Хедър Греъм
Интриги (20)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Роуз никога не беше помисляла, че един ден ще се чувства толкова щастлива и доволна. Тя се наслаждаваше на пътуването по море, на мекото време. Често седеше с часове на палубата, грееше се на топлото слънце и оставяше вятъра да милва нежните й бузи.

Може би небето и морето и друг път са били толкова кобалтовосини, може би слънцето и преди беше разпространявало този ослепителен блясък. Сега обаче всичко й се струваше различно, защото най-после беше отново със съпруга си и се наслаждаваше на любовта му.

Всяка сутрин Пиърс и капитан Нименс заставаха зад кормилото, за да определят посоката на вятъра и морските течения. Двамата се разбираха отлично и това й харесваше. Много по-дълбока беше радостта й, когато наблюдаваше Пиърс и Уди. Никога не си беше представяла, че силният, властен и понякога твърде нетърпелив херцог може да бъде толкова добър баща. Често го намираше в капитанската каюта с бебето на ръце, което не се уморяваше да изследва тялото и лицето му. Обичаше да го подхвърля високо във въздуха и тогава малкият хълцаше от удоволствие. Непрекъснато му дялаше дървени играчки и не се ядосваше ни най-малко, когато момченцето му ги хвърляше в лицето. Ако не го обичаше с цялото си сърце, Роуз непременно щеше да се влюби в него, докато го наблюдаваше как играе със синчето си. А усмивката, с която даряваше малкия си син, беше най-прекрасното нещо на света.

Двамата прекарваха много време насаме, седяха един до друг на слънце, докато Мери Кейт и Джени играеха с бебето. А прекрасните нощи, когато морето блещукаше като черно кадифе и кабината беше осветена само от една свещ, бяха несравними… Обикновено Роуз вече беше в леглото, когато Пиърс се прибираше. Той се събличаше бързо и тя следеше движенията му без стеснение, възхищаваше се на съвършената му фигура. Той лягаше при нея, вземаше я в прегръдките си, притискаше я към разгорещеното си, възбудено тяло и двамата се отдаваха без задръжки на любовната игра.

Нощите им помагаха да се опознаят по-добре. Пиърс разказваше за страшните дни на пленничеството, Роуз описваше отчаянието, което я бе завладяло след вестта за смъртта му. Разказа му как е умолявала краля да очисти името Дефорт от позорното петно и как накрая е решила да се върне в родината си и да събере сили, за да отиде после в Англия и да докаже невинността му.

— Баща ми се държа много добре — въздъхна едно нощ тя, сгушена на гърдите му. — Той е изключителен човек, Пиърс. Впрочем, имам изненада за теб. — Тя се надигна на лакът и потърси очите му. — Представи си, той знаеше кой си! Каза ми го на сбогуване, когато ме целуна. Намигна ми и ме помоли да се грижа добре за мъжа си.

Пиърс се ухили с разбиране и скръсти ръце над главата си.

— И аз имам изненада за теб. Баща ти знаеше отдавна. Онази нощ именно той ме изпрати при теб.

— О, не!

— Да, да!

— Господи! И ти ме накара да повярвам… Ей сега ще ти оскубя косата косъм по косъм, а после ще те насека на парченца!

Пиърс избухна в смях и я грабна в прегръдката си.

— Хайде, направи го! — Дълбокият чувствен глас изпрати сладостни тръпки към утробата й. — Чакам те… — Роуз впи устни в неговите и забрави баща си. До следващото утро.

Много скоро откриха, че един кораб ги следва отдалече. Оказа се, че това беше пиратският кораб на Пиърс с целия екипаж. Най-интересното обаче беше, че на борда му се намираше Ашкрофт Удбайн.

Пиърс не се престори, че не познава тъста си, само проследи със строго лице как Ашкрофт замаха с ръка и помоли да бъде допуснат на борда на „Лейди Мей“.

— Какво си намислил, Ашкрофт?

— Аз съм баща и реших да придружа дъщеря си в Англия. Не забравяй, че си мъртъв! Аз ще пазя Роуз по-добре от теб. Освен това искам да те предупредя, че не можеш да слезеш на сушата току-така.

— Разбира се, че не мога.

— И какво ще сториш? — попита загрижено Роуз.

Пиърс потърка брадичката си.

— Ще се преоблека като монах.

— Страхотно! — извика Ашкрофт Удбайн и избухна в луд смях. Пиърс го изгледа неодобрително.

— Ще се присъединя към свитата на Роуз като брат от манастира Левелин, който се завръща от пътуване в колониите и ще прекара известно време в дома на Дефорт. Монасите от този орден носят широки раса с качулки. Пак ще си оставя брада и никой няма да ме познае.

— Ами ако те погледне в очите? — усъмни се Ашкрофт.

— Не можеш да се преструваш на монах — присъедини се към съмненията му Роуз.

— Мога, разбира се. Ще стоя винаги на заден план.

Въпреки това Роуз умираше от страх. Ашкрофт се премести на „Лейди Мей“, а пиратският кораб се върна във Вирджиния, за да чака следващите заповеди.

Скоро се разбра, че Удбайн е подкупил екипажа на зет си, като е обещал на моряците парчета земя. Той беше видимо горд с постижението си, когато им разказа, че всички пирати са станали колонисти.

Вечерта, когато се прибраха в кабината си, Роуз попита страхливо:

— Защо си решил да се преоблечеш като монах? Мисля, че ще изглеждаш по-добре като слуга. Така ще мога непрекъснато да те пращам да чистиш обора и конете, а и няма да рискуваш да те видят.

— Ще бъда предпазлив — обеща той и я целуна. — Мисля, че е много по-добре да дойда с теб в двора, за да видя със собствените си очи какво е станало по време на отсъствието ми. Повярвай, така няма да ме разпознаят.

Този разговор не можа да прогони тревогата й.

Хубавите дни в открито море наближаваха своя край. Скоро видяха английския бряг. Влязоха в Темза и пристигнаха в Лондон.

Роуз въздъхна облекчено, когато потеглиха първо към замъка Дефорт. Стигнаха в замъка под защитата на нощта. Гарт, Джефри и останалите слуги поздравиха смаяно възкръсналия си господар.

— Не се страхувайте, приятели, аз съм — увери ги с усмивка той.

Мършавият стар Гарт и грамадният, силен като бик Джефри го прегърнаха, сияещи от щастие. Искрената им радост стопли сърцето на Роуз.

Ашкрофт се почувства веднага като у дома си и си избра най-хубавата стая, подходяща за дядото на бъдещия херцог. Макар че му беше много приятно да гостува в стария, величествен замък, той се тревожеше за сигурността на дъщеря си. Тя знаеше това и му беше дълбоко благодарна.

Когато трябваше да се реши къде ще живее Уди, между Гарт и Мери Кейт се разгоря оживен спор.

— Аз се грижа за малкия лорд от самото му раждане — заяви надменно Мери Кейт. — Затова ще спи при мен.

— Във вашите езически колонии можете да си живеете, както искате, добра жено. Но в Англия малкият Уди е лорд Дефорт и има своя собствена стая. Това е било така от много поколения насам и няма да се промени заради вашите капризи.

— Бебето няма дори година! До стаята на господарите има чудесна детска стая.

— Нима искате малкият да смущава почивката на Негова светлост? — извика възмутено Гарт.

Роуз реши да сложи край на караницата.

— Мисля, че засега Уди ще бъде най-добре настанен в детската стая до нашата спалня, Гарт. Само за няколко месеца, разбрахме ли се? Така Мери Кейт и Джени ще могат да го наглеждат нощем и Негово лордство няма да се буди.

Пиърс обичаше да става нощем, когато малкият плачеше, и да го успокоява, но тя предпочете да не казва това на стария слуга. Гарт се намръщи, но се предаде без възражения. Когато Пиърс се прибра в спалнята, тя му разказа случилото се.

Той се засмя и я увери, че е постъпила по най-добрия начин, като е загладила спора, без да нарани твърде дълбоко чувствата на Гарт. После я погледна сериозно и започна да разказва:

— През последната година Джером е водил твърде бурен живот. Вече е проиграл почти половината от наследството на Ан, макар че то съвсем не беше незначително. При всеки удобен случай хленчи, че сестра му е била убита. И обяснява на всеки, който прояви готовност да го изслуша, какъв отвратителен убиец съм.

Роуз се разтрепери от страх. Толкова й се искаше да се качат на кораба и да потеглят обратно към Вирджиния. Тук, в Англия, крехкото й щастие заплашваше да се разруши твърде бързо.

Все пак тя съзнаваше, че Пиърс трябва да възстанови доброто си име въпреки всички опасности, които го заплашваха. Искаше й се да забрави миналото, но не можеше. Беше готова да стори всичко, което беше по силите й, за да му помогне.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Докога?

— Докато кралят те повика в двора. Сигурно ще повика и Джером. Онзи негодник ще приеме поканата, защото вече никой не се съмнява в смъртта ми. Освен това той е уверен, че никой не е в състояние да докаже вината му. Сигурно ще се зарадва да те види отново и ще ти обясни как умело е успял да те заблуди и да те изправи срещу мен.

— Но как ще докажем, че е убиец?

— Още не знам, но ще намеря начин да го изоблича.

— Какво ще правим дотогава?

Той помилва косата й.

— Ще се обичаме.

Роуз се отзова с готовност на желанието му.

 

Само след седмица Роуз беше поканена да се яви в двора. Чарлз II искаше да види кръщелника си, малкия Дефорт, който беше кръстен в колониите в присъствието на негов представител. Роуз потегли към Лондон, придружена от баща си, Мери Кейт, Гарт и новия си ментор, отец Питър от манастира Левелин.

Пиърс изглеждаше като истински монах, това трябваше да му се признае. Качулката на широката кафява наметка падаше ниско над лицето му, а под нея носеше расо с висока яка. Дълга брада скриваше бузите, брадичката и горната устна. Само очите можеха да го издадат, но те бяха постоянно засенчени от качулката.

Въпреки това Роуз не смееше да диша, докато вървеше, по дългите коридори към кралските покои, следвана от свитата си. Чарлз не беше сам. Кралицата, брат му Джеймс; съпругата на Джеймс, Ан и баща й, Едуард Хайд, бяха насядали около голямата маса.

Кралят стана, за да поздрави Роуз. Целуна я по двете бузи по френски обичай и я огледа обстойно.

— Лейди Дефорт! Радваме се да ви посрещнем с добре дошла, както и да видим бебето. Нали, скъпа? — обърна се той към жена си. Кралицата застана с усмивка до него и хвърли изпълнен с копнеж поглед към наследника на Дефорт.

— Много сладко дете! Толкова е хубаво, че имате син!

— Благодаря на Бога — отговори съвсем тихо Роуз.

След като се възхити на кръщелника си, кралят подаде ръка на баща й.

— О, сър Ашкрофт Удбайн! Чудесно е, че най-после решихте да ни посетите.

Роуз никога не беше виждала баща си смутен и едва не се разсмя. Лицето му пламтеше, устните му се движеха, без да издадат нито звук. Чарлз се усмихна любезно и погледна към монаха в кафяво расо. Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Ваше величество, това е брат Питър от манастира в Левелин — обясни Роуз, надявайки се кралят да не забележи треперенето на гласа й. — Беше гост на баща ми във Вирджиния и попита дали може да ни придружи до Лондон. Доведох го със себе си, защото е много начетен и обича да ми разказва за световната история.

— Аха — промърмори след кратка пауза Чарлз.

Брат Питър се поклони дълбоко.

— Ваше величество…

— Хм… Добре дошъл в двора ми, брат Питър.

Най-после страшният миг отмина. Чарлз настани Роуз в покоите на Пиърс, свитата й получи стаи другаде. Мери Кейт, която носеше Уди, Гарт и монахът се оттеглиха, докато Роуз и баща й останаха още малко при кралското семейство.

Най-после Ашкрофт си възвърна дар слово. Разказа на краля колко красива и благоустроена е Вирджиния и го възхити с описанията си. Роуз му беше благодарна, защото не й се налагаше да участва в разговора.

Тя въздъхна облекчено, когато можаха да се оттеглят. Върна се в покоите на Пиърс и дълго седя пред камината. Най-после реши да си легне. Вероятно беше задрямала, защото когато се събуди, вече не беше сама. Пиърс стоеше пред леглото й, съвсем гол, и бронзовото му тяло блестеше на светлината на огъня.

— В манастира ли те научиха да се вмъкваш незабелязан в стаите на другите хора? — попита строго тя.

— За съжаление монашеският живот не ми понася — отговори с усмивка той.

— Ами ако те намерят тук?

— Никой няма да ме потърси.

— Ти си монах, не забравяй!

— Само през деня. Не и нощем.

Тя отговори на усмивката му. Той беше твърдо решен да остане при нея и всъщност тя нямаше нищо против.

По-късно, когато огънят угасна, тя заспа спокойно в обятията му.

 

На сутринта беше изчезнал и тя не го видя цялата сутрин. Беше толкова разтревожена, че я заболя глава. Кралят играеше тенис и целият двор го гледаше. Изведнъж Роуз откри Джером. Облечен с най-модни дрехи, копринен панталон до коленете и дълго палто, подплатено с кожи и кадифе. Токите на обувките му бяха украсени с бисери. Когато бледосините му очи срещнаха погледа на Роуз, на лицето му се появи усмивка. Той продължи да я наблюдава, без да обръща внимание на партията тенис между краля и Йоркския херцог.

Преди да изчезне в навалицата, Джером се поклони подигравателно пред Роуз.

Вечерята щеше да се състои в голямата зала. Мери Кейт помагаше на господарката си да се облече. Роуз беше по-нервна от всякога. Цял ден не беше виждала Пиърс.

Тъкмо бяха свършили, когато на вратата застана Гарт и тя попита страхливо:

— Видяхте ли го някъде?

Мъжът поклати глава.

— Тази сутрин го зърнах да говори с едно момиче от кухнята, после излезе. Оттогава не съм го срещал. Не се бойте, той знае какво прави.

— Ако го познаят, ще го хвърлят в затвора! — извика възбудено Роуз.

Мери Кейт и Гарт я погледнаха укорително и вдигнаха ръце към устните си. Роуз пое дълбоко дъх и кимна.

— Добре, добре. Моля ви, Гарт, ако го намерите, елате веднага при мен!

— Разбира се, милейди.

След като камериерката вдигна косата й, Роуз стана и се запъти към вратата. В същия момент Уди се разхленчи и тя се обърна да види какво му е.

— Ако позволявате, милейди… — Гарт се втурна към съседната стая, за да вземе бебето от леглото.

— Вървете, вървете! — Мери Кейт буквално избута господарката си в коридора и се върна при Гарт. — Май вече знаете как да укротявате малките бебета, стари глупчо! — продължи с почти нежен тон тя.

Роуз, която беше спряла на прага, едва не се разсмя с глас. Гарт и Мери Кейт? Май между двамата имаше нещо. Тя забърза към залата, внушавайки се, че трябва да изглежда напълно нормално въпреки тревогата си за Пиърс. Пред залата чакаше баща й и Роуз си припомни първата си вечеря в това огромно помещение. Тогава не я допуснаха да седне на голямата маса, където вечеряха аристократите. Сега беше една от тях. При това отдавна знаеше, че щастието на човека не зависи от общественото му положение. То беше скрито в сърцето…

— Лейди Роуз! — Един млад мъж, който й се стори познат, улови ръката й. Тя го погледна втренчено, опитвайки се да се спомни името му. — Толкова се радвам, че сте отново при нас!

Младежът беше едър, с кестенява коса, която падаше по раменете му на гъсти къдрици.

— След вечерята ще има танци. Надявам се да бъдете така любезна и да ми обещаете първия танц.

— О, аз… — заекна смутено тя и прокара език по пресъхналите си устни.

Баща й побърза да се притече на помощ.

— Лорд Уерби! Каква приятна изненада! Аз съм Ашкрофт Удбайн. За съжаление дъщеря ми е още в траур и не бива да танцува. При други обстоятелства сигурно щеше да изпълни желанието ви с удоволствие.

Младият мъж се поклони учтиво, очевидно приел обяснението на Удбайн.

— Милейди… — Той целуна ръка на Роуз и се оттегли.

— Браво, татко! — изкиска се тихо Роуз. — Къде си се научил да се изразяваш така изискано?

— Позорно е, че станах богат търговец — отговори самодоволно той. — Трябваше да отида в театъра.

Двамата седнаха на трапезата и започнаха да се хранят мълчаливо. Изведнъж хапката заседна в гърлото на Роуз. Пиърс беше влязъл в залата, придружен от друг монах, и вървеше към масата в дъното, далече от любопитните погледи на аристократите. Той се настани удобно и завърза оживен разговор с един млад свещеник. Роуз го гледаше с яд. Тя беше полудяла от тревога, а той се забавляваше!

След вечерята тя се извини на баща си, потърси младия лорд Уерби и му се усмихна изкусително.

— Мисля, че ако ви отделя един танц, това няма да е в противоречие с правилата на приличието, милорд.

Очите на мъжа засияха. Музикантите засвириха тържествено, той сложи ръката на Роуз върху своята и я поведе към центъра на залата. През цялото време, докато танцуваха, тя флиртуваше с него, макар и съвсем дискретно.

При следващия танц бе поканена от краля и нямаше как да му откаже. Той я попита още веднъж как е прекарала месеците във Вирджиния, поздрави я за хубавото бебе, а после очите му станаха сериозни.

— Вече бяхте в покоите ми, милейди, а още не сте ми поискали да очистя от позора името на мъжа ви.

— Затова пък сега ви моля да го сторите, Ваше величество.

— Джером е тук. Играта може да започне.

— Нямам представа какво искате да кажете, Ваше величество.

— Разбира се, че имате — отговори тихо той и изкриви лице в усмивка. — И не танцувайте повече с младия лорд Уерби, мила, защото брат Питър ще смъкне расото от гърба си и ще го удуши. А сега ви моля да ме извините… — Той се поклони и я остави сама.

Роуз го проследи объркано. Кралят знаеше. Или поне се догаждаше. Но щеше да запази тайната.

Тя остави кралското празненство и се прибра в стаята си. Съблече се, приготви се за спане и отиде да види как е синът й. Поговори малко с камериерката си, твърде нервна, за да може да заспи.

В полунощ Мери Кейт се оттегли в стаичката си. Роуз седна в леглото си и зачака. Малко преди един часа Пиърс се промъкна безшумно в стаята й и тя скочи. Той изтича при нея и я грабна в обятията си.

— Е, как ти хареса лорд Уерби, скъпа?

— Къде беше цял ден? — попита обвинително тя.

— Защо ме забрави толкова бързо? Май ще трябва да опресня спомените ти. — Гореща целувка затвори устата й и разпали добре познатия огън във вените й.

Тя се притисна до него и му обеща, че никога няма да го забрави.

— Няма ли да ми кажеш къде беше през цялото време?

Пиърс лежеше по гръб и се взираше замислено в тавана.

— Бях в гората, при една стара вещица.

— Какво? — извика смаяно тя.

— Тихо! — изсъска предупредително той и я притегли към себе си. — Накарах една кухненска прислужница да проговори и тя ми разказа за любовницата на Джеймисън, едно хубаво, добре закръглено селско момиче на име Бет. След смъртта му малката била напълно отчаяна и твърдяла, че господарят й бил убит от съучастника си.

— Джером?

— Точно така. Прислужницата не знаеше къде мога да намеря Бет, но си припомни, че тя обичала да ходи при една вещица, и ми описа как да стигна до нея. Отидох при така наречената магьосница и разговарях дълго с нея, докато ми призна, че дала на Бет особено питие, което отнема разума и замъглява сетивата.

— Това е опиатът, който беше даден на всички ни — на теб, на мен и на Ан!

— Права си — кимна Пиърс. В погледа му имаше горчивина. — Те са ни упоили.

— Няма ли да отидем при краля?

— Не. Засега мога само да докажа, че сме били под влиянието на наркотик. Трябва да изчакаме. Старата вещица ще съобщи на Бет, че лейди Дефорт я търси и е готова да плати щедро за интересни сведения. Слушай ме внимателно! Когато се срещнеш с Бет, аз ще бъда наблизо. Щом научиш нещо важно, ще дойдеш веднага при мен. Обещаваш ли ми?

— Разбира се — съгласи се с готовност тя.

— И внимавай! — продължи предупредително той. — Не искам да ти се случи нещо лошо.

— А аз не искам да те видя на бесилката — прошепна с болка тя.

Пиърс целуна нежните й устни.

— Няма да ме хванат, не се бой.

— Кога ще дойде Бет?

— Нямам представа. Трябва да имаме търпение.

 

Вестта пристигна по-бързо, отколкото предполагаха. На сутринта Гарт донесе на господарката си закуската, придружена от писмо.

— Какво е това? — попита недоверчиво тя.

— Едно младо момиче, което не познавам, ме заговори в коридора, милейди. Каза, че писмото е от една приятелка и е много важно.

Роуз отвори незапечатания плик с треперещи пръсти. Хартията беше от ниско качество.

Милейди,

днес следобед в три часа ви чакам в розовата градина.

Роуз погледна уплашено стария слуга.

— Трябва да намерим Пиърс и да му кажем за срещата.

Гарт кимна и бързо излезе от стаята. Роуз остана сама. Можеше само да чака.

Тя ходеше неспокойно но коридорите, разговаряше е други жени, накрая слезе към реката, където щеше да се състои състезание с гребни лодки. Постара се да си избере отбор и да вика за него, да играе ролята на млада вдовица, която постепенно се примирява със съдбата си. Сред зрителите беше и баща й. Тя понечи да му разкаже за писмото, но премълча.

Времето минаваше твърде бавно. Обзета от лошо предчувствие, Роуз повика Мери Кейт в стаята си.

— Ще вземеш Уди, ще повикаш Гарт и баща ми и ще се върнеш в замъка Дефорт.

— Няма да ви оставя сама! — възпротиви се енергично камериерката.

— Не знам защо, но ме е страх за сина ми — призна тихо Роуз.

— Тук сме толкова близо до краля! — опита се да я успокои Мери Кейт.

— Не помниш ли, че те отвлякоха буквално пред очите на краля? — укори я меко Роуз.

Мери Кейт замълча потиснато. След малко въздъхна и кимна с глава.

— Е, добре, милейди, но съм сигурна, че Негова светлост няма да одобри постъпката ви.

— В момента Негова светлост не е в състояние да критикува решенията ми.

Баща й оказа много по-енергична съпротива от Мери Кейт и отказа да се раздели с нея, докато тя му заяви, че внукът му се нуждае от закрила, а и Пиърс ще бъде винаги близо до нея.

Гарт също повдигна възражения.

— Негова светлост не е тук! Кой ще се грижи за вас? Търсих го навсякъде, но не го намерих.

— Аз ще се заема с това, Гарт. Сигурна съм, че ще го открия скоро. Моля ви, трябва веднага да отведете сина ми на сигурно място!

След като всички заминаха, Роуз забърза към стаята си, за да си вземе наметка. Тъкмо когато влезе в коридора, видя тъмна фигура, която излезе от стаята й. Смаяна, тя се притисна до стената. Пиърс… Не, това не беше той! Сърцето й биеше като лудо.

Какво щастие, че беше изпратила Уди обратно в замъка Дефорт. Решена да се бори със страха си, тя проследи непознатия, който зави бързо в друг коридор и изчезна зад ъгъла. Роуз се затича след него, но той сякаш беше потънал вдън земя. Удари часовникът в голямата зала. Беше три без четвърт и тя трябваше да отиде веднага в розовата градина.

 

Посрещна я красива жена с пълна гръд. Изглеждаше като селянка, с корави черти, но в очите й имаше дълбока тъга, която Роуз познаваше от собствен опит.

— Бет? — попита тихо тя.

Жената се огледа предпазливо и кимна.

— Аз съм Роуз Дефорт…

— Да, да, милейди, познавам ви. Нали аз ви направих херцогиня. — В погледа й имаше предизвикателство. — През онази нощ аз ви съблякох и ви пъхнах в леглото му. Само затова днес имате право да се наричате херцогиня. Ако обаче поискате да разкажете това на властите, аз ще отрека всичко, кълна ви се! Искам само да ми бъдете благодарна…

— Не съм дошла тук да обсъждаме тези неща — прекъсна я Роуз. — Какво знаете за двойното убийство?

В отсрещния край на градината прозвуча висок смях и Бет потрепери от уплаха.

— Вашият мъж не е убил Ан и Джеймисън. Разбрах го веднага. Онова копеле Джером измисли целия заговор. Отдавна беше хвърлил око на парите на сестра си. Затова я омъжи за Джеймисън. Съжалявам, но не мога да го изоблича в убийство. Обаче съм готова да вляза в Нюгейт, ако и той дойде с мен!

Това момиче е било влюбено в Джеймисън, каза си съчувствено Роуз. Бет също искаше да си отмъсти.

— Как бихме могли да намерим доказателства срещу Джером?

Бет се поколеба за миг.

— Едно момиче от Хънтингтън Манър е станало неволен свидетел на убийството. Толкова се уплашило, че не посмяло да отиде при констейбъла. Обаче разказало на другите слуги какво е видяло и чуло в деня на убийството.

— Велики Боже! — пошепна изумено Роуз. — Дали е готова да се закълне пред съда?

— Само ако е под защитата на влиятелна личност като вас, милейди.

— Да, разбира се — обеща бързо тя и видя как лицето на Бет побеля като платно. Усети, че някой стои зад нея, и се обърна светкавично. Видът на Джером отне дъха й.

— Е, Бет, ти май си решила да споделиш малките ни тайни? — попита той и се хвърли като тигър към бедното момиче. Роуз не видя ножа в ръката му, но веднага забеляза кръвта, която потече по овехтялата памучна рокля на момичето.

Тя отвори уста, но викът спря в гърлото й. Джером се обърна към нея и окървавеният нож се опря в гърлото й.

— Първоначално бях решил да отвлека сина ви, за да си осигуря мълчанието ви, милейди. За съжаление хубавото ви момченце е изчезнало. Сега ще се наложи да ви взема със себе си.

— Пиърс е жив! — извика задъхано тя. — И ще ви поиска сметка за всичките ви злодеяния.

Воднистите сини очи се присвиха.

— Не ви вярвам.

— Казвам ви истината… — Тя спря насред думата, защото от другия край на градината се чуха възбудени гласове.

— Той я уби! — изкрещя някой. — Видях го със собствените си очи! Джером Шърни!

Лицето на мъжа побледня от уплаха, но той се овладя бързо и улови ръката на Роуз.

— Да вървим!

— Не! Няма да тръгна с вас дори ако заплашите да ме убиете тук и сега!

— Както желаете, милейди. — За нейна изненада той прибра ножа в джоба си и тя отвори уста, за да извика. В следващия момент ръцете му се увиха около шията й и я натиснаха с всичка сила. Роуз се отбраняваше отчаяно, дърпаше напразно силните му пръсти. След малко загуби съзнание и се отпусна безсилно в ръцете му. Джером я метна на рамото си и побърза да се отдалечи от местопрестъплението, преди да са дошли свидетелите.

 

Пиърс беше получил сведения за прислужницата от друг източник, по-точно от едно младо момиче, което работеше в кралския двор.

Като монах той влизаше и излизаше от кухнята по всяко време на деня, без да привлича вниманието. Обясняваше на слугите, че има могъщи приятели, които се опитват да открият истината за убийството на Джеймисън и Ан. След дълго колебание момичето реши да му се довери. Изпрати го при слугинята от Хънтингтън Манър, която сега работеше в една лондонска пекарна — колкото се може по-далече от аристокрацията. Пиърс успя да спечели доверието на младата жена, защото носеше расо и беше препоръчан от приятелката й. Той се измъчваше от чувство за вина, че се е явил при нея преоблечен, но нямаше друг изход. Обеща й значителна сума и личната защита на краля, ако научи всичко, което го интересуваше.

— Трябва да се явите пред съда. Можете да дишате спокойно само ако Джером е мъртъв.

— Майчице! — прошепна уплашено момичето и се разтрепери. — Онази нощ щях да ида при Дефорт, но той загина.

Пиърс реши, че е дошъл моментът да каже истината.

— Аз съм Дефорт. Моля ви, не ме издавайте. Кълна се, че ще ви закрилям. Разкажете ми всичко, което се случи през онази нощ!

Момичето започна отначало и му разказа за решението на Ан да бъде добра съпруга на Джеймисън. Разказа също, че господарят й бил силно влюбен в жена си и бил готов на всичко заради нея, макар че иначе бил със зъл и жесток характер. Описа му как лейди Ан паднала по стълбата и се пребила.

— Тя просто полетя по стълбата, разбирате ли! А после се появи другият и прониза приятеля си в гръб, без дори да мигне. Такава страхотия… Толкова се уплаших, че хукнах да бягам. А когато узнах за идването на констейбъла, вече беше много късно.

Пиърс кимна и я посъветва да остане в пекарната. Обясни й, че смята веднага да говори с краля.

Когато пристигна в двора, там цареше голямо вълнение. Бившата любовница на Джеймисън, Бет, беше намерена мъртва в розовата градина. Пиърс потърси Роуз в стаята й, но напразно. Дори бебето не беше там. Обзет от паника, той се втурна към обора и срещна там Джефри, който го беше последвал в Лондон.

— Ваша светлост! Търсихме ви навсякъде! Гарт имаше важна новина за вас. Вашата лейди отиде да говори с жената, която беше убита, и оттогава никой не я е виждал. Джером също е изчезнал.

— За Бога, той е отвлякъл Роуз! Къде ли я е отвел? — Пиърс трепереше от страх. Джером нямаше какво да губи, защото убийството на Бет беше извършено пред свидетели. Сигурно беше усетил, че капанът всеки миг ще щракне, и беше прибягнал до тази отчаяна мярка, за да спечели време. Какво щеше да предприеме сега? Накъде щеше да се обърне? Може би смяташе да избяга през Ламанша?

Да, това имаше смисъл. Джером трябваше да напусне Англия. Имаше роднини в Нормандия и можеше да се скрие при тях.

Защо, защо беше взел Роуз със себе си? Може би искаше да я използва като щит срещу нападателите си?

Пиърс не посмя да доведе докрай тази мисъл, защото щеше да полудее.

— Бързо доведи конете! — обърна се той към Джефри. — Първо ще минем през замъка, за да се уверя, че Уди е добре и го пазят. А после…

— Къде ще ги търсим? — попита мрачно Джефри.

— Отиваме в Дувър. Джером ще се опита да се прехвърли във Франция. Трябва да го настигнем, преди да се е качил на някой кораб. Това е единствената ми надежда.

Двамата възседнаха жребците си и полетяха като вихър към замъка Дефорт. Намериха двора пълен с коне и хора. Пиърс скочи от седлото и се втурна към замъка. Никой не спря тъмната фигура в монашеско расо.