Джоана Линдзи
Сребърният ангел (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Дерек Синклер, граф Милбъри и бъдещ маркиз Хънстейбъл, беше безкрайно щастлив, откакто беше влязъл в града тази сутрин. Картините, шумовете и миризмите, които го поздравиха, го бяха накарали да осъзнае колко му е липсвал Ориентът и колко лесно щеше да се вмъкне отново в кожата на мюсюлманин.

Нямаше нищо английско в пазарите, които беше прекосил. Там се носеше аромат на сандалово дърво и канела, поклащаха се величествено камили, прозвънваха камбанки, а сергията на търговеца на коприни беше невъобразима смесица от цветове и блясък. Наоколо гъмжеше от хора — мъже в светли тюрбани и чернооки, тайнствено забулени жени. Гълчавата на търговците, които се пазаряха за цените, сладката песен на славеите в бамбуковите кафези, плясъкът на водоскоците — всичко това беше Барка, градът, който беше останал в сънищата на Дерек.

А палатът, издигнат на най-високия хълм, прострял се на площ повече от осемдесет квадратни километра, извика в главата му стотици отдавна забравени спомени. Сега Дерек следваше Омар по лабиринта от извити коридори. При пристигането си успя да проникне само до външния двор, заграден с високи стени, които защитаваха складовете с оръжие, монетния двор, пекарната, бараките на стражата и някои служебни сгради. Омар го преведе от кабинета си през множество помещения във вътрешния дворец. По този начин избягнаха втория двор, където влизаха само чиновници и куриери.

За разлика от външния двор, който беше достъпен за народа, вторият двор се състоеше от безкрайни градини с тесни алеи през моравата, които достигаха до порти или до ниски постройки. Под високите кипариси грациозно се разхождаха газели и пауни, а за всяка официална церемония бяха предвидени разкошно обзаведени павилиони. Десетки роби обработваха цветните лехи под палещото слънце.

Във втория двор бяха разположени кабинетите на управата, залите за съвещания, в които Диванът се събираше по няколко пъти седмично. Тук се организираха забавления за чуждите дипломати, тук обрязваха синовете на владетеля и омъжваха дъщерите му, тук честваха всички празници. На границата на този двор имаше укрепена с желязо стена, зад която беше харемът.

От другата страна също имаше решетки, които заграждаха трети двор, добре познат на Дерек. Там имаше прекрасна градина с кестенови дървета и екзотични храсти. Величествените кипариси бяха обвити с бръшлян. Там се намираха съкровищницата, тронната зала и дворцовото училище. През голяма врата се влизаше в облицован с плочки коридор, в края на който бяха покоите на владетеля, които от своя страна бяха свързани с харема.

Омар поведе госта през безброй помещения и коридори, покрай сводести кухни и бани, покрай оградата на харема и най-после по коридора, използван от наложниците, които отиваха при господаря си.

Най-сетне спряха пред голяма врата от желязно дърво, охранявана от двама грамадни нубийци. Само защото беше придружен лично от великия везир, Дерек нито веднъж не беше спрян от стотиците стражи, които поглеждаха подозрително спуснатата качулка и сведената глава на чужденеца.

— Надявам се, че имате парола, с която да вдигнете под тревога всички стражи в двореца — промърмори замислено Дерек.

— Нали ви претърсиха за оръжия, преди да влезете в двореца?

— Да, но какво ще стане, ако някой отвлече жена ви или детето ви и ви принуди да го отведете при Джамил?

Омар тихо се изсмя.

— Наистина съществува сигнал, при който на всеки подозрителен моментално се отсича главата. Радвам се, че се интересувате от мерките за сигурност. Чувствайте се свободен да ми казвате всичко, което ви хрумне.

Дерек кимна.

— А вашето семейство, то защитено ли е? Ако убиете човека, дошъл да ви каже, че семейството ви е отвлечено, това няма да спаси близките ви.

— Синовете, внуците и правнуците ми са укрити на сигурно място. А жените? — Омар примирено сви рамене, макар че сивите му очи развеселено просветваха. — Няма да е голяма загуба, ако им се случи нещо.

Дерек се опита да прикрие ухиленото си лице и посочи към вратата.

— Предполагам, че трябва да съобщите за мен.

— Така е по-добре, защото личната охрана веднага ще се нахвърли върху вас.

— Бих предпочел да го избягна — отговори сухо Дерек.

— Да, не си струва да изненадаме Джамил. Той и без това ще се слиса. Почти е загубил надежда да ви види, след като толкова пратеници загинаха. Слава на Аллаха, че поне един от тях достигна до вас, Касим. — При споменаването на това име Дерек предупредително вдигна очи към стражите, но Омар поклати глава. — Пазачите до вратата са неми, както и личната му охрана.

Омар почука, изчака точно десет секунди и влезе. Дерек го следваше по петите. Озоваха се в типично ориенталско помещение, просторно и без излишни мебели. Прекрасно оформени стълбове от оникс подпираха изрисувания с цветни мотиви таван. По стените се редуваха облицовки с изображения на цветя, с геометрични шарки и ивици, изписани с калиграфия. Изкусно изработени решетки закриваха прозорците, но пропускаха достатъчно светлина, която се отразяваше по блестящите мраморни подове. В средата беше вградена великолепна мозайка, изобразяваща ловна сцена. Малкото мебели — няколко ниски масички и един висок шкаф — бяха майсторски изработени; с резба и инкрустиран седеф. Нямаше столове, нито дивани за сядане, само нисък подиум с разпръснати по него възглавници, където се беше разположил владетелят. В помещението имаше още няколко души. Слугата, който пареше кафе, мъжете, които се грижеха за лулите на Джамил, дузина слуги от личните му роби и една от наложниците му. Забулена, тя седеше смирено до господаря си.

— Имаме ли уговорка, която да съм забравил, Омар? — попита сухо Джамил сред настъпилото мълчание, предизвикано от появата на чужденеца.

— Съвсем не, господарю. Моля да ни отделите време за частен разговор. Смятам, че дори стражите трябва да излязат.

Джамил озадачено вдигна вежди при подобна странна молба, но не зададе повече въпроси. Само направи жест с ръка и слугите напуснаха стаята с многобройни поклони, както беше обичайно в присъствието на владетеля. Жената ги последва, без да крие разочарованието си, че великият везир е нарушил усамотението й с господаря. Но Джамил дори не я погледна. Той беше впил очи в тайнствения придружител на Омар, който от своя страна също не го изпускаше от погледа си.

Когато помещението се опразни, Джамил нетърпеливо попита:

— Е? Да не би най-после да се е появил някой, който носи сведения за убийците? Какво узна, Омар?

— Че е имал приятен път, макар че едва ли може да се нарече приятно едномесечно пътуване без нито една жена на борда, която да услади душата му.

Джамил смръщено изгледа първия си министър.

— Ти шегуваш ли се с мен, човече?

Омар вече не можеше да се сдържа. Той избухна в сърдечен смях, но побърза да се овладее, като забеляза, че владетелят все още нищо не разбира и гневът му нараства.

— Разкрийте се, преди да е помислил, че съм полудял — прошепна той с насълзени от смеха очи.

Дерек вдигна ръка и отметна качулката, после направи няколко крачки към Джамил. Владетелят се надигна насреща му, скочи от подиума и спря като вцепенен. Застанали един срещу друг, двамата мъже се измерваха с погледи: единият чифт зелени очи — изпълнен с недоверие, другият, досущ приличен на него — искрящ от вълнение.

— Джамил — промълви просто Дерек, но в тази кратка дума беше събран целият свят.

Джамил бавно разтегна устни в усмивка, после нададе див вик и притисна Дерек в мечешката си прегръдка, която лесно би премазала по-слаб мъж. Дерек отговори на прегръдката му със същата буйност.

— Аллах е милостив, Касим! Бях загубил надежда да те видя отново.

— Аз също не вярвах, че ще се срещнем пак.

Двамата избухнаха в смях, докато продължаваха да се гледат един друг като в огледало.

— Деветнадесет години — продължи Дерек, взирайки се с любов в близнака си. — О, Господи, ако знаеш колко ми липсваше!

— Не повече, отколкото ти на мен. Никога не простих на майка ни, че ни раздели.

— Но това направи един стар човек много, много щастлив — възрази с глух глас Дерек.

— Какво ме интересува това, когото мъката по теб едва не ме погуби? — процеди през зъби Джамил с огорчение, което никога не беше успял да преодолее. — Знаеш ли, че тя се опита да убеди дори и мен, както и всеки друг, че си мъртъв? Да, мен също! Като че ли не усещах истината! Мислех си, че ще полудея, когато Рахин твърдеше, че си умрял. При това знаех… — той се удари с ръка по гърдите — …сърцето ми знаеше, че това не е вярно. Най-после тя ми призна какво е сторила. — След този ден беше престанал да я нарича „майко“.

— Трябваше да ми пишеш.

С нетърпелив жест Джамил отхвърли думите му.

— Бях на петнадесет, когато тя най-после благоволи да ми каже как да се свържа с теб. Какъв смисъл имаше отново да будя чувства с петгодишна давност, които можеха да бъдат прочетени от кого ли не, преди писмата ми да стигнат до теб.

— Аз пък не се осмелявах да попитам защо не отговаряш на писмата ми, макар че започнах да пиша още след пристигането си в Англия.

— Нищо не съм получавал! Баща ми се погрижи за това, пак по желание на Рахин.

— Защо? — изръмжа Дерек. Потисканият с години гняв заплашваше да излезе на повърхността.

— Не искаше спомени. Имаше двама сина и лесно можеше да пожертва единия. Но никой не биваше да й напомня за това.

Дерек отмести очи и тихо заговори:

— Все още помня думите, с които ме отведе на кораба. „Аз не мога да се върна в Англия“ — обясни ми тя. — „Но дори и да можех… Повече не мога да имам деца. Ти си единственият, който ще продължи името ни, а в Англия това означава също толкова много, колкото и тук. Джамил се роди пръв. Баща ти никога не би го пуснал да си отиде. Ти си най-ценното, което мога да дам на моя баща, Касим, защото аз го обичам. Не мога да понеса мисълта, че ще умре сам и без надежди за бъдещето. Ти си част от мен и тази част принадлежи на него. Ти ще бъдеш негов наследник, неговата радост, основанието му да живее още дълго. Моля те, не ме намразвай, че те пращам при него.“

— Но тя нямаше право!

— Не — съгласи се меко Дерек. — Но аз помня и пълните й със сълзи очи, когато корабът се откъсна от сушата.

Двамата мълчаливо се гледаха известно време, после Джамил призна:

— Знам. Често я чувах да плаче, когато оставаше сама, но тогава бях млад и непримирим. Заключих сърцето си и не пожелах да разбера, че тя страда също толкова, колкото и аз. Отказах да повярвам, че те обича въпреки онова, което ти стори. Дълго мразих Мустафа, защото беше отстъпил пред молбите й.

— Той имаше много синове. Нищо, че ние му бяхме любимци.

— Не го извинявай, Касим. Получи си заслуженото, когато половината му синове измряха още преди да напуснат харема.

Тази изпълнена с омраза забележка накара и двамата да се усмихнат.

— Не говориш сериозно — отбеляза тихо Дерек.

— Не — призна Джамил. — Но в края на живота си Мустафа горчиво се оплакваше, че са му останали само петима сина и доброволно се е отказал от един от тях. И непрекъснато ругаеше Омар, който единствен беше посветен в историята и го беше посъветвал да уважи волята на своята кадъна.

Когато се обърнаха да чуят коментара на Омар, двамата братя забелязаха, че великият везир незабелязано е напуснал стаята. Усмихнаха се на тактичността на стария човек и се отпуснаха на възглавниците. Джамил предложи на брат си дълго турско наргиле с кехлибарен мундщук, но Дерек отказа. Той се облегна назад в типично английска поза, подпря се на лакът, а с другата ръка обхвана свитото си коляно. Под отворения бурнус просветваше бяла ленена риза с отворена яка, напъхана и плътно прилепнали кафяви панталони. Ботушите му бяха високи до коленете.

Турските шалвари на Джамил бяха широки и удобни. Стигаха до коленете му и не го притесняваха, когато седеше с кръстосани крака, както сега. Беше бос. Носеше туника от зелена коприна без яка, украсена по врата и ръкавите със святкащи скъпоценни камъни. В средата на тюрбана му беше прикрепен изумруд с големината на орех. Тъй като двамата бяха сами, владетелят свали тюрбана и разтърси катраненочерната си коса, която беше с десетина сантиметра по-дълга от тази на Дерек.

Когато очите им се срещнаха, Джамил сериозно попита:

— Ти прости ли й?

— Мисля, че когато опознах Робърт Синклер, можах по-добре да разбера мотивите й. Научих се да го обичам, Джамил, както тя го обича.

— А аз го мразех. Той стана причина да те отнемат от мен. — Владетелят говореше сериозно, без предишната избухливост.

— В началото и с мен беше същото. Мразех всичко английско. Но едно малко момиче ме насочи в правия път. Знаеш ли какво ми каза? „Как можеш да бъдеш толкова надменен, пренебрежителен и така ужасно самонадеян? Та ти си само момче и при това сираче!“

— Как така сираче?

— Дядо ми разпространи тази лъжа, за да обясни на хората как така се появих сам-самичък на вратата му. Баща ми бил английски дипломат и се оженил за майка ми някъде в Ориента. Двамата починали и маркизът трябвало да ме приеме в дома си. Историята беше проста и ми осигуряваше общественото благоволение. О, благоволението… — Дерек тихо се изсмя. — Тъкмо бях навършил дванадесет години, когато едно красиво като картинка слугинче, една малка мръсница, настоя да ми покаже на дело привързаността си.

— Дванадесет? — изпръхтя Джамил. — А аз трябваше да навърша тринадесет, преди баща ми да позволи на робините да ми предложат услугите си.

Двамата с усмивка си припомниха първите си, любовни преживявания, момчешката си плахост и несигурност. След малко Джамил попита:

— А момиченцето, което те обиди?

— Стана най-добрата ми приятелка — засмя се Дерек. Невярващият поглед на Джамил още повече го развесели. — Вярно е, братко. Само благодарение на нея разбрах колко невъзможен съм бил и как съм карал околните да плащат за моята самотност и ожесточение. Бях в Англия, трябваше да живея там, следователно се опитах да извлека най-доброто от положението.

— Но как може да съществува приятел-жена, Касим? Знам, че европейците имат други възгледи по въпроса, но ти си само половин англичанин.

— Аз едва бях напуснал харема, Джамил. За мен беше съвсем естествено да бъда по-близо до малката, отколкото до мъжете в дома на маркиз Синклер. Ти правилно подчерта, че европейците гледат другояче на нещата. Дори когато пораснахме, Каролайн и аз останахме най-добри приятели. А когато се върна в Англия — прибави весело той, — възнамерявам да я направя своя жена.

Джамил поклати глава.

— Дълго си чакал с женитбата.

— Човек трябва много внимателно да обмисли тази стъпка, защото тя е за цял живот.

— Да, да, само една жена. — Джамил отново заклати глава. — Нима ще можеш да се задоволиш само с една?

— Чуй ме, Джамил! Много добре знаеш, че европейците обичат разнообразието също като нас. Само че проявяват много повече дискретност. Всъщност аз не бързам да се женя, но маркизът настоява. Иска да види внуци, преди да умре.

— Нямаш ли деца?

— Поне не знам за съществуването им. А ти? Колко станаха твоите?

— Шестнадесет. Но имам само четирима сина.

— Значи след последното ти писмо са се прибавили още три дъщери. Моите поздравления.

Джамил сви рамене. За мюсюлманина дъщерите не означаваха нищо, освен когато трябваше да ги омъжи. Но за разлика от повечето си сънародници той обожаваше момиченцата си. Най-голямото още не беше навършило шест години. И той с горда усмивка обясни:

— Първата ми жена ми роди син, а после и две дъщери. Същински ангелчета, Касим. Най-малкото е едва на три месеца.

— Надявам се да ми ги покажеш. Нали съм им чичо.

— Разбира се — отговори с известно учудване Джамил, защото, ако Касим възприемеше идеята на Омар, той щеше да опознае не само децата но и жените от харема. — Везирът не ти ли разказа? — Видя смаяния поглед на брат си и спря за миг, за да избухне в бесен гняв: — Този стар дявол! Даже не ти е казал защо си тук! Оставил го е на мен!

— Не стигнахме дотам — засмя се Дерек. — Едва успяхме да разменим няколко думи за развъждане на коне.

— Какво?!

— Да, защото ти поднесох в дар два чистокръвни коня.

— На мен? — попита Джамил с чисто момчешко въодушевление.

— Разбира се — кимна Дерек, — Но след като вече засегнахме този въпрос — защо все пак съм тук?

Джамил се поколеба.

— Идеята беше на Омар. Отначало не исках дори да чуя, но той прояви упоритост и накрая ме убеди поне да те попитаме. Ако не бях сигурен, че в дъното на всичко стои Селим, никога нямаше да те повикам. Той ме мрази, Касим. Винаги ме е ненавиждал. Сигурно го помниш. Беше толкова жесток и отмъстителен, много по-лош от Махмуд. Ако му се удаде да ме премахне и да се възкачи на престола, ще убие и децата, и жените ми.

Дерек си припомни Селим и замислено кимна.

— Прав си. Не се съмнявам в това. И каква беше идеята на Омар?

— Да заемеш мястото ми.

Дерек не беше изненадан. Правилно беше предположил, че тази можеше да бъде единствената причина, поради която имаха нужда от него. Но той не можеше да стане следващият владетел на Барка, макар че законът му даваше това право. Не го привличаше нито властта, нито главоболията, свързани с нея. Твърде дълго беше живял като англичанин. Вярно, беше се опитал да внесе в живота си известна доза приключения, като се съгласи да работи за Маршъл и шпионското му учреждение. Но беше съвсем друго нещо да поемеш известен риск, да преживееш някое и друго вълнение и през цялото време да знаеш, че е достатъчно да прекосиш Ламанша и всичко ще бъде свършено. А това приключение никога нямаше да свърши.

— Разбери ме добре, Джамил. Аз не искам да бъда твой наследник. За повечето хора тук съм мъртъв и отдавна забравен и никак не ми се иска да възкръсвам. Но ако Селим успее да ти навреди, аз ще бъда тук и ще помогна на семейството ти да се укрие на сигурно място. Тогава ще играя твоята роля, разбира се. Не е необходимо да ме молиш за това. Но смятам, че първата ми работа е по време на пребиваването си тук да се погрижа за твоята сигурност.

Ала по лицето на Джамил съвсем не се изписа очакваното от Дерек облекчение.

— Ти не ме разбра добре, Касим. Идеята на Омар е ти да ме заместиш не когато умра, а преди да се стигне до това.

Дерек помълча няколко секунди, после тихо промълви:

— Исусе Христе! Знаеш ли какво изискваш от мен? Болката в очите на Джамил показа, че брат му много добре го знаеше. Но този път той погрешно изтълкува реакцията на Дерек.

— Прав си. Искам прекалено много. Не бива да рискуваш живота си. Не и заради мен.

— По дяволите!

— Не, недей! Не биваше да те моля да идваш тук. Не бих го направил, ако ставаше въпрос за самия мен. Но се уплаших за онези, които обичам… Прав си. Опасността е същата, все едно дали съм аз, или ти. Идеята беше на оня глупак Омар.

— Джамил…

— Той е загрижен единствено за Барка и не се интересува колко хора ще пожертва…

— Джамил, млъкни най-после! — изкрещя раздразнено Дерек.

И владетелят на Барка наистина млъкна, макар че никой не си позволяваше да говори така с него — нито Омар, нито майка му Рахин, нито дори любимата му жена Шейла. Но сега това нямаше значение за него. Той почти не го забеляза, а Дерек не би се уплашил дори ако върху му се беше излял гневът на всемогъщия владетел.

— Чуй ме най-после — заговори нетърпеливо Дерек. — Рискът не ме плаши. Свикнал съм да рискувам живота си за доста по-дребни неща. Затова не ми излизай насреща с подобни приказки, иначе ще се ядосам. Но тук става въпрос за друго нещо: нима мога в продължение на седмици, дори на месеци да играя твоята роля, след като не сме се виждали цели деветнадесет години?

Джамил облекчено се засмя и белите му зъби блеснаха.

— Това е по-лесната част от начинанието. Ще ме наблюдаваш в продължение на седмица или на десетина дни, ще изучиш навиците ми, отношенията ми с околните. Омар подробно ще ти разкаже всичко и ще се погрижи да не правиш грешки.

— А когато го няма? Някой ще ме попита нещо, а аз няма да имам понятие какво да му отговоря!

— Слушай, Касим, нали не си забравил, че си върховен господар тук! Можеш да отпратиш всекиго, по всяко време, и никой няма да се осмели да те попита за причината. През изминалите месеци често съм го правил, така че хората няма да се чудят, ако изгониш от залата всички с изключение на немите стражи. А в последно време и те доста пострадаха от лошото ми настроение.

— Домашният арест ти действа на нервите, нали? — засмя се Дерек.

— Цели три месеца! — отговори с отвращение Джамил.

— Много добре. Значи вече знам как ще се справям с критичните ситуации. Но как ще управлявам прекрасното ти царство?

— Омар ще взема решенията. Когато отсъствам, той управлява държавата.

— Следователно ти смяташ да напуснеш палата?

— Точно така. Имам намерение да потърся Селим и смятам да поискам помощта на съименника му, султан Селим. Видели са Селим за последен път именно в неговия двор. Моите пратеници не бяха допуснати до султана, а той не обича да пише писма. Ще замина лично за Истанбул и оттам ще търся мястото, където се укрива Селим. Ако султанът не е осведомен за местонахождението му, шпионите му ще го открият. В това отношение никой не може да се мери с него.

— Чудя се как така отдавна не си заминал за Истанбул.

— Исках да го сторя, но Омар и съветниците ми се възпротивиха. Аллах да ми е на помощ, те са куп стари баби и умират от страх, когато изляза във външния двор, а камо ли извън палата. Проблемът е следният: сред тези стени работят повече от хиляда роби и е много лесно да бъдат подкупени няколко десетки. Те ще следят всяка моя крачка и ще съобщават на убийците какво възнамерявам да предприема. Не мога да изляза оттук дори преоблечен като жена. Атентаторите знаят всичко и търпеливо изчакват удобния случай.

— Вярно е. Лесно е да се наблюдава палат, който има само една главна порта.

Джамил кимна.

— Понякога проявяват нетърпение и пращат двама-трима негодници да ме убият в собствените ми покои. Последният проникна чак до спалнята ми, уби стражите пред вратата и се опита да стигне до леглото ми, пълзейки по пода. За щастие личните ми пазачи се оказаха по-умни от останалите и го сграбчиха, преди да посегне към мен.

— Но в двореца има стотици стражи!

— Повечето бяха упоени. Още не сме установили, как. Няколко бяха убити. Онези негодници са убили лъвовете ми, които се разхождат свободно, и са се покатерили през стените на третия двор.

Дерек с въздишка поклати глава.

— Мръсна работа е това, Джамил. Много ми се иска да изиграя някаква по-активна роля, за да я приключа, но щом смяташ, че е най-добре да заема твоето място, ще се опитам да ти угодя.

— Наистина ли ще го направиш?

— Точно това казах току-що, нали? Освен това моето правителство, макар и неофициално, ме помоли да сторя всичко, което е по силите ми, за да отклоня надвисналата над теб опасност. С риск да дам в ръцете ти коз за всички бъдещи преговори признавам, че английското правителство предпочита теб пред всички възможни наследници. Предполагам, че като разменям мястото си с теб, правя точно това, което Лондон е очаквал от мен.

— Ужасно е, че тези чужди консули са толкова добре информирани и съобщават всичко на правителствата си.

— Не знаят дори половината от онова, което им се иска, Джамил — отговори меко Дерек. — Но я кажи, дали да си оставя великолепна брада като твоята, или ти ще се обръснеш? — И той шеговито подръпна буйната брада на брат си.

— Май прекалих с надеждата, че ти също носиш брада — изстена Джамил. — Няма да имаш достатъчно време да се сдобиеш с такава като моята. Дано се смили Аллах, защото тази жертва е много тежка…

При вида на мрачното му лице Дерек избухна в смях.

— Хайде, братко, нима не виждаш колко добре ще изглеждаш без брада! — И потърка гладко избръснатата си брадичка. — Нито една дама не се е оплакала досега.

— Вярно е, изглеждаш по-млад от мен — установи замислено Джамил.

— И не мога да се спася от обожателки.

— Самохвалко — ухили се брат му. — Надали си се сблъсквал с проблеми като моите. Имам четиридесет и седем наложници.

— Само толкова ли? — осведоми се шеговито Дерек. — Преди смъртта си Мустафа е имал поне двеста.

— Той не се интересуваше, че повечето скучаят и чезнат от ден на ден.

Дерек любопитно вдигна вежди.

— Учудваш ме, Джамил. Аз съм англичанин и е естествено да се тревожа за подобни неща, но ти?

— Може би не сме толкова различни, дори след деветнадесет години раздяла.

— Вероятно си прав — съгласи се Дерек. — Но, щом заговорихме за жените — какво ще си помислят, като не потърся нито една?

Джамил сведе поглед и гласът му прозвуча приглушено:

— Ще ги викаш при себе си. Трябва да правиш всичко, което правя аз.

Дерек усети с чувствителното си ухо смущението му и се опита да обърне работата на шега.

— Но това е абсурдно!

Джамил изненадано изгледа брат си. Не очакваше да чуе възражения по този въпрос. Самият той очакваше със смесени чувства тази част от смяната на ролите. Цялото му същество се противеше, защото обичаше жените си като своя собственост. Понякога се оплакваше, че има повече жени, отколкото му се иска, но те си бяха негови.

Никога не би се съгласил да отвори харема си пред друг мъж. Всъщност гордостта му изискваше да не прави изключения. Но тук ставаше въпрос за брат му Касим — неговото второ аз. Въпреки дългата раздяла двамата оставаха най-тясно свързани помежду си.

— Няма друг изход — отговори Джамил с решителност, каквато всъщност не усещаше. — Омар говори с мен по този въпрос и успя да ме убеди. Не можем да заключим евнусите от харема. Те ходят навсякъде и са по-бъбриви от жени, нали знаеш? Никога досега не съм пренебрегвал наложниците си за повече от един-два дни. Дори когато заминавам, фаворитките ми пътуват с мен. Щом се разнесе слухът, че съм изоставил харема си, хората ще се учудят. Ще почнат да ме наблюдават по-усилено. И ако направиш и най-малка грешка, веднага ще заподозрат нещо. Все някой ще си спомни, че съм имал брат близнак, който е умрял по странен начин, и никой не е видял тялото му. Разбра ли най-после защо трябва да следваш всичките ми навици, сякаш са твои собствени! Трябва да излагаш на показ дори гнева си. Честно казано, в последно време се държа ужасно. Но като се разгневяваш във всяка затруднителна ситуация, това ще бъде най-добрата ти защита. Междувременно моите изблици на гняв станаха всекидневие за двореца. Никой не ги възприема като необичайни.

— Май нямам друг избор — промълви мрачно Дерек, — ако не искам да изложа на опасност свободата ти.

— Точно така. Никой от нас няма избор, ако все още си съгласен да осъществиш плана на Омар.

— Наистина ли искаш това, Джамил?

— Нищо друго не може да се направи.

— Аз бих могъл да потърся Селим.

— Не си така добре запознат с положението, Касим. Ще ти трябва двойно по-дълго време да го откриеш, а дотогава сигурно ще ме убият. Освен това — опита се да се усмихне Джамил, — ако не изляза оттук, направо ще полудея. Ти ми даваш шанс да се измъкна. Нямам търпение да мине още една седмица, за да се запознаеш с навиците ми.

— Постарай се да ме обучиш добре, скъпи братко — посъветва го сериозно Дерек. — Не искам да се впускам като сляп в този хаос.

Джамил кимна. Одобряваше английското спокойствие на брат си. А той самият наистина трябваше да положи доста големи усилия.