Хедър Греъм
Интриги (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мъжът пропадаше неудържимо в бездънната пропаст. Водата беше ледена и го смрази. Вече не усещаше тялото си — не знаеше дори дали все още е жив.

Потъваше все по-дълбоко в черната бездна, където нито животът, нито смъртта имаха значение, където имаше само мрак, черен, непрогледен мрак…

Не знаеше колко време е минало, когато някой го изтръгна от черната пропаст. Нещо докосна гърдите му, болките и страхът се върнаха. Той се разтрепери с цялото си тяло, мокър до кости в студения нощен въздух. Умората натежа като олово в крайниците му, дробовете му горяха от погълнатата вода и той не можеше да диша. Соленият вкус на морската вода беше отвратителен.

Той усети как в ребрата му се опря тънко острие. Малък нож, един от онези, които използваха рибарите, за да изкормят рибата. Мъжът, който говореше, очевидно вярваше, че Пиърс все още е в безсъзнание.

— Попаднали сме на знатен господин, Джейк. Я му виж дрехите. Панталон от фин плат, риза от чиста коприна…

— Хайде да поискаме откуп за него, Били.

Сега Пиърс отвори внимателно очи. Солта пареше непоносимо и замъгли погледа му. Усещаше силно люлеене. Очевидно се намираше в лодка. Рибарска лодка, която беше излязла в морето посред нощ. С двама съмнителни типове на борда. Сигурно бяха тръгнали да търсят останки от кораби, за да ги ограбят.

— Сигурно е много богат — промърмори мъжът на име Били. Изглежда около петдесетгодишен, прецени Пиърс. След като болката в очите му отслабна, той успя да види лицето на спасителя си. Отдавна небръсната брада, вече посивяла, покриваше лицето на Били. Беше невероятно мършав и приличаше на гладна акула.

— Сигурен съм, че ще вземем голям откуп. — Джейк беше по-млад и изглеждаше още по-изпаднал. Тъмнокос, с бледо лице, гладко избръснат, с грозен белег на лявата буза.

— А може би… — започна нерешително Били.

— Може да е някой предател. Тогава кралят и властите ще платят богато възнаграждение за залавянето му. Как мислиш?

— Първо ще му откраднем парите и ще му свалим ризата, а после ще го хвърлим през борда, преди да е дошъл на себе си. Не можем да го чакаме да се събуди. Изглежда ми много силен и не знам дали ще се справим, ако ни нападне.

— Значи ще го оставим да се удави?

— Точно така. Свали му панталона.

Пиърс събра всичките си сили и безмълвно се обърна към небето за помощ. Щом усети грубите ръце на мъжа, скочи светкавично и заби юмрука си в брадичката на Били.

— Господи Исусе и Дево Марио! — изкрещя мъжът и политна назад.

— Я стига! — отзова се ядно Джейк. — Високоблагородният господин е почти мъртъв! — Той грабна греблото и се хвърли към Пиърс. — Ей сега ще му разбия черепа!

Трябва да действам по-бързо от него, помисли си Дефорт. Тази нощ беше водил достатъчно битки, няколко пъти погледна смъртта в очите и едва не се удави. Оказа се обаче, че все още не е стигнал края на страданията си. Преди греблото да го удари, той се претърколи настрана и удари ръката си в ръба на лодката. Е, поне все още можеше да усеща болка.

— Трябва да го довършим! — изрева Били.

Джейк вдигна греблото, но в същия миг малката лодка се удари в нещо твърдо. Джейк се олюля, греблото излетя от ръката му. Младият мъж размаха ръце и падна в черната като мастило вода. Пиърс направи опит да се изправи. Лодката се беше сблъскала с друга лодка, която очевидно принадлежеше към някакъв кораб. Огромният му корпус се издигаше като мрачна сянка над морето. Чуваше се и заплашителното плющене на платната му.

— Ола! — извика развеселен мъжки глас.

Корабът е испански, разбра Пиърс. Какво търсеше испанецът в английски води?

— Отговорете, англичанино! — заповяда гласът със силен акцент и пред очите на Пиърс изникна продълговато лице с тънки мустачки. Той се опита да отговори, но главата му забуча болезнено и скоро се върна обратно в нежната прегръдка па черната бездна.

 

Когато се събуди, седеше на корав стол. В стаята горяха множество свещи. Отвори бавно очи, но въпреки това усети пронизваща болка от светлината.

Намираше се в капитанската каюта, обзаведена с масивни мебели. Насреща му седеше безупречно облечен испанец с бледо лице, кафяви очи и остра брадичка. Дългата му коса беше пригладена назад.

— Най-после се върнахте в съзнание, англичанино. Кой сте вие?

Пиърс прокара език по пресъхналите си, напукани устни.

— А вие кой сте? И какво търси испански кораб в английски води?

— Нали водим война — отговори бързо испанецът. — И така — кой сте вие?

— Това няма значение.

Испанецът скочи и разтърси глава. Най-после Пиърс забеляза мъжете, които стояха зад него и очевидно чакаха заповедите му. Капитанът се облегна на писалището си и разгледа внимателно пленника си.

— Облечен сте изискано, но след като не желаете да ми кажете името си, ще ви смятам за главорез, за пират като другите двама…

— … което би било заблуда.

— Дали ще получа откуп, ако ви предам на англичаните?

— Не.

— Тогава сте пират.

— Какво направихте със стария Били? — попита учтиво Пиърс.

Испанецът се усмихна ледено.

— Вече спи с приятеля си на морското дъно. Въпросът е какво да правя с вас.

— Аз не съм пират.

— Тогава сте мъж с минало, който се пита защо съм дошъл в английски води. Хм…

— Убийте го! — предложи един от хората му. — Сигурен съм, че и той е като другите двама.

— Не, той е различен. — Капитанът вдигна красивото ножче за отваряне на писма и внимателно прокара острието по бузата на Пиърс. — Той е едър и силен — продължи с усмивка. — Следователно може да печели хляба си на нашия кораб. Завържете ръцете и краката му. Сигурен съм, че когато го освободим, ще заработи с желание. Някой ден непременно ще заговори и ще ни каже кой е. Ако ли не… — Той вдигна рамене. — Нищо не ни струва да го хвърлим на акулите.

Капитанът беше твърде близо до него и жизнеността на Пиърс се събуди. Той вдигна юмрук и го заби с все сила в острата брадичка. Испанецът изруга ядно и от устата и носа му бликна кръв.

— Вържете го! — заповяда сърдито той. — Качете го на голямата мачта и му ударете четиридесет камшика. И нашият бог Исус Христос е бил бичуван с четиридесет удара. Ще научим това протестантско куче коя е правата вяра!

Испанците се хвърлиха върху Пиърс като стадо побеснели глигани. Той се опита да се отбранява, но силите скоро го напуснаха. Беше сигурен, че е счупил една или две ръце по време на битката, но в крайна сметка го надвиха. Положи огромни усилия да се отърси от ръцете, които го влачеха към палубата, но не успя да им попречи да го вържат на мачтата. Свалиха ризата от гърба му и камшикът изплющя победоносно. О, Господи, смъртта щеше да бъде избавление!

Но лорд Пиърс Дефорт не умря. Коженият камшик отброи четиридесет удара и при всяко изплющяване Пиърс виждаше нейното лице, чуваше името й. Роуз… Скоро престана да усеща адската болка. На тридесет и втория удар загуби съзнание и отново се потопи в сладката забрава.

 

Дни наред той беше на прага на смъртта, идваше на себе си само за минути, усещаше слънчевата светлина, взираше се в мрака. Един от испанците прояви съчувствие към него, заливаше го със студена вода, когато температурата му се покачваше твърде много, и го хранеше с овесена каша. Пред очите му танцуваха ангели в бели одежди. Един от тях беше гол, дойде при него и пошепна името му. Роуз — обвита само с огнената си коса, смарагдовите очи пълни със сълзи…

— Върни се при мен! — пошепна нещастно тя.

Той се върна при нея — а на улицата го чакаха пазителите на закона. О, Роуз…

Ангелското видение изчезна, той потъна в ада и чу смеховете и крясъците на дяволите. След време и те заглъхнаха.

Постепенно миговете на проясняване се удължиха. Усети, че китките и глезените му са стегнати в железни пръстени. Една сутрин се събуди и пред очите му беше ясно. Той беше жив, треската беше преминала.

Много скоро Пиърс разбра, че е попаднал в ада. Отново си припомни Роуз и молбата й да се върне при нея. Роуз която беше изпратила опази злокобна вест на констейбъла…

 

— Живият плет се развива прекрасно, нали, Роуз? — попита с усмивка кралят.

Беше й трудно да намери учтив отговор. Беше чакала твърде дълго за тази аудиенция при Чарлз, който уж беше неин приятел.

Вече беше започнала да се примирява със случилото се. Прекара безброй безсънни нощи, пълни с бездънно отчаяние. Пиърс беше повярвал, че тя се е съюзила с Джером и го е изпратила в Хънтингтън Манър, за да намери труповете на Ан и Джеймисън. Подозираше я също, че е предупредила констейбъла за идването му в гостилницата и го е помолила да изпрати хората си, за да го арестуват, в случай че не са успели да сторят това в къщата.

Пиърс беше загинал с убеждението, че жена му е предателка. Само ако можеше да го види отново, да изкрещи в лицето му, че го обича и че е бил ужасно несправедлив с нея!

Тя изпитваше луд гняв към мъжа си, мразеше го с цялата сила на сърцето си. След време обаче гневът угасна, остана само болката. Макар че се възмущаваше от слепотата му, тя се бе научила да го обича. Затова и тъгата й не намаляваше.

Беше твърдо решена да спаси честта му, да защити доброто му име. Той не беше извършил убийство и тя щеше да го докаже, все едно колко време и усилия щеше да й струва това.

Кралят се колеба дълго, преди да й даде исканата аудиенция. Очевидно нямаше особено желание да говори за Пиърс Дефорт.

Той знаеше, че очарователната дама не се интересуваше от добре поддържаната му градина, а и той самият не беше кой знае колко заинтересуван от състоянието на живия плет. Двамата се разхождаха бавно и от време на време спираха, за да разгледат новите цветя. Тъмните очи на Чарлз издаваха бдителност.

— Е, какво ще кажете?

— Живият плет е наистина прекрасен, Ваше величество — отговори тихо Роуз. — Освен това съм възхитена от баловете с маски, които организирате, ценя разбирането ви за изкуството и смятам, че Англия трябва да бъде щастлива със своя учен крал. Но що се отнася до проблема, който ме доведе при вас…

Кралят кимна, извърна лице и продължи пътя си по алеята.

— Посетихте ли заупокойната служба за лейди Ан?

Преди седмица Ан беше погребана в Уестминстърското абатство, в близост до кралица Елизабет. Това беше станало по изричното нареждане на Чарлз, който беше поръчал великолепен мраморен саркофаг, украсен с посмъртна маска, която беше запечатала завинаги нежната красота на Ан.

— Да, бях на службата. Както чух, Джеймисън е бил погребан в семейната гробница.

— Точно така. — Чарлз не беше отишъл на погребението на лорд Брайънт. Всички знаеха, че Джеймисън не се ползваше с благоволението му.

— Най-после и двамата са погребани, както подобава. Дано Бог бъде милостив към душите им! — Кралят се усмихна и улови ръката на Роуз. — Това слага край на нещастната история с…

— В никакъв случай! — прекъсна го остро Роуз. — Пиърс беше обвинен в двойно убийство…

— Пиърс е мъртъв — напомни й мрачно кралят. В очите му имаше тъга. — Приех ви днес по една-единствена причина, милейди. Трябваше ми време, защото бях заповядал да го търсят. Няма да скрия от вас, че се надявах да е още жив. За съжаление трябва да ви уверя, че сме го загубили завинаги.

Очите й горяха. Беше плакала толкова много през последните седмици, че не вярваше да има още сълзи. Оказа се обаче, че се е лъгала. Все пак трябваше да бъде благодарна на краля, който споделяше мъката й.

— Той е мъртъв, но не е виновен! — проговори твърдо тя.

Чарлз спря и я погледна право в очите.

— Примирете се с фактите! Сигурен съм, че Пиърс не е убил Ан в пристъп на дива ревност. Това е било по-скоро дело на онзи нещастен глупак Джеймисън, а може би не го е направил нарочно. Склонен съм да мисля, че е било нещастна случайност. Пиърс е намерил Ан мъртва, обляна в кръв, и е пронизал с меча си мъжа й. Не помните ли колко често заплашваше да си отмъсти на Джеймисън?

— Ваше величество, това не е истина! Истинският убиец се нарича Джером. Не се съмнявам във вината му. Той дойде при мен и ме закле да изпратя Пиърс в Хънтингтън Манър, за да спаси Ан от жестокостта на съпруга й. Джером е планирал тази интрига със същото коварство, с което ме омъжи за Пиърс. Кой спечели от всичките тези мъртъвци? Джером! Как можете да твърдите, че Пиърс е убил Джеймисън? Той не е от хората, които пронизват противниците си в гръб.

— О, Роуз… — въздъхна с болка кралят.

— Уверявам ви, че…

— Стига, мила! — Той притисна ръката й и тя млъкна. — Помислете си как случаят ще бъде разследван в съда. Пиърс е заплашвал Джеймисън и е бил чут от десетки хора. Да, Джером наистина е дошъл при вас и е заявил, че Ан търпи жестоки мъчения в брака си. Но после Пиърс се е явил на мястото на престъплението и…

— Пиърс не е убиец!

— И аз самият не го вярвам. За съжаление обаче съпругът ви не е тук и не може да ни каже истината.

— Затова аз ще говоря вместо него. Ваше величество, досега мълчах, защото ме беше страх да не изложа на опасност един от подчинените си. Той беше с Пиърс в онази съдбоносна нощ и е видял, че Ан и Джеймисън са били вече мъртви.

— А, да — промърмори като на себе си Чарлз. — Говорите за момъка, който се е бил с констейбъла, а после е изчезнал.

Роуз смръщи чело и го погледна объркано. Едва сега осъзна, че е подценявала краля. Пиърс беше най-добрият му приятел и двамата се обичаха като братя. Чарлз беше разследвал внимателно случилото се през онази нощ и вероятно беше разбрал, че тя е скрила Джефри, за да го предпази от съд.

— Името му е Дараунт и…

— Познавам Джефри — прекъсна я кралят. — Докато обикалях Европа, той бе един от спътниците ми, също като Пиърс.

— Тогава знаете, че казва истината…

— Разбира се, Роуз. Ако Пиърс беше още жив, щях да го изправя пред съда. Думата му щеше да застане срещу показанията на Джером, тъгуващия брат, а твърденията на Джефри Дараунт, на един чужденец, щяха да бъдат лесно оборени. Въпреки това щяхме да се опитаме да докажем невинността на Пиърс. Само ако можеше да възкръсне от мъртвите… Ако беше жив, можехме дори да се надяваме, че ще разкрием вината на Джером. За съжаление след Пиърс остана твърде ясна кървава следа. Доказателствата срещу него са много силни.

— Да, вие го виждате така! — прошепна отчаяно Роуз. Всемогъщият трябваше да изпрати светкавица и да прониже Джером, който живееше на свобода и се радваше на богатството си… Ала добрият Бог не беше особено загрижен за справедливостта.

— Роуз, съжалявам дълбоко за случилото се, но ръцете ми са вързани. По-късно, когато вълнението около скандала утихне, ще се опитам да предприема нещо, за да възстановя доброто име на Пиърс. Той не е осъден и аз няма да позволя никому да конфискува земите и парите му. Приемам, че вие ще се върнете в колониите, но замъкът Дефорт ще си остане ваша собственост. Не можете ли да оставите нещата такива, каквито са?

— Не, Ваше величество! — Роуз пое дълбоко дъх. — Тъй като очаквам дете от Пиърс, той трябва да бъде признат за невинен. Ако продължат да го смятат за убиец, дъщеря му никога няма да си намери достоен съпруг! А ако имам син? Нито един аристократ няма да му подаде ръка. Моля ви, Ваше величество!

— Обещавам ви да направя всичко възможно, но ми трябва време. — Чарлз се приведе и я целуна по челото. — Върнете се в колониите, Роуз, в онази дива страна, която наричате своя родина и която е толкова скъпа на сърцето ви. Когато се роди детето ви, аз ще му стана кръстник и никой няма да посмее да каже лоша дума за наследника на Пиърс. Ще намеря начини и средства да докажа невинността на мъртвия си приятел, но ви моля да имате търпение. Аз се научих да бъда търпелив през всичките тези години, когато обикалях бездомен по европейските кралски дворове, а в Англия вилнееше Кромуел.

Роуз кимна мълчаливо. Трябваше да остави всичко в ръцете на краля. А толкова й се искаше собственоръчно да забие нож в предателското черно сърце на Джером! Но това означаваше да застраши живота на нероденото си дете.

Джером не се посвени да дойде на погребението на Ан и да изиграе умело ролята на тъгуващ брат. Беше привел рамене, от очите му капеха сълзи. Роуз се опита да му поиска сметка, но той се развика и заяви пред опечалените, че тя е съучастница на убиеца. Младата жена се спаси само благодарение на Джефри, който незабавно я уви в наметката си и я отведе в каретата.

Джефри беше чудесен човек, добър приятел, голямата й опора в първите страшни дни след трагедията. Гарт, който след смъртта на господаря си също беше много близо до смъртта, подкрепяше с всички сили своята господарка. Тримата бродеха из замъка като призраци и никой не знаеше как ще живее оттук нататък.

Роуз се събуди първа от летаргията, защото усети промени в тялото си. Сутрин й се гадеше и скоро истината блесна пред очите й. Животът й придоби ново значение. Тя щеше да роди детето на Пиърс. Обзета от твърда решителност, тя се зарече да се отърси завинаги от наивността си и никога повече да не става безводен инструмент в ръцете на подлеци като Джером. Вероятно никога вече нямаше да бъде щастлива, но мисълта за детето й вдъхваше сила. Малкото същество, което растеше под сърцето й, се нуждаеше от силна майка.

Когато разказа на Гарт за бременността си, старият слуга се подмлади с десет години. Очите му засияха, приведеният гръб се изправи, устните му се разтегнаха в щастлива усмивка. За него нямаше по-голяма радост от вестта, че любимият му господар ще има наследник. Беше уверен, че Роуз ще роди син, който ще прилича изцяло на Пиърс. Тя се надяваше на дъщеря и смяташе да я възпита като истинска херцогиня, наследница на голямо богатство, която щеше да упражнява властта си с достойнство и нямаше да позволи никой да я измами…

Всичко това беше далечно бъдеще. Засега трябваше да бъде търпелива и да чака. Чарлз щеше да стане кръстник на детето й и тя разбра, че за него също е важно да докаже невинността на приятеля си. Той щеше да помни обещанието си и да чака подходящия момент. Тя не можеше да иска нищо повече.

Кралят притисна ръката й към устните си.

— О, Роуз, мое малко американско цвете с остри бодли! Не губете кураж! Бъдете уверена, че ще сторя всичко, което е по силите ми, за да възстановя доброто име на Пиърс. За съжаление не мога да остана по-дълго в очарователната ви компания. Предстои ми дълъг, напрегнат ден. Брат ми Джеймс ме е натоварил с всевъзможни уморителни задължения. Трябваше да му обещая, че ще държа реч пред членовете на Кралската академия на науките. Испанският посланик иска аудиенция, Едуард Хайд, моят пръв министър, който на всичкото отгоре е тъст на брат ми, помоли да му отделя част от скъпоценното си време. Обещах на съпругата си да обядвам с нея, а лорд Уолтън има горещото желание да ме бие на тенис. При последното състезание с платноходки бях победен от брат си, затова днес ще посетя кралската корабостроителница, за да проверя как върви строежът на нови кораби. О, мила Роуз, в красивите ви очи чета искрен гняв, дето си позволявам да мисля за корабите си! Ала след като самият аз въведох този спорт в Англия, трябва да му отдавам дължимото, нали? Не бива да забравяте, че животът продължава. Такава е човешката природа. Прощавате ли ми, мила?

Роуз преглътна мъчително. Кралят й напомняше твърде много за Пиърс.

— Нали ще останете още малко в двора, скъпа?

Младата жена поклати глава.

— Само тази нощ. Не се чувствам много добре и предпочитам живота в замъка Дефорт. Скоро ще отплавам за Вирджиния. Тъй като Пиърс не е вече с мен, предпочитам да родя детето в дома на баща си.

— Разбирам ви — отговори съчувствено кралят. — Тази нощ обаче ще почивате удобно в херцогските покои. Джефри Дараунт също е тук, нали? — Роуз кимна с усмивка и кралят продължи: — Сигурно ви чака някъде наблизо?

— Разбрахме се да стои до градинската портичка и да се появи, ако имам нужда от него. Той е готов да се закълне, че Пиърс не е извършил убийството в Хънтингтън Манър.

— Добре тогава, изпратете го при мен, милейди.

Роуз го погледна учудено, после направи реверанс.

— Благодаря ви, Ваше величество. — Та забърза към изхода на градината, където Джефри чакаше зад кралските постове. — Странно, но той поиска да ви види…

— Най-после ще мога да се закълна… — започна зарадвано той.

— О, кралят не се съмнява ни най-малко в честността ви. Той е убеден, че Пиърс е невинен. Обеща да ми помогне, но ме помоли да имам търпение. Давам му една година, не повече. Ако дотогава не предприеме нищо, аз ще взема нещата в свои ръце. — Тя млъкна рязко и сведе глава.

— Какво ще предприемете, милейди?

— Нямам представа — отговори честно тя. — Вероятно ще се опитам да примамя Джером в някакъв капан. — Тя потрепери и бързо сведе глава, за да скрие болката си. Все още не можеше да се примири с мисълта, че Пиърс е умрял с омраза в сърцето.

— Отивам при краля, милейди. Ако имате нужда от мен, ще бъда винаги близо до вас.

Тя му кимна и побърза да се върне в покоите, които беше обитавала при първото си идване в двора. Когато понечи да отвори вратата, чу тихо повикване и видя Гарт да бърза по коридора.

— Ето ви най-после, милейди! Приготвих всичко за довечера и даже бях започнал да се тревожа, че ви няма толкова дълго.

— Какво имаш предвид, Гарт?

— Вие ще се настаните в покоите на починалия си съпруг, милейди. Това е съвсем естествено.

— Прав си, Гарт — прошепна с мъка тя и го последва.

Огънят в камината беше запален и в стаята беше приятно топло. Роуз се огледа, благодари на стария прислужник за усърдието му и заяви, че възнамерява да си почине. Прибра се в спалнята си, отпусна се на голямото легло и се загледа с невиждащ поглед в тавана. Спомените се върнаха и по бузите й се затъркаляха сълзи. Тази нощ щеше да се наплаче до самозабрава — а от утре нататък нямаше да пролее нито сълза. От утре щеше да мисли само за детето си. Тя щеше да възстанови доброто име на Пиърс Дефорт и да отмъсти за смъртта му, все едно как. Преди това обаче трябваше да се върне във Вирджиния, да потуши болката си, да събере нови сили.

 

Джефри Дараунт не беше виждал отблизо своя крал, откакто се бяха върнали в Англия след възстановяването му на трона. Ала Чарлз притежаваше добра памет. Той улови ръката на мъжа, който коленичи пред него, и бързо му помогна да се изправи.

— Станете, стари приятелю! Миналото е живо в паметта ми и ви уверявам, че никога няма да забравя вярната ви служба. А сега ми кажете…

— Когато пристигнахме в Хънтингтън Манър, лорд и лейди Брайънт бяха вече мъртви, кълна ви се, Ваше величество!

— Значи вие не сте се отделяли нито за минута от лорд Дефорт?

Джефри се поколеба.

— Той ме помоли да чакам на вратата… но съм абсолютно сигурен, че не е убил никого! Времето беше твърде малко, а и намеренията му бяха други. Дано Всемогъщият…

— Мисля, че ви разбрах — отговори меко кралят. — Аз също вярвам в невинността на Пиърс. Той не би нападнал в гръб и самия дявол.

Джефри го погледна объркано.

— Значи вие също не се съмнявате, че убиецът е друг? Защо тогава…?

— Ще открием истината, но ни трябва време. Искам да чуя от вас всичко, което се случи през онази нощ.

— След като успяхме да се изплъзнем от войниците на констейбъла, лорд Дефорт ми заповяда да тръгна в друга посока. Скоро разбрах, че е искал да отиде при лейди Роуз. Аз препуснах право към замъка Дефорт и няколко от мъжете, които трябваше да го арестуват, се опитаха да ме преследват. Желанието ми беше да му осигуря известна преднина. Оказа се обаче, че те са успели да го намерят. Някои хора твърдят, че господарката е повикала пазителите на закона в гостилницата, но това не е вярно.

— Аз също съм убеден в лоялността й, добри ми приятелю. Продължавайте.

— Не бях там и едва по-късно узнах колко смело се е защитавал лордът срещу нападателите си, без да убие нито един от тях. За съжаление те са били твърде много. А после…

— Да? — попита настойчиво Чарлз.

— После се е удавил.

Кралят потърка замислено брадичката си.

— Трупът му не беше открит…

— Нима мислите, че е още жив? — В гласа на Джефри се примесваха неверие и нова надежда и Чарлз си пожела да беше запазил това предположение за себе си.

— Нито дума на лейди Дефорт, разбрахме ли се? Не искам младата дама да изживее ново дълбоко разочарование, ако повярва в тази възможност. Но кой знае… — Чарлз вдигна рамене. — На този свят стават странни неща. Ако откриете, че лорд Дефорт е жив, и се срещнете с него, трябва да го предупредите да се пази. Засега го считат за беглец, който се е изплъзнал от ръката на закона. Предупредете го също да се пази от коварството на Джером. Кажете му да бъде изключително предпазлив и ако реши да се върне в Англия, да не се показва на публично място. Кажете му и…

— Да, Ваше величество?

Чарлз гледаше замислено пред себе си. Пръстите му милваха кората на плачещата върба.

— Уверете го, че неговият крал го обича и не го е забравил, нито ще го изостави.

— Ще го направя, Ваше величество — обеща развълнувано Джефри, коленичи и целуна ръката на господаря си.

— Станете, приятелю — заповяда с усмивка кралят. — И ми обещайте, че няма да кажете нито дума на лейди Роуз.

— Нито дума! — Джефри скочи на крака. — Обещавам също, че ще ви служа вярно до края на живота си, сир!

— Ако искате да ми служите, пазете добре лейди Роуз. Сигурен съм, че тя ще ви създава достатъчно работа.