Джоана Линдзи
Сребърният ангел (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Четири дни по-късно, рано следобед, когато Омар все още приемаше желаещите да разговарят с владетеля, съобщиха за пристигането на някакъв пустинен шейх, донесъл в дар два чистокръвни коня. Омар не се трогна особено и нареди човекът да се яви на следващия ден, но слугата настоя великият везир лично да огледа великолепните животни, които били във външния двор и целият палат излязъл да им се възхищава. Омар се ядоса, че човекът е проникнал чак до него и стражите не са го изгонили още на първата врата. От друга страна, много добре разбираше затруднението на хората си. Повечето пустинни племена, с които бяха сключили договори за приятелство, поднасяха дарове, без да пращат в столицата вождовете си. Щом този шейх се е появил лично с двата расови коня, това означаваше, че ще иска нещо от господаря на Барка.

Основна съставна част от политиката на Джамил беше учтивото отношение към пустинните племена. Това гарантираше мира по границите на държавата му. Може би и шейхът не беше осведомен за положението в Барка и не разбираше, че е избрал неподходящ момент да иска среща с владетеля.

Омар нетърпеливо изтича в съседната стая и се изправи пред защитения с решетки прозорец, който гледаше към външния двор. Конете се виждаха много добре. Около тях се беше образувал кръг от слуги и чиновници, но никой не смееше да се приближи. Двама млади конегледачи, яки арабски момци, с мъка удържаха буйните животни.

Великият везир беше възхитен. Пред себе си виждаше два чисто бели расови коня, непознати досега в Барка. На всичкото отгоре жребец и кобила. В името на Аллаха! Това беше превъзходна двойка, която щеше да даде поколение.

Омар заповяда на слугата да покани шейха, в двореца. Може би този човек не съзнаваше ценността на дара си, достоен дори за двора на самия султан? Двата чистокръвни коня в никакъв случай не бяха рожби на арабските пустини. Откъде ли бяха дошли?

В следващия миг везирът въздъхна дълбоко, защото си представи въздействието на този подарък върху Джамил, любител на хубави коне и превъзходен ездач. Когато започнаха неприятностите, той трябваше да се откаже от всекидневната езда и това още повече развали настроението му. Двойката расови коне щеше да го възхити, но много скоро щеше да се сети, че не може да им се радва на воля, и тогава… Омар не искаше дори да си помисли какво щеше да се случи тогава.

Затова великият везир прие вожда на пустинното племе с мрачно изражение на лицето. Слугата съобщи, че името му е Амад Халифе, но Омар не познаваше такава личност и не намери името в документите си. Може би щеше да го познае, но широк бурнус обвиваше мъжа от главата до петите, а лицето му беше скрито под тъмната качулка.

Везирът беше толкова объркан, че забрави обичайните учтивости при посрещането, и кратко запита.

— От кое племе идвате? Името ви ми е непознато.

Вместо отговор непознатият зададе нехаен въпрос:

— Вие ли сте, Омар?

Великият везир се вцепени. Този глас му беше много добре познат.

— Джамил? Каква игра играете с мен?

От гърдите на непознатия избликна висок, безгрижен смях. Откога Джамил не се беше смял така? Омар смаяно смръщи вежди, когато мъжът вдигна глава и под качулката се показа гладко обръсната брадичка.

— Кой сте вие? — попита заплашително везирът.

— Хайде де, стари момко, нима сте ме забравили? Минали са само деветнадесет години.

Омар слисано отвори уста. Никой не се осмеляваше да разговаря така пренебрежително с него. Никой! Надигна се с намерение да повика стражите и да им нареди да изхвърлят нахалника, но застина на мястото си. Непознатият отметна качулката и две засмени зелени очи срещнаха погледа на везира без следа от страх или разкаяние. Омар седна, по-точно падна на възглавницата, загубил ума и дума.

— Касим! Вие ли сте наистина? — промълви най-после той.

— Кой друг би могъл да бъде! — гласеше дръзкият отговор.

Омар скочи и блъсна дългата ниска масичка, отрупана с документи и прошения.

— Дойдохте! Слава на Аллаха, наистина дойдохте!

— Да не мислехте, че няма да дойда?

Великият везир изтича и притисна новодошлия в обятията си. Дребният мъж, два пъти по-стар от Дерек, беше учудващо силен. Младежът простена под желязната му хватка.

— Ние нищо не знаехме — обясни Омар, отстъпи назад и впи поглед в лицето на любимеца си. Искаше веднага да установи колко се е променил той през изминалите деветнадесет години. — Нямаше как да го узнаем. Изпратихме десетки куриери и повечето загинаха.

— Али бен Халил ми разказа.

— Значи той все пак стигна до вас. Продавачът на лимонада!

Дерек с усмивка закима.

— Настоя да го затворя някъде, след като ме видя.

— Умен момък. А вие сте постъпили добре, като сте се преоблекли. Боях се, че няма да го направите, но не можех да ви предупредя в писмото, за да не разкрият простия ни код.

— Как е Джамил?

— Невредим, макар че миналия месец имаше още едно покушение.

— Знаете ли кой е в дъното на тази работа?

Омар с отвращение вдигна ръце.

— Нищо не узнахме, абсолютно нищо! Оня, който изпраща убийците, крие лицето си.

— Дали е Селим?

— Това е най-близко до ума, но подозираме всички.

— Къде е сега?

— За последен път са го видели в султанския двор в Истанбул — въздъхна Омар. — Пратихме цяла армия, но той потъна вдън земя.

— Помислихте ли за възможността вече да е отстранен? — попита замислено Дерек. — На колко години е най-младият син на Мустафа?

— Едва на единадесет. Разбира се, че помислихме и за него. Наблюдаваме всички врагове на Джамил.

— А жените му?

Омар тихо се засмя.

— Все още разсъждавате като мюсюлманин, Касим.

— Помня разказите на майка си за фанатичното съперничество между жените на Мустафа и как Махмуд на два пъти едва не умрял от отрова.

— Писа ли ви Джамил, че за това беше виновна четвъртата жена на Мустафа? Тази глупачка се опита да организира покушение срещу живота му и намери заслужен гроб на дъното на морето.

Дерек изръмжа нещо. Не знаеше това, но то не го учудваше особено. Султанът се освобождаваше от нежеланите си жени, като ги завързваше живи в чувал с камъни и ги хвърляше в морето. Защо Мустафа да не се възползва от този утвърден метод? Рядко се случваше жена да бъде екзекутирана по обичайния начин.

— А що се отнася да жените на Джамил — продължи Омар, — мерките за сигурност в харема също бяха засилени. Но той не желае да чува лоша дума за жените си, а и аз не съм склонен да ги поставя на първо място в списъка на заподозрените. Всички са лудо влюбени в господаря си и което е много по-важно, никоя няма да освободи трона за сина си, защото освен Джамил трябва да убие и Селим, и Мурад. Селим изчезна, но Мурад живее в Барка и никой не посяга на живота му.

— А когато всички синове на Мустафа умрат?

— Тогава Диванът ще реши дали първородният син на Джамил може да поеме властта.

— Случвало се е първата съпруга, кадъната, да управлява чрез сина си — промърмори замислено Дерек.

— Но момчето е едва на шест години, Касим! Ако беше по-голям… По-вероятно е Диванът да избере нов владетел и родът на Мустафа да угасне.

— Вашият глас има решаващо влияние в Дивана, не е ли така?

— О, Аллах! — засмя се Омар. — Вие разкривате нови страни на проблема, които не бяха ми хрумвали досега. Прав сте, Диванът е под мое влияние. След тридесет и пет годишна служба като велик везир моето мнение е почти равно на това на владетеля. Ала фактът си е факт: никой не знае какво решение ще взема, най-малко жените от харема. Но елате, Касим, седнете най-после! Имаме достатъчно време да обсъдим тези болни въпроси. Разкажете ми как пътувахте. През последните дни в пристанището не влезе нито един кораб, а предишните бяха проверени най-грижливо.

— Един приятел уреди да пътувам с кралски военен кораб. Щяхме да пристигнем още вчера, но ни задържаха алжирски пирати и придружаващата флота беше откъсната от нас. Смятам, че останалите кораби ще пристигнат довечера или утре сутринта. Дано са се съединили отново. Снощи ме свалиха на брега и днес сутринта влязох в града от противоположната посока. Реших, че най-подходящо е да се явя в двореца като Амад Халифе от пустинята, който поднася дарове на владетеля.

— Ами конете? — продължи да пита Омар. — Къде намерихте тези изключителни животни?

— Намерих? — изпъчи се гордо Дерек. — Аз ги отглеждам. Надявам се Джамил да живее достатъчно дълго и да създаде нова раса коне в Барка.

— Ишаллах — отговори сериозно Омар.

— Да. — Дерек кимна, внезапно станал сериозен. — Ако е решил Бог.