Хедър Греъм
Интриги (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Всъщност, би трябвало да се радвам, мислеше си Джеймисън Брайънт. Лордът беше млад и изглеждаше много красив със сините си очи, русата къдрава коса и стройното, мускулесто тяло. Да, би трябвало да се радвам, повтори си той и огледа стаята, където доскоро беше живял баща му и която сега беше негова. Тежки брокатени завеси красяха огромното дъбово легло. В изкусно иззиданата камина пламтеше буен огън. Най-после Джеймисън беше станал господар на Хершиър Плейс, разкошно обзаведената господарска къща на рода Брайънт. Нали именно за това беше възпитан.

Все пак нещо не е наред, размишляваше унило той, докато милваше бялата кожа на Бет. Не можеше да понася благородния си баща, високообразованите учители му досаждаха до смърт и той се принуждаваше да бяга от часовете и да се забавлява, като привързва запалени клони за опашките на уличните котки. Не знаеше кои качества на характера му го тласкаха към тези жестокости и не искаше да знае. Когато беше по-млад, несъвършенството му го измъчваше, но после осъзна, че хората, които се отклоняват от пътя на добродетелта, са твърде много и те са по-интересни от другите.

— Пак си се замислил — отбеляза недоволно Бет.

Мъжът кимна с усмивка и огледа одобрително разкошното й тяло. Всичко в нея, от широките хълбоци до пълните гърди и обсипаните с лунички бузи, издаваше селското момиче.

Ала неговата Бет не беше глупава. В никакъв случай. Тя знаеше всичко за света, в който живееше. Джеймисън се разбираше много добре с нея, защото тя познаваше сърцето му до последното ъгълче, познаваше и склонността му към жестокост и дори й се наслаждаваше. Знаеше, че той няма да й даде дори титлата „любовница“, а до края на живота си ще я нарича „курва“ и „уличница“. Това обаче нямаше значение, тъй като се грижеше за нея и я обсипваше със скъпи подаръци.

Бет знаеше също, че Джеймисън не преставаше да мисли за лейди Ан. Много й се искаше да му помогне да осъществи желанието си, защото той щеше да я възнагради богато.

— Жалък живот! — въздъхна уморено мъжът.

— Защото не можеш да имаш лейди Ан, нали?

Джеймисън направи гримаса, сложи глава на налетите й гърди и установи с известна неловкост, че талията й се закръгля все повече. Ощипа я по корема и тя изписка. След малко легна по гръб, скръсти ръце зад тила си и се загледа с невиждащи очи в тавана.

— Винаги съм я желал.

Това беше вярно. Лъчезарната й красота му се струваше чиста и благородна, макар целият двор да знаеше, че тя спи с Дефорт. Да върви по дяволите онзи високомерен херцог! Той не само беше приятел на краля, но и славата му на отличен войник и корабостроител се носеше по целия свят!

А дамата… Джеймисън я обожаваше и беше готов да целува земята под краката й. Искаше да я спечели за себе си — това означаваше сбъдване на най-прекрасните му сънища. Ако в сърцето му все още беше останала искрица доброта — Ан можеше да я събуди за нов живот. За съжаление тя оставаше недостижима за него, въпреки наследената му титла и високото обществено положение. Освен това в нея имаше нещо, което го държеше на разстояние.

А Роуз? Да, елегантната му, своенравна американска братовчедка също притежаваше онази неуловима красота, която се проявяваше в гордата й стойка, в хладния тон на гласа, в жестовете и облеклото й. Джеймисън не беше в състояние да даде точна дефиниция на поведението й. Във всеки случай то я правеше недостижима и той не успяваше да се доближи до Роуз, както не беше успял да се доближи и до лейди Ан. Макар че и двете се намираха в непосредствена близост. Затова пък можеше да се търкаля в леглото с Бет…

— Днес всички отиват на лов. — Джеймисън стана и пристъпи гол до прозореца, сякаш можеше да види Чарлз и свитата му. — Много изискана компания. Кралят, Дефорт, лейди Ан, братовчедката Роуз и още няколко души!

— А ти не си между тях и затова се сърдиш на съдбата.

— Ако спечеля Ан, всичко останало ще загуби смисъла си — отговори остро мъжът. На вратата се почука и той чу покашлянето на стария слуга Кроули, който беше нает още от баща му. — Какво има, по дяволите? — изкрещя невъздържано той.

Старецът не отговори, но зад вратата се чу дрезгав смях и Джеймисън позна гласа на Джером, най-добрия си приятел.

— Аз съм! И не ме е грижа, че си решил да се отдадеш на разврат, защото имам фантастична идея!

Бет скочи от леглото, но Джеймисън заповяда недоволно:

— Остани си на мястото! — Като че ли приятелите му не я бяха виждали гола… Той навлече набързо панталона си и отвори вратата.

Посетителят се ухили широко и влезе. Джеймисън не преставаше да се учудва на външния му вид. До известна степен синеокият, рус Джером приличаше на красивата си сестра. Беше също така строен, имаше същите фини черти. Ала усмивката му беше съвсем друга — студена и горчива.

— Скъпа Бет… — Джером застана пред леглото и се поклони с преувеличена учтивост. — Много съжалявам, че попречих на усамотението ви.

Бет се намръщи, а Джеймисън отговори мрачно:

— Имаш всички основания да съжаляваш.

Без да се тревожи от студения прием, Джером отиде до масата, напълни една чаша с най-доброто уиски на домакина, седна на креслото и вдигна крака върху скъпата масичка.

— Имам страхотна идея! — обяви тържествено той.

— И каква е тя?

Джером се изкиска доволно.

— Сигурен съм, че си лежал до бедната Бет и си оплаквал невероятния късмет на проклетия Пиърс Дефорт, който спи с прекрасната ми сестрица. Хайде да помислим заедно. Опитай се да накараш коварния си мозък да съчини някакъв план, който да реши проблема.

— Внимавай, Джеймисън! — извика предупредително Бет.

— Дръж си езика зад зъбите, чуваш ли! — изсъска господарят й и се обърна отново към Джером: — Какво си измислил?

— Трябва ни твоята помощ, Бет — заяви Джером и дари момичето с ослепителна усмивка. — Сигурен съм, че приятелят ми ще те възнагради богато.

Бет вдигна вежди и в очите й светна алчност.

— Разкажи ни какво си намислил! — повтори нетърпеливо Джеймисън.

Джером се ухили самодоволно и изпи уискито на един дъх.

— Планът ми е много прост. Прекрасната Роуз е длъжна да ти се подчинява, нали — защото е твоя подопечна. След нея е Ан, обектът на твоя сладострастен копнеж. После имаме Дефорт, великия рицар, и накрая си ти, скъпи приятелю.

— Две жени, двама мъже. Остава ни само да образуваме правилните двойки.

— И как ще го направиш?

— Ще участвате ли? И двамата?

Бет кимна решително. Джеймисън се поколеба малко, но после се съгласи. Ако целта бе да завладее Ан, нямаше да се уплаши от нищо.

— А сега ме изслушайте внимателно… — започна Джером.

 

Роуз дори не подозираше, че в момента е в центъра на злобни замисли. А и беше твърде заета да бълва ругатни срещу лорд Пиърс Дефорт, за да мисли за настойника си.

— Не може да бъде чак толкова лош — опита се да я успокои камериерката й, докато четкаше ухаещата, прясно измита коса на господарката си, и се постара да прикрие смеха си.

Откакто бе загубила майка си, Роуз беше под грижите на Мери Кейт и двете се разбираха много добре. Затова и прислужницата не криеше мислите си.

— Всевишният никога не е създавал толкова лош човек, повярвай! Попаднах случайно на пътя му, а той ме бутна нарочно в потока! Никога до днес не бях срещала такъв негодник. — Тя се обърна към камериерката си и в смарагдовите й очи блесна злоба. — Отвратителна личност!

Мери Кейт събра копринената коса и я уви на тила.

— Цял Лондон говори за него. Освен това е един от най-добрите приятели на краля.

— Дори прекрасен човек като Чарлз може да си избере лоши приятели.

— Мисля, че според баща ви лорд Дефорт е най-добрата партия в Англия.

Роуз махна нетърпеливо с ръка.

— Нали познаваш баща ми, Мери Кейт. Той не разбира от тези неща. Освен това не познава Пиърс Дефорт, иначе никога не би го избрал за свой бъдещ зет. О, защо изобщо ме изпрати в двора! Имам чувството, че съм расова кобила, която трябва да привлече подходящия жребец. Колко унизително!

— Роуз! — извика шокирано камериерката.

— Точно така е! — В очите й заблестяха сълзи. Колкото и да обичаше баща си, събитията през този ден й бяха дали да разбере, че не е в състояние да изпълни желанието му и да се омъжи за англичанин. Искаше само едно — колкото се може по-скоро да се върне във Вирджиния. — Той няма право да се държи така с мен! Години наред ме смяташе за равноправна партньорка. Научи ме как се правят сделки, знам всичко за корабите и плантацията и му помагам в работата. А след това ме изпрати в английско училище и после в двора, където да бъда под постоянната опека на лорд Брайънт, докато се намери подходящ кандидат за женитба. Впрочем, целият свят знае, че татко е решил да ме омъжи точно за отвратителния човек, с когото се запознах днес!

Мери Кейт поклати глава.

— Вашият баща ви обича, бъдете уверена. И в никакъв случай не би искал да ви види нещастна. А когато чу, че кралят е много привързан към Дефорт…

— Кралят е глупак! — изсъска Роуз.

— Млъкнете! Това граничи с държавна измяна! — Камериерката беше сериозно уплашена. Буйният темперамент на Роуз можеше да доведе до трудности в двора.

Момичето въздъхна дълбоко.

— О, това е просто смешно! Нямаше да мразя Дефорт и да говоря глупости за краля, стига само да можех да се върна у дома!

Мери Кейт се намръщи и я погледна загрижено. Роуз винаги беше получавала онова, което искаше. Сега беше дошло времето да се научи, че не всичко може да става по нейната воля. Ашкрофт Удбайн нямаше да й позволи да избере сама съпруга си. Това тревожеше камериерката, която обичаше искрено момичето. Имаше и още един проблем.

— Не бива да забравяте едно — напомни й мрачно тя. — Ще трябва да се опълчите не само срещу баща си.

Роуз разбра веднага за кого говореше Мери Кейт и лицето й помръкна. Лорд Джеймисън Брайънт. Добродушният му баща беше избрал най-неподходящия момент да умре. Сега синът изпълняваше ролята на настойник. Джеймисън изглеждаше добре, беше винаги безупречно облечен, но нещо в него я дразнеше.

— Мисля, че той няма власт над мен — отговори с известна неловкост тя. — Не ми е баща. Длъжен е само да пази честта ми, докато се омъжа. Няма да му създавам грижи.

Фризурата беше готова и Мери Кейт отстъпи назад, за да разгледа младата си господарка. Косата беше чудесно оформена, красивото лице заобиколено от нежни червенозлатни къдрички. Синята кадифена рокля с кръгло деколте беше с тесен корсаж и широка, събрана на две места пола, която разкриваше скъпоценните фусти.

Говореше се, че Роуз е най-красивата дама в двора, и камериерката не можеше да отрече този факт. Слугите си шепнеха, че хубавата буржоазка ще изживее приказна любов и ще последва някои от най-знатните аристократи в замъка му, за да живее щастливо до края на дните си.

Само че Роуз не иска благородник, каза си угрижено Мери Кейт. От друга страна, всевишният беше свършил добре работата си и я беше дарил с качествата, които й бяха необходими, макар че тя още не съзнаваше какво точно иска.

— Готова сте, мила моя.

Роуз кимна с отсъстващ вид и отново избухна:

— Наистина, Мери Кейт, трябваше да го видиш! Такова прасе!

— За кого говорите — за лорд Брайънт или за лорд Дефорт?

Роуз се изсмя, после отново смръщи носле.

— И двамата са ужасни. Говорех за лорд Дефорт.

— Тази вечер ще го огледам по-внимателно. Наистина ли прилича на див звяр?

— Е, не е точно така… — Роуз се изчерви цялата и се ядоса на себе си. Не, той наистина не изглеждаше зле, макар че се държа отвратително. С катраненочерната коса и странните сребърни очи лорд Дефорт беше зашеметяващо красив. Беше много по-висок от другите мъже и дяволски силен. Тя бе усетила мускулите му, когато я бутна в потока. Трябваше да признае, че външните му качества заслужаваха възхищение. — Не, наистина не изглежда зле — повтори замислено тя. — Но щом си отвори устата, човек разбира истинската му същност.

— Е, ще си държа очите и ушите отворени.

Роуз погледна красивия френски часовник, поставен на тоалетката й.

— Време е да сляза за вечеря. Кралят ще се появи скоро, а дотогава всички трябва да са седнали.

— Ще ви придружа до залата и ще отида да вечерям със слугите — усмихна се камериерката. — Ако имате нужда от мен, знайте, че ще бъда наблизо.

Двете излязоха от стаята и тръгнаха по дългия коридор. Роуз вървеше бързо, потънала в мислите си, но изведнъж чу тих вик. Обърна се и видя, че Мери Кейт се е спънала в една цепнатина и лежи на каменните стъпала. Едър мъж в копринена риза с богато жабо и модерен дълъг жакет се втурна към нея, наведе се и докосна ръката й.

— Наранихте ли се, добра жено? Можете ли да се изправите?

Мери Кейт го погледна смутено.

— Разбира се, милорд, не е толкова лошо.

Мъжът й помогна да стъпи на краката си и Роуз прехапа устни, защото беше познала доброжелателя. Човека, за когото беше говорила през целия следобед! Слава Богу, че не я бе видял.

— Всичко наред ли е? — попита меко той, наведен над Мери Кейт.

Камериерката кимна мълчаливо и мъжът продължи пътя си. При вида на Роуз устните му се разкривиха в подигравателна усмивка.

— О, госпожице Удбайн! — Поклонът му беше образец на съвършена учтивост. — Какво удоволствие!

— Удоволствието е изцяло мое, милорд — отговори с медено гласче тя. В кралския двор никой не казваше онова, което мислеше. Тук всички се преструваха и никога не губеха самообладание.

— Ако отивате в трапезарията, за мен ще бъде удоволствие да ви придружа.

Роуз преглътна мъчително, не знаейки какво да отговори.

— О, да, госпожица Роуз тъкмо отиваше на вечеря — намеси се забързано Мери Кейт. — Моля ви, бъдете така добър и я отведете в залата!

Роуз я изгледа укорно, но камериерката беше зяпнала непознатия лорд и не й обърна внимание.

Без да чака отговора й, Пиърс Дефорт улови с усмивка ръката й и я поведе с дълги крачки по коридора. Много скоро Роуз се задъха и гневът й избухна с нова сила.

— Лорд Дефорт! — изфуча разярено тя. — Сигурно бързаме, но не всеки има крака като кон.

Мъжът веднага забави темпото.

— Аха, оказва се, че вие умеете по-добре да яздите, отколкото да вървите пеш. Простете, госпожице Удбайн. Аз бях убеден, че краката ви са също така бързи, както тези на кобилата ви. Много мило от ваша страна да ме сравните с кон. Боях се, че ще ви хрумне някое друго животно.

— Ще бъда честна и ще ви призная, че първата ми мисъл беше за един роднина на коня, а именно за магарето. Не посмях да спомена името му, разбирате ли? Татко ме е учил да се държа прилично.

— Наистина ли? — Мъжът склони глава и топлият му дъх помилва ухото й. Изведнъж сърцето й заби с всичка сила и тя се опита отчаяно да се успокои.

— Ако баща ми знаеше за поведението ви спрямо мен, нямаше да очаква да се държа прилично.

— Все пак баща ви знае кой съм.

— Нищо чудно… Повечето англичани, тук и в Америка, са осведомени за дружбата ви с Чарлз.

— Нима наричат краля просто Чарлз?

Роуз прехапа устни, за да не го наругае. Веднъж вече я бе накарал да се държи като невъздържано дете, но втория път нямаше да успее.

— Разбира се, аз говорех за Негово величество крал Чарлз II.

— Аха. Значи благоволението, което ми оказва кралят, е единственото ми предимство?

— А какво друго?

Мъжът се изсмя развеселено.

— Все пак аз нося благородническа титла.

— Като много други глупаци — отговори с най-сладкия си глас Роуз.

Вече бяха стигнали до голямата банкетна зала, където кралят и гостите му се събираха за вечеря. Първи влизаха херцозите, графовете и бароните, следвани от рицарите с дамите си. Накрая идваха хората, които благодарение на търговските си способности и добре напълнените кесии се ползваха от известни привилегии. Роуз и лорд Дефорт трябваше да се разделят. Той щеше да се присъедини към хората от своето съсловие, към лейди Ан, докато Роуз щеше да заеме мястото си на една от дългите дъсчени маси, където вечеряха богатите буржоа.

— Моля да ме извините… — започна смутено тя, но бе прекъсната от ироничен мъжки глас.

— Я виж, Джеймисън, това са Дефорт и твоята малка подопечна!

Мъжът се обърна рязко и погледна остро двамата мъже, които очевидно искаха да го поставят в неловко положение. Новият лорд Брайънт със странните си светлосини очи и до него Джером Шърни, от чийто пронизващ поглед те побиваха тръпки.

— Много се радвам — поздрави учтиво Джеймисън. — Скъпа Роуз, с най-голяма радост ще съобщя на баща ви, че изпълних дълга си и се погрижих да ви запозная с лорд Пиърс Дефорт.

— Скъпи лорд Брайънт…

— Наричайте ме Джеймисън, скъпа Роуз. Нали сме роднини, макар и далечни.

— Е, добре, Джеймисън. — В гласа й звънтеше недвусмислено предупреждение. — Баща ми ви помоли да бдите над мен, това е всичко. А тъй като скъпият ви баща почина, аз ви моля повече да не се чувствате отговорен за мен. И без това няма да остана дълго в Лондон.

— Не бива така, Роуз! — усмихна се мъжът. — За мен е съвсем естествено да поема отговорностите на баща си. Доколкото знам, вие ще прекарате тук няколко месеца — ако не в Лондон, то като гостенка в провинциалното ми имение. Не бива да напускате сама Лондон, в никакъв случай. Това не съответства и на бащините ви желания.

Роуз прехапа устни. Как й се искаше да го удари по наглата физиономия! Как смееше да я унижава така и да намеква за намеренията на баща й да я омъжи за лорд Дефорт! Особено след като целият двор знаеше за интимната му връзка с лейди Ан.

— Вече знам вашето становище, лорд Брайънт — отвърна ледено тя. — Затова мисля, че е редно да ви информирам за плановете си. Ще се върна в къщи колкото се може по-скоро — и то сама.

— Скъпа моя…

В този миг в разговора се намеси Дефорт.

— Боя се, че изнервихте госпожица Роуз. Както виждам, тя също оплаква загубата на баща ви, както повечето хора в нашите кръгове. Мисля, че вие нямате право да давате заповеди на момичето, сър.

Подкрепата му изуми Роуз и тя беше готова да му изкаже сърдечната си благодарност, ако нямаше насреща си един толкова отвратителен и високомерен аристократ.

— Разбира се, че имам право да си кажа мнението — възпротиви се ядосано Джеймисън.

— Най-добре е да обсъдим въпроса друг път — предложи Роуз, която искаше да избегне неприятната сцена. — Моля да ме извините, господа.

Този път бяха прекъснати от лейди Ан. Тя се приближи с тихи стъпки и погледна изпитателно застаналите един срещу друг мъже.

— Пиърс! Джером, Джеймисън — какво става тук? Роуз, колко свежа и бодра изглеждате, въпреки приключението преди малко! Тези дръзки мъже ви създават трудности, така ли?

— Много ви благодаря за загрижеността — отговори твърдо Роуз. — Но всичко е наред. Тъкмо исках да се извиня…

— Не се оттегляйте — помоли учтиво Джером. — Искаме да вечеряте с нас.

— Вече имам друга уговорка — възрази тя, но лейди Ан улови ръката й.

— Елате с нас, мила, много искам да ви опозная по-отблизо.

Роуз я последва неохотно към трапезата и зае място в близост до краля, между Джеймисън и Джером. Вечерята беше същинско мъчение, защото двамата не я изпускаха от очи нито за миг. Всеки път, когато вдигнеше чашата си и докоснеше пръстите на Джеймисън, я побиваха тръпки. А когато и двамата с Джером посегнаха към едно и също пилешко бутче, окончателно загуби апетита си.

За щастие Чарлз умееше да забавлява гостите си. Той седеше до своята кралица и беше образец на внимателен, влюбен съпруг. Беше поканил маскирани артисти, които представиха доста пиперлива пиеса, в която се разказваше за патилата на един неверен съпруг. След това се появи певец, който свиреше на лютня и изпълняваше тъжни напеви.

Щом вечерята завърши, музикантите в галерията засвириха весели мелодии. Чарлз се надигна, предложи ръка на кралицата и я поведе към средата на салона. Поклони й се почтително и двамата откриха танците. Скоро към тях се присъединиха и други двойки. Роуз трепереше от нерви. Знаеше, че ако Джеймисън или Джером я поканеха, нямаше право да им откаже.

Изпита безкрайно облекчение, когато Джеймисън се поклони пред лейди Ан и я помоли за един танц. Дамата се поколеба, но после се изправи.

— Пиърс… — промълви едва чуто тя и Роуз учудено се запита какво ли я бе уплашило. Ан разтърси глава, за да се овладее, и прибави бързо: — Пиърс, ти трябва да танцуваш с госпожица Удбайн.

— О, не! — извика уплашено Роуз.

Дефорт я изгледа остро, после хвърли бърз поглед към любовницата си, очевидно решен да изпълни желанието й въпреки недоволството си.

— Да вървим, госпожице Удбайн. — Това беше заповед, не покана.

Краката на Роуз трепереха. Не можеше да танцува с него, в никакъв случай. Не искаше да гледа в очите му, да усеща ръцете му… Но не знаеше как да откаже. Мъжът улови ръката й и я поведе към двойките, които вече бяха застанали едни срещу други.

Закъснях, помисли си уплашено тя. За какво ли беше закъсняла? Не можа да си отговори на този въпрос, но съзнаваше едно: днес беше започнало нещо, което не зависеше от волята й.