Джоана Линдзи
Сребърният ангел (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Шантел се беше излъгала, но забеляза това едва когато трябваше да коленичи пред едрия турчин или какъвто там беше и чу как Хаджи Ага го нарече „всемилостиви господарю“. Струваше й се невероятно човекът, който я беше купил, да е решил да се похвали пред господаря с новата си придобивка. Сигурно я бяха купили за мъжа, пред когото трябваше да се преклони.

Тази мисъл я вбеси и тя едва не отказа да падне на колене, но бруталното отношение към африканката я накара да се опомни навреме. Отвратително беше, че винаги печелеше насилието. Каква полза да се съпротивлява, когато накрая губещата беше тя и гордостта й страдаше още повече? И без това беше изтърпяла достатъчно унижения. Струваше й се глупаво да се подлага на още.

Все пак беше редно да я осведомят за станалото, вместо да я оставят сама да си прави заключения. Пред къщата на роботърговеца я бяха качили в една от четирите чакащи носилки. Това беше първото разочарование. Шантел се беше надявала да я преведат пеша през улиците на града и може би да намери начин да избяга от пазачите си. Но бързо трябваше да погребе тази надежда при вида на четиримата носачи и още толкова стражи, които яздеха край носилките.

Опита се да отмести настрани завеската на прозорчето, но един от мъжете веднага изкрещя нещо и тя не можа да види дори къде я отвеждат. Носилката се изкачи по някакъв хълм, после пътят отново стана равен. Няколко порти се отвориха, за да ги пропуснат, после отново се затвориха и накрая ги свалиха на земята.

Шантел побърза да слезе, видя другите две момичета и скришом се огледа наоколо. Намираха се в широк двор, зад който се виждаха градини. Веднага след това ги въведоха в голяма сграда, минаха през дълги коридори, покрай безброй пазачи, застанали пред широки врати, докато накрая се озоваха в това просторно помещение, в което ги очакваха няколко души. Не видя почти нищо от обстановката, защото я принудиха веднага да легне по лице. Не можа да погледне дори „милостивия господар“, но го чу да се смее и да казва нещо за великия си везир.

От къде на къде този човек имаше министър с такава титла? Не можеше да е попаднала при владетеля на Барка, защото той беше отказал да я купи. Някой голям паша ли беше? Или висш сановник от двора на владетеля? Щяха ли най-после да й кажат къде се е озовала? Почувства се още по-наранена при мисълта, че тези арогантни мюсюлмани не уважаваха жените и не считаха за нужно да им обясняват каквото и да било.

Дъхът й секна, когато нечия ръка грубо я избута да стане. Смътно забеляза, че пашата заповеднически е вдигнал ръка. Какво безсрамие, каква липса на учтивост към дамите!

Шантел кипеше от гняв, но побърза да отмести очи от обсипаната с пръстени ръка на „милостивия господар“ и да го погледне право в лицето. Гневът й внезапно се изпари. О, Господи, най-лошите й опасения се потвърждаваха! Та той беше същински европеец! Още по-страшно: с тези извити вежди, издадени скули, агресивна брадичка и остър нос приличаше напълно на проклет английски аристократ.

Единственото турско у него беше облеклото му — широки шалвари, дълга туника от коприна на бели и черпени ивици, пристегната на кръста с блестящ златен пояс. Косата му беше скрита в тюрбан, украсен с огромен рубин. Тънките вежди издаваха, че косата е много тъмна. Лицето му беше голо, а Шантел мислеше, че всички мюсюлмани носят дълги, веещи се бради или поне провиснали мустаци. Очите му бяха наситено зелени, обградени от гъсти тъмни мигли. Не беше нито дребен, нито дебел. Точно обратното, както веднага установи Шантел, когато мъжът се надигна с котешка гъвкавост и бързо слезе от подиума, на който седеше.

Той направи още един заповеднически жест и стражите моментално смъкнаха дебелите кафтани и яшмаците от главите на жените. Под погледите на толкова чужди хора Шантел поруменя от срам. Освен Хаджи Ага и тримата евнуси, които стояха зад новите робини, в залата имаше още трима мъже, а край подиума беше коленичила дребна старица. Двама черни великани, облечени само с панталони и къси ризи, запасали огромни ками, вървяха по петите на господаря си и застанаха от двете му страни.

Шантел нервно скръсти ръце пред гърдите си. Шалварите й бяха от плътен бял памук и скриваха очертанията на бедрата й, но бяха много плитки и между тях и долния край на късото, украсено с ресни елече тялото й беше съвършено голо. Но като забеляза, че никой не гледа към нея, тя се отпусна. В момента вниманието на всички беше насочено към африканката, пред която беше застанал „милостивият господар“.

Хаджи Ага пристъпи по-близо и заразказва:

— Момичето твърди, че е принцеса от джунглите в далечния юг, но отказва да каже името на племето си. Само тя от трите не е девствена и продължава да се бунтува срещу робството. Хамид Шариф я държеше във вериги.

Погледът на Джамил се плъзна бавно по негърката, без да издава чувствата му. Жената беше великолепна, почти метър и осемдесет и пет, с едри, щръкнали гърди, тънка талия и силни мускулести крака, свикнали да бягат през храсталаците. Светлокафявите й очи пламтяха от омраза.

— Надявам се да я опитомиш.

— Непременно — усмихна се Хаджи Ага.

Джамил кимна и се обърна към блондинката със сребърните коси.

— Предполагам, че това е англичанката?

— Да. Наглед е по-покорна от другата. Много е интелигентна и вероятно е истинска аристократка. Овладяла е добре езика ни и разбира повечето от онова, което говорим.

Пашата вдигна вежди.

— Толкова бързо? Къде са я хванали?

— На английския бряг, господарю. Един от пиратите на Хамид Шариф бил нает да отведе пътник в Англия. Хората му нямали намерение да ловуват в онези далечни води, но момичето само паднало в ръцете им, когато свалили пътника на сушата.

Джамил остро изгледа чернокожия евнух, но внезапно избухна в смях.

— Каква ирония на съдбата!

Хаджи Ага не си позволи да попита какво толкова е развеселило господаря му и продължи:

— Хамид Шариф уведомил за нея купувачи отдалече и след два дни щели да я продадат на частен търг. Затова и малко се поколеба, преди да ми я даде.

— Май ти е измъкнал доста пари, а?

— Страшно много.

Джамил с въздишка продължи да оглежда англичанката. В сравнение с африканката му се струваше дребна, макар че беше по-висока от повечето жени в харема. Беше само кожа и кости, като че няколко месеца беше гладувала. Гърдите й не изпълваха елечето, коремът беше хлътнал, хълбоците стърчаха напред. На всичкото отгоре косата й беше руса, а Джамил не харесваше блондинките, защото майка му беше такава. Но косата на англичанката беше толкова светла, че изглеждаше почти бяла. Естествено той разбираше защо са я сметнали за нещо съвсем особено. Никога досега не беше виждал лице с толкова фини черти. Дори тъмните кръгове около очите не нарушаваха зашеметяващата й красота.

Въпреки това тази жена не го привличаше. А и не я беше купил за себе си. Само от Касим зависеше, дали ще я задържат, или ще я върнат обратно в дома на търговеца за частния търг.

— А третата? Тази вечер Хамид Шариф май е спечелил от мен цяло състояние!

Хаджи Ага не посмя да се усмихне, макар много добре да знаеше, че Джамил не можеше да бъде упрекнат в скъперничество.

— Не, господарю. Един от вашите капитани я докара в началото на тази седмица и тя не ви струва нищо. Момичето е от Португалия, израсло е на село и смята, че при нас ще живее по-добре.

Джамил кимна, без да издава мислите си. Последното момиче не беше красиво, но имаше разкошни форми, които не можеха да бъдат отминати. Явно Хаджи я беше избрал само заради това. Косата й беше гъста и с цвят на кестен, а евнухът много добре познаваше вкуса на господаря си. Откъде можеше да знае, че трите жени не са предназначени за него…

Хаджи Ага и този път се справи отлично със задачата си, като доведе цели три жени за избор. Оставаше само да се разбере коя от тях ще хареса на Дерек. Джамил нямаше намерение да товари харема си с нови жени, ако Касим не възнамеряваше да ги използва. Той огледа набързо португалката и със задоволство се обърна отново към чернокожата красавица.

Шантел го наблюдаваше крадешком. Щеше да се почувства ужасно унизена, ако очите й срещнеха неговите.

Фактът, че говореха за нея в нейно присъствие, сякаш я нямаше, сякаш не разбираше нищо, доказваше за сетен път колко безчувствени са мюсюлманските мъже. А гласът на господаря звучеше така равнодушно, сякаш покупката на три нови жени изобщо не го засягаше. Макар че именно той я беше купил, както доказваше последната му забележка. Защо купуваше жени, без да ги е видял — като котки в чувал? Сигурно ги връщаше обратно, ако не му харесваха…

О, Господи, каква чудесна мисъл! Дано не я хареса и я върне обратно в къщата на Хамид Шариф. Беше непоносимо за нея да попадне под властта на човек, толкова приличен на нейните сънародници. Беше дяволски красив. Не й се искаше да го признава пред себе си, но не успя. Намираше този мъж за извънредно привлекателен — и лицето, и фигурата му. Господи, не! Вече виждаше как се поддава, как одобрява робското си положение само заради някаква странна привлекателна сила, която в никакъв случай не биваше да й оказва въздействие. Не, не и не! Трябваше да извърши нещо, което да го накара да я отпрати още преди да е пристъпила прага на харема му. Но какво?

Тя продължи да го наблюдава, молейки се бързо да й хрумне нещо. Но скоро разбра, че изпитът още не е свършил. Пашата стоеше пред африканската принцеса и безучастно наблюдаваше изкривеното й от гняв лице. Негърката не се боеше да му покаже омразата си. Когато мъжът вдигна ръка и небрежно отвори единственото копче на елечето й, Шантел пламна от срам, но чернокожото момиче изобщо не се помръдна. Дори не се опита да прикрие голите си гърди.

Владетелят дълго оглежда полуголата жена Шантел трепереше от вълнение. Беше изпитала невероятно облекчение, когато я продадоха, без да я разсъбличат пред погледите на чуждите мъже, а ето че все пак трябваше да изтърпи това отвратително унижение в зала, пълна с хора А африканката, за която беше сигурна, че ще се отбранява, го изтърпя, без да гъкне. Продължи да стои гордо изправена, без да изглежда смутена или обидена.

Но когато пашата впи очи в нейните, принцесата реагира моментално. Тя се приведе леко напред и се изплю в лицето му.

Дъхът на Шантел секна от страшната изненада. Викове на ужас и гняв прокънтяха в залата. Двама стражи сграбчиха негърката — не застаналите зад нея, а нубийските великани. Момичето падна на колене и единият от тях започна да я налага по гърба с къс кожен камшик.

Шантел наблюдаваше сцената с нарастващ ужас. Господарят не беше дал заповед за бичуване, но и не направи нищо, за да го спре. Продължаваше да стои невъзмутим — нито разгневен, нито злобен. Един слуга притича с кърпа, за да избърше лицето му, но той не му обърна внимание. Бавно изтри лицето си с ръкав, продължавайки да наблюдава безучастно африканската принцеса, която се извиваше на пода пред краката му. Едва когато гордостта й се сломи и тя изпищя, той вдигна ръка и спря мъчението.

— Много жалко — измърмори той, но в гласа му не се почувства ни най-малко съжаление. — Дайте я на стражата. Ако преживее една нощ с ония момци, утре я върнете на Хамид Шариф. — И бавно се извърна към Шантел.

Младата жена усети как цялата изстива. Кръвта се отдръпна от лицето й и бузите й побеляха. Мъжът пред нея беше предал африканката на масово изнасилване и веднага след това я беше забравил. Стражите я извлякоха навън, но Шантел никога нямаше да забрави кървавите ивици по гладкия черен гръб.

Най-после вдигна очи и в този миг на върховен страх разбра, че този мъж е достоен за презрение. Първоначалната привлекателна сила беше изчезнала още след първото ярко свидетелство за неговата жестокост. Беше я купил зъл човек, безчувствен, способен на най-груба бруталност.

— Вие сте достоен за презрение.

Изречението се изплъзна от устните й, преди да успее да го възпре. Но пашата, изглежда, не я чу. Може би не разбираше английски, а може би беше равнодушен към онова, което му се казваше. Шантел не можеше да обясни чувствата си на арабски. Липсваха й подходящите думи, достойни за това чудовище.

Той продължи мълчаливо да я гледа и най-после в очите му се появи някакъв израз. Джамил беше учуден. Никога досега не беше виждал виолетови очи. Дори не подозираше, че съществуват. Тези два сини пламъка неотразимо го привличаха. Святкаха като два сияйни аметиста, засенчени от дългите златни мигли под меко извитите светлокафяви вежди, един тон по-тъмни от замайващо русата коса.

Каква необичайна комбинация! Нищо чудно, че бяха поискали най-високата цена за такава жена. Ако я охранят и тялото й се закръгли, щеше да стане по-красива дори от неговата Шейла. А косата можеше да се боядиса…

Джамил се упрекна вътрешно. Русата жена не беше предназначена за него. Но ако Касим не я харесаше, той сигурно щеше да се изкуши да направи изключение от собствените си правила и да я задържи за себе си. Ала мисълта за Шейла бързо го върна към действителността. Това момиче беше необикновено красиво, но той обичаше първата си съпруга. Откакто беше осъзнал тази любов, престана да попълва харема си с нови жени. Шейла сигурно ще се обиди, когато Касим се занимава само с двете нови жени, и ще се чуди защо господарят й я пренебрегва. Но до завръщането му трябваше да потърпи. Никой освен Омар не биваше да узнае тайната на размяната.

— Жахар — промълви внезапно мъжът. Луна. Името беше подходящо за жена с коси като лунни лъчи. Той се обърна към главния евнух: — Ще й дадем името Жахар, Хаджи.

— Не — обади се Шантел и отново прикова вниманието му върху себе си.

— Не?

— Не ми давайте ново име. Не ме задържайте. Изпратете ме обратно на Хамид Шариф.

Джамил се развесели. Нима тази жена не знаеше, че не е в нейна власт да взема решения?

— И защо да го направя?

— Защото не искам да бъда ваша собственост.

Очите му се присвиха и тя побледня. Всемогъщи Боже, нима щяха й нея да бичуват? Нима в тази страна никой не обръщаше внимание на разумните доводи?

Но Джамил се разгневи на самия себе си, не на нея. Беше разбрал, че постъпи зле, като разреши да бият с камшик негърската принцеса, все едно дали наказанието й беше заслужено или не. Побоят трябваше да послужи за урок на другите две жени, но беше предвиден преди всичко за скрития Касим, за да види той как светкавично реагира охраната на владетеля при подобни ситуации.

Досега англичанката беше покорна, но след този епизод с послушанието й беше свършено. Личеше, че се страхува от него, но дори страхът не скриваше презрението в очите й. Касим щеше да се подразни от факта, че брат му е събудил омраза в сърцето на младото момиче с този прост акт на наказание. А Джамил беше твърдо убеден, че Касим ще пожелае именно нея.

Погледът му остана прикован в лицето й, докато спокойно попита главния си евнух:

— Знае ли кой съм аз, Хаджи?

Шантел отговори първа:

— Все ми е едно дори да сте владетелят на целия този проклет от Бога град.

— Вие, англичаните, си служите с езика по много странен начин. Използвате винаги повече думи, отколкото са необходими. — Устните му се изкривиха подигравателно, когато прибави: — Щом ви е все едно, Жахар, сигурно няма да се изненадате, като ви кажа, че аз наистина съм Джамил Решид, владетелят на този „проклет град“.

Шантел се изненада, но причината беше съвсем друга.

— Когато пристигнах, вие отказахте да ме купите. Защо все пак го сторихте?

За момент Джамил замълча. Не му беше лесно да разбира произношението й и все пак трябваше да признае, че младата жена е овладяла арабския много по-добре, отколкото можеше да се очаква. Но колебанието му беше предизвикано по-скоро от начина, по който внезапно се смекчиха очите и устните й. Под влияние на изненадата страхът и омразата бяха изчезнали.

Той я изненада още повече, като й отговори на перфектен френски език. С право очакваше, че английската аристократка го владее отлично.

— Мое право е да променям мнението си.

— Бихте ли променили и вече взетото решение и за бедното пребито момиче?

— Интересно. Защо първо не ме помолихте да променя решението си за вас самата?

— После ще се върнем на това.

Джамил едва не се изсмя. Беше освежително поне веднъж да поговориш с истински смела жена. Неговите не си позволяваха да дискутират с господаря си, макар че много от тях сигурно биха го направили с удоволствие. Той ги милваше и глезеше, но никоя от тях не забравяше мощта и пълната му власт над живота й.

— Ако ви позволя да изкажете желанието си, за какво ще ме помолите?

Очите й се разшириха. Сериозно ли говореше, или въпросът беше чисто реторичен? Във всеки случай тя нямаше избор. Съвестта й не го допускаше. Съдбата на негърката беше вече подпечатана, но не и нейната. Щом беше владетел на този град, харемът му сигурно беше огромен. Съществуваше някаква вероятност да я забравят, да изчезне сред стотиците робини. Не биваше да губи надежда.

— Африканката — отговори тихо тя.

— Искате да я задържа, вместо да я пратя обратно?

— Не. Отменете останалата част от наказанието.

Джамил се обърна и веднага се разпореди. Шантел смаяно наблюдаваше как предадоха заповедта на пазачите пред вратата. После отново се обърна към него, не знаейки как да реагира на този жест за помирение.

— Къде ви е благодарността, англичанко?

Шантел веднага разбра какво се очаква от нея и съвсем не се зарадва.

— Благодаря — отговори с остър глас тя.

— Какво? Нима не се оправдах в очите ви?

— Помилвахте чернокожото момиче, но това не е достатъчно, за да се забравят ударите с камшик — отвърна гневно тя.

— Така мислите вие — заяви делово той. — Тя обиди владетеля, а това е престъпление. Желаете ли да узнаете какво още не е позволено? — Предупреждението беше недвусмислено и Шантел уплашено примигна. — Аха, както виждам, припомняте си, че не ме намерихте достоен за любов. Но ви уверявам, че ще промените мнението си, Жахар, ако пожелая да ви задържа. Хайде да решим това още сега. Вие ли ще отворите елечето си, или да го направя аз?

Тялото й се вцепени и по лицето й отново се изписа предишната смесица от страх и безсилна ярост. Но беше ли достатъчно сплашена, за да се подчини?

— И вие ли ще ме заплюете? — попита рязко глас той.

Нямаше да го направи. Искаше да се върне при Хамид Шариф, но нямаше да понесе онова, което щеше да й се случи, преди да я отведат обратно.

Тя поклати глава и сведе очи. Джамил с изненада установи, че гласът й прозвуча умолително:

— Моля ви, трябва ли да го правите пред толкова много хора?

— Те са само роби, англичанко, също като вас — обясни той. Но все пак удовлетвори молбата й, макар и само заради Касим. — Добре. Елате по-насам, за да ви виждам само аз.

Махна на нубийците да се отдръпнат и пристъпи към стената. Шантел покорно го последва, въпреки че се противеше с цялото си същество. Беше обърната с гръб към публиката, но помещението си оставаше пълно с хора и всичко в нея се възмущаваше, че трябва да изтърпи подобно унижение. Никой нямаше право да се отнася така с нея! Да не мислеше той, че всичко му е позволено! Господи, как го мразеше!

Застана срещу него със сведена глава и свити юмруци. Но това също не беше позволено, затова пашата я хвана под брадичката и я принуди да го погледне в очите.

— Отново правя онова, което вие искате, англичанко. Чакам.

— Не мога — пошушна плахо тя.

— Разбрах.

Но това не означаваше помилване. Много й се искаше да го удари през ръката, когато посегна към елечето. Но щом заради едно заплюване набиха момичето с камшик и искаха да го дадат дори на стражата, какво ли щяха да сторят с нея, ако удари богоподобния владетел? Дали нямаше веднага да посегнат към камата вместо към камшика?

Когато почувства как тънкият плат се отметна от гърдите й, Шантел простена. Без да виждат нещо, очите й се насочиха към решетката на отсрещната стена. Никога на беше изпадала в подобно положение и цялата пламтеше от срам.

Той пристъпи по-близо до нея и меко проговори:

— Покрийте се, Жахар. Хаджи Ага ще ви вземе със себе си. Трябват му данните ви.

Шантел сякаш се събуди от сън и плахо попита:

— Значи не ме отпращате?

Но Джамил не отговори. Интересът му към нея вече беше угаснал и той насочи вниманието си към португалката.