Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silver Angel, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 210 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Джоана Линдзи. Сребърният ангел
ИК „Ирис“, 1993
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от n_i_k_o_lbg)
ГЛАВА ДЕВЕТА
Дните отлитаха с плашеща сърцето на Шантел бързина. Хаким постоянно беше до нея и тя по цял ден учеше: традициите на исляма, историята на Барка, ролята на жените в Близкия изток и преди всичко арабски, езика, на който се говореше в Барка и с който беше израсъл Хаким. Той научи Шантел и на малкото турски, който владееше, защото висшите държавни служби използваха само него. Младата жена буквално поглъщаше всичко. След като беше стигнала до убеждението, че трябва да влезе в новия си живот добре подготвена, тя се зае сериозно да учи и изстиска докрай учителя си.
Беше й много трудно да запамети добре всичко чуто. Бавно овладяваше новия език, защото мозъкът й беше блокиран от страха Бореше се да прогони този страх от съзнанието си, но не успяваше.
Стараеше се много. Потърси и откри положителното в голямото си нещастие. И без това трябваше да изчезне за известно време, а сега можеха да я търсят из цяла Англия и нямаше да я открият. Все още хранеше в сърцето си надежда, че не всичко е изгубено. Ако я продадат в някой голям харем, господарят сигурно няма да я забележи скоро. Кой знае кога ще й дойде редът да прекара една нощ с него.
Хаким й беше казал, че когато в харема са събрани повече от двадесет жени, не всички се радват на благоволението на повелителя си. Естествено той непрекъснато твърдеше, че тя не е заплашена от подобна съдба. Ала Шантел ни най-малко не държеше да попадне в полезрението на бъдещия си господар. Надяваше се, че все някак ще успее да се изплъзне от къщата му, да изтича при английския консул и с негова помощ да избяга нелегално от Барка.
Все по-упорито се вкопчваше в мисълта, че един ден ще се върне в Англия. Единствено тази надежда й носеше някаква утеха. Ала страхът не можеше да бъде преодолян. Предстоеше й церемонията на продажбата, а Хаким не беше добре осведомен как става тя. Често я измъчваха съмнения, че в края на краищата ще я продадат на мъж, който няма други жени, че няма да успее да се скрие сред робините в харема. А този мъж непременно ще я изнасили, нищо, че може би ще се ожени за нея и тя ще трябва да му ражда деца. Дано Бог я спаси от подобна съдба! Тогава ще бъде загубена завинаги. Ала най-страшното беше, че трябваше да се примири.
А Хаким, този нещастен идиот, си въобразяваше, че я развеселява, като твърдеше, че бъдещият й господар непременно ще пожелае да се ожени за нея.
— Сигурно ще бъде страшно богат, иначе няма да може да ви купи. И скоро ще станете икбал, любима жена. Ще му родите прекрасни синове и ще ви окаже високата чест да ви направи своя първа съпруга.
Първа съпруга. Тези думи сякаш я шибаха с камшик през лицето. И без това потреперваше при мисълта, че в страната, към която плаваха, мъжът можеше да има колкото си ще жени и двойно и тройно повече наложници, стига да можеше да си ги позволи. Някои мъже притежаваха по сто и повече робини. За нейния европейски дух това беше съвършено непонятно. Тя не проумяваше как жените понасят подобно отношение. Но скоро си каза, че те всъщност нямат избор. Наложниците бяха робини, взети в плен по време на война или при пиратски нападения и набези. Нямаха друг изход, освен да се примирят с робската си участ.
— Нима животът ви в Англия беше много по-добър? — попита я един ден Хаким, когато Шантел се възпротиви особено яростно на картините, които рисуваше пред нея. — Брац твърди, че ви е заловил с вързопче в ръка по време на бягство.
Но тя не се остави да бъде подмамена.
— Поне имах избор, Хаким. Не можеха да ме принудят да търпя и да се омъжа за човек, когото не одобрявам. А сега, какъв избор имам сега!
— Имате избора да приемете новия си живот или не. Вие ще стигнете далеч, лала. Ще бъдете богата и уважавана. Ще имате дори известна свобода. Постарайте се да си извоювате мястото на любима жена.
— Няма да се унижа да проституирам. По-добре да бъда слугиня в кухнята.
Хаким отчаяно закърши ръце и избяга от каютата. Шантел дълго гледа след него и очите й се напълниха със сълзи. Наистина предпочиташе да върши слугинска работа, вместо да топли леглото на един чужденец. Всъщност не искаше нито едното от двете. О, Господи, с каква вина се беше натоварил Чарлз Бърк! Само заради него беше попаднала в това безизходно положение. Той я беше тласнал към бягство от дома, той беше виновен, че я очакваше такъв отвратителен живот.
Роднините й щяха да предположат, че е избягала. Леля Елън сигурно е разбрала какво са готвели на Шантел и е повярвала в бягството й. Обаче след като е минало известно време и племенницата не се е обадила, тя се е разтревожила и е започнала да я търси. Но никой никога нямаше да узнае каква съдба е сполетяла Шантел. Тя беше изчезнала от Англия, без да остави никакви следи.
Имаше само една силна буря, която забави пътуването им с няколко дни. Шантел се надяваше на повече бури, но времето бързо се подобри. В малката каюта стана много горещо, особено след като корабът мина през Гибралтарския проток и навлезе в Средиземно море.
След тринадесет дни вече бяха близо до целта на пътуването си. Една сутрин Шантел погледна през малкия люк на каютата и видя пред себе си блестящия град Барка, една от перлите на африканското крайбрежие — или Варвария, както наричаха дългия бряг от Мароко до Египет. Градът приличаше на огромен диамант, който блестеше на горещото утринно слънце и я заслепяваше. Боядисани в бяло къщички с плоски покриви се гушеха една до друга по стръмните хълмове, заобиколени от буйна зеленина, сочни ливади и обработени поля. Под тях беше ясносинята вода на пристанището, а над тях — безкрайното небе без нито едно облаче. Дори отдалеч ориенталският характер на града веднага проличаваше по боядисаните в зелено куполи и минарета на безброй джамии, издигащи се високо над останалите сгради. Имаше и няколко наблюдателни кули с кръгли покриви, които забиваха чела в небето. На върха на най-високия хълм беше построено грамадно здание, заобиколено от дебели стени. Без съмнение това беше палатът на владетеля.
В близост до пристанището, от вътрешната страна на високите диги, които заобикаляха града отвсякъде, имаше и други големи постройки: складове, в които търговските кораби разтоварваха стоките си, бараки за войниците, които охраняваха дигите, и затвори, които приютяваха безбройната армия на робите работници. Пристанището беше защитено от двадесет батареи с повече от хиляда оръдия.
Над морето от къщи се издигаше и куполът на една християнска черква, но за нещастие Шантел не го забеляза. Това щеше поне малко да я освободи от страха, засенчил в този миг прекрасните й виолетово-сини очи. Защото Хаким не беше сметнал за необходимо да я уведоми, че в Барка живееха много християни, че владетелят ги толерираше, че много от тях не бяха роби и дори бяха създали своя европейска община. Християнската черква беше свято място, примамливо убежище за всеки, който беше решил, да бяга, докато английското консулство беше много по-трудно за откриване в този непознат град. Но Шантел не видя черквата, не успя да разгледа и града, защото скоро започнаха маневрите за влизане в пристанището.
Скоро след това на палубата бяха изведени няколко пленници. При звука на човешките стонове и дрънчащите вериги Шантел уплашено се сви на леглото, закри с ръце ушите си и захълца сподавено във възглавниците.
Кога ли щяха да изведат и нея от това макар и временно убежище? През изминалите дни беше свикнала с кораба и сега се страхуваше да го напусне, измъчвана от неизвестността за бъдещата си съдба.
Времето минаваше, ала никой не идваше да я изведе. Сълзите пресъхнаха, страхът отстъпи място на изтощението. Вече беше готова да приеме всичко, само и само да се освободи от постоянния страх.
Когато Хаким най-после се появи, навън вече се стъмваше. Дребният турчин носеше табла с ядене. На ръката му бяха преметнати дрехи.
Шантел погледна към вечерята и стомахът й се преобърна. Прилоша й и тя побърза да отмести очи.
— Махнете това.
— Ще напуснете кораба късно през нощта, лала, когато градът вече спи. Затова хапнете нещо.
— Неудобно ми е да ви кажа какво да правите с яденето, Хаким.
Той се усмихна на дързостта й, но усмивката му издаваше тъга. Тъмните сенки около очите на пленницата бяха белег за бездънно отчаяние. Хаким не можеше да си позволи да я съжалява. Тя беше като всички, нищо повече, макар и много по-ценна, от повечето пленници. Но сърцето му преливаше от съчувствие. Не можеше да се нагледа на очите, които святкаха враждебно насреща му, и на устните, които безпомощно трепереха.
За нещастие Хаким се беше влюбил в Шантел, макар и да не го съзнаваше. Младежът дори не помисляше да се съпротивлява на странните чувства, които будеше в сърцето му тази жена. Нищо не можеше да стори, за да й помогне. Нямаше дори да я придружи на сушата. Щом тя напуснеше кораба, нямаше да я види никога вече.
Можеше обаче да й вдъхне смелост и да я предупреди, защото острият й език непременно щеше да й създаде неприятности. Никой не подозираше, че дързостта й е просто реакция на страха. Ала тази реакция беше най-опасна за самата нея. Мюсюлманите се възхищаваха от смелостта, но не понасяха обидите, боготворяха духа, но не прощаваха нахалството. Особено Хамид Шариф, при когото щяха да я отведат, не се отличавате нито с разбиране, нито с търпение.
— Разказахте ми, че произхождате от благородно семейство — започна Хаким и постави таблата на ниското столче, служещо за масичка. — Наследили сте титла и баща ви е бил английски аристократ.
— Браво! — извика иронично Шантел. — Имате отлична памет.
— А вие имате неизчерпаем запас от остроти, лала — Без да се трогва от задъханото й дишане, Хаким твърдо продължи: — Ако не бях чул това от собствената ви уста щях да ви помисля за селско момиче. Но дори селяните имат повече разум от вас и не хапят ръката, която ги храни. А благородният е умен, той знае кога да се откаже от борбата, без да загуби гордостта си.
— Не смейте да ме поучавате как да се държа след като не можете да проумеете чувствата ми.
— Наистина не мога — съгласи се той. — Но мога да ви уверя, че сте една скъпоценност и с вас ще се отнасят внимателно и грижливо. Ала когато робът изгуби стойността си, той бива безмилостно измъчван, продаден или убит. С вас това няма да се случи, защото силата ви не е в мускулите или в сръчните ръце, а в красотата ви. Но ви предупреждавам, че никой няма да търпи гордостта ви. Измислени са десетки наказания, които ще разрушат гордостта ви, без да засегнат ни най-малко блестящата ви красота.
— Защо ми казвате това? — попита с треперещ глас Шантел.
— За да не направите някоя грешка. Вие сте склонна да се държите дръзко и лесно избухвате. Така намалявате цената си. Вие сте дама от благороден произход, която притежава гордост и интелигентност. Ваше право е да се отнасят с вас като с дама — но това ще стане само ако се държите както подобава. Естествено е да изпитвате известен страх. Но въпросът е как се справяте с този страх. Дали се издавате, като се опитвате да си придадете сила чрез подигравки и обиди, или го скривате зад поведение, съответстващо на произхода ви.
— Не разбирам…
— Та помислете малко, момиче! — извика нетърпеливо той. — Ще се отнасят с вас според преценката, която са си съставили за същността ви. Колкото и красиво да е селското момиче, за него се знае, че е привикнало към по-суров живот и няма защо да се полагат по-особени грижи. Защо да се излагате на подобни ненужни опасности?
— Да, защо? Аз съм точно това, което твърдя, че съм.
— Всяка може да каже, че е дама, но държанието й веднага ще я уличи в лъжа. Зная, че не ме обиждате нарочно, а просто се стараете да прикриете страха си. Познавам ви достатъчно добре, за да открия тази истина. Но Хамид Шариф няма да има време да ви опознае, за да си извади съответните заключения. Разбирате ли ме сега, лала?
Шантел замислено кимна. Дори направи опит да се усмихне. Загрижеността на Хаким беше трогателна, макар че предупрежденията му бяха напълно излишни. Ала тя беше свикнала с младия турчин и без страх му поверяваше тревогите си, защото знаеше, че той няма да злоупотреби с поверието й.
— Как да се преборя със страха си, Хаким? — попита шепнешком тя.
Хаким поиска да й обясни, че евентуалният купувач също ще се стреми да й хареса и тя трябва да му отговори с любезност, но много добре знаеше, че няма смисъл да й се говорят подобни неща. Шантел ужасно се боеше, че ще й се наложи да се харесва на някой мъж. Хаким можеше само да се надява, че когато му дойде времето, тя ще погледне с други очи на законния си господар и повелител. Но как да й помогне, как да й разясни задълженията на съпругата?
— Никой не очаква да бъдете безстрашна, лала. Мислете колко сте ценна, колко грижливо се отнасят всички с вас и това ще ви вдъхне смелост. Освен това сте подготвена. Знаете какво ви очаква. Разбирате езика ни и скоро ще го овладеете много добре. Малко пленници могат да кажат това за себе си. Повечето капитани изобщо не се интересуват за състоянието на заловените жени и мъже, нито пък полагат грижи за добрия им вид. Но Раиз Мехмед постъпва мъдро, като ви отвежда при господаря си без сълзи и съпротива, след като ви е снабдил с достатъчно знания за нашите нрави и обичаи. Хамид Шариф ще е доволен. Това ще е от полза за всички ни. Ще спечелите и вие, и капитанът. Разберете, че нямате причина да се страхувате от пристигането си, лала. Всичко ще мине добре.
— Докато ме продадат — прибави Шантел, без да може да се сдържи.
Хаким смръщи чело, но предпочете да премълчи.
— Ето дрехите, които ви праща капитанът. Ще ги облечете, преди да напуснете кораба. Моля ви да бъдете готова три часа след залез слънце.
Младият турчин показа донесените неща и ги раздипли пред Шантел за одобрение. Дрехите бяха в убити цветове, изработени от груб памук, с изключение на яшмака, покривалото, което всички жени носеха навън. Той беше от черно платно. Имаше дълги шалвари, туника с ръкави, избрана от Хаким специално за да пощади срамежливостта на Шантел, късо елече с едно копче на гърдите, широк колан и огромен кафтан, подобен на палто, в който се увиваха и жените, и мъжете на Изток. С донесения от Хаким кафтан Шантел можеше да се загърне от глава до пети и да не се вижда нищо от нея. Обувките бяха нейните собствени, почистени и изсушени след краткотрайното й плуване в морето.
Младата жена изобщо не беше въодушевена от шалварите, които нямаха нищо общо с представите й за прилично бельо.
— Не мога ли да облека собствените си дрехи, а върху тях палтото и покривалото?
Хаким поклати глава и се усмихна на неодобрението й. Най-после нещо беше успяло да отвлече вниманието на Шантел и да я накара да забрави страха си.
— Роклята ви е твърде пъстра за нашите представи. Широките поли ще се подават под кафтана. Желателно е при слизането от кораба да приличате на мюсюлманка, която се връща от път, за да не се натрупат любопитни. Хамид Шариф държи да запази присъствието ви в тайна, докато дойде време купувачите да наддават за цената ви. А продажбата ще се извърши скрито, само за хора, които са в състояние да платят най-високите цени. Освен това… — Той се поколеба — В бъдеше вече няма да носите европейски дрехи. Ще се обличате така, както изисква…
— Новото ми положение — промълви горчиво тя.
Хаким се изчерви, но смело продължи:
— Нима очаквахте нещо друго след всичко, което ви разказах?
Тя сведе поглед.
— Не. Но не мога ли да задържа поне личните си вещи? Четката за коса или…
— Нищо, лала Робинята отива гола и боса при новия си господар, за да му бъде благодарна за онова, което ще благоволи да й подари.
Шантел гордо изправи глава. При мисълта, че трябва да се прости с единствените вещи, които й напомняха за родината, гневът й избухна с нова сила.
— Тази традиция цели да разруши из основи самочувствието и самоуважението на жената, да не говорим въобще за гордостта й — процеди презрително тя. — Сигурно трябва да се моля, за да получа нещо за ядене или за да си сменя бельото? Няма да го направя, нали знаете! В никакъв случай няма да прося!
— Ще получавате всичко необходимо, без да става нужда да се молите — отвърна търпеливо Хаким. — Защо не се постараете да запомните поне малко от онова, което ви говорих?
— Защото го мразя! Защото вашите традиции искат да ме унищожат!
— По-лесно ще забравите предишния си живот, ако не притежавате нищо, което да ви напомня за него. Ще се примирите…
— Никога!
— Напротив, лала — въздъхна Хаким. — Това е неизбежно.