Джоана Линдзи
Сребърният ангел (44)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

— Сега, когато, потокът от пари пресекна, информаторите стоят на опашка пред портите на двореца — говореше Джамил на Дерек. — Няма да мине много време и ще заловим и последния, който е бил забъркан в тази каша.

Владетелят се беше върнал в Барка късно миналата нощ и още на пристанището беше узнал, че пътуването му е било напразно. Копнежът по Шейла и тревогата за нея го бяха подтикнали да се прибере у дома. Смяташе да остане само една нощ и после да отплава за Триполи. Бяха му казали, че Селим е напуснал Истанбул и е заминал за африканското крайбрежие. Едва в палата узна за смъртта му.

Преди всичко обаче трябваше да разкрие истината пред Шейла, а това му отне почти цялата нощ. Разбра, че беше сгрешил, дето не я посвети в плановете си още от самото начало. Единственото му обяснение беше, че преди отпътуването не е бил на себе си.

На сутринта проведе дълъг разговор с Омар, а после се срещна с Дерек в тайната стая, в която брат му се беше скрил още миналата нощ.

— Нима наистина всичко свърши? — попита Дерек.

— Да. Али давал на убийците мизерни суми, а те рискували живота си. Голямата награда била определена за оня, който постигне крайния успех. Но и тя не била кой знае колко голяма. Аз щедро плащах на Мара за услугите й, но времето на покушенията се проточи твърде дълго и явно е погълнало всичките й пари. Плащала е на постоянни съгледвачи пред палата, на мъжете, които залавяха куриерите ми, и всичко това само за да ни отклони от вярната следа. Най-после посегнала и към по-крайни средства и почнала да краде скъпоценностите на другите жени. Ако някой от нападателите успеел да ме убие, Али щял да го прободе с камата си при получаването на възнаграждението. Такава била уговорката между двамата съзаклятници.

— И сега, когато се разпространи вестта, че заговорниците са мъртви и няма повече пари…

— Никой не рискува живота си напразно. Вътре в палата съм също така в безопасност, както и навън.

— А аз мога да се прибера у дома. — Дерек въздъхна и Джамил се засмя.

— Омар ме увери, че си прекарал чудесно.

— Само някои часове — изръмжа Дерек. — Преди всичко разбрах, че досадата разрушава душевното равновесие.

— А как е малката мършава блондинка, която трябваше да те освободи от досадата?

— Вече не говори с мен след сблъсъка си с Мара. Смята, че за всичко съм виновен аз, тоест ти. Според нея е трябвало да забележиш колко се измъчва Мара от ужасната си склонност към изтезания.

Джамил смръщи чело.

— Предполагам, че при по-нормални обстоятелства щях да го забележа. Но ще ти кажа, че тази жена правеше всичко, за да предизвика наказанието си. Обиждаше ме, не се подчиняваше, а понякога направо се нахвърляше върху мен като тигрица. Никога не съм позволявал да я бичуват дълго и те уверявам, че после в леглото беше същинска фурия. Свикнах с нея и я виках всеки път, когато исках да се разтоваря чрез насилие — а това ставаше често, след като седмиците на принудително пленничество се превърнаха в месеци.

— А точно пристъпите на лошо настроение са съдействали за появата на тайни убийци. Истински порочен кръг.

— Много добре измислено. Никой не би заподозрял Мара, ако твоята Жахар не беше чула онзи разговор.

— Радвам се, че го признаваш — отговори Дерек. — Дължиш много на тази жена.

— Никога не бих го отрекъл, Касим. Мислех само, че възнаграждението й трябва да определиш ти, след като седмици наред беше „наша“ предпочитана фаворитка. — Дерек изкриви устни и Джамил избухна в смях. — Докато бях на път, все се надявах, че ще ми дадеш повод да намаля харема си поне наполовина.

— Не казвай това, братко. В действителност си умирал от страх, че ще се възползвам от жените ти.

— Така беше, признавам. Но ти все пак си повикал една от фаворитките ми. Странно, че си си харесал именно онази кестенява англичанка, заради която английският консул вдигна страшен шум в града.

Дерек се ухили. Брат му беше прозрял играта и той вече нямаше причини да отлага молбата си.

— Значи няма да имаш нищо против, ако я взема със себе си в Англия? Щом и без това трябва да се отървеш от нея.

— Твоите хора сигурно ще се зарадват?

— Във всеки случай няма да ми се разсърдят.

— Разбрахме се. А какво ще стане с Жахар? Няма ли да помолиш да освободя и нея?

— Честно казано, не знам какво точно искам.

Джамил вдигна вежди и Дерек продължи:

— Бях решил, че щом съм спал с нея, след завръщането си ти ще й намериш истински съпруг. Англичанките много държат мъжете им да са само техни.

— Нима не искаше да освободим и нея? — учуди се Джамил.

— Стараех се да не мисля за това. Трябваше ми извинение…

Дерек не довърши изречението си и Джамил се усмихна замислено.

— Девствеността й ти създаде затруднения, нали?

— Огромни — въздъхна Дерек.

— А аз се боях, че първата ми среща с нея още повече е усложнила положението.

— Така си и беше, но все пак успях да се справя. Трябваше ми само малко повече време. И… О, по дяволите, защо да те лъжа! Страшно ми се иска да я взема със себе си. Тя също го желае, а и си го заслужи, като реши нашия „малък проблем“. — Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко му се искаше да я види омъжена за друг, но предпочете да запази мислите си за себе си.

— Аз ли да й го кажа, или ти ще го направиш? Може би ще се съгласи да говори с теб, ако й занесеш такава добра вест.

Дерек още повече помрачня, докато наблюдаваше как брат му едва се удържа да остане сериозен.

— По-добре е да я оставя в неведение колкото се може по-дълго. Предпочитам да мисли, че я вземам на пътешествие по море, но да не знае целта.

— Защо не?

— Защото така си купувам спокойствие поне за няколко седмици. Не можеш да си представиш какъв дяволски шум ще вдигне дамата, щом разбере, че и аз съм англичанин като нея! В тясното и затворено пространство на кораба ще настане същински ад. А пък като проумее, че можех да я освободя и без да отнемам невинността й… Дори не ми се мисли за това!

— Много си снизходителен към жените. Би трябвало…

— Да стана като теб, така ли?

Двамата се засмяха и Джамил призна:

— Аз също ще трябва да умилостивя цял куп жени, след като ти ги беше изоставил в продължение на седмици. Ще ми е нужен поне месец, за да възстановя спокойствието в харема си.

— Както чух, още първата нощ си се заел с тази работа.

— Шейла е най-важното нещо в живота ми. Слава на Аллаха, че прояви разбиране. Каза ми да те помоля за извинение, че е утежнила положението ти. Разбрала, че се чувстваш виновен, защото не можеш да й кажеш истината.

Дерек сви рамене.

— Всичко отмина. Животът ни тръгва по своя нормален път.

— В Англия те чака годеницата ти, нали? Освен това искаш да задържиш и Жахар…

Ъглите на устата му потрепваха.

— Като го чувам от теб, ми се струва, че идеята съвсем не е лоша.

Джамил сърдито изпухтя.

— Като че самият ти не мислиш непрекъснато за това! Тя ще се съгласи ли?

— Победих отвращението й към теб, надявам се да победя и отвращението й към живота на метреса. И без друго се смята за обезчестена — а това значи неподходяща за почтена женитба.

— Такива ли са наистина фактите?

— При нейната красота? Ти май се шегуваш!

Джамил промърмори нещо под носа си. Макар че бяха близнаци, вкусът им по отношение на жените беше твърде различен.

— В такъв случай ти желая щастие. Но, каза, първо трябва да победиш гнева й.

Дерек изкриви лице.

— За съжаление — да.