Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bride of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 86 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Интриги

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В таверната на Рутър, разположена насред пристанището на Джеймстаун, се събираха най-различни типове, честни и не толкова честни, предимно моряци. Те се срещаха тук, за да пият по чаша ейл и да си разменят най-новите клюки. Шон и Джей влязоха прегърнати. Олюляваха се, сякаш бяха изпили по няколко чаши ром.

Голямото помещение беше силно задимено от огъня в камината и дузините лули. Рутър държеше на почтеното име на заведението си. Който влизаше тук с нечестни намерения, никога не помисляше да измами гостилничаря или да възбуди недоволството му. Затова и тук се правеха винаги добри сделки.

Джей, който познаваше света по-добре от придружителя си, посочи малката дъсчена маса, където имаше две свободни места, и двамата се настаниха край тримата стари морски вълци. Шон, който се славеше с небрежния си чар, ги накара да се разговорят.

— Какво ново в Англия, приятелю? — обърна се любезно той към един от брадатите моряци. — Отдавна не съм се прибирал у дома. Как е добрият крал Чарлз?

— Добре е — отговори мъжът, наречен Сам, и вдигна каната с ейл. — За Негово величество крал Чарлз II!

— Точно така, да пием за краля! — ухили се добродушно Джей. Огледа масата и челото му помрачня. Каните на другарите му бяха почти празни и той махна на келнерката. — Ей, мис, донесете на момчетата още малко от това хубаво питие, а аз ще платя сметката!

Младата жена извъртя очи. Новодошлите й харесваха. Отдалечи се с изкусително поклащащи се хълбоци, за да налее прясна бира. Приятелят на Сам, стар шотландец на име Дъф, благодари за бирата.

— На кой кораб сте, момчета?

— Във флотата на Дефорт — отговори Джей.

— Аха. Значи сега работите за херцогинята?

Шон хвърли бързо поглед към приятеля си.

— За херцогинята ли?

— Нали казахте, че сте във флотата на Дефорт? — Сивокосият Дъф ги изгледа подозрително.

— Досега сме служили под командата само на един капитан — обясни спокойно Джей. — За нас той е върховният господар, той и първият офицер. Току-що се връщаме от дълго плаване и ако в Англия са станали промени, още не ги знаем.

— Тогава ще ви кажем. Лейди Дефорт пое корабите на покойния си съпруг.

— Значи младата дама се чувства добре — отбеляза с усмивка Джей. — Това ме радва. Бог да благослови херцогинята!

— Казват, че скоро ще се върне в Англия — продължи да разказва шотландецът. — Говорят даже, че щяла да се омъжи повторно. Аз знам, че още другата седмица ще се качи на борда на „Лейди Мей“ и ще поеме курс към Бермудските острови, за да върти сделки със сър Харолд Уесли. Както чувам, тя управлява имуществото на баща си със същото усърдие, с което се грижи и за наследството на херцога, което стана нейна собственост само поради щастливото стечение на обстоятелствата. Всички знаят, че кралят има слабост към красивите жени.

Шон се приведе напред.

— Нима мислите, че кралят трябваше да конфискува имотите на херцог Дефорт? А аз съм убеден, че трябва да го реабилитират. Доколкото знам, той не е убиец. Никога не е пронизвал враговете си в гръб.

— Кой може да знае какво се е случило в действителност? — Сам вдигна рамене. — Доказателствата са срещу него. Кралските войници са го заварили при труповете. Може да е убиец, а може да е и невинен.

— Разбира се, че не е никакъв убиец! — Шон присви очи и понечи да се изправи, но Джей го притисна бързо на стола му.

— Наистина ли херцогинята ще тръгне с „Лейди Мей“? Той също е от корабите на Дефорт, нали?

— Точно така — потвърди Дъф.

— Как се казва капитанът?

— Да не искате да се наемете при него? С кой от корабите на Дефорт дойдохте?

Шон се поколеба и Джей побърза да отговори:

— С „Лейди Уиндзор“. — Този кораб беше влязъл в пристанището същия следобед. — Вероятно нашето корито ще остане известно време на док, защото има нужда от поправки. А на нас ни се иска да си потърсим друга работа. Корабите на Дефорт ми харесват. Работиш здравата, но и ти плащат добре.

— Опитайте на „Лейди Мей“! Капитан Нименс е почтен човек. Стана капитан, когато херцогът се върна с краля от Европа.

Джей стана от мястото си, дръпна Шон за ръкава и хвърли на масата златна монета.

— Преди да си потърсим друга работа, ще идем да се наспим — обясни весело той.

— И внимавайте! — провикна се подире им Сам. — В тези води е пълно с пирати! Дръжте барута сух а очите и ушите постоянно отворени. Все едно с кого плавате!

Джей беше вече до вратата, но Шон не бързаше да го последва.

— Пирати, значи? — Сега и приятелят му спря.

Старият шотландец кимна мрачно.

— От няколко месеца насам се разказват страшни истории за един капитан, наречен Убиеца на дракони, който кръстосва моретата. Испанците вече не смеят да излязат от пристанищата си. Оня ден пиратите влезли в Картахена и отвлекли една млада дама с дуенята й. Всеки, който чуе името на Убиеца на дракони, се разтреперва от страх.

— Сериозно? Значи испанците треперят? — Устните на Шон се опънаха в доволна усмивка, но Джей заби юмрука си в ребрата му, за да му напомни да не се издава.

Сам вдигна предупредително ръка.

— Човек трябва да внимава много с пиратите, млади момко. Бъдете нащрек! Кей знае, може би убиецът на Дракони се е наситил на испанците и холандците и смята да се нахвърли върху англичаните. Няма кораб, който да е излязъл здрав и читав от битката с него. Както чувам, Чарлз бил готов да прати срещу него цялата кралска флота. Всъщност, той го е заявил преди месеци, но не прави нищо, за да го спре. Вероятно няма да си помръдне пръста, докато Убиецът на дракони краде испанското злато от Новия свят. Казват, че ограбва само капитани, които са известни като големи грабители. Въпреки това бъдете внимателни, момчета! Атлантикът е пълен с опасности!

— Благодаря за предупреждението, приятели — отговори сериозно Шон.

След малко двамата с Джей вече вървяха бързо към устието на реката, където чакаше лодката им. Шон улови греблата и лодката потегли към кораба.

— Отидохме в таверната, за да съберем информация — заговори укорително спътникът му, — а не да снабдяваме другите със сведения.

— Е, научихме достатъчно, пък и аз не издадох нищо.

— Само дето се ухили като котарак, когато онзи старик заговори страхопочтително за Убиеца на дракони. Какво ще си помисли сега?

— Какво ме е грижа? — засмя се Шон. — Нали научихме онова, което ни трябваше.

След половин час се качиха на борда на пиратския кораб, който безсрамно беше хвърлил котва в близост до брега. Джош и Мануел им помогнаха да издърпат лодката. Следван от Джей, Шон забърза към капитанската каюта и почука.

— Влезте! — извика Пиърс, седнал зад писалището. Черната превръзка за окото беше оставена на леглото заедно с шапката и той четеше задълбочено корабния дневник. Пиратският живот беше направил мускулите му още по-силни, а лицето — бронзово. Острите му сребърни очи огледаха изпитателно двамата мъже, които му служеха вярно още от първия ден.

На борда имаше и други моряци от флотата на Дефорт, но те не знаеха кой е в действителност капитанът им. Пленниците на испанския кораб бяха наричали жестокия Родриго „дракона“ и така Пиърс стигна до прякора си „Убиеца на дракони“. Той беше капитанът и разпределяше справедливо плячката и парите от откупите между всички моряци.

Всички на борда знаеха, че капитанът е почтен човек и отличен моряк. Още не бяха загубили нито една битка — и не бяха изпуснали нито един испанец. Моряците бяха станали богати хора, освен това се прославиха с доброто си отношение към пленниците. Една испанска красавица дори се разплака от мъка, когато отново я предадоха в ръцете на баща й.

Силата и непобедимостта на Убиеца на дракони се съчетаваха по странен за онези времена начин с неговата човечност. Пиърс вече беше започнал да се бои, че някой ден тази почтеност ще му изиграе лоша шега. Затова реши да даде пример и да завърже един беден испански капитан на голямата мачта. Скръстил ръце на гърба си, той ходеше напред-назад по палубата и изброяваше с всички подробности мъченията, на които можел да подложи пленника си. Обясняваше му как ще избодат очите му с нажежени шишове, как ще го бичуват до изнемога, после ще му режат пръстите един по един и ще го хвърлят на акулите, а накрая обезобразеното му тяло ще полети във вълните. Разбира се, испанецът остана жив, но Пиърс беше сигурен, че той ще разкаже във всички пристанища, че Убиецът на дракони е дяволски изобретателен в мъченията на пленниците си.

Тази случка даде повод за нови слухове. Какво ли правеше в действителност Убиецът на дракони? Сигурно изнасилваше пленничките си или избиваше безмилостно екипажите на завладените кораби? Кой можеше да знае истината?

Сега капитанът остави корабния дневник настрана и се приведе напред, стиснал перото между палеца и показалеца.

— Е, какви новини ми носите? Реабилитирали ли са ме най-после?

Джей го погледна тъжно и поклати глава.

— За съжаление не — прошепна той и се покашля неловко.

Учуден от горчивината, която се надигна в гърдите му, Пиърс се облегна назад.

— А аз си мислех, че скъпата ми съпруга — или вдовица — се е опитала да измие позора от името ми, ако не заради мен, то поне заради себе си. Ако не е била в съюз с онзи отвратителен Джером…

— Не можеш да бъдеш сигурен в предателството на жена си, Пиърс — напомни му твърдо Джей.

Шон обаче не беше толкова добре настроен към дамата.

— Междувременно херцогинята е поела ръководството на флотата ти, Дефорт — извика обвиняващо той. — Живее във Вирджиния и води сделките от тази страна на Атлантика.

Пиърс стисна ръка в юмрук с такава сила, че перото се счупи между пръстите му.

— Всички казват, че работи много добре — побърза да допълни Шон.

— Това все пак е утеха — промърмори дрезгаво капитанът. — Как бих могъл да се доближа до нея?

— Сега ще чуеш добрата вест — засмя се Джей. — В понеделник лейди Дефорт напуска Джеймстаун на борда на „Лейди Мей“ с курс към Бермудските острови. Хората говорят за евентуален втори брак…

— Какво? — извика невярващо Пиърс.

— Това е само слух! — намеси се Шон и погледна предупредително приятеля си. Най-добре беше да доразкаже историята сам. — Казаха ни, че ще сключва сделки с някой си сър Харолд Уесли. Вече съм чувал това име. Господинът притежава голяма плантация на един от островите. Ако херцогинята постигне целта си…

— Не ми се вярва — прекъсна го подигравателно Пиърс. Споменът за Роуз го мъчеше ден и нощ, а сега се оказа, че жена му е съвсем близо до него. Как ли щеше да се зарадва на новата им среща! Тази малка вещица дори не се бе опитала да докаже невинността му. Вместо това се беше накичила с титлата му, даваше заповеди на капитаните му, управляваше собствеността му. — Херцогинята няма да пристигне на Бермудските острови, момчета.

В понеделник… Толкова дълго беше чакал този ден. На устните му се появи студена усмивка. Сега щеше да си отмъсти на невярната си съпруга, А за отмъщението имаше нужда от хладнокръвие.

 

— Това не ми харесва! — повтаряше настойчиво Ашкрофт Удбайн, но дъщеря му не го слушаше.

— Много добре знаеш, че мога да обясня на сър Уесли колко изгодно би било за него да ни повери транспортирането на стоките си. — Смръщила чело, Роуз се беше привела над една сметководна книга. — По всичко личи, че той не е подготвен за постоянно нарастващия обем на товарите си. Корабите на Удбайн и Дефорт могат да го освободят от тази грижа. Нима мислиш, че е по-добре Уесли да изгради своя собствена флота, татко? Още един конкурент ли искаш?

Ашкрофт въздъхна дълбоко. Още от самото начало той бе решил да повери на Роуз част от сделките си. Сега обаче, след като беше станала собственик на корабите на Дефорт, тя ръководеше търговската флота съвсем сама и той изобщо не успяваше да се намеси. Макар че познаваше много добре острия й ум, той беше много загрижен за сигурността й.

— Не искам да плаваш сама, детето ми. Моретата са пълни с пирати.

— Нашите кораби имат достатъчно оръжия. А и в последно време се говори само за Убиеца на дракони, който напада изключително испански кораби. Моля те, татко! Трябва да спечеля сър Уесли, преди да е осуетил плановете ми.

— Щом искаш… — Той прокара пръсти по брадичката си и още веднъж съжали, че се е съгласил на този проект. Знаеше от приятелите си, че сър Уесли притежава доходна плантация на един от Бермудските острови. Онова, което се говореше за собственика, беше направило силно впечатление на Ашкрофт. Сър Уесли беше отличен бизнесмен, забогатял в колониите, ползваше се с благоволението на краля, освен това беше млад, красив и очарователен. Грижеше се бащински за младите си братя и сестри и очевидно имаше нужда от жена, която да му помага в управлението на имота.

Ашкрофт искаше да види дъщеря си омъжена повторно, макар че тя щеше да загуби част от престижа си на вдовстваща херцогиня. Утешаваше се единствено с мисълта, че синът й беше неоспоримият херцог Дефорт.

Малкият лорд Пиърс Удбайн Дефорт беше вече на девет месеца и не се отделяше от полите на майка си, макар че крачетата му бяха още неустойчиви. Роуз го наричаше Уди, както всички останали в къщата. Очевидно не й беше приятно да произнася първото му име, като че ли можеше да забрави смъртта на баща му и позора, с който беше покрито името Дефорт.

Добре че херцогът е бил верен привърженик на краля, размишляваше Дефорт. Иначе Чарлз щеше да конфискува цялото му имущество и да го обвини в двойно убийство. Един ден малкият Уди щеше да стане херцог и да разполага със значителна власт. Дядото обожаваше малкото момче и беше много щастлив, че може да живее с него. Толкова по-загрижен беше за дъщеря си.

В първите месеци след раждането на детето Роуз не се интересуваше от нищо, освен от него. За да разсее мрачното й настроение, Ашкрофт я посвети в най-новите си делови планове. Тя живна изведнъж и започна жадно да събира всички сведения, до които можеше да се добере. Ашкрофт разбра твърде късно, че тя щеше да се възползва от знанията си при завръщането си в Англия. Роуз водеше оживена кореспонденция с един мъж на име Гарт, който живееше в замъка Дефорт. Той държеше в ръцете си юздите на имението и очевидно беше добре запознат с работите на господаря си.

Роуз заяви на баща си, че ще се върне в Англия, когато малкият Уди стане на една година. Ашкрофт се опита да я разубеди, защото искаше тя да живее при него, да вижда усмивката й, блестящите смарагдовозелени очи…

Само ако можеше да й намери съпруг… Първоначално той беше съгласен с пътуването до Бермудските острови. Беше уверен, че красивата му дъщеря ще омае сър Уесли. Ако мъжът наистина беше млад, красив и представителен, както се твърдеше, вероятно и той щеше да й направи добро впечатление. За съжаление Роуз беше съсредоточила цялото си внимание върху сделките, а това беше в състояние да отблъсне всеки мъж.

— Най-добре е да дойда и аз — предложи той. — Мисля, че ще обясня някои неща на сър Уесли по-добре от теб. Все пак аз имам повече опит в морската търговия…

Роуз се облегна назад и вдигна малкия Уди в скута си. Детето веднага хареса интересните предмети на писалището и започна да пипа документите й. Тя ги прибра далече от любопитните му ръчички и му подаде дървената дрънкалка, изработена от баща й, която издаваше невероятни шумове. Със сивосините си очи и тъмнокестенявата, къдрава коса малкият беше красив като картинка. Роуз помилва главичката му и я притисна до гърдите си.

— Не е нужно да идваш и ти, татко. Знам много добре какво трябва да направя.

— Не се съмнявам в теб…

— Знам също, че Харолд Уесли си търси съпруга. Пак ли искаш да ме омъжиш?

Ашкрофт я погледна укорно и изпъна рамене.

— Ти постоянно забравяш, че съм най-милият, най-отзивчивият, най-великодушният баща на света! — заговори сърдито той. — Можех да подпиша брачен договор, без да се съобразявам с чувствата ти. Вместо това…

— Вместо това ме изпрати в Англия, за да омагьосам някой херцог. По някакво странно стечение на обстоятелствата успях да омотая един в мрежите си. А после го загубих. Преди да си потърся втори съпруг, трябва да уредя работите на първия.

— Глупости! Ти нямаш намерение да се жениш повторно, Роуз.

— Засега не — съгласи се тихо тя. — Трябва да…

— Да, да, знам! Трябва да докажеш невинността на Дефорт! И защо, момичето ми? Кралят не ти пречи да управляваш имуществото му, а моят внук е признат като бъдещият херцог Дефорт. Не се опитвай да разравяш миналото. Хората забравят бързо.

Роуз поклати глава.

— Никога няма да забравят Дефорт, никога. Ако вярваш в това, значи си живял твърде дълго в далечните колонни. Аз съм убедена, че Джером е убил Джеймисън, а може би и бедната лейди Ан. И сега негодникът се наслаждава на богатството си и пилее парите на мъртвата си сестра. Гарт беше възмутен до дън душа. Как мога да оставя убиеца ненаказан?

— А как ще докажеш вината му?

— Още не знам — призна тихо Роуз. — Ще се върна в Англия и ще се опитам да го примамя в капан.

Ашкрофт въздъхна угрижено, но когато малкият Уди протегна ръчички към него, лицето му просветна. Сериозните сивосини очи го погледнаха втренчено.

— Дядо! — Малкият владееше цялото сърце на богатия търговец и това му се беше отдало без усилия. „Дядо“ беше втората дума, която беше научил след „мама“.

Ашкрофт се наведе и вдигна Уди. Притисна го до гърдите си, но момченцето не можеше да стои мирно. Много му се искаше да слезе отново на пода и да продължи с опитите си да ходи. Най-после дядото се предаде и го сложи на килима. Детето се залови за крака му и се изправи. Беше много своенравно, също като баща си.

— Следващата седмица ще отплавам за Бермудските острови — заключи спокойно Роуз. — И то сама. Да предам ли нещо на сър Уесли?

— Не, мила. Искам обаче да знаеш, че тръгваш само защото аз ти разреших! — той въздъхна дълбоко и подаде ръка на внука си. Кога точно беше загубил контрола над дъщеря си?

 

Мери Кейт стоеше до вратата в красивата спалня на Роуз и наблюдаваше как господарката й играеше с детето си на голямата кожа пред камината. Покоите на Роуз бяха най-добре обзаведените в цялата къща. Ашкрофт не беше пожалил усилия и пари, за да й достави най-красивите стъклени предмети от Италия и най-скъпите завеси за прозорците, които гледаха към реката.

Роуз носеше нощница от мек памук, бебето също беше готово за сън. Двамата се търкаляха през смях на меката кожа и пламъците на огъня огряваха лицата им. Вече беше доста късно, а малкият Уди имаше нужда от сън.

— Стига толкова игра, Роуз — проговори предупредително камериерката. — Трябва да приспя малкия. Докато ви няма, сигурно ще ми създава още повече трудности. Най-добре е да свикне с мен още отсега.

Роуз притисна момченцето до гърдите си и целуна меката му косица.

— Все още се колебая дали е редно да го оставя толкова дълго време сам. Вярно е, че вече може да пие от чашката си и да се храни с лъжичка, но знам, че ще му липсвам.

— Вече не го кърмите толкова често и това е добре, защото апетитът му ще ви изсмуче. Ще отсъствате само няколко дни и това е благоприятен случай да го отбиете окончателно.

— Как ли ще се справя без мен?

— О, аз ще се грижа да не умре от глад — засмя се Мери Кейт. — Младият херцог се справя учудващо добре с чашката за мляко. Скоро ще покани баща ви на чаша уиски. — Роуз избухна в смях и Мери Кейт се зарадва на този изблик на веселост. Младата й господарка беше постоянно тъжна.

— Може би си права — съгласи се замислено Роуз. — Но досега съм го оставяла най-много за час, когато излизах на езда.

— Тогава е крайно време да направите промяна.

— Да, както е време да се върна в Англия. — Роуз стана с детето на ръце. Трябваше да го накърми. Отбиването щеше да започне на следващия ден.

Камериерката изчака малкият да засуче и попита примирително:

— Помните ли вечерта, когато бяхте побесняла от яд срещу онзи жалък лорд Дефорт?

Роуз затвори очи, облегна се назад и се наслади на утешителната топлина, която я обхващаше всеки път, когато Уди сучеше от гръдта й.

— Помня, разбира се.

— А после се влюбихте в него…

— Да.

— Тогава дайте отново шанс на любовта! — посъветва я настойчиво Мери Кейт.

Те не ме разбират, каза си с болка Роуз. Как да дам шанс на нова любов, когато не мога да забравя Пиърс? Пред очите си имаше една-единствена цел — да възстанови доброто име на съпруга си. Може би след това щеше да заживее нормално, макар и без любов.

— Нека не говорим за бъдещето, Мери Кейт — отговори тихо тя и се прозя изкуствено. — Уди ще спи при мен тази нощ. И не ми възразявай.

Тя облегна глава на креслото и се престори на уморена. Макар че беше привързана към старата си приятелка, предпочиташе да остане сама. Сама с красивите и болезнени спомени…

 

Утрото дойде твърде бързо. Тя прегърна нежно Уди, поигра си с него и го накърми за последен път. После го предаде в ръцете на Мери Кейт.

— Сигурна съм, че ще понесе добре раздялата — уверяваше я Мери Кейт. — Повече се тревожа за вас. Би трябвало да ви придружа.

— Сега съм вдовица и не се нуждая от компаньонка — отговори с усмивка Роуз. — Татко се опасява, че търговските ми способности ще осуетят плановете му да ме омъжи повторно. Деловите жени отблъскват мъжете дори когато притежават богата зестра.

— Говоря сериозно, Роуз. Не е редно да тръгвате сама…

— Доста отдавна съм вдовица, Мери Кейт. А сър Уесли е известен като съвършен джентълмен. Сигурна съм, че в къщата му ще имам достатъчно компаньонки.

— Веднъж вече ни надхитриха — възрази сърдито камериерката.

— Вече съм стара и умна.

— Много сте стара, няма що!

— Затова пък съм безкрайно по-умна! — Роуз помълча малко и добави: — Вече никой няма да ме измами и да ме принуди да сторя нещо против волята си, кълна се в това. Освен това, ако дойдеш с мен, няма на кого да оставя Уди. — Тя прегърна вярната си прислужница. — Скоро ще се върнем в Англия.

Тя се запъти решително към вратата, но спря насред път. Ледена тръпка пробяга по гърба й. Сякаш нещо искаше да я задържи в тази стая, да й попречи да отплава в опасното море… Чувството беше толкова страшно, че дъхът й спря, но тя се пребори решително с обзелата я паника. Трябваше да бъде твърда и да осъществи плановете си.

— Какво ви е, Роуз? — извика загрижено Мери Кейт.

— Всичко е наред. Моля те да се грижиш добре за сина ми. — Младата жена се обърна и избяга от стаята.

Пред къщата чакаше каретата, която щеше да я отведе на пристанището. Слънцето грееше, небето беше ясносиньо. Нямаше от какво да се страхува. Всичко щеше да мине добре.

 

Утрото наближаваше ясно и хладно.

Пиърс забърза към носа на кораба си, тласкан от свежия морски вятър, и скоро първите слънчеви лъчи стоплиха лицето му.

Леко разкрачил крака, опрял ръце на хълбоците, той пазеше равновесие върху поклащащите се греди и се взираше на запад. Бялата му риза се вееше от вятъра. Той откри черната точка на хоризонта и очите му се присвиха.

След секунда чу гласа на наблюдателя в коша на мачтата:

— Ето я, капитане! Виждам „Лейди Мей“! Плава право към нас!

— Да, това е тя — повтори тихо Пиърс. Повика веднага Джей, който изпълняваше длъжността първи офицер, и даде заповедите, които трябваше да бъдат предадени на екипажа. — Пригответе се за битка! Ще чакаме да се приближат. После ще дадем залп, но няма да улучим. Ще хвърлим абордажните куки и ще се прехвърлим при Нименс. Не забравяй, че това е един от нашите кораби. Не искаме битка, искаме само „Лейди Мей“.

И лейди Роуз, прибави мислено той.