Джоана Линдзи
Сребърният ангел (37)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

— Обесихте ли го на портата на двореца? — попита Дерек.

Двамата с Омар бяха прекарали сутринта в залата за аудиенции и сега се прибираха в покоите на Джамил. Имаха няколко срещи с чуждестранни дипломати и високопоставени лица, с които се водеха преговори. Първия път Дерек беше доста нервен и се боеше, че опитните очи на чужденците ще открият разлика между неговото държание и това на Джамил. Но днес се почувства много по-добре в ролята на владетел и доведе няколко важни дела до успешен край. Изслуша и доста просители и се опита да уреди въпросите им, допитвайки се до съветите на Омар.

Великият везир вървеше до него с намръщено чело, все още разтревожен от покушението предната вечер.

— Да. И нека изгние там, дето могат да го видят всички. Още не се е обадил никой, който би ни помогнал да установим самоличността му, макар че обявихме награда.

— Не ми се вярва и да се появи. Кой би проявил достатъчно глупост да признае, че се познава с убиец? Из града сигурно вече се говори, че поредното покушение върху живота ми отново се с провалило. Станаха две, откакто съм тук. А преди това?

— Пет опита, единадесет жертви — изръмжа сърдито Омар.

— Я виж ти! Скоро ще им омръзне.

— По-скоро ще станат още по-дръзки в отчаянието си…

— Не вярвам. Разберете: парите, които стоят зад атентаторите, все някой ден ще свършат. Ще се съгласите с мен, че те поемат твърде голям риск и няма да се продават евтино.

— Селим напусна Барка ожесточен, но не и беден. Ала сте прав: рискът наистина е голям, макар и не по-голям от този, който поехте вие. Май обичате опасностите?

— Приличам ли ви на безумец?

— Приличате на мъж, който се наслаждава на живота — отговори мрачно Омар.

Дерек тихо се засмя.

— Отгатнахте. Необходимо ми е и малко напрежение, защото тук живеете доста монотонно.

— Мислех, че жената ви напряга достатъчно. Или тя ви служи само като повод да се излагате на опасност?

Въпреки очевидното неодобрение на стария везир, Дерек се ухили.

— Беше точно както ви казах. Жахар щеше да се чувства ужасно, ако нубийците стояха от двете ми страни. Пък и нищо страшно не се случи. — Омар го изгледа сърдито и той отново се засмя. — Не се тревожете, стари приятелю. Обещавам ви да остана здрав и читав до завръщането на Джамил.

— Ишаллах — промърмори с надежда Омар и побърза да се сбогува.

Дерек отдавна вече не вярваше в предопределението на съдбата, но това беше един от стълбовете на мюсюлманската вяра. Крепени от нея, мъжете се впускаха безстрашно в кървавите битки. Ако им беше дошло времето, щяха да загинат, ако ли не — щяха да останат невредими. Дерек обаче смяташе, че все пак има някаква възможност да влияе върху съдбата си — да я направлява с умение и решителност.

Тази сутрин беше разбрал, че в ролята на Джамил не можеше да се заеме с нещо важно, което да запълни дните му. Следователно не беше чудно, че беше съсредоточил цялото си внимание върху една жена. Дали само поради тази причина се чувстваше изцяло завладян от нея? Не знаеше, но днес тя беше най-важното в живота му. Дори разсъжденията му да не бяха верни, мисълта за това го успокои. Като дойде времето да я остави, ще се опита да забрави тази част от живота си. Ще помни красивите мигове с Жахар — но нищо повече.

Влезе в покоите си и веднага заповяда на слугата да свали тежките официални одежди. Остатъкът от деня беше свободен от задължения и Дерек възнамеряваше хубавичко да си отспи. Но слугата почтително съобщи, че го очаква някаква харемска слугиня.

Момичето плахо коленичи пред него и владетелят нетърпеливо въздъхна.

— Миналата нощ почти не спах, а днес още не съм закусил. Толкова ли е спешно?

Личният слуга усети недоволството му и веднага отпрати слугинята. Тя явно се зарадва, че няма да съобщи новината си, и изскочи от стаята.

— От какво се уплаши? — учуди се Дерек. Момъкът сви рамене.

— Сигурно носеше лоша вест. Брат ви Махмуд беше известен с това, че хвърляше в затвора пратениците с лоши новини, а понякога дори ги убиваше.

Дерек мрачно го изгледа.

— Веднага проверете за какво става дума.

Момъкът се върна скоро и уплашено съобщи:

— Изпратил я е евнухът Кадар, господарю. Вашата робиня Жахар е била отровена!

— Господи, не! — Кръвта се отдръпна от лицето на Дерек. — Не е мъртва, нали?

— Още не, но…

Без да го остави да се доизкаже, Дерек хукна навън и извика през рамо:

— Веднага доведете личните ми лекари в харема!

— Но, господарю, там е забранено да се влиза…

Дерек вече тичаше по коридора, определен за жените, които идваха при владетеля. Настигна слугинята, изпратена от Кадар, и понечи да я попита за пътя. От детството си помнеше розовия двор, но не знаеше в кое жилище е Жахар.

Момичето падна на колене пред него и отчаяно се замоли за милост. Трябваше да я разтърси, за да я накара да млъкне.

— Нищо няма да ти сторя, по дяволите! — Тонът му съвсем не беше успокоителен. — Отведи ме при Жахар!

— Искате да влезете в харема?

— Да, и то веднага!

Момичето стреснато забърза напред. Дерек непрекъснато я подканваше да тича. В харема внезапната поява на владетеля предизвика бъркотия. Прозвучаха смаяни викове, чупеха се съдове, жените и евнусите падаха по лице на пода и по-късно всички уверяваха, че е имало навехнати китки, две счупени ребра и едно изскочило коляно. Лесно намериха жилището на Жахар. Пред вратата се бяха събрали не само съпругите и фаворитките, но и десетки слугини и евнуси в очакване на новини. И тук идването му предизвика силно раздвижване и той буквално стъпваше по прострени тела, за да може да влезе. Спря се само за миг, когато откъм вътрешната стая прозвуча измъчен стон.

„Господи, не позволявай тя да умре! Не и тя!“ Завесите към спалнята бяха отметнати и хората влизаха и излизаха безпрепятствено. Беше пълно с жени, предимно старици, които лекуваха по-леките болести в харема. Кадар също беше там, коленичил пред леглото, заровил пръсти в косите си, сякаш се готвеше да ги оскубе от отчаяние. От другата страна беше коленичило младо момиче с мокри от сълзи страни, което слагаше студени компреси на главата на господарката си.

Леден страх сковаваше крачките на Дерек. Не виждаше нищо около себе си освен крехката фигурка на леглото. Жахар лежеше свита на една страна и притискаше с ръце корема си. Капки кръв избиваха по прехапаната долна устна и изглеждаха страшно върху пепелявосивото й лице. Очите бяха затворени, по гъстите ресници бяха надвиснали сълзи. От устата й се отронваха глухи стонове.

— Откога са тия страшни болки?

При звука на дълбокия мъжки глас Кадар вдигна глава. Очите му плуваха в сълзи, но веднага забеляза изписания по лицето на владетеля страх.

— Вече си мислех, че няма да дойдете, господарю — проговори укорително момъкът. Не го беше грижа, че владетелят можеше да се разсърди. — Уведомих ви още преди часове.

— Онова загубено момиче изобщо не си е дало труда да ме потърси. Чакало да се върна в покоите си. Как можа да се случи това, по дяволите?

Глупав въпрос. Нямаше защо да чака отговор. Отровата беше обичайно средство за отстраняване на опасните съперници и от стотици години се използваше във всички хареми на Изтока. Само че защо трябваше да порази точно неговата Жахар?

— Не сме сигурни каква отрова е използвана. Но в кухнята е лесно да влезе външен човек и да пипа яденето. Там всички имат свободен достъп.

— Къде е Хаджи Ага? Трябваше да ми съобщи лично.

— В града, господарю. Днес е денят, в който обикаля пазарите. Още не се е върнал.

— Какво направихте, за да й помогнете?

— Дадоха й очистително, но като не знаем каква отрова са й сложили и в какво количество, не е възможно…

— По-добре ли е, или състоянието й се влошава?

Кадар се поколеба, но отговори честно:

— Влошава се.

Дерек затвори очи. Всемогъщият владетел беше напълно безпомощен в случая.

— Господарю! — обади се някой зад гърба му. — Лекарите са на портала, но стражата им с препречила пътя.

— По дяволите стражата! Аз ги повиках. Защо не казахте на пазачите?

— Никой няма право да влиза в харема, господарю — отговори с треперещ глас човекът. — Пазачите няма да повярват, че сте дали такава заповед.

Дерек се обърна към евнуха.

— Кадар, вие ще замествате Хаджи Ага. Ако трябва, вържете очите на лекарите, но ги доведете по най-бързия начин тук. Освен това жилището веднага да се опразни — прибави гневно той. — Жените пред вратата да се махнат. Тук няма смъртник, когото да оплакват.

Всички излязоха от стаята с изключение на Адама. Младата прислужница отстъпи настрана и с почуда изгледа треперещата ръка на владетеля, която милваше страните на примрялата й господарка.

— Можеш ли да ме чуеш, Жахар?

— Джамил? — Но Шантел не отвори очи. Гласът й беше дрезгав, гърлото й — пресъхнало от честите повръщания. Простена и се опита да задуши писъка си, като здраво стисна устни. Когато мъчителният пристъп отмина, попита с тих глас: — Трябва ли да умра?

— Не, скъпа. Никога няма да го допусна.

Тя се опита да се усмихне, но лицето й се разкриви в жалка гримаса.

— Самонадеян… както винаги.

Дерек нежно приглади разбърканите руси къдрици. Косата й беше влажна, лицето — покрито със студена пот. Пръстите му попиха кръвта от устните й.

— Погледни ме, Жахар.

— Шантел — пошушна тя. — Наречете ме поне веднъж Шантел, преди да…

— По дяволите, момиче, няма да ти позволя да умреш!

Очите й се отвориха едва-едва, но в тях проблясваха познатите гневни искри.

— Я не ми крещете така!

— Върни ми го тогава! Бори се за живота си! Нека проклетата ти английска упоритост послужи за нещо полезно.

— А вие какво мислите, че правя през цялото това време, ужасни човече!

Останала без дъх, Адама се вслушваше в разговора им, ужасена, че господарят измъчва така една умираща. Но цветът се върна по страните на младата жена, гласът й прозвуча по-уверено отпреди и прислужницата се убеди, че жестокостта постигна онова, което всичките й старания досега не можаха да сторят.

Рахин, която през цялото време стоеше настрана и не беше напуснала стаята заедно с другите, също се развълнува. Но причината беше друга. Никога досега не беше виждала Джамил толкова разстроен и така открито показващ чувствата си. Тя знаеше, че синът й е завладян от новото момиче, но не вярваше, че ще го покаже пред всички. Припомни си как криеше тревогата си дори при трудното второ раждане на Шейла.

Синът й се променяше. Дали Жахар постигна това, или причината беше в напрежението на последните мъчителни месеци, Рахин не знаеше. Но каквото и да беше, тя не смееше да се покаже пред очите му. След последния им разгорещен спор по повод покупката на Джамила винаги го избягваше. А днес й се струваше, че вече не познава собствения си син.