Джоана Линдзи
Сребърният ангел (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Барка, Варвария, 1796 г.

Търговецът на перли Абдул ибн Мезих затвори дюкяна си на улицата на бижутерите, очаквайки песента на мюезина, която свикваше правоверните за молитва. Абдул имаше на разположение поне десет минути, но той старееше, костите го боляха и забавяха всяка негова крачка. Затова напускаше магазинчето си колкото се може по-рано. Докато можеше, предпочиташе да ходи на молитва в близката джамия, вместо да подражава на по-малко набожните си съседи и да използва килимчето, скрито в задната стаичка на дюкяна му. И днес той беше сам на улицата и стана единственият свидетел на убийството.

Младият турчин и едрият, облечен в черно мъж, който го преследваше, минаха съвсем близо до Абдул, без да го забележат. Ако бяха завили зад ъгъла, те щяха да изчезнат от полезрението на стареца и това би му спестило кошмарите, които го мъчеха през следващите нощи. Но облеченият в черно мъж настигна жертвата си точно в края на уличката и я разсече на две с ятагана си. Наведе се над тялото, измъкна някакъв документ от джобовете му и се отдалечи, без дори да се обърне. Младият турчин остана да лежи насред улицата. Кръвта се стичаше на потоци от безжизненото тяло и сякаш канеше мухите да се насладят на неочаквания пир.

Този следобед Абдул ибн Мезих не отиде в джамията. Когато мюезините призоваха за молитва от многото минарета на града, търговецът на перли коленичи на килимчето в задната стаичка на дюкяна и си припомни, че отдавна не е посещавал селото, в което живееше омъжената му дъщеря. Не беше лошо да й иде на гости — и да остане там колкото се може по-дълго.

По-късно следобед бяха убити още двама тайни куриери на Джамил Решид, преди да бяха успели да напуснат Барка.

Първият падна от стола си в едно кафене, поразен от бързо действаща отрова. Вторият беше намерен в една задънена уличка. Въжето, с което го бяха удушили, още висеше на врата му.

През нощта четири камили препуснаха на запад — към Алжир. Мъжът, който яздеше по-напред, също беше куриер на двореца. И той нямаше късмет. Тримата, които го преследваха, скоро го настигнаха и го смъкнаха от седлото. Убиха го също толкова бързо, колкото и другите.

Единият от убийците беше мюсюлманин от гръцки произход. Убийствата бяха негова професия. Двамата му съучастници бяха араби, братя, членове на стара фамилия, известна с предаността си към бейовете на Барка. Естествено двамата момци усещаха известно чувство на вина, дето се забъркаха в тази история, още повече че по-старият вече беше убил един човек в началото на седмицата.

Бяха виновни точно толкова, колкото и останалите убийци, и ако ги разкриеха, щяха да умрат от секирата на палача. Да залагат главите си и честта на семейството заради една кесия злато, беше връх на глупостта. Но цената за извършеното престъпление беше замаяла главите им. Златото неудържимо ги привличаше и те рискуваха.

Чувството за вина не беше достатъчно да ги накара да се откажат от новопридобитото богатство. Гръкът Лизандър намери посланието, скрито в пазвата на убития, и с мъка го разчете на бледата лунна светлина. После гневно изръмжа и подаде писмото на по-стария от братята.

— Пак същото — промърмори сърдито той.

— Нима очакваше нещо друго? — попита по-младият арабин.

— Надявах се — отговори кратко Лизандър. — Който открие истинското послание, ще получи допълнително кесия злато. Аз трябва да бъда този човек.

— И ние с теб — отбеляза по-старият брат и грижливо прибра писмото в диплите на робата си. — Той иска да види всяко послание, независимо че всички са еднакви.

Нямаше нужда да се обяснява кой е тайнственият „той“. И тримата го знаеха, макар че не бяха виждали лицето на работодателя си, нито бяха чували името му. Мъжете нямаха и представа, дали лично той желае смъртта на Джамил Решид, или е просто посредник. Важното беше, че плаща добре за всяко писмо, отнето от куриерите на двореца.

Въпреки това убийците започваха да се отчайват. Беят разполагаше с безброй верни мъже, които разпращаше като примамка във всички посоки. И всички носеха със себе си едно и също писмо, по-скоро бележка, състоящо се от три кратки изречения, написани на турски:

Имаш много поздрави. Нужно ли е да продължавам? От теб ми остана незабравим спомен.

Нямаше адрес, нямаше подпис. Изреченията можеха да бъдат написани от всекиго в палата, изпратени до всекиго в широкия свят. Нищо чудно в тях да се криеше заплаха, отправена към възможните нападатели. Ръката на отмъщението рано или късно щеше да ги застигне. Може би сред десетките писма, които напускаха Барка, изобщо нямаше истинско послание. Може би многобройните куриери просто трябваше да объркат убийците и да ги принудят да спрат опитите за покушение срещу живота на владетеля.

Първият куриер, когото успяха да пленят, преди смъртта си се закле, че му е поръчано да предаде писмото на някакъв англичанин на име Дерек Синклер. Дори ако беше казал истината и беят имаше приятел чужденец, което не беше много вероятно — какъв беше смисълът на това послание? Защо се проливаше толкова много кръв заради едно най-обикновено писмо? Така убийците бяха стигнали до извода, че съществува едно истинско послание и полагаха огромни усилия да го открият. Може би получателят бе владетелят на Алжир или дори султанът в Истанбул, оттатък морето. Може би беят на Барка отправяше молба за помощ. Но какво биха могли да сторят съюзниците му, щом никой не знаеше кой стои зад опитите за убийство?

Лизандър слезе от камилата и хвърли поглед към мъжа, когото току-що бе убил.

— Лешоядите скоро ще го довършат. Обикновено не оставям следи зад себе си и в никакъв случай трупове. Има много начини да се отървем от тях.

— Не е важно как си свикнал ти. Той иска беят да узнае как загиват куриерите му. А как ще го разбере, ако не види телата им?

— Всичко това е губене на време — отговори сърдито Лизандър, без да се опитва да скрие пренебрежението си. — Най-добре е да се опитам сам да проникна в палата. Кой знае? Може да имам късмет да спечеля най-голямата кесия със злато, определена за главата на Джамил Решил.

Той се изсмя и отново се метна на камилата си. Братята размениха погледи зад гърба му. И двамата мислеха едно и също: надали щяха да видят отново гръка, ако той успееше да се промъкне в палата. След четири неуспешни покушения върху живота му беят на Барка Джамил Решид беше охраняван по-строго откогато и да било. Всеки, който посегнеше към него, биваше безмилостно убиван. Ако заловят този нещастник и го подложат на мъчения, той непременно ще издаде имената на съучастниците си — имената на мъжете, които го придружаваха тази нощ.

Лизандър никога вече не се върна в Барка. В крайна сметка излезе прав — имаше много начини да се отърват от един труп, включително и от неговия.

— Осъзнаваш ли на какъв риск се излагаш?

Али бен Халил кратко кимна в отговор. Страхопочитанието пред мъжа, който седеше насреща му, беше отнело способността му да говори. Когато Али пъхна бележката в ръцете на дворцовия евнух насред пазара, той очакваше, че на поканата му ще се отзове някой от евнусите или от прислугата на бея, но не и самият велик везир, първият министър на Джамил Решид. Аллах да го пази — в каква игра се беше впуснал? Какво толкова важно имаше в онова послание, та десетина мъже изгубиха живота си заради него? Защо, когато Али предложи да го отнесе на получателя, при него дойде самият велик везир, Омар Хасан?

Омар Хасан се беше преоблякъл. Беше увит в бурнус, обичайната носия на берберите от пустинята. Сигурно имаше причина да го стори, защото целият град познаваше втория по значение човек в Барка. Везирът подробно разпита Али какво го кара да рискува живота си при изпълнението на тази опасна мисия. А това беше много неприятно за Али, защото кой мъж би признал с готовност, че би направил всичко, за да спечели една жена? Но истината беше тази: Али беше беден и обичаше една робиня. Собственикът й беше готов да я продаде, но искаше висока цена. Али никога нямаше да събере толкова пари. Не можеше да краде. Единственото, което му оставаше, беше да предложи услугите си на своя господар.

Естествено той в никакъв случай не искаше да умира, иначе не би се обадил доброволно. Беше убеден, че ще изпълни задачата, която беше коствала живота на толкова много мъже преди него. Защото не се числеше към прислугата на двореца, нито имаше връзки с някой от обитателите му. Беше само беден продавач на лимонада. Кой би го заподозрял, че е изпратен като куриер?

Али беше достатъчно предпазлив да не се яви лично в двореца, а да помоли за среща в един от „домовете за танцьорки“. Кри се там два дни и възнамеряваше да го напусне след още два. Нищо чудно да са проследили дотук предрешения Омар Хасан и да наблюдават къщата поне през следващата нощ.

Великият везир не можеше да се реши. Планът на Али беше отличен, но младият човек трепереше от страх, макар че се мъчеше да го прикрие. Беше едва двадесет и две годишен. Тъмните коси и очи показваха берберско-арабския му произход, Той и сам разказваше това за предците си. Най-вероятно кръвта им се беше смесила с тази на няколко фини и светлокожи роби, защото кожата на лицето му беше маслинена, а чертите бяха издължени, фактът, че няма опит като куриер, би могъл да бъде оценен положително. Но все пак…

Само преди седмица Омар без колебание би му предал писмото, което носеше със себе си. Но вчера Джамил го притесни с гневния си въпрос: „Колко души изпратихме вече?“ Какво можеше да отговори Омар? Да каже истината? Броят на пратениците беше толкова голям, че му идеше да потъне в земята от срам. А Джамил непременно щеше да избухне. И без това дълго трябваше да го убеждава, докато се съгласи с предложението му. Идеята беше на Омар и той я смяташе за много добра. Но днес се съмняваше в себе си. Толкова убити — и за какво? Докато писмото даде резултат, всичко можеше да се оправи. Още утре можеха да разкрият убиеца и да го накажат.

Аллах да пази всички — но тази работа трябваше да се свърши. Джамил не беше човекът, който търпеливо би понесъл наложените му ограничения. Постоянната бдителност, мъчителната неизвестност за личността на врага късаха нервите му. Ако беше по-възрастен, сигурно щеше да бъде по-търпелив. Но беше едва двадесет и девет годишен. Преди седем години беше встъпил на трона на Барка като наследник на по-големия си несъщ брат, известен с прозвището Тиранина.

Владичеството на Джамил беше същинска благословия за Барка. Политическата му мъдрост, чувството за чест и справедливост, грижата за благото на поданиците му бяха донесли любовта на цялото население и градът процъфтяваше. Омар беше готов да стори всичко, което беше по силите му, за да опази живота на Джамил. Беше готов да пожертва стотици верни хора, в това число и наивния младеж, който седеше насреща му. Защо тогава се колебаеше?

Омар Хасан хвърли една кесия със злато върху масата и се засмя, когато очите на младия човек неволно се разшириха от изненада.

— Това е за разходите — обясни той. — Достатъчно е да купиш цял кораб с екипажа му. Но той не ти е нужен. По-добре някоя малка, бърза лодка, която ще наемеш само за себе си. — Друга кесия, на големина колкото първата, тупна на масата. — А това е за услугите ти. Ще получиш още толкова, ако успееш. — При вида на занемелия Али усмивката му стана още по-широка, но бързо отстъпи място на сериозна загриженост. — Не забравяй: ако свършиш работата, поне шест месеца не бива да се връщаш в Барка.

Това беше единственото, което Али не проумяваше. Но не се осмеляваше да попита за причината.

— Да, господарю.

— Добре. И не се тревожи по време на отсъствието си за жената, която обичаш. Лично аз ще се погрижа да не я продадат на друг и да се отнасят добре с нея. Дори ако не се върнеш, ще погрижа да се осведомявам за благополучието й.

— Благодаря, господарю.

Нямаше какво повече да си кажат. Омар Хасан безмълвно връчи писмото.