Джоана Линдзи
Сребърният ангел (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Щом влезе в новата си спалня, Дерек побърза да се освободи от тюрбана и обшития с бисери кафтан. Омар, който го следваше по петите, се засмя, развеселен от жеста, с който младият мъж захвърли непривичното за него облекло, неотменна част от ролята, която трябваше да изпълнява.

— Мисля, че маневрата за отклоняване на вниманието мина успешно, нали? — заговори везирът.

— Аха — изръмжа Дерек. — Звучи доста въодушевено за човек, който дълго и шумно се съпротивляваше на осъществяването й.

Идеята беше на Дерек и беше възприета от Джамил, но не и от Омар. Но всичко мина както трябва. В ролята на Джамил Дерек се появи във външния двор, за да разгледа новите чистокръвни коне. Посвети на тази дейност няколко часа, за да разбере целият палат с какво се занимава. През това време, преоблечен в неговия бурнус, Джамил незабелязано се измъкна през главната порта.

Появата му веднага привлече вниманието на всички, защото от няколко месеца насам Джамил не излизаше във външния двор. А Дерек отиде още по-далеч: качи се на белия жребец и го язди в продължение на цял час за възхищение на смаяното множество. Така даде достатъчно време на брат си да стигне до пристанището и да се качи на кораба, който трябваше да го отведе в Истанбул. Естествено съществуваше риск да бъде намушкан с нож, ако някой фанатичен убиец се скриеше между стотиците зяпачи, но всичко мина без произшествия и Омар нямаше причини да го укорява.

Въпреки това старецът изглеждаше смутен, че мрачните му предвиждания не са се сбъднали, и се опита да се защити:

— Беше опасно, Касим, и аз все още продължавам да твърдя, че можехме да инсценираме нещо друго, без да замесваме и вас.

— Да, но така ударихме с един куршум два заека. Джамил се измъкна незабелязано, хората можаха да се нагледат на безбрадия си владетел, а убийците са сигурни, че жертвата им все още е сред тези четири стени. Освен това цялото внимание се съсредоточи върху мен и никой не помисли да преследва Джамил.

— Вярно е, всичко е вярно — въздъхна Омар.

— Има и още нещо, драги.

— И какво е то?

— Тази игра ми достави удоволствие.

Омар укорително изпръхтя.

— Да се надяваме, че следващите ви удоволствия ще бъдат малко по-безопасни.

— О, разбира се — ухили се Дерек. — Започваме веднага. Казахте, че днес вече няма нужда от мен, нали?

— Да. Вашето присъствие не е необходимо.

— Добре. Ще пратя за Хаджи Ага. Или е достатъчен някой пратеник? Искам да ми доведат Жахар.

— Сега? — Омар учудено вдигна вежди.

— Не е подходящо по това време на деня, така ли?

— Не, не е това, но… Момичето сигурно още не е готово за вас, Касим. При нас обучението трае дълго, не помните ли?

— Много важно — засмя се Дерек. — За разлика от Джамил аз съм свикнал с необучени жени.

— Но тя е тук само от четири дни.

— Купихте я за мен, нали, Омар? Или не беше така?

Омар се стресна, защото резкият тон на Дерек беше същият като на брат му.

— Много добре знаете, че е ваша.

— Защо тогава трябва да чакам, щом я желая още днес, още в тази минута?

Разбира се, Омар можеше да му изброи десетки причини, поради които беше по-разумно да изчакат, но знаеше, че Дерек нямаше да ги чуе. Старецът отдавна беше забравил кога за последен път е желал някоя жена толкова силно. Но помнеше младостта с нейните неочаквани желания, а и не биваше да забравя, че през последните нощи глупавият Касим беше отказал да сподели леглото си с робинята, която му изпращаха.

Все пак направи последен опит:

— Има още десетки жени в харема…

— Омар!

Старецът вдигна ръце.

— Добре де, повикайте Хаджи Ага. Ако някой друг отнесе тази нечувана заповед, жените няма да му повярват.

От двадесет години насам Хаджи Ага не беше тичал толкова бързо. Веднага, беше казал Джамил. Какво означаваше „веднага“? Имаха ли време поне да облекат момичето както трябва? Дай Боже, поне да са я окъпали. Беше късен следобед и банята би трябвало да е най-малката му грижа. Когато нахлу в покоите на Рахин, главният евнух беше останал без дъх и едва след няколко секунди успя да промълви:

— Иска я сега.

— Кого?

— Жахар.

— Какво?

— Няма време за чудене, Рахин. Каза „веднага“.

Рахин отвори уста да протестира, но при думата „веднага“ бързо я затвори. Джамил никога не я употребяваше, когато искаше да му пратят нова наложница.

Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се обърна към жените, насъбрали се край нея.

— Чухте думите на Хаджи Ага. Нямаме време за губене. Халила, върви да избереш дрехи. Нещо в лавандуловосиньо, което да подхожда на очите й. Сарил, донеси ковчежето със скъпоценностите, най-добре онова с перлите. Ома, дай бързо благовонните ми масла. Тръгвайте, Хаджи!

Старецът се усмихна и изтича след нея.

— Отлично се справяте, Рахин.

Тя не обърна внимание на забележката му.

— Опитахте ли се поне да му обясните, че момичето не е готово?

— Разбира се.

И въпреки това Джамил я иска веднага, разсъждаваше Рахин.

— Защо бърза толкова? Жахар няма да има възможност да се подготви и това неминуемо ще се отрази на самочувствието й. Но пък, от друга страна, чест е да бъдеш избраната…

— Да не мислите, че тя смята така?

Рахин спря и кръвта се дръпна от лицето й.

— Аллах да се смили над нас! Какво ще правим, ако почне да се съпротивлява?

— Не бива да изключваме тази възможност.

— Трябваше веднага да поговоря с нея, да я предупредя какво ще стане, ако го отблъсне.

Хаджи отново тръгна напред.

— Вика я, преди да сме я подготвили, Рахин. Надявам се, че ще се съобрази с това и ще бъде търпелив.

Рахин изравни крачките си с неговите.

— Дали ще го направи? Толкова е раздразнителен напоследък…

— Точно така. Затова не губете време в празни размишления. Трябва да я облечем колкото се може по-хубаво.

Попитаха къде е Жахар и ги насочиха към хамама. Рахин ужасено си припомни, че Жахар все още е окосмена по интимните си части, но вече беше късно за това и тя реши да не го споменава пред Хаджи Ага. Никой не можеше да предвиди как ще реагира Джамил, но днес нямаше право да се сърди, защото не беше изчакал разумния срок на обучение.

Рахин въздъхна. Не можеше да се сърди на сина си, че нарушава традицията с безпримерното си нетърпение. Момчето беше в тежко положение, което траеше вече няколко месеца. Толкова се беше променил… Ако Жахар успееше да го отклони поне за няколко дни от проблемите му, майката щеше да й бъде искрено благодарна. Само се боеше, че момичето щеше да усили още повече раздразнението му, вместо да го разсее.

Намериха Жахар в главната зала на хамама, излегната върху една мраморна пейка, със скръстени под главата ръце. Личната й прислужница беше коленичила край нея и внимателно разресваше с четка разкошните сребърноруси коси, разпрострени по гърба чак до бедрата й. Ако Джамил можеше да я види така, нямаше да има в какво да ги укори, защото слабото тяло беше скрито под широк кафтан, който я увиваше изцяло. Младата жена представляваше изключително чувствена гледка със замечтаната си усмивка, отпусната на пейката в морна поза.

Лицето й беше вече гримирано, съвсем леко, както веднага отбеляза Рахин, но гримът подхождаше на бледото лице, обградено от разкошните руси коси. Трябваше да награди прислужницата, която беше съумяла да изтъкне предимствата на господарката си. Но това не улесняваше задачата й. Предстоеше им борба, това беше повече от ясно.

Като чу изненаданите викове на жените и почтителните им поздрави към високите гости, Шантел отвори очи. После уплашено примига, защото двамата се насочиха право към нея. Какво ли е станало? — запита се учудено тя. Дали пък Вашти не се е оплакала от надменното й държание? Но тя нямаше вина, че онази малка обесница придаваше толкова важност на непоносимо гадните си „уроци по любовно изкуство“.

Шантел се надигна и хвърли кратък поглед към Вашти, застанала в предизвикателна поза наблизо. Огромните й гърди с оцветени в червено върхове лениво се поклащаха. Много жени оцветяваха с къна не само връхчетата на гърдите си, но и краката и ръцете си. Една беше нарисувала яркочервен кръг дори върху обезкосмените си части и Шантел едва не избухна в смях.

Голотата не беше нещо необичайно в банята, но половината от жените бяха наметнали нещо. В голямата зала седяха двадесетина наложници. Днес никоя не досаждаше на Шантел и тя се чувстваше добре в женска компания. Макар че никога нямаше да се съгласи да лежи сред тях чисто гола.

— Лала Рахин, Хаджи Ага. — Шантел кимна едва забележимо, за да изрази уважението си. — Желаете ли нещо от мен?

— Какъв парфюм сте сложили? — попита направо Рахин.

— Розово масло.

— Бих предпочела нещо по-прелъстително, но и това не е лошо. — Рахин отпрати Ома, която носеше ковчежето с благовонните масла, и се обърна към Адама: — Изкъпахте ли я добре днес?

Адама беше загубила дар слово при появата на страшната лала Рахин и не съумя да каже нито дума. При тези неочаквани въпроси Шантел присви очи. Какво общо имаха чуждите хора с личната й чистота? Защо непрекъснато си пъхаха носа, където не им беше работа?

В гърдите й се надигна гняв и като си припомни отвратителните сексуални уроци на Вашти, тя провлечено отговори:

— Вижте какво, лала, толкова съм чиста, че спокойно можете да си хапнете от мен. Това ли искахте да узнаете?

Устните на Рахин потрепнаха, но тя потисна усмивката си.

— Съобщете това на Джамил, Хаджи. Нека се възползва от тази възможност.

— Това ще бъде неповторимо изживяване за него — ухили се широко главният евнух.

— Момент, моля — намеси се Шантел, но в този миг в хамама се втурна робинята на Рахин, преметнала през ръцете си най-прекрасната коприна, която някога беше попадала пред очите на младата англичанка — в замайващо лавандуловосиньо.

Жената внимателно разпростря одеждите на мраморната пейка и Шантел с почуда установи, че те са напълно готови за обличане. Копринените шалвари бяха обшити със сребърни конци, които просветваха при всяко движение. Тънкото елече се закопчаваше с обковани в сребро аметисти и от гърдите на младата жена се изтръгна тих вик на възхищение. Прозирните покривала в същия цвят бяха обхванати в диадема от сребро, перли и едри аметисти. Копринени чехли, украсени с пурпурночервени скъпоценни камъни, допълваха тоалета.

През краткия си живот в харема Шантел никога не беше виждала подобно великолепие. Тези одежди бяха достойни за царица или… или възбуждаха желанията на господаря! При тази страшна мисъл погледът й потърси очите на лала Рахин, но майката на владетеля я гледаше невъзмутимо. Нали я уверяваха че владетелят няма да я повика преди завършване на сексуалното й обучение? Та тя едва беше започнала да се учи. Освен това искаха да я охранят, а тя не беше наддала дори килограм и страните й едва бяха започнали да порозовяват.

— За мен ли е този костюм? — попита тихо Шантел.

От внимателния поглед на Рахин не беше убягнала искрата на ужас, проблеснала във виолетово-сините очи.

Но майката на владетеля беше вътрешно подготвена за предстоящата битка и много добре знаеше, че момичето няма никакви изгледи да я спечели.

За миг й мина през ума, че може би е по-добре да излъже Жахар. Това щеше да улесни задачата й. Можеха да я облекат и набързо да я отведат в покоите на Джамил. Тогава момичето нямаше да я намрази. Рахин с изненада установи, че не й се иска да си навлича омразата на тази своенравна англичанка.

Но всевластната господарка на харема само въздъхна, защото знаеше, че не бива да се самозалъгва. В никакъв случай не можеше да допусне съпротива на прага на спалнята. Последствията щяха да засегнат целия палат и тя не трябваше да рискува, дори ако поемеше върху себе си гнева на Джамил, а и никак не й се искаше да го стори. Освен това лъжата само щеше да засили омразата на Жахар.

На първо време трябваше да я облекат.

— Харесва ли ви? — попита с усмивка Рахин. — Веднага разбрах, че цветът ще ви отива. Реших, че заслужавате награда, задето бързо свиквате с нашия живот.

Шантел смаяно изгледа Хаджи, но когато и той кимна с глава, облекчено се усмихна.

— Много ви благодаря. Възхитителни са.

— Какво чакате тогава? Облечете се, искам да видя как ви стоят. Жените ми ще ви помогнат.

— Не — отговори учтиво, но твърдо Шантел. — Само Адама има право да ми помага.

Рахин хвърли поглед към момичето, коленичило край пейката.

— Добре, но побързай, Адама. Нямаме никакво време.

Шантел може би не разбра, но Адама веднага проумя какво очаква господарката й. Ала се боеше до смърт от гнева на всемогъщата лала Рахин и не посмя да предупреди младата англичанка. Прислужницата много добре разбираше намеците на Шантел от последните дни и сега знаеше защо лала Рахин отлагаше истината до последния момент. Дори когато останаха сами в стаичката за преобличане, момичето не каза нищо, само се помоли безмълвно на Аллаха за доброто на господарката си, която непременно щеше да протестира срещу оказаната й чест.

Предупреждението на Рахин оказа своето въздействие и Шантел бе облечена за рекордно кратко време. Адама се изправи и смаяно се вгледа в господарката си, която изглеждаше по-красива от всякога, макар и с бледа, неземна красота.

— Не ме ли харесваш? — усмихна се Шантел.

— О, не, лала! — стресна се Адама — Владетелят ще каже, че сте по-нежна от песента на колибрите, по-красива от…

— Не говори глупости, момиче. Какво ме интересува мнението на Негово височество, щом той изобщо няма да ме види! Но сега искам да се погледна в огледалото. Как мислиш, колко пари да дам на Сафия, за да ме пусне в стаята си?

— Аз…

— О, няма нищо. Лала Рахин ще се погрижи.

Шантел безгрижно излезе навън, за да помоли за тази милост. Но веднага спря, защото всички наложници бяха напуснали голямата зала Очакваха я само Рахин, Хаджи Ага и още двама евнуси, които бяха влезли само преди минута. Първият беше Кадар, но Шантел не го удостои дори с бегла усмивка. Погледът й потърси смарагдовозелените очи на лала Рахин.

— Цветът ви отива извънредно много, Жахар.

Шантел бавно пристъпи напред.

— Благодаря, но бихте ли ми казали вие ли заповядахте на жените да излязат?

Рахин направи крачка към нея и я целуна по бузата.

— Съжалявам, дете, но Хаджи е натоварен да ви отведе при Джамил Решид.

— Но как може така? Нали трябваше да го видя едва след като… — Тя млъкна и лицето й побеля. — Не. — Последната дума прозвуча едва чуто.

Рахин спокойно продължи:

— Вие сте собственост на Джамил. Не можете да отречете този факт. Синът ми е решил да не чака, докато завърши обучението ви. Желае да отидете при него още сега.

— Няма да ида — прошепна Шантел.

— Напротив — повиши глас Рахин. — Нямате избор.

Последните думи бяха достатъчни, за да нарушат вцепенението на Шантел и да разбудят огнения й темперамент.

— Вървете по дяволите! — изкрещя тя и се забрави дотам, че продължи на английски: — Никога няма да се доближа до онзи ужасен човек! Ще ме отведете при него и ще трябва да ме държите здраво, докато извърши мръсното си дело.

— Това не би ни създало проблеми — отбеляза сухо Рахин.

— Няма да го направите — пошушна сломено Шантел.

— Напротив.

Младата жена смаяно я изгледа и обвинително изкрещя:

— Говорите английски!

— Аз съм англичанка.

— Значи и той е наполовина англичанин? Господи, става все по-лошо…

— Не разбирам защо…

— Вие нищо не разбирате! Отдавна сте тук и сте започнали да мислите като тях. Действате като мюсюлманка. У вас не е останало нищо английско, иначе нямаше да ме принуждавате да извърша подобно нещо.

— Не ви принуждавам аз, Жахар. Такава е била Божията воля. Тя ви доведе тук, направи ви робиня и ви отне възможността за избор. Затова се подчинете на господаря си, иначе ще си носите последствията.

— Рахин — прекъсна я малко нервно Хаджи. — Нямаме време за приказки.

— Знам — въздъхна тя и се извърна настрани. — А ако се възпротиви срещу Джамил и го ядоса… Жени са умирали и за много по-малко от това.