Джоана Линдзи
Сребърният ангел (7)

ГЛАВА СЕДМА

Дерек обаче не отложи разговора с дядо си за следващия ден. Веднага след завръщането си той потърси маркиза в библиотеката и откровено му разясни положението.

Отговорът на Робърт Синклер беше единствено възможният:

— Трябва да заминеш.

— И аз така реших — заяви Дерек. — Изпратих да повикат Маршъл. Вероятно ще пристигне утре следобед.

— Нима ще му разкажеш за роднините си там?

— Смяташ ли, че е разумно да му открия истината след толкова години?

— Не — призна маркизът.

— Точно така! Освен това самият аз още не зная подробностите. Едва когато пристигна там, ще разбера защо имат нужда от мен. Маршъл ще си мисли, че съм отишъл да потърся пленената англичанка. Това е достатъчно.

— Ще се погрижиш ли за нея?

Дерек вдигна рамене.

— Ще се поогледам тук-там. Много е съмнително, че ще успея да я измъкна, дори ако я открия. Озове ли се в харема, една жена е загубена за външния свят.

Робърт смръщи чело.

— Казваш го без ни най-малко съжаление.

Дерек усмихнато изгледа дядо си. Огорчението му беше разбираемо.

— Какво искаш да чуеш от мен? Тя е една от хилядите. У нас робството е подсъдно. На Изток обаче е нещо нормално и законно.

— Но това не е причина да го одобряваш.

— Не го одобрявам, дядо, но аз все пак съм израсъл в Ориента. Приемам робството като факт, като начин на живот.

— Знам, знам — въздъхна маркизът. Не му се искаше да подхваща отново стария спор. — Исках само да те попитам… Ще я видиш ли?

Дерек разбра, че дядо му не говори за англичанката.

— Не знам.

— Ако я видиш, предай й, че съм й благодарен с цялото си сърце.

Дерек кимна и трогнато прегърна стария господин. Гърлото му беше пресъхнало от вълнение. Посланието беше еднозначно и се отнасяше до самия него. То свидетелстваше за признанието, за обичта и гордостта на дядо му, който никога не изразяваше публично чувствата си. Двамата мъже често бяха на противоположни мнения, Робърт гледаше с неодобрение на „ориенталския“ начин на живот на внука си, но с течение на годините между тях беше възникнала здрава, неразрушима връзка.

 

Само час по-късно, докато Дерек седеше замислен в библиотеката, съобщиха за пристигането на лорд Маршъл Филдинг. Посетителят предаде шапката и палтото си на мистър Уолмсли и бързо се запъти към библиотеката, приглаждайки с ръка непокорните кафяви къдрици.

Дерек се надигна да го поздрави и едва успя да прикрие изненадата си. Щом Маршъл идваше днес, а не утре, когато го очакваше, това означаваше, че не е получил съобщението му и се явява по собствен почин.

— Какво те води насам, Марш?

Гъстите вежди над светлозелените очи придаваха на лорд Филдинг постоянно сериозен израз, който не се променяше съществено дори когато се усмихваше.

— Мина почти месец, откакто бях тук за последен път. Сметнах, че е време да дойда и да видя как се справяш със собствената си съвест.

Дерек избухна в смях. Маршъл никога не се предаваше, особено когато трябваше да убеди приятеля си да стори нещо, което според него не можеше да бъде свършено от никой друг. Очевидно беше дошъл, за да доведе докрай започнатата последния път дискусия. Въпреки че отлично знаеше колко е трудно да накара Дерек да промени мнението си.

Маршъл беше организатор, изпълнението предоставяше на други. Двамата с Дерек бяха неравна двойка. Нямаха нищо общо, освен възрастта си и любовта към конете. Учудващо беше, че приятелството им, започнало в училище, траеше и досега. Бяха напълно противоположни по природа: единият сериозен, сдържан и консервативен, другият — смел, изпълнен с жажда за приключения, понякога непоносимо самонадеян. Но двамата прекрасно се допълваха — единият се втурваше напред, а другият го възпираше.

— Седни, Маршъл — покани го Дерек и посочи удобните кресла — Идваш навреме за чая.

Но лорд Филдинг не се възползва от предложеното му кресло.

— Забелязвам, че съвестта не те мъчи.

— Нямам такава.

— Дерек…

— О, Марш, не се вълнувай! От теб никога няма да излезе посланик в някоя източна страна. Подхващай нещата меко и със заобикалки, бъди учтив с всички присъстващи. Е, как върви шпионажът?

— Знаеш много добре, че тази дума ми е неприятна. Нарича се Външна разузнавателна служба…

— Шпионинът си е шпионин, все едно как го наричаш.

— Така е, признавам — потвърди добродушно Маршъл. — Е, разменихме ли достатъчно учтивости, или трябва да поговорим и за времето?

— Климатът е доста мек и…

— Дерек, ти си в състояние да вбесиш и светец! Седиш си тук и дрънкаш глупости, а в това време мис Чарити Уудс търпи какви ли не гадости…

— Престани, Марш — прекъсна го рязко Дерек. — Не си сигурен дали момичето изобщо е страдало. Случайно знам, че някои жени сами се продават като робини, за да се озоват там, където са отвели твоята мис Уудс! Дамите от харема живеят сред лукс. Те са най-разглезените жени на света. Никой не злоупотребява с тях.

Маршъл облегна глава назад и с въздишка затвори очи. Трябваше веднага да разбере, че само си губи времето, като се опитва да убеди Дерек. Може би доводите му не бяха справедливи, но той не можеше да промени факта, че двамата имаха коренно противоположни възгледи по въпроса за жените, продадени в мюсюлманските страни. В коя страна жените се радваха на такова добро отношение? Къде беше живял Дерек? Не знаеше ли, че не навсякъде е така?

Но нямаше никакъв смисъл да бъде разпитван Дерек Синклер за живота, който беше водил преди пристигането си в Англия. Той никога не съобщаваше подробности. Ала възгледите му носеха ярък източен отпечатък.

По време на последната им дискусия Дерек не беше изразил мнение. Просто беше отказал да напусне Англия. Причината беше съвсем разумна.

— Само след месец се женя.

— Не ми напомняй. Вземаш единственото момиче, което мога да обичам, и на всичкото отгоре посипваш сол в раните ми, като ме каниш на сватбата — беше отбелязал с шеговита усмивка Маршъл, но опитът му да погледне на нещата откъм смешната им страна беше излязъл несполучлив. — Отложи сватбата.

— Не мога. Освен това старият господин ме помоли да не се отделям от него. Напоследък често боледува.

— Няма нищо подобно — възрази Маршъл.

— Последната седмица беше на легло.

— Случайно разбрах, че просто е настинал.

— Той е вече доста възрастен, Марш — отговори спокойно Дерек. — Иска да има внуци, преди да се с отправил към вечността.

Срещу това нищо не можеше да се възрази. Маркизът наближаваше седемдесетте и през последните години беше с доста разклатено здраве. Мисълта за децата, които неизбежно щяха да се появят, децата на Дерек и Каролайн, беше ужасно потискаща и Маршъл побърза да отхвърли темата „наследници“. Но от толкова места го притискаха заради отвлечената англичанка, че той беше принуден да потърси още веднъж Дерек. Някъде дълбоко в сърцето му туптеше надеждата, че сватбата все пак ще бъде отложена — и това ще му донесе нещо много хубаво.

— Още не си ми казал постигнал ли е нещо английският консул.

— Не — изръмжа Маршъл. — Нищо не е направил. В последно време не му разрешават дори аудиенция при владетеля. О, има и още нещо. Мис Уудс вече не е единствената причина, поради която бихме желали да заминеш за Барка. Разбира се, тя си остава официалният повод. Знаеш ли, сродникът й настоява да пуснем в действие флотата, ако момичето не се върне скоро?

— Вярваш ли, че военният флот ще се намеси?

— Не поради тази причина и не след като Барка притежава единствената флота, за която все още не сме добре информирани. Не можем току-така да се впуснем в открито море, пък и не горим от желание да го сторим.

— Барка е малко пристанище, Марш. Признавам, че старият владетел имаше голяма флота, но вие имате много хора там и държите под око всеки кораб, който влиза в пристанището. Как така не сте информирани за броя им?

— Ей така. Твоят приятел Джамил използва капитани близнаци.

— Какво? Божичко, та това е блестяща идея!

— Нима нищо не си знаел за нея?

— Виж какво, Марш, само защото от време на време разменям по някое писмо с Джамил, това не означава, че съм посветен в отбранителните мерки на държавата му.

Маршъл не повярва на ушите си. Приятелят му за пръв път наричаше по име ислямския владетел!

— За мен би било от голяма полза да узная в какви отношения си бил с господаря на Барка, когато си бил там — промълви замислено той.

Дерек с усмивка отклони въпроса му:

— Ще останеш ли за вечеря, Марш?

— За Бога, Дерек! Защо си толкова потаен? Живота му ли си спасил? Или ти дължи нещо? — Като забеляза непроницаемото изражение върху лицето на домакина, лорд Филдинг с въздишка се прекъсна: — Е, добре, няма значение. По-добре да бях си спестил въпросите. Поне ми кажи дали съм на прав път: приятел ли ти е, или не?

— Беше ми приятел.

— Е, това е вече нещо. — Маршъл отново въздъхна, защото днес беше узнал много повече, отколкото при всичките им досегашни разговори. — Впрочем стратегията на този човек е изумителна. Никой не знае какви са размерите на флота му — нито приятелите, нито враговете. А и няма как да го установят, когато капитаните са двойници и имената на корабите — еднакви. В пристанището никога не се събират всички кораби и дори непрекъснато да ги следим, пак няма да установим точния им брой. Решаващото е…

— Решаващото е, че Англия няма да обяви война на Барка.

— Точно така — призна Маршъл. — Имаме добър държавен договор, да, дори отличен, а Джамил Решид е цяло чудо. Единственият ислямски владетел, който държи на думата си.

— Значи Англия може да бъде щастлива, че Барка има такъв господар — заключи весело Дерек. — Коя е другата причина за евентуалното ми пътуване в Ориента?

— Както вече ти казах, сър Джон Блейк, английският консул, не е можал дори да влезе при Джамил Решид. Но причините за това ни станаха известни едва наскоро. Нашите източници твърдят, че в последно време е имало няколко покушения върху живота на Джамил и затова са взети извънредни мерки за сигурност в палата. Спрени са и всички търговски и държавни преговори, с изключение на най-важните.

— Предполагам, че чиновниците в палата не считат отвличането на една робиня за кой знае колко важно събитие?

— Ти го казваш. Но забелязвам, че не обели нито дума за покушенията върху живота на приятеля ти. Може би вече си осведомен за тях?

— Ти лично доставяш писмата на Джамил, Марш, а от една година насам…

— Добре де, добре, значи нищичко не знаеш за тях. Но защо не се изненада, защо не трепна?

— О, небеса, днес си ужасно досаден, приятелю — засмя се тихо Дерек. — Не съм изненадан, защото убийствата на владетели са нещо обичайно в Турската империя и ти много добре го знаеш. Как мислиш, защо се счита за напълно нормално султанът, който се възкачва на трона, да убие всичките си братя?

— Джамил Решид също има братя.

— Но той не е султан, а и владетелите на Барка никога не са убивали братята си. Предпочитат да се заобикалят с лична охрана и достъпът до тях е почти невъзможен.

— Почти?

— Точно така. Затова трябва да бъдем предпазливи. Знаете ли кой стои зад покушенията?

— Сър Джон твърди, че в дъното е Селим, вероятният наследник. От шест месеца е изчезнал и никой не знае къде се намира. Сър Джон е добре информиран за всичко, което става в Барка. Има достатъчно шпиони, но нито един в палата. Синовете на Джамил не са достатъчно възрастни, за да заемат трона Ако Джамил умре, новият владетел ще бъде Селим, а ние на всяка цена трябва да предотвратим това.

— Защо?

— Защото той е съвсем различен от Джамил. Не можем да му имаме доверие. Събрали сме достатъчно информация за него и сме много обезпокоени. Държим да запазим на трона сегашния владетел не само защото е добре настроен към Англия, защото е толерантен към християните и търгува добре с нас, а и защото евентуалният му наследник е твърде неприемлив за нашето правителство. Ако на трона седне Селим, това ще означава война.

— А каква е причината, поради която ми разказваш всичко това?

Най-после Маршъл се усмихна.

— Ако се съгласиш да потърсиш отвлечената мис Уудс, няма да ти се разсърдим, в случай че едновременно с това се поогледаш за извършителите на покушенията и се опиташ да ги отстраниш. Този проблем трябва да бъде решен.

Дерек избухна в смях.

— Но аз не съм всесилен, приятелю. Не искаш ли твърде много от мен?

— Англия ще ти бъде благодарна — неофициално, разбира се.

— Аха! — Дерек се опита да прикрие задоволството си. — Чудесно, Марш, успя да ме убедиш.

Лорд Филдинг се изправи с невярващ израз на лицето.

— Шегуваш ли се? Наистина ли искаш да предприемеш пътуването, да отложиш сватбата и да нарушиш дадената прел дядо си дума?

— Е, ако продължаваш да ми припомняш колко съм несериозен…

— Не, дори не мисля.

— Тогава още утре тръгвам на път.

 

Тази вечер младият граф доволно се оттегли в покоите си. Беше успял да събере достатъчно информация от Маршъл, без да издаде собствените си източници. Дядо му беше съгласен с предстоящото пътуване, а Каролайн му пожела добър път без обвинения и потоци сълзи. Утре щеше да потегли на път с леко сърце. Разбира се, и Англия, и близките щяха ужасно да му липсват, но отсъствието му нямаше да трае дълго. Веднага след завръщането му щяха да вдигнат сватба и така желанието на милия му дядо щеше да бъде изпълнено.

Предстоеше му още една, последна нощ на сушата. Очакваха го седмици в открито море и с мъжки екипаж. Тръгна нагоре по стълбите и повика с пръст една от домашните прислужнички, която тъкмо минаваше покрай него. Нямаше значение коя от всичките. Дерек беше запознат интимно с всяко от момичетата.

Когато я чу да се киска, той се усмихна и я почака да изкачи стълбите. Беше Клери, красива дребна брюнетка с неутолим апетит — чудесен избор.

— Чухме, че заминавате, милорд — прошепна тя и той я обгърна с ръка. — Маги и аз бяхме решили да ви посетим по-късно през нощта и да ви кажем довиждане.

— Така ли? — промърмори той и пръстите му нежно се спряха на гърдите й. — Ела да се сбогувам първо с теб, а Маги ще дойде по-късно, ако все още имам сили да я приема.

Момичето отново се изкиска и с готовност го последва. Смехът й не му пречеше: в харема, в който беше израсъл, женските смехове бяха нещо обичайно. При подобно детство беше съвсем естествено, че обичаше жените. При преселването си в Англия знаеше, че ще съжалява само за едно: че никога няма да разполага със собствен харем. Но съжаленията му бързо се разпръснаха, когато установи, че всички момичета в дома на дядо му са на негово разположение. Слугините бяха научени да угаждат на своя господар. Малко му липсваше чувствеността на Ориента, където мъжът рядко даряваше с нежностите си само една жена. В Англия изисканите дами очакваха вечна преданост и абсолютна вярност. За него това беше немислимо, но в сърцето си той одобряваше този обичай на Запада.

Дерек също щеше да преживее това с Каролайн. Знаеше, че тя и сега е убедена в неговата вярност, но не усещаше чувство на вина, че я мами. Обожаваше Каролайн, но тя беше неговата „икбал“ — любимата съпруга, царицата на харема. Дори щеше да бъде повече от това. Тя беше най-добрата му приятелка, а в Ориента подобно нещо беше невъзможно. Там жените не вземаха участие в мъжките дела. Дерек съвсем сериозно възнамеряваше да бъде истински английски съпруг и да не тревожи излишно жена си. Щеше да бъде по-дискретен и толкова.

Но дотогава имаше време. Все още не беше женен за единствената съпруга. Очакваше го дългият път по море и кой знае още колко приключения след това. Щеше да мине доста дълго време, преди отново да държи в обятията си някое толкова готово за любов същество като Клери.