строя?

— Вещицата обеща, че питието е много силно и няма грешка.

— А къде е Ан?

— Скоро ще дойде и нейният ред…

В стаята се възцари тишина. Роуз имаше чувството, че е обградена от черни сенки. Тя се сви на кълбо и скоро заспа.

Сънят й беше още по-странен. Увличащ, разтърсващ, невероятен сън. Вече не мръзнеше. Усещаше до себе си нещо топло, меко. Нещо, което докосваше кожата й и излъчваше топлина. По тялото й се разливаха топли вълни.

— Любов моя…

Тя чу мъжкия шепот и отново се понесе в облаците — сребърни облаци, които се вливаха в сребърен поток. Мъжът в съня й не бързаше да се доближи. Лежеше до нея съвсем гол, по гърдите и раменете му се движеха корави, бронзови мускули. Имаше дълги, силни крака. Тя се опита да погледне в очите му, но бързо се върна отново към прекрасното тяло. И не се засрами от нахалството си, защото продължаваше да плува в сребърните облаци.

— Желая те, Господи, как те желая! Уморен съм до смърт, но те желая по-силно от всякога. Винаги ще бъде така, винаги…

Две ръце обгърнаха Роуз и я привлякоха към силните, корави гърди. Ръцете я милваха, пръстите се плъзгаха по кожата й и навсякъде, където минеха, оставяха парещи следи. Мъжки ръце по голата й кожа…

Сребърната мъгла се разсея и тя потъна в непрогледен мрак. Продължаваше да се рее в облаците, но огънят беше някъде долу на земята — безкрайно далече от нея.

Сега вече позна Дефорт — в съня си. От гърлото й се изтръгна измъчен стон. Никога досега не беше сънувала такива срамни неща, никога преди да го срещне. Той предизвикваше странни усещания в тялото й. Горещината, болката, неосъзнатото желание за близост, толкова възбуждащо и примамливо.

О, не, Господи, не! Не и с Дефорт. Той беше до нея, само той. Твърд като стомана, изгарящо горещ. Тя лежеше на гърдите му съвсем гола.

Спомни си, че и миналата нощ го беше сънувала. Защо не се опитваше да си представи някой друг? Дали сънуваше само него, защото копнееше за близостта му? Защото желаеше да лежи до него?

Не, о, не!

Да.

Ръцете му милваха тялото й с безкрайна нежност. Целувките и шепотът му дишаха огън в устните й. В тялото й лумна непознато желание, изпълни я с чист екстаз и болезнен копнеж. Тя простена и се изви като змия върху него. Пръстите му се заровиха в косата й и тя се притисна към него, за да поиска още и още.

Устата й се отвори под неговата, жадният му език разпали още по-силно пламъците на страстта. Копнежът й нарастваше с всяка секунда, слабините й пулсираха болезнено.

Устните му се плъзнаха към шията й, топли, влажни, изкусителни, вкусиха нежната кожа и продължиха пътя си към гърдите. Когато палецът му се плъзна по твърдото зърно, Роуз извика задавено. Езикът му продължи милувката и тя помисли, че умира.

— О, не… — Тя ли беше казала тези думи? Не, сигурно сънуваше. Сигурно само си въобразяваше, че тялото й е било пронизано от огнена искра, докато устата му смучеше жадно нежната й гръд. Тя се надигна насреща му и отново усети дивото желание между бедрата си.

Тъмната му коса я милваше възбуждащо, устните му вече търсеха другата гърда. Господи, това трябваше да престане! Сънят беше реалност. Тези омайващи нежности, този горещ език… Почтените жени не сънуваха такива неща! Тя се опитваше да избяга от съня си, но не успяваше. Опитваше се да разсъждава разумно, да повика на помощ ума си. Това не беше редно, просто не беше редно!

Сега ръцете му се плъзгаха по краката й, по хълбоците, следвани от огнените му устни, от упоителните целувки. Пръстите й се заровиха в косата му, после се плъзнаха към твърдите мускули на раменете. Дъхът й идваше на тласъци и тя трепереше с цялото си тяло. Езикът му намери вдлъбнатинката на пъпа, после продължи пътя си към бедрата. Господи, сега вече трябваше да се събуди…

Тя се опита да отвори очи, но ресниците й бяха като от олово. Опита се да се пребори с властния порив на страстта, но нямаше сили за борба. В този миг усети ръката му между бедрата си и прималя от интимната милувка. Устата му галеше коленете й. Езикът му се задвижи нагоре и когато намери центъра на женствеността й, Роуз впи нокти в гърба му. Невъзможно! Тази милувка превърна кръвта й в огнена лава. Никога не беше помисляла, че ще изпита такава луда страст. По тялото й се разливаше горещина, подобна на разтопен мед, непоносимо сладък. Тя се бореше с чувствата си, вдигаше хълбоците си, извиваше се като змия, но неумолимият мъжки език проникваше все по-дълбоко в най-интимната й същност. Бурята, която избухна във вътрешността й, я понесе със себе си във висините на насладата. Докато трепереше под напора на вълните, толкова плашещи и омайващи, от гърлото й се изтръгваха тихи стонове. А след това остана да лежи като замаяна, стресната и завладяна докрай от парещия блясък, който изпълни цялото й същество. После, пак се понесе в сребърната мъгла.

Изведнъж усети как някой проникна между бедрата й с могъщ тласък. Въпреки сребърния облак болката беше пронизваща. Властна целувка затвори устата й, но болката надви и тя изпищя задавено. Мъжкото тяло върху нейното беше толкова тежко, толкова страшно.

Чуждата сила проникна в утробата й като огромен горещ меч. Тя впи нокти в мускулестите рамене, заблъска коравите гърди, но всяко движение довеждаше само до по-тясно сливане. Сълзи пареха в очите й и в съня си тя вкуси солта така ясно, както и целувките на любовника си. Не, сънищата не бяха толкова болезнени, а и не можеха да предизвикат чувствения екстаз, който бе преживяла преди малко.

— Любов моя — шепнеше мъжът. — Не мърдай, любов моя… — Неговият глас. Толкова нежен. Роуз изхълца задавено. Не, нямаше как да му избяга. Досега се беше наслаждавала на красивия сън и сега трябваше да се покори на съдбата си.

— Не! — прошепна безсилно тя. Пръстите й отново се заровиха в гъстата му коса, после помилваха коравите бузи. Обгърнат от сребърен мрак, той беше завладяващ със силата на голотата си. Ръцете й се плъзнаха по бронзовите рамене.

— Спокойно, мила, спокойно — пошепна отново той и тя усети устните му до ухото си. Последва лека целувка по шията, която я изпълни с нова нежност. — Не се бори с мен… — След малко мъжът се раздвижи в нея, бавно и предпазливо и тя усети отново парещата горещина в слабините си.

Дъхът й спря. Болката продължаваше, но някъде дълбоко в нея се надигна нещо друго, могъщо и завладяващо. Виждаше над себе си очертанията на фигурата му, изрисувани в злато от слабото сияние на огъня. Той напрягаше мускулите си и непрекъснато ускоряваше ритъма. Постепенно болката отслабна и бе заместена от този нов, сладостен копнеж. Роуз навлажни с език пресъхналите си устни и се отдаде на чудото, което възникна и се разпространи в тялото й. Тя затвори очи и се остави изцяло на чувствата си. Отново я връхлетя онази странна магия и тя се понесе към върха на насладата, за да се слее с мъжа, който беше предизвикал тези чувства. Той проникна дълбоко в нея, потрепери с цялото си тяло, извика и остана неподвижен.

Това беше сън…

Сън, който й тежеше физически. Сън, който бавно се отдели от нея, но ръката му остана върху гърдите й, тежка като стоманено оръжие. Сън, който я изтощи докрай и върна пронизващата болка.

Очите й се затвориха. Или през цялото време бяха останали затворени? Тя не знаеше какво е видяла, помнеше само среброто, което сега премина в мрачна сивота. След малко потъна в черен мрак.

 

Сякаш беше минала цяла вечност, когато Роуз се събуди. Чу силно чукане. Като че ли някой удряше с юмруци по дървената врата. Тя имаше чувството, че е била на дъното на пропастта и сега трябваше да си проправи път към светлината. Ала не намери сили да се раздвижи. Това проклето вино, помисли уморено тя. Оттам бяха мъчителните болки в главата и тази отвратителна летаргия…

Тя продължи да лежи неподвижно, без да може да се изтръгне от обятията на съня, усещайки само болезненото пулсиране в слепоочията си. Много пъти беше пила вино, но никога след това не се беше чувствала толкова зле. Опита се да раздвижи крайниците си и простена от болка. Между краката си усещаше отворена рана.

Изведнъж усети, че някой се раздвижи в леглото до нея. Сърцето й заби като безумно. Господи, тя не беше сама, до нея имаше мъж! Огънят в камината беше угаснал и Роуз се разтрепери от студ. Едра, мускулеста ръка обгръщаше талията й, кракът на мъжа беше преметнат върху бедрата й. От гърлото й се изтръгна тих вик. Това не беше сън. Тя лежеше в чуждото легло — и знаеше с кого е прекарала нощта.

Дефорт! На вратата отново се почука, прозвуча добре познат мъжки глас:

— Какво става с вас, приятелко, защо не отговаряте? Време е за ставане! Наближава обяд. Добре ли сте?

Вратата се отвори с трясък и Роуз бе обзета от студен ужас. Кралят! Чарлз я погледна и спря като закован на прага.

— Аз… Моля да ме извините! — заекна смаяно той.

Дефорт притисна ръце към слепоочията си и се изправи. Роуз усети нарастваща паника. Той беше съвсем гол и очевидно не се чувстваше по-добре от нея.

— Ваше величество — прошепна смаяно той и зарови пръсти в косата си, за да намали пронизващата болка.

— Ще поговорим по-късно — успокои го бързо Чарлз и погледна изпитателно Роуз. Младото момиче отговори отчаяно на погледа му и се опита да каже нещо, но от устните й излезе единствено задавено хълцане. Само ако можеше да потъне в земята, още сега, в този миг!

Без да каже нито дума повече, кралят излезе от стаята. Едва сега Дефорт се обърна към жената до себе си.

— Какво? Вие? — Той скочи като опарен и се огледа смаяно.

Това е неговата стая, каза си уплашено Роуз, а аз лежа в леглото му. Дрехите му бяха захвърлени на големия стол пред камината, мечът му беше облегнат на стената. Мъжът се олюля и се залови за рамката на леглото. Обзет от див гняв, той стисна здраво зъби. Започваше да разбира какво се е случило.

Погледна отново Роуз и в очите му имаше такава омраза, че тя изпищя тихо и се сви в другия край на леглото. Много й се искаше да скочи и да избяга от стаята му въпреки голотата си.

Беше го сравнила с кон, магаре и елен, но сега й приличаше на разярен лъв.

Мъжът застана пред нея и тя видя трептенето на мускулите по ръцете му, свитите юмруци, заплашително смръщеното чело. Очевидно полагаше огромни усилия да се сдържа, за да не я удуши.

— Господи! — прошепна задавено той. — Какво ми причини!

— Аз? — Тя скочи като ужилена и се хвърли като фурия върху него, решена да му издере очите. — Аз! Мръсник! Защо не се запиташ какво ми причини ти?

Мъжът беше твърде силен за нея и ноктите й успяха само да оставят кървава следа на гърдите му. Той я стисна за раменете, вдигна я високо във въздуха и я разтърси като чувал с брашно.

— Ти си вещица! Вчера ми каза, че ако поискаш, ще ме имаш!

— Никога не съм те искала. Аз те мразя, отвращавам се от теб, аз…

— Какво направи с мен?

— Нищо! — изкрещя тя. Очите й се напълниха със сълзи. Цялата трепереше от страх.

Когато усети голото й тяло толкова близо до своето, мъжът изруга и я пусна да падне на леглото. Едва сега Роуз забеляза кървавите петна по чаршафите и разбра, че нощта не беше била сън. Притисна устата си с ръка и се отдръпна към другия ъгъл на леглото.

— Кажи ми какво направи с мен? — попита заплашително мъжът и се надвеси над нея. — Сложила си нещо във виното ми, нали? — Тя замахна и го удари през лицето. Той сграбчи ръката й и отново я дръпна към себе си. — Само ако посмееш да ме удариш още веднъж, ще съжаляваш за деня, в който си се родила!

— Пусни ме! Ще викам! Ще дойде кралят и…

— Кралят! Точно това си възнамерявала, нали, моя красива Роуз? Няма да постигнеш целта си. Няма да се оженя за теб.

— Ти сериозно ли мислиш, че искам да стана твоя жена, Дефорт? Не познавам човек, който да ми е по-отвратителен от теб. По-добре да се омъжа за някой прокажен! Аз те презирам! Ти си идиот! Защо не искаш да разбереш, че са ни забъркали в някаква коварна игра? Господи, какво направи с мен… — Тя се разтрепери с цялото си тяло. Много й се искаше да се скрие под завивките, да затвори очи, за да не се събуди никога вече.

На вратата отново се почука, чу се дискретно покашляне. Кралят се бе върнал.

— Пиърс, трябва да говоря с вас.

Дефорт я пусна и се изправи. В очите му искреше леден гняв. Наистина ли бе повярвал, че тя го е примамила в капана? Погледът му се върна на кървавите петна, после отново се устреми към нея и тя се сви, сякаш я беше ударил. Уви се в чаршафа и вирна упорито брадичка.

— Още веднъж ще повторя, че се отвращавам от теб! — изсъска вбесено тя, опитвайки се да се пребори с напиращите сълзи. — Не искам да се омъжа за теб! Ти си един жалък глупак! Онова, което ми стори, е непростимо. Аз съм тази, която загуби честта си, не ти. Велики Боже… — Изпълнена с парещ срам, тя захълца неудържимо. — Толкова ми се иска да те видя обесен или разчекнат между четири коня! Няма ли най-после да разбереш, че нямам нищо общо с тази мръсна игра?

Мъжът й обърна гръб, навлече панталона си, стегна колана и отново се обърна към нея.

— Моли се да си невинна! Защото ако открия, че си играла някаква роля в заговора, ще си платиш скъпо и прескъпо. Кълна се, че няма да ти простя! — Той изскочи от стаята с гневни крачки и затръшна вратата зад себе си.