Хедър Греъм
Интриги (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Пътят до Хънтингтън Манър беше около час. По изключение Пиърс не щадеше жребеца си и постоянно го пришпорваше да бърза. Джефри го следваше с усилие.

Когато стигнаха до външната стена, не откриха нито един пост. Пиърс видя светлина в къщичката на портиера, но никой не отговори на вика му, нито на тропането по тежката порта. Той погледна загрижено Джефри и лошото предчувствие, което го придружаваше по целия път, се засили. Откри пролуки между старите камъни на стената и се покатери без усилие на върха, като поръча на Джефри да пази жребеца.

Без да обръща внимание на издрасканите си, окървавени пръсти, той се прехвърли през стената и скочи в двора. Къщата беше загадъчно тиха. Пиърс вдигна резето на портата, повика Джефри да влезе с конете и забърза към тежката дъбова врата. Обзет от нарастваща паника, той вдигна ръка да почука, но това се оказа излишно.

Още след първото побутване вратата се отвори и Пиърс влезе в залата. Видя в дъното високата мраморна арка, която водеше към кухнята, а до нея и широкото стълбище. Извади сабята си и се придвижи предпазливо към стълбата, като махна на Джефри да чака на входа. Щом стигна до стълбата, спря като закован на мястото си и оръжието падна от ръката му. Силите му измениха, тялото му се скова, в сърцето му пролази леден ужас. Не смееше дори да диша. Стоеше неподвижен и се взираше като безпаметен в двамата мъртви на пода. Не! Той не произнесе думата, но тя кънтеше като гръм в сърцето и мозъка му.

Най-после гласът започна да му се подчинява, сковаността го напусна.

— Всемогъщи Боже! — прошепна с пресекващ глас той, вдигна сабята си и я пъхна в ножницата. Коленичи пред мъртъвците, издърпа тялото на Джеймисън по-далече от Ан и го разтърси, сякаш очакваше, че обленият в кръв мъж ще се събуди за нов живот.

Ала Джеймисън падна на студения мрамор и светлосивите му очи се втренчиха безизразно в каменния свод. Нямаше съмнение, лорд Брайънт беше мъртъв. Също като Ан.

Неговата красива, сладка, мила Ан… Пиърс я прегърна и сложи главата й в скута си, без да обръща внимание на кръвта, която изцапа наметката му. Той приглади назад русите къдрици, докосна студените бузи. Притисна я до гърдите си и в сърцето му пламна дива ненавист.

— Велики Боже! — прошепна невярващо той. — Какво са ти сторили, Ан? — Смъртта я настигна в разцвета на младостта и красотата й. Трябваше да дойда по-рано, каза си с болка Пиърс, без да си позволявам нито минута почивка. Странно, но нежното й лице изразяваше вътрешен мир. Вече никой не можеше да й стори зло.

В залата отекнаха забързани стъпки. В гласа на Джефри имаше страх:

— Милорд, в двора влязоха конници! Не можах да различа флаговете им в тъмнината, но мисля, че е лорд констейбълът с войниците си. Трябва веднага да се махнем оттук!

— Не мога да я оставя!

— Но тя е мъртва, милорд! — Джефри коленичи до господаря си. — Небесният отец я е прибрал при себе си и вие вече не можете да сторите нищо за нея. Да вървим, милорд! Пиърс не се помръдна и верният слуга продължи настойчиво: — Ще си помислят, че сте убили и двамата. Не помните ли колко заплахи произнесохте срещу Джеймисън Брайънт? Сигурно някой е повикал лорд констейбъла при убитите. Господи, защо не ме чувате, милорд? Трябва да се махнем оттук, защото ще ви арестуват. Дори кралят няма да бъде в състояние да ви спаси. — Той спря за миг, за да намери подходящите думи. — Как ще отмъстите за смъртта на лейди Ан, ако увиснете на бесилката? Как ще намерите убиеца й? Нали истината трябва да излезе на бял свят!

Този последен аргумент убеди Пиърс. Той се надигна бавно и положи Ан на пода. Наистина не можеше да направи нищо за нея. Трябваше да дойде тук по-рано и да обърне града с главата надолу, за да я намери, да я спаси от заплашващата смърт. А той остана с Роуз… Остра болка прониза сърцето му. Роуз, която се бореше с него и невероятно бързо си проправи път в живота и сърцето му, която му обеща, че ще си плати скъпо и прескъпо за онова, което й е сторил…

Тя, именно тя го изпрати тук след срещата си с Джером! И колко умно постъпи! „Върни се при мен, моля те!“ — бяха прощалните й думи. Тъкмо когато беше готов да повярва в невинността й и да признае, че магията се е превърнала в любов, тя го изпрати на явна смърт. Изпрати го в Хънтингтън Манър, където трябваше да се срещне с констейбъла.

— Да вървим, милорд, моля ви! — настоя отново Джефри и Пиърс кимна с отсъстващ вид. Хвърли последен поглед към мъртвата си любима и се изправи.

Едва бяха напуснали къщата, когато шестима конници им препречиха пътя. Пиърс позна един от тях — констейбъл Тайър Харисън, един от най-добрите служители на Чарлз I. Стар, достоен войник с посивяла брада и обрулено от вятъра лице, но с гордо изправен гръб.

Джефри е прав, каза си той. Не бива да ме арестуват. Нито един човек няма да се усъмни, че именно аз съм извършил двете ужасни убийства. Двама от конниците скочиха от седлата и се втурнаха в къщата, докато Пиърс отстъпи назад и извади меча си.

— Ако се стигне до битка, ще ти дам знак и ще се оттеглиш! — проговори настойчиво той, обърнат към Джефри.

— Никога, кълна се в честта си! Как можете да искате това от мен?

— Ти си човекът, на когото вярвам безусловно. Нали трябва да ме подкрепиш и по-късно? Ще се бием, докато позволява разумът, а когато усетим, че е по-добре да избягаме, ще тръгнем в противоположни посоки. Ще ме чакаш в замъка Дефорт.

Джефри понечи да протестира, но хората на Харисън вече излизаха от къщата.

— Господи, той е убил и жената, милорд! — извика един от войниците. — Красивата лейди Ан лежи на пода, окъпана в собствената си кръв!

— Как можахте да направите това, Дефорт! — проговори невярващо Харисън.

— Аз съм невинен, милорд — отговори решително Пиърс. — Трябва да ми повярвате. Примамиха ме в капан, за да ми припишат това грозно престъпление.

— Вие заплашвахте да убиете Джеймисън, всички го знаят.

— Да, но никога не бих убил Ан. Аз я обичах.

— Ревността ви е подтикнала към това кърваво дело.

— Бог ми е свидетел, аз нямам нищо общо с това, Харисън!

— Тогава излезте пред краля и докажете невинността си.

— И как ще го направя, ако ме хвърлите в Нюгейт или Тауър? — Пиърс полагаше огромни усилия да говори спокойно. — Сега ще мина покрай вас и ще си отида в къщи. Няма да нараня никого, но и няма да умра в този двор, защото трябва да остана жив, за да докажа невинността си. Всеки, който се изпречи на пътя ми, ще бъде отстранен безмилостно. Предупреждавам ви, че ценя високо свободата си и няма да се поколебая да пролея кръв, колкото и да съжалявам за това. Милорд, моля ви, не изпращайте хората си срещу мен!

Тайър Харисън го погледна потиснато и поклати глава.

— Не мога да ви пусна да си отидете. Не бъдете глупав, Пиърс! Мой дълг е да ви задържа и вие го знаете. — Той захвърли настрана церемониите и се обърна заклинателно към него: — Добри ми приятелю, ние сме шестима!

— Правото е на моя страна и ще ми вдъхне сила. — Пиърс извади меча си от ножницата. — Щом искате да се биете с мен, чакам ви!

Първият войник се втурна срещу него с изваден меч, но Пиърс го отблъсна умело и го изпрати в другия ъгъл на двора. Следващите двама войници се хвърлиха едновременно върху херцога — смели, но неопитни момци, които бяха обезоръжени без усилия. Докато се биеше, Пиърс проследи с ъгълчето на окото си, как двама се опитаха да го нападнат в гръб, но бяха отстранени от Джефри.

Без да губи време, той хукна към коня си, метна се на седлото и се обърна към Харисън, който също беше на кон:

— Сърцето не ми позволява да ви убия, стари приятелю! Знаете, че няма да ме спрете.

Беоулф блъсна коня на констейбъла, който загуби равновесие и се свлече на земята. Все пак старият воин успя да стъпи здраво на краката си и отскочи встрани, за да не бъде стъпкан от подплашеното животно.

Без да обръща повече внимание на Харисън, Пиърс мушна сабята си в ножницата, извади пистолета си и стреля във въздуха. Конете на войниците се подплашиха от гърма и се разбягаха в мрака. Така щеше да спечели малко време.

Беоулф също потропваше нервно с копита и явно нямаше търпение да се отдалечи от това опасно място. Пиърс го укроти с няколко тихи думи и се обърна отново към стария си приятел:

— Аз не съм убил нито Ан, нито Джеймисън, кълна ви се! — после пришпори коня си и даде знак на Джефри.

Двамата изскочиха през отворената порта и мракът ги погълна. После се разделиха и никой не знаеше в каква посока е тръгнал другият.

— Велики Боже, милорд! — извика един от младите войници и с мъка се изправи на крака. — Този човек е същински дявол! Как само умее да върти меча! Всички казват, че бил велик воин, смел боец за делото на краля. Колко е тъжно, че е станал убиец!

— Хм… — Харисън отърси праха от дрехите си, бутна настрана младия войник и влезе в къщата. Щом съзря двата трупа, сърцето му спря да бие. Коленичи предпазливо до лейди Ан и помилва студеното й чело. Тази прекрасна млада жена беше умряла от жестока смърт… Той хвърли бързо поглед към Джеймисън, почеса се по тила и побърза да се върне в двора.

— Ще преследваме ли херцога? — попитаха войниците. — В каква посока ще тръгнем?

— Проклети глупаци! — изрева сърдито Харисън. — Толкова ли ви се иска да опитате меча му? Засега сте живи и здрави, защото той поиска така.

— Но, милорд! — опита се да възрази младият Андерсън. — Той е двоен убиец!

— Готов съм да се закълна в живота си, че лорд Дефорт не е извършил тези убийства!

— Да, но той е заплашвал лорд Брайънт, а и нали получихме нареждане да го заловим?

— Дръжте си устата, млади човече. Познавам добре Пиърс Дефорт. Двамата се сражавахме рамо до рамо в гражданската война. Знам що за човек е и съм уверен, че не е убил Брайънт.

— Откъде можете да знаете?

— Защото през всичките тези години не е убил нито един мъж в гръб, все едно приятел или враг. Дори да е бил бесен от ревност, не би сторил зло на лейди Ан. Ще го намерим и ще се опитам да му обясня, че трябва да се яви пред краля. Всичко с времето си. А сега идете в къщата и покрийте двата трупа. Макар че завивките вече няма да ги стоплят…

 

Роуз се разхождаше неспокойно в малката си стая и непрекъснато си представяше какво ставаше сега в Хънтингтън Манър. Пред очите й беше все Пиърс, който прегръщаше страстно лейди Ан и й се кълнеше, че ще я спаси.

А после Джеймисън се нахвърляше върху него и двамата извеждаха мечовете си. Никой не беше в състояние да победи Пиърс, но ако се намесеха и стражите…

Най-после Роуз си забрани да мисли за мъжа си, защото щеше да полудее. Наля си чаша вино, надявайки се, че алкохолът ще успокои нервите й. След известно време се съблече, извади бяла риза от пътната си чанта, облече я и си легна. Ала не можа да заспи. Скоро стана от леглото, изпи още една чаша вино и се заразхожда нервно по стаята.

Само след няколко крачки обаче се отпусна изтощено в креслото пред камината и се загледа с невиждащи очи в пламъците. Сложи глава на облегалката и очите й се затвориха.

Очевидно беше задрямала, защото се стресна от някакъв шум и видя в рамката на вратата мъж, който я наблюдаваше.

— Пиърс! — извика смаяно тя.

— Роуз. — В гласа му звучеше прикрита заплаха. Защо не се приближаваше?

Тя скочи, втурна се към него и обви с ръце врата му.

— Върна се! Надявам се, че не си ранен! — Тя опипа бързо гърдите и гърба му, толкова загрижена за здравето му, че не забеляза сковаността му.

— Не ме ли очакваше?

— Мислех, че… Ан! Намери ли Ан?

— Намерих я.

— И въпреки това се върна? — пошепна плахо тя.

— Въпреки това се върнах — потвърди спокойно той. — Не си очаквала това, нали? Признай!

Тя го гледаше, без да разбира.

— Така е, не го очаквах, но най-силното ми желание беше да се върнеш отново при мен. Кълна ти се. — Какво ли означаваше този студен поглед? Тя отстъпи крачка назад.

— О, Роуз, Роуз… — Той застана пред нея, стисна я за раменете и главата й се отпусна безсилно назад. На лицето му се появи усмивка, но в нея нямаше утеха. Тя беше също така подигравателна като милувката на пръстите, които се плъзгаха по лицето й. Той целуна полуотворените й устни, после изведнъж посегна към деколтето на ризата й и я раздра по дължина.

Роуз изпищя задавено, политна назад и се опита да скрие гърдите си. Пиърс я последва решително, все още с усмивка на лицето. Каква страшна усмивка — студена като смъртта…

— Значи не вярваше, че ще се върна при красивата си, прелъстителна, омагьосваща съпруга? — попита дрезгаво той. — При тази сладка невинност. — Нямаше път за бягство. Той сграбчи китките й и ги стисна в желязна хватка. Роуз се принуди да пусне разкъсаната си риза. — Нали не се срамуваш от мен, скъпа? Покажи ми цялата си красота. Искам да разбера как допуснах да замаеш сетивата ми.

— За какво говориш? — попита слисано тя. Страхът й нарастваше. — Защо разкъса ризата ми?

— Нали ти казах. За да се насладя на красотата ти. Искам да запомня смарагдовия блясък на очите ти, огъня в косата, пълните червени устни. И, разбира се, всичко останало. — Той помилва гърдата й с треперещи пръсти. — Искам да запомня завинаги как се допирам до кожата ти, как притискам устни към шията ти и потъвам в невинността на погледа ти.

Той я бутна към леглото и тя падна на завивката, без да смее да се противи. Беше твърде объркана, за да се брани, но скоро гордостта й се събуди. Какво си позволяваше той? Какво говореше? Какво беше намерил в онази къща?

— Не ме докосвай, Пиърс! Какво става с теб, за Бога?

— Невинна до горчивия край! — Той мушна коляно между бедрата й въпреки отчаяните й опити да го отблъсне. Никога не се беше чувствала толкова безпомощна.

— Престани!

— Но ти искаше да се върна при теб, нали, скъпа ми съпруго? — Тежкото му тяло я притисна безмилостно върху дюшека.

— Пиърс, моля те…

— Нима не си копняла за мен? — Пръстите му се заровиха в косата й. — Нима не ме искаше?

— Не по този начин! — изкрещя невъздържано тя и заблъска с юмруци гърдите му.

— Винаги съм бил нежен с теб.

— Не, Пиърс, недей!

Устните му намериха нейните, а когато тя се отдръпна настрана, той задържа главата й с две ръце. Мушна езика си в устата й, възбуждащ и изкусителен. Целувката продължи цяла вечност — докато сладкият нектар се разля неканен по тялото й, докато дъхът й се ускори и волята й отслабна. Твърде често се беше наслаждавала на милувките му, за да може да му устои…

Притиснала ръце към гърдите му, тя понасяше странната, развихрена страст на целувката му и отчаяно се питаше какво ставаше в този момент в сърцето и мозъка му. Той развърза бързо панталона си, без да отделя устни от нейните. Тя усети пръстите му между бедрата си, а в следващия момент потръпна под силата на тялото му, когато двамата се сляха.

Викът заглъхна в гърлото й. Напразни бяха опитите й да се отдели от него, да избяга от този объркващ любовен акт. Но той я държеше в плен с тежестта си, с устата си, с целувката, която съдържаше някаква странна нежност, после нарастваща страст, сходна с дивия ритъм на бедрата му.

Не, закле се отчаяно Роуз, този огън няма да запали искри в тялото ми, след като той осъществи любовното сливане с такъв гняв и безогледност. Този път няма да се предам…

Устните му се притискаха жадно към нейните, милваха шията и гърдите й, горещият му дъх разпали пламъците. Тя се бореше с всички сили срещу неканените чувства и накрая захълца отчаяно, защото не можеше да му устои.

Нямаше как да прогони сладката магия, а когато стигна върха на насладата, беше готова да умре. Пред очите й танцуваха ослепителни искри. Тялото й се разтърсваше като в треска, а Пиърс извика задавено и падна върху нея.

Още в следващия миг той скочи, сякаш се беше опарил, и оправи панталона си. Стана от леглото, отстъпи крачка назад и втренчи поглед в голото й тяло. Тя се сви на кълбо, отдръпна се колкото можеше по-назад и го погледна невярващо.

— О, да, скъпа, ще те помня до края на живота си — обеща дрезгаво той. — Ще помня и теб, и предателството ти. До последния си дъх.

Тези думи я отрезвиха. Тя скочи от леглото, уви се в остатъците от ризата си и застана пред него.

— За какво предателство говориш? За Бога, няма ли най-после да ми кажеш какво е станало? — Очите й се напълниха със сълзи. — Ти ме обвиняваш несправедливо, кълна се в честта си! Защо се държа така? Защо просто не ми каза намерил ли си Ан?

— Да, намерих я — отговори глухо Пиърс и се обърна към вратата.

— И?

Той я погледна през рамо и тя потръпна от злобата в погледа му.

— Нима не знаеш? Намерих я мъртва!

— Мъртва… — повтори беззвучно Роуз. Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Да, скъпа, да! Студена, паднала на пода, златната коса залята в кръв!

— Господи, Боже мой! Значи Джеймисън…

— Ти ме изпрати там, където ме чакаше капан. Аз също вярвах, че Джеймисън е виновен. Но бедният идиот лежи мъртъв до съпругата си, коварно пронизан в гърба. Вие сте измислили този план, ти и Джером! Ти ме изпрати в Хънтингтън Манър, за да бъда заловен на местопрестъплението! Ти ли уведоми констейбъла или той?

Роуз го гледаше и клатеше глава като автомат. Зъбите й затракаха. Джеймисън и Ан бяха мъртви. А Пиърс вярваше, че тя е обмислила двойното убийство заедно с Джером, за да обвини в престъплението собствения си съпруг…

Изведнъж от улицата се чу конски тропот. Пиърс се взря в бледото лице на жена си и вдигна вежди.

— Ти си невероятна! Каза ми да се върна при теб, за да бъда заловен тук, ако случайно се измъкна от ръцете на констейбъла.

— Не! — изсъска тя, докато той вадеше меча си. — Ти си глупак!

По стълбата изтрополиха тежки стъпки, вратата се отвори с трясък. Роуз светкавично грабна завивката от леглото, за да покрие голото си тяло.

На вратата застана млад мъж с изваден меч, следван от петима други.

— Той няма да ви стори зло, милейди, не се бойте! Благодарение на навременното ви съобщение дойдохме тук и ще го обезвредим.

— Съобщение? — Пиърс я погледна унищожително, после изрита с дива сила тежката дъбова врата и мъжете, които се трупаха на прага, нападаха по стълбите. Той стисна безмилостно ръката на Роуз и я изви на гърба. — Сега е моят ред, милейди. Кълна се в Бога, че ще си платиш за предателството!

— Не! — изпищя ужасено тя. — Аз не съм…

Пиърс я блъсна настрана, а мъжете скочиха на крака, за да го нападнат. Те крещяха един през друг, а тежкият метален звън допълваше невъобразимия шум. Без да се тревожи от превъзходството на противника, Пиърс се биеше със спокойна методичност. Той отстъпи към камината, грабна тежкия стол и го запрати към войниците. Те загубиха равновесие и той се възползва от този кратък миг, за да изтича до прозореца. Разтвори завесите и спря за момент, готов да скочи на улицата.

Един от нападателите се втурна към него, за да го прониже в гръб.

— Пиърс! — изкрещя предупредително Роуз. — Зад теб!

Той се обърна светкавично и в последния момент успя да прониже ръката на противника си и да го обезвреди. Погледна изненадано жена си, после се прехвърли през рамката на прозореца и тя чу глухия шум от падането му.

— След него, войници! — прозвуча властна заповед и преследвачите се втурнаха забързано по тясната стълба.

— Не! — извика гневно Роуз. — Не го преследвайте!

Забравила, че е гола под завивката, тя забърза след мъжете по стълбата и излезе навън. Макар че потръпна от хладния нощен въздух и от допира на студената настилка до босите си крака, тя се втурна след мъжете по уличките, които водеха към пристанището.

Пиърс спираше на всеки няколко метра, за да парира ударите на нападателите, нанасяше им рани в раменете и бедрата. Явно се стремеше да не убива никого, само да се отбранява.

Защо не могат да проумеят, че той е невинен? — питаше се отчаяно Роуз. Не виждат ли, че наближават морето? Нима искат да го удавят? Пиърс стоеше на самия бряг, краката му едва намираха опора, но ръцете му се движеха с непроменена сила. Блестящото острие се стрелкаше напред и назад, обляно от лунната светлина.

— Искам справедливост! — изгърмя мощният му глас, сякаш искаше да събуди целия град. В следващия миг той се обърна и се хвърли в черните вълни.

Роуз се втурна към брега и изпищя отчаяно. После безсилно се свлече в пясъка.

 

След няколко часа й донесоха вестта, че Пиърс е мъртъв. Няколко мъже бяха скочили след него в морето, но не бяха успели да го намерят. Всички се задоволиха с обяснението, че вълните са го погълнали. Никой не искаше да види как могъщият херцог Дефорт ще увисне на бесилката.

Един възрастен мъж отиде при Роуз, загърна я с топлата си наметка, стисна треперещата й ръка и я отведе в гостилницата. Настани я в креслото пред камината, наля в устата й цяла чаша уиски и разтри ръцете и краката й. Роуз се събуди от транса си и тялото й се разтърси от неудържими хълцания.

Не, Пиърс не можеше да бъде мъртъв — не и сега, когато тя беше започнала да го обича. Да го обича истински, повече от живота си. Не, не, аз го мразя, внушаваше си тя, мразя го, защото се усъмни в мен и ме нарече предателка…

Защо не й вярваше? Защо беше стигнал до убеждението, че жена му е участвала в заговора срещу него? Кой дърпаше конците на цялата тази нещастна история? Харисън й разказа, че са му изпратили анонимно послание, в което пишело, че ако лорд Дефорт успее да избяга от Хънтингтън Манър, ще отиде в гостилницата при жена си. Това беше работа на Джером, на никого другиго.

— Може би така е най-добре — прошепна съчувствено дружелюбният констейбъл и й наля още уиски.

Не, това беше най-страшното, което можеше да й се случи. Ан беше мъртва, Джеймисън беше мъртъв. А Пиърс…

Ала Джером беше жив и тя се закле, че ще докаже невинността си и ще го обвини в извършването на това тройно престъпление. Това решение й вдъхна смелост, воля за живот. Тази нощ обаче щеше да даде воля на мъката си.

Сълзи опариха очите й и тя отпи голяма глътка уиски. Кехлибарената течност опари гърлото й, но не беше в състояние да потуши болката в сърцето й.

— Той беше невинен — проговори с мъка тя. — Той обичаше Ан.

Мъжът въздъхна и улови ръцете й.

— Да, милейди, може би е виновен в необуздана страст и прекомерна самоувереност, но не е убил нито лейди Ан, нито лорд Брайънт.

— И аз ще го докажа — обеща тя, удържайки с мъка сълзите си.

— Първо трябва да поспите, милейди — опита се да я успокой Харисън. Но Роуз остана с часове пред камината, загледана в пламъците. Едва на разсъмване даде воля на сълзите си и плака, докато заспа от изтощение. Вече не се съмняваше в смъртта на Пиърс.