Хедър Греъм
Интриги (17)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Роуз лежеше по гръб и дишаше дълбоко, за да успокои лудото биене на сърцето си. Той беше жив! Щастието да го види отново прогони гнева й. Искаше да му отговори с хладна ненавист, защото той продължаваше да не й вярва — макар че тя никога не го беше предавала и беше на негова страна. И какво възнамеряваше сега? Тя не можеше да стане отново негова жена, преди да е успяла да го убеди в невинността си.

Но той беше жив! А тя копнееше с цялото си сърце за силните му обятия. Изведнъж вратата се отвори и тя седна в леглото. Пиърс влезе в капитанската каюта и грижливо затвори вратата.

Без превръзката на окото и широкополата шапка той изглеждаше почти като мъжа, с когото беше живяла в замъка Дефорт, с изключение на обруленото от морския вятър лице. А блясъкът на сребърните очи беше станал още по-ярък. Нищо чудно. Беше преживял много битки, различни от онези в защита на крал Чарлз, беше станал жертва на коварна измама и беше живял дълго като затворник на един кръвожаден испанец.

Пиърс седна зад писалището и вдигна обутите си в ботуши крака на гладкия плот. Изгледа пренебрежително жена си и се усмихна толкова студено, че тя усети ледени тръпки.

— Най-после се събрахме отново, Роуз. И този път никой няма да нахлуе в кабината, за да ме арестува.

Опитвайки се да овладее гнева си и с цялото достойнство, което позволяваше разкъсаната й рокля, тя приседна на ръба на леглото.

— Какво направи с капитан Нименс? — И нейният глас беше леден.

Пиърс свали краката си от масата. Отиде при нея и тя побърза да се отдръпне в другия край на леглото. Мъжът се приведе към нея и опря ръцете си от двете й страни на дюшека. Колко близо беше лицето му… Тя усети топлия му дъх, почувства вътрешното му напрежение.

— Наистина ли се тревожиш за добрия капитан, скъпа?

— Какво ще стане с него?

Пиърс се изправи рязко и отиде отново зад писалището. Приличаше й на тигър в клетка. Най-после се настани отново в капитанския стол и скри ръцете си зад гърба.

— Ти забравяш, че този кораб е мой. Преди да… изчезна, Нименс беше мой капитан. Познавам го от години. Може да ти се струва странно, но той се зарадва да ме види жив и здрав.

Тя не се съмняваше. Но как беше реагирал екипажът? Нали беше чула гърма на оръдията, скърцането на абордажните куки, звъна на сабите.

— Какво казаха моряците? Имаше битка…

— Разбира се, аз не им разкрих истинското си лице, преди да поговоря с Нименс. За щастие успях да обясня, че се налага да преговарям с капитана. След като поговорих с моряците, те се подчиниха доброволно и не дадохме нито един мъртъв.

— А сега?

— Заминаваме за Англия.

— Какво? — Роуз скочи, забравила разкъсаната си рокля. Тя не можеше да се върне в Англия, не можеше да остави Уди. — Не, невъзможно!

— Ти май забравяш в какво положение си, скъпа. Ти не вземаш решенията. Този кораб е мой и ще отплава в посоката, която аз определя.

— Ти не разбираш! — извика отчаяно тя и застана пред писалището. — Баща ми…

— Да, да, знам — прекъсна я подигравателно той. — Известният търговец Ашкрофт Удбайн те е изпратил на Бермудските острови, за да хванеш в мрежата си друг нищо неподозиращ кандидат. Сър Уесли се казваше, нали? Наистина, Роуз, баща ти започва да става безсрамен. Нима може да иска от една херцогиня да се омъжи за някакъв си прост „сър“?

Без да мисли, тя го удари през лицето и за миг се наслади на задоволството, което изпита от шума на плесницата, от паренето по кожата си и от червените отпечатъци по бузата му. В следващия миг изпита панически страх. Очите му потъмняха от гняв. Той я грабна и я вдигна високо във въздуха. Тя се отбраняваше отчаяно, но напразно, докато той я носеше неумолимо към леглото.

— Пусни ме, пират такъв! Веднага!

Пиърс наистина я пусна, но тя се приземи в скута му с лицето надолу. Той я намести на коленете си, вдигна копринените й поли и я плесна доста силно по дупето.

— Още при първата ни среща се убедих, че заслужаваш един добър пердах. Само да мога да намеря пътя през тези дяволски фусти…

— Престани! — Тя се изви като змия и захапа бедрото му.

Пиърс изруга ядосано, обърна я към себе си и роклята й се разкъса докрай. Побеснял от гняв, той задърпа корсета й. Грубите му ръце я уплашиха и дързостта й изчезна.

— Пиърс, моля те…

Мъжът я пусна веднага.

— По дяволите, Роуз, престани да ме влудяваш!

Забравила гнева си, тя стана от скута му и се отдръпна в другия край на леглото. Сви се на кълбо и зачака. След малко чу тихия му глас:

— Дълго време бяхме разделени.

— Много дълго.

— Дай ми ръката си.

— Не!

— Ела при мен, Роуз. Ти си все още моя жена.

— Да, но през последните месеци бях твоя вдовица. И след цялото това време ти не намери нищо по-добро, освен да ме обвиняваш, да ми се подиграваш, да злоупотребиш с мен и да обиждаш баща ми. Ако си мислиш, че ще играя по свирката ти, знай, че се лъжеш. Няма да ти позволя да ме докоснеш, кълна се!

— Ти си моя жена — повтори с подрезгавял глас Пиърс.

— Тогава би трябвало да се извиниш и ако го направиш както трябва, може би ще ти простя.

— Ти — да ми простиш? — извика изумено той. — О, Роуз! — добави по-тихо той и се усмихва, но всъщност оголи зъбите си като див звяр. — Мога само да се надявам, че ще ме обезщетиш за всичко, което ми стори — поне отчасти!

— Аз не съм ти сторила нищо! Няма ли най-после да го проумееш? Ако ме докоснеш само с един пръст, ще се разкрещя така, че дори пиратската ти банда ще се втурне да ме освободи от теб.

— Съмнявам се — отговори ухилено Пиърс. — Моите пирати са верни на капитана си и дори ако реша да те удуша и да те хвърля на акулите, никой няма да се намеси.

— А капитан Нименс и екипажът му?

— Всички отвън знаят, че си ми жена.

— Нима можеш да желаеш жена, която те мрази?

Пиърс се приведе към нея и помилва нежно бузата й.

— Наистина ли ме мразиш?

— Какво друго ми остава, след като непрекъснато ме обвиняваш в най-страшни неща?

— Докажи ми, че греша.

— А ти докажи вината ми!

— Върни се при мен, Пиърс! — цитира я той и тя си припомни случилото се през онази ужасна нощ. — Думите ти се запечатаха в паметта ми. Помня какво намерих в Хънтингтън Манър, помня и какво се случи след връщането ми в гостилницата, където беше отседнала…

— Нямах представа, че Ан е мъртва — прекъсна го озлобено тя. — Иначе никога не бих те изпратила там. Откъде можех да зная, че войниците ще те нападнат?

— Да, откъде? Знаеше го, защото си била в съюз с Джером. Нали ми каза, че си се срещнала с него?

— О, колко си подъл! — Сълзите я задавиха. — Как можеш да говориш така и в същото време да очакваш, че ще падна с плач в обятията ти? Никога няма да го направя, никога! Няма да замина с теб за Англия. Този път няма да се поддам на чара ти.

— Нима няма да се вслушаш в гласа на собствената си страст?

Този нежен въпрос я разтърси по-силно от унищожителните обвинения, които беше чула преди малко. Тя беше прекарала твърде много безсънни нощи със спомените и копнежа за нежностите му. И сега го погледна като замаяна, изумена от упойващото въздействие на дълбокия му глас, на пронизващия поглед. Все едно дали изискваше, или я ласкаеше, в крайна сметка той щеше да получи онова, което желаеше.

Той не дочака да му подаде ръката си, а просто я дръпна към себе си и преди да разбере какво става с нея. Роуз лежеше в обятията му. Пожарът в сребърните очи разпали кръвта й. Макар че разумът й се съпротивляваше, страстта му събуди чувствеността й.

Не, тя нямаше да се предаде без борба. Изгледа го унищожително и пое дълбоко въздух, за да изпищи — твърде късно. Трескава, гореща, настойчива целувка затвори устата й. Тя се опита да отблъсне езика му, който нахлу без бавене в устата й и заигра с нейния — толкова омайващ и възпламеняващ, че прогони и последните остатъци от разума.

Роуз затвори очи и се наслади на горещината, която се преливаше от неговото тяло в нейното. Тя беше повярвала, че съпругът й е мъртъв и заедно с него беше умряла и част от нея. Но той беше жив и магията се събуди за нов живот. Макар че нямаше опит в плътската любов, тя знаеше, че нито един мъж не е в състояние да събуди в тялото й толкова силно, непреодолимо желание.

Ала когато той вдигна глава, тя отвори очи и се опита да оспори всичко, което изпитваше.

— Не, Пиърс…

Устните му се спуснаха по шията й, намериха лудо биещия пулс, после езикът му закръжи около зърното на гърдата й. Не, о не! Тя стисна здраво зъби и се опита да се пребори с огъня, който пламтеше в утробата й и който мъжът й неумолимо подклаждаше с нежностите си.

Толкова отдавна не го беше усещала близо до себе си и не беше чувала омагьосващия му шепот до гърдите си:

— Мила моя, ти си се променила. — Ако не го спреше, щеше да бъде загубена. — Колко е сладка кожата ти! — Езикът му описваше пламтящи кръгове около наедрялото зърно. — Бях забравил вкуса ти… — Той пое жадно зърното в устата си и го засмука. — О, Боже! — Изведнъж в очите му засвяткаха ледени искри. — Ти миришеш на мляко! — извика невярващо той.

Роуз се изчерви цялата и се опита да се освободи от ръцете му, но той зарови пръсти в косата й и я натисна на леглото.

— Да! — изкрещя сърдито тя. — Разбира се, че мириша на мляко. Така е, когато жената има бебе.

Пиърс я изгледа с присвити очи.

— И от кого е детето?

— О, как смееш! — изфуча разярено тя. — Вече няма да търпя обидите ти. Можеш да ме набиеш, да ме изнасилиш, да ме изхвърлиш през борда! Но те уверявам, че никога вече няма да търпя издевателствата ти!

Пиърс се надигна и разтърси глава.

— Мое дете? — прошепна изумено той.

— На кого другиго би могло да бъде?

— Заклеваш ли се?

Побесняла от гняв, тя се опита да се изтръгне от ръцете му, но не успя.

— Ти не вярваш в нито една моя дума! Пусни ме веднага! По-скоро ще скоча в морето, при акулите, но няма да понасям надменността ти!

— Момче ли е или момиче?

— Това не те засяга.

— Момче ли е или момиче? — изгърмя той.

— Имам син.

— Син? — Пиърс беше толкова смаян, че пусна жена си.

Тя скочи на крака и се скри зад писалището.

— Имам син… — Гласът му беше само дрезгав шепот. — И той е жив и здрав?

Сърцето й се стопли, но тя побърза да прогони неканените чувства. Нямаше да му прости, докато не я помолеше за извинение.

Пиърс отново разтърси глава, сякаш не можеше да разбере какво го е сполетяло.

— На колко години е?

— На девет месеца и няколко дни — отговори неохотно тя.

Пиърс стана от леглото и тя се отдръпна нервно към стената, но той сякаш не я забелязваше. Вместо да отиде при нея, отвори едно чекмедже и намери онова, което търсеше. Бутилка с ром. Отпи голяма глътка и промълви като замаян:

— Имам син…

Сигурно беше пресметнал и най-после беше приел, че детето е негово.

— Затова не мога да дойда с теб в Англия. — Роуз реши да се възползва от благоприятния момент. Може би след тази вест Пиърс щеше да бъде готов на компромиси. — Трябва да се върна в къщи. Той е още малък и не мога да го оставя сам.

— Все пак си го оставила, за да посетиш Бермудските острови — напомни й с остър глас той.

— Смятах да свърша работата си колкото се може по-бързо и да се върна.

— А сър Уесли, грандиозният кандидат за женитба?

— Той не ме интересува. Вече имах съпруг и той ми е напълно достатъчен. За цял живот.

— Така значи?

— Във всеки случай трябва да се върна в къщи, при Уди!

— При кого? — процеди през зъби той.

— При Уди. Така се казва бебето ми.

— Ти си нарекла моя син, бъдещия херцог Уъртингшиър, Уди? — промълви невярващо той.

Роуз въздъхна театрално и извъртя очи.

— Цялото му име е Пиърс Удбайн Дефорт, но в къщи го наричаме Уди.

— Уди… — повтори бавно и с очевидно отвращение той.

— Сега разбираш ли защо не мога да отида в Англия?

— Домът му е в замъка Дефорт.

— Още от самото начало смятах да го заведа в Англия. Но той е само на девет месеца. Дългото пътуване по море може да се отрази зле на здравето му. Затова реших да изчакам, докато навърши една година. Ако не ми вярваш, попитай Нименс. Вече го провъзгласих за свой капитан, когато потегля за Англия. Повярвай ми най-после…

— За това ще поговорим по-късно — прекъсна я рязко той.

— Пиърс, моля те…

Без да й обръща внимание, той излезе от кабината с големи крачки и затръшна вратата зад гърба си.

Щом се изкачи на палубата, спря и се загледа към морето. Все още не можеше да повярва в чутото. През дългите дни на пленничеството и пиратския живот не беше помислял дори за миг, че е станал баща. По вените му се разля странна, тръпнеща топлина. Той имаше син! Уди. Какво идиотско име за английски аристократ. След минута на лицето му изгря усмивка. Бъдещият херцог беше само на девет месеца. Може би името беше подходящо за едно бебе.

Шон се втурна забързано към него.

— Какво има, капитане? Поемаме ли към Англия?

— Какво? — Пиърс го погледна, без да разбира.

— Потегляме ли към Англия?

— Не. Аз имам син.

— Какво? — Шон беше напълно объркан.

Пиърс избухна в луд смях и го потупа по рамото.

— Имам син! Трябва да отида да го взема. Ще ида да кажа на Роуз… Не! Шон, слез в капитанската каюта и… — Той млъкна и на лицето му се изписа уплаха. Роуз беше полугола. Никой мъж освен съпругът й нямаше право да я вижда в това състояние. — Попитай Нименс къде е багажът на милейди и ми донеси един от сандъците. Побързай, моля те! Трябва да поговоря пак с нея, а след това ще свикаме екипажа. Хайде, какво чакаш!

— Добре, добре. Искам да ви обърна внимание, че на хоризонта се показаха платна, флагът още не се вижда добре, но би трябвало да се махнем оттук колкото се може по-бързо.

— Разбира се — кимна с отсъстващ вид Пиърс.

След малко Шон се върна, превит под тежестта на един сандък, и Пиърс побърза да го отнесе в капитанската кабина. Когато влезе, видя Роуз с чаша уиски в ръка. Очевидно беше решила да успокои малко бурята в душата си. Когато го видя, тя се усмихна виновно и побърза да остави чашата на писалището.

— Ти да не си започнала да си попийваш тайно? — подразни я той.

— С човек като теб сигурно ще стана истинска пияница!

— Е, тогава си пийни още малко, защото още не си преживяла най-лошото. — Той остави сандъка на пода. — Но първо облечи нещо по-прилично.

Роуз приседна на ръба на леглото и отпи глътка уиски.

— Наистина ли искаш да се покажа на палубата?

Пиърс застана пред нея и скръсти ръце на гърдите си.

— Ако желаеш, ще сваля от гърба ти и другите дрехи. Би трябвало да знаеш, че пиратите разбират от тези неща.

— Чувала съм. Мисля, че през последните месеци си изучил из основи това изкуство.

— След като научих за бебето, смятах да почакам, за да мога да те съблека бавно и с удоволствие. Но ако не си в състояние да се справиш сама, ще пожертвам малко време и ще…

— Много ти благодаря. Мога и сама да се преоблека.

— Тогава го направи. Бързо!

— Първо трябва да ми кажеш дали ще се върнем във Вирджиния.

Пиърс вдигна вежди.

— Мила моя, ти продължаваш да се правиш, че не разбираш. Аз съм този, който поставя изискванията. Облечи се бързо! — Той й обърна гръб и излезе от каютата.

— Върви по дяволите! — изсъска тя. Кога най-после щеше да узнае дали се връщаха в Джеймстаун?

Тя се разрови в сандъка си и облече скромна рокля от сив памук с тесни черни ширити. Докато сваляше фустите, в главата й започна да се оформя чудесен план. Този път мъжът й не беше спуснал резето отвън. Тя щеше да излезе тайно на палубата и да се скрие в някоя от лодките. И къде щеше да избяга? Безумно дръзко начинание, но не неосъществимо.

Тя се облече и изскочи от кабината. Смая се, когато забеляза, че никой не й обръщаше внимание. Очевидно всички мъже на борда бяха загубили ума си. Те тичаха един през друг, развиваха въжетата, спускаха и вдигаха платната. Мъжът й стоеше на кормилото и крещеше някакви заповеди. Какво ставаше, за Бога?

Сега не биваше да губи време. Тя изтича към кърмата и огледа внимателно въжето, за които бяха вързани лодките. Дали щеше да се справи? Да, можеше да скочи, а после внимателно да спусне въжетата. Това щеше да й струва доста време, но екипажът беше зает и никой нямаше да я види.

Решена на всичко, тя събра полите си и скочи в малката лодка. В същия момент отекна оглушителен гръм и корабът се залюля. Лодката се наклони застрашително.

— Испанецът ни обстрелва, капитане! — извика един от матросите.

Господи, не! Беше се появил трети кораб, точно тук, в необятното море… Проклет испанец! И веднага беше започнал да стреля.

— Огън! — изрева Пиърс.

Когато оръдията на „Лейди Мей“ дадоха залп, лодката се залюля още по-силно. Роуз изхвърча навън и падна във водата. Ударът беше толкова силен, сякаш се беше стоварила върху каменна стена. Тя усети как пропадна в леденостуден мрак. Дробовете й горяха. Зарита отчаяно с крака, за да се издигне над водата. Искаше да види светлина. По дяволите, къде беше светлината?

Застанал на мостика, Пиърс следеше внимателно маневрите на противника. В началото екипажът му беше видял само флага на Убиеца на дракони, не и английския кораб, който се намираше зад него. Щом го откриха, испанците започнаха да стрелят.

Бихме могли да ги заловим без усилия, каза си мрачно той. Не, сега не беше време за морски битки. Той трябваше да отиде във Вирджиния, да види сина си, да го отведе в Англия.

— Дайте залп и от двата кораба! — изрева той. След минута оръдията изгърмяха и испанският кораб се разтърси из основи.

Точно тогава прозвуча страхлив вик:

— Човек зад борда! Човек зад борда! Господи, капитане, жена зад борда! Лейди Дефорт!

Роуз! Каква лудост беше извършила пак? Дали беше избягала от кабината и сега се опитваше да се отдалечи от кораба? Насред Атлантика! Студен страх го стисна за гърлото.

— Продължавай огъня! — обърна се той към Шон.

Неговата смела Роуз… Нима щеше да я загуби, след като едва я бе намерил отново и бе узнал, че има син? Пиърс се затича покрай релинга, видя водовъртежа, който се беше образувал след падането й, и скочи след нея.

Ледените вълни го приеха в прегръдката си, солената вода опари очите му. Той се огледа търсещо на всички страни, гмурна се дълбоко и остана под водата колкото можеше по-дълго. Издигна се на повърхността, за да поеме въздух, и я видя съвсем близо. Жена му плуваше равномерно и очевидно се опитваше да се отдалечи от кораба.

— Роуз! — изкрещя задавено той.

Тя се обърна и смарагдовозелените очи бяха бурни като развълнуваното море. Изведнъж едно неприятелско гюлле се заби във водата точно между двамата, надигна се огромен фонтан и Пиърс загуби жена си от поглед.

— Роуз! — извика отчаяно той и заплува колкото можеше по-бързо към мястото, където я беше видял за последен път. Стигна до нея в мига, когато лицето й се скри под водата. Потопи се дълбоко и успя да увие ръка около кръста й. Измъкна я на повърхността и вдигна лицето й над водата. Тя се закашля и опита да си поеме дъх.

— Дръж се здраво! — изпъшка той.

Скоро от кораба спуснаха лодка и Шон загреба с всички сили. Той изтегли първо Роуз, после протегна ръка на капитана си. Пиърс се прехвърли през ръба на лодката и коленичи пред жена си.

— Роуз! Роуз! — Той я прегърна и тя се отпусна на гърдите му със затворени очи. Вече не се давеше, дишането й беше почти нормално. Пиърс повтаряше като замаян името й, разтриваше ръцете й, потупваше я по бузите. След известно време очите й се отвориха.

— Велики Боже! — прошепна с болка той. — Какво ти стана? Наистина ли рискува живота си само за да избягаш от мен?

— Не…

— За малко да успееш!

— Не! Скочих в лодката и всичко щеше да бъде наред, ако се беше задоволил само с един плячкосан кораб за този ден.

— Говориш глупости! Аз не съм нападнал проклетия испанец. Той откри огън веднага щом ме видя.

— Пада ти се! Защо продължаваш да си играеш на пират?

— Ако не се беше опитала да избягаш…

— Нямаше да го направя, ако ми беше обещал да ме отведеш във Вирджиния, при моето бебе.

Шон се покашля предупредително.

— Може би ще отложите този спор за по-късно, Дефорт. В момента имаме други проблеми.

Това беше вярно. Английският кораб беше застанал отстрана на „Лейди Мей“ и екипажът отвеждаше заложниците на борда.

— Погрижи се за милейди, Шон! — заповяда Пиърс. — Велики Боже! Нямам нито превръзка на окото, нито шапка, нищо!

— Голият пират — промърмори Роуз.

Пиърс я погледна унищожително, после се хвана за едно въже, което висеше наблизо, и се изтегли на релинга. Един от моряците го чакаше със сабята и шапката, Мануел му подаде превръзката. Пиърс беше мокър до кости, но трябваше да носи всички атрибути на Убиеца на дракони.

Гордо изправен, той излезе пред заложниците, десетина испански дами и господа на път към Картахена, както обясни капитанът, възрастен мъж с къдрави сиви мустаци.

— Защо ни нападнахте? — попита ледено Пиърс.

— Реших, че ще имам предимство, ако открия огъня.

Пиърс смяташе да държи поредната си реч и да освободи заложниците, но чу зад гърба си тихо повикване:

— Убиецо на дракони!

Роуз стоеше точно зад него. Мократа рокля беше залепнала за тялото й и очертаваше изкусителните му форми.

— Милейди! — процеди през здраво стиснатите си зъби той. — Бъди така любезна и ми разреши да решавам тези дела сам.

— Моля те! — прошепна с мъка тя. — Моля те, освободи тези хора!

Какво си мислеше тя? Нима наистина го смяташе за убиец на невинни хора? Сигурно беше повярвала на слуховете, които хората му нарочно бяха пуснали из пристанищните кръчми. По дяволите, трябваше веднага да сложи край на този фарс. В момента се интересуваше единствено от жена си и сина си. Той се засмя, вдигна сабята си и се поклони със съвършена учтивост.

— Както желаеш, любов моя. — После се обърна към моряците: — Върнете гостите на кораба им.

Старият капитан знаеше английски език. В погледа му блесна безкрайно учудване. Той погледна изпитателно Пиърс, после се отпусна на едно коляно и целуна ръката на Роуз.

— Да ви закрилят Бог и Светата дева, милейди…

— Добре, добре — прекъсна го нетърпеливо Пиърс. — Изчезвайте оттук, преди да съм размислил!

Испанците побързаха да се върнат на кораба си.

— Благодаря ти — прошепна едва чуто Роуз.

— Наистина ли изпитваш благодарност?

Тя кимна безмълвно.

— А достатъчна ли е тя, за да останеш на борда на проклетия пиратски кораб?

Роуз се усмихна и отговори:

— Ти ми спаси живота. Всъщност, за всичко е виновно онова проклето гюлле. Обикновено плувам отлично…

— По-добре ли, отколкото яздиш?

— Знаеш ли, Пиърс… — Тя сведе глава. — Аз бях виновна за сблъсъка с коня ти тогава. Колко време мина от първата ни среща, нали? Виновна, защото не бях достатъчно внимателна, но не съм направила нищо друго. Нямам нищо общо с отвличането на Ан. Кълна се в живота на сина си, че когато те изпратих в Хънтингтън Манър, сърцето ми се разкъсваше между страха и ревността. Не исках да те загубя. Исках само да предотвратя смъртта на Ан. Джером измами всички ни — теб, мен, дори Джеймисън. Съжалявам дълбоко за всичко, което се случи.

Сърцето му се блъскаше болезнено в гърлото, ръцете му бяха стиснати в юмруци. Толкова дълго беше живял с горчивия гняв в гърдите си. А сега гневът изчезна, сякаш никога не беше съществувал. Роуз не изчака отговора му. Макар че беше мокра до кости, тя се обърна с достойнство и закрачи бавно към капитанската кабина. Пиърс се обърна към Шон, който мълчаливо чакаше заповедите му.

— Вдигаме платна към Вирджиния, приятелю — усмихна се капитанът и забърза след жена си.

Намери я пред писалището, трепереща от студ. Грабна едно одеяло от леглото и наметна раменете й.

— Трябва бързо да се преоблечеш! А после помисли каква история ще разкажеш на баща си.

— Връщаме ли се във Вирджиния? — попита глухо тя.

— Къде другаде бихме могли да отидем, Роуз? — въздъхна уморено той.

— Нямам намерение да лъжа баща си.

— Опитай се да разбереш. Не искам да си имам ядове с него.

— Да, разбрах. И какво бих могла да му разкажа?

— Че в открито море си срещнала един от корабите на Дефорт и си узнала за известни проблеми в замъка на херцога. Капитанът ти е казал, че трябва веднага да заминеш за Англия, за да подпишеш документи, които ще осигурят наследството на сина ти. Затова си се върнала в Джеймстаун да вземеш бебето. Ще му кажеш още, че ще останеш само една нощ в дома му, а на следващата сутрин ще отплаваш през Атлантика с капитан Нименс. Ще ни трябват запаси за дългото пътуване, но се надявам, че баща ти ще те снабди с всичко необходимо.

Мина известно време, преди Роуз да отговори.

— Не може ли просто да му кажа истината?

— Не! — отговори бързо Пиърс. — Не мога да му имам доверие.

— Ако те залови, ще те сметне за Убиеца на дракони и ще те обеси!

— Тогава можеш да очакваш най-лошото, ангеле мой. Докато бях пират, спечелих много приятели и ако ми се случи нещо…

— Какво ще стане тогава?

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита с усмивка той.

— Добре, ще се опитам да го предотвратя. Никой няма да узнае кой си в действителност.

Пиърс гледаше втренчено красивото й лице и изведнъж разбра, че повече не може да крие чувствата си.

— Знаеше ли, че съм се влюбил в теб?

Роуз го погледна изумено. Той я обичаше? Защо тогава не й вярваше? Дали най-сетне беше успяла да смекчи сърцето му с признанието си?

— Аз те обичам отдавна — прошепна тя и се опита да се пребори с хълцането, което се надигна в гърлото й. — Когато ми съобщиха, че си мъртъв, щях да полудея. — Сълзите потекоха по бузите й, макар че тя се опитваше да ги спре. — Как можа да повярваш, че съм извършила всички онези ужасни неща и съм се съюзила с Джером и Джеймисън? Трябва да ме молиш за извинение, длъжен си ми…

— О, Роуз! — Той я грабна в обятията си и потърси устните й.

Топлина и любов, нарастваща страст, горещо желание… Роуз отговори с любов на целувката му и си пожела този миг да не свършва никога. После поиска още и още…

— Милорд! — Някой затропа нетърпеливо по вратата. — Милорд! Наближаваме пристанището!

Пиърс се откъсна насила от прегръдката на жена си.

— По-късно ще имаме повече време — обеща дрезгаво той и излезе от каютата.

Роуз побърза да смени мократа си рокля и зачака връщането му с лудо биещо сърце. Той се появи едва когато корабът беше влязъл в пристанището.

— Трябва да бъдем много предпазливи, Роуз.

— Още не си ме помолил за извинение.

— Престани да ми създаваш проблеми! — изфуча ядно той. — Ще се разделим само за една нощ. После ще имаме достатъчно време един за друг.

Той я хвана за ръка и я изведе от каютата. Капитан Нименс я чакаше с грейнало от радост лице.

— Това е истинско чудо, нали, милейди?

— Наистина е чудо — потвърди едва чуто тя.

— Капитане, сега съм само един прост матрос на вашия кораб — обясни с усмивка Пиърс. — Ще отведете ли жена ми при баща й?

— С най-голямо удоволствие! — Нименс се поклони дълбоко, подаде ръка на Роуз и двамата излязоха на палубата, следвани от Пиърс.

На кея чакаше Ашкрофт Удбайн. Очевидно някой го беше информирал за връщането на „Лейди Мей“. На челото му се бяха изписали дълбоки бръчки. Като го видя, Роуз се откъсна от Нименс и се спусна по стълбичката. Знаеше, че мъжът й я наблюдава, и се усмихваше със злобно задоволство. Нека и той се поизмъчи малко, докато разбере какво е разказала на баща си. Макар да беше прещастлива от възкръсването му, Роуз не можеше да му прости, че я бе посрещнал с обвинения. Тя щеше да прекара още една самотна нощ в дома на баща си, а той щеше да се напие с приятелите си в някой кръчма и вероятно да потърси други удоволствия. Трябваше да попречи на забавлението му.

Баща й я посрещна с облекчена усмивка и веднага я засипа с въпроси.

— Какво стана, детето ми? Добре ли си? Как са момчетата от екипажа? Откакто съобщиха за пристигането на кораба, не мога да си намеря място от тревога. Представях си най-ужасните неща. Нищо ти няма, нали?

— Добре съм, татко. По пътя срещнахме един от корабите на Дефорт, чийто капитан носеше известие за мен. Трябва да се върна веднага в Англия, за да се погрижа за наследството на Уди, иначе може да загубим всичко. За съжаление не мога да отделя време за сделките на Бермудските острови.

Ашкрофт Удбайн поклати глава.

— Това не е важно, стига само да си добре… Наистина ли трябва да заминеш за Англия? Тази идея не ми се нрави особено. — Погледът му обхождаше моряците, които слизаха на сушата. — Кой е онзи едър момък!

Роуз се обърна бързо и видя Пиърс, застанал до стълбичката, да разговаря с младия моряк, който се наричаше Шон. Изведнъж я осени чудесна идея. Въпросът на баща й й подсказа как трябва да постъпи.

— За кого говориш? — попита тя достатъчно високо, за да я чуе и Пиърс. — Онзи с трескавите очи? О, това е само един беден затворник, когото ни продадоха. Доколкото разбрах, трябва да служи седем години на капитан Нименс, така ще може да избегне Нюгейт.

— Престъпник! — извика смаяно Ашкрофт.

Роуз кимна пренебрежително.

— Момчето не е сторило нищо лошо, татко. Откраднало е малко хляб, за да се нахрани. Тъй като капитан Нименс се грижи добре за екипажа си, няма защо да се опасява, че пак ще започне да краде.

Баща й беше състрадателен човек, колкото и да се опитваше да го скрие, и сега поклати мрачно глава.

— Седем години принудителен труд! Само защото е откраднал парче хляб, за да утоли глада си!

— Не го съжалявай, татко. Не е много приятен характер…

— Как се казва?

— Форд, Питър Форд — отговори бързо Роуз. — Мисля, че е най-добре да го отведем в къщи. Там ще може да свърши някоя работа. — Тя понижи глас. — И няма да бъде в тежест на Нименс. Капитанът беше принуден да обиколи всички кръчми, защото го беше страх, че Питър Форд отново ще се напие до безсъзнание.

— Нима ще отплуваш към Англия с такъв човек на борда? Сигурна ли си, че е безобиден? — попита загрижено Ашкрофт.

Как мога да съм сигурна, усмихна се вътрешно Роуз.

— О, не се безпокой, татко. Той не е зъл. Капитанът го харесва и се опитва да го направи почтен човек. Сигурна съм, че Питър Форд ще се поправи и ще стане отличен моряк.

— Е, добре, мила, тогава ще помогнем на Нименс да спи спокойно. — Той се обърна към Пиърс: — Хей, млади момко! Ела тук да те видя! Изнеси багажа на дъщеря ми и го подреди в каретата, която чака в уличката. Аз ще съобщя на капитан Нименс, че тази вечер ще останеш в къщата ми и ще си спечелиш хляба с честен труд. Не се бой, няма да те оставя да умреш от глад. Може да получиш дори някоя златна монета. Ще си я запазиш за времето, когато си възвърнеш свободата. Най-добре е да отида веднага при Нименс и да…

— Не, татко, аз ще свърша тази работа — прекъсна го развеселено Роуз. Тя погледна Пиърс, който безмълвно мъкнеше тежките сандъци с вещите й, и се втурна към Нименс, който стоеше до Шон. О, как щеше да се наслади на тази нощ! Усмихна се сияещо на двамата мъже и обясни: — Капитане, трябваше да измисля набързо прикритие за съпруга си, защото татко се заинтересува от него. Обясних му, че новият моряк е затворник, който е откраднал хляб и сега трябва да работи седем години. Татко реши да се възползва от услугите му и го покани да дойде у нас.

— Не бива така, милейди… — започна укорително Нименс.

— Нали трябваше да измисля нещо! — защити се невинно тя. — О, татко ме чака! Не се бойте, утре ще тръгнем навреме!

Тя последва Пиърс, който се беше превил под тежестта на втория сандък. Ашкрофт я чакаше при каретата и тя пошепна с медено гласче в ухото на мъжа си:

— Сигурно ти е трудно да играеш ролята на слуга, скъпи? Много съжалявам, но не успях да го предотвратя! Какво можех да кажа на баща си? Нали ми заповяда да скрия кой си в действителност.

Сребърните очи святкаха гневно.

— За мен е детска игра да пренеса проклетите ти сандъци.

— Може би, но у дома те чака още много работа.

— Каквото и да измислиш, аз ще ти го върна стократно, да си знаеш.

Ашкрофт се обърна и извика загрижено:

— Роуз, къде си?

— Тук съм, татко, идвам! — Тя се приведе към Пиърс и попита предизвикателно: — Заплаха ли е това или обещание?

— Приеми го, както искаш. Във всеки случай скоро няма да те заплашвам, а ще приведа в изпълнение обещанието си.

— Съгласна съм. Но тази нощ господарката съм аз! — Тя избухна в ликуващ смях и забърза към баща си.