Джоана Линдзи
Сребърният ангел (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Слугинята седеше търпеливо с подвити крака, преметнала през рамо скъпоценната хермелинова роба. Обличането на лала Рахин винаги траеше с часове, защото тя се занимаваше с много неща едновременно и все ставаха прекъсвания. Спомняше си забравени заповеди, приемаше и отпращаше просители. Но днес беше по-лошо от всеки друг път, защото майката на владетеля трябваше да се срещне с неговата робиня, която снощи беше доведена в харема. Носеха се какви ли не слухове, но лала Рахин отказваше да разговаря, докато не е видяла лично новото момиче.

Още рано сутринта при нея бяха дошли две съпруги и три фаворитки на владетеля. И все с един и същ въпрос: защо Джамил е купил нова жена? Сгрешили ли са нещо? Разсърдили ли са го?

Никоя жена не би се осмелила да задава подобни въпроси, ако не се отнасяше до Джамил Решид. Всички в харема знаеха, че той е различен от другите мъже и не търси разнообразие чрез непрекъснати покупки на нови жени. Знаеха, че е забранил на майка си да му предлага нови робини, все едно колко са красиви. Предполагаха, че вратите на харема са заключени завинаги.

Лала Рахин мислеше същото. При последната си покупка очакваше Джамил да се зарадва и да издигне момичето в ранг на фаворитка, но той избухна и едва не я нагруби.

Слугините, които я обличаха, сякаш не съществуваха. Лала Рахин никога не забелязваше присъствието им. Коленичила върху килимчето си, смирено свела глава, тя представляваше завършена картина на набожна мюсюлманка. Но всъщност рядко се молеше. Макар че още преди години беше приела исляма, понякога чувстваше нужда от друг събеседник, освен Бога. Толкова често разговаряше с тази далечна личност, та понякога спираше посред най-напрегнатата работа или коленичеше на килимчето си между часовете за молитва.

Но и тези импровизирани самовглъбявания не й помагаха да намери душевен мир. Надали щеше да й бъде оказана тази Божия милост. Измъчваха я непоправимите минали грешки. Имаше един човек, който можеше да й прости стореното, но тя вече никога нямаше да го види. Можеше да разговаря с него само в мислите си, да плаче за него и да му се моли. Всички мъчителни въпроси се въртяха около съдбата му, но отговорите им бяха неизвестни.

О, Господи, прости ли ми, Касим? Брат ти не ми е простил и никога не пропуска да ми го напомни. Любовта му към мен умря в деня, в който те изпратих в Англия. Така че не можех да се утешавам дори с него. Сигурно и ти ме мразиш. Вярно ли е, Касим? Знаеш ли колко тъгувам за теб, знаеш ли как ми липсваш и колко скоро съжалих, че съм те дала на дядо ти? Тогава смятах, че е много важно да те направя англичанин. Бях млада и глупава, вкопчвах се отчаяно в миналото си, в баща си и дори Мустафа не успя да ме накара да ги забравя.

Не знам дори дали баща ми е още жив. Може би Джамил знае, но нищо не ми казва. Както не ми е казал и дали отговаряш на писмата му. Но ти, ти си жив! Ако се беше случило нещо с теб, непременно щях да го почувствам. О, защо не мога да усетя, че си ми простил! Или поне Джамил да ми прости. Но не бива да ви обвинявам, защото аз самата не мога да си простя…

По вида й не личеше, че страда. Отдавна се беше научила да погребва болката дълбоко в себе си, защото и тогава, и днес синовете й бяха всичко за нея. Тя не обичаше баща им. Мустафа я обожаваше и изпълняваше всяко нейно желание, а тя просто го понасяше. Живееше само за синовете си. Единият беше загубен завинаги, но поне Джамил беше при нея. Беше готова да стори всичко за него, за щастието му, да го обезщети за страданието, което му беше причинила.

При тази мисъл съзнанието й се върна отново към пристигналата вчера робиня. Възнамеряваше лично да я види и после подробно да обсъди всичко с Хаджи. Вече беше чула, че била неповторима красавица, но това обясняваше само защо Джамил я е избрал, не и защо е заповядал на евнуха си да се огледа за нови робини.

А какво ще стане с Шейла, която и снощи беше повикал в леглото си? Рахин беше искрено привързана към първата съпруга, която и на вид, и в действителност беше мила, сърдечна, кротка и изпълнена с разбиране. В харема нямаше друга такава и това обясняваше защо Джамил в крайна сметка се влюби в нея. А откакто беше сигурен в любовта си, не му трябваха повече жени.

Как да си обясни тази внезапна промяна? Дали го мъчеше доброволното затворничество, което траеше вече месеци, или имаше и друго?

Може би Хаджи знаеше нещо, макар че Рахин се съмняваше в това. Джамил с никого не споделяше чувствата си. Единственият, на когото имаше доверие, беше великият везир, а Омар Хасан никога не би издал нещо без съгласието на господаря си. Рахин се боеше, че новата робиня ще промени отношението на Джамил към любимата му Шейла. Дано не стане така. Дали да не поговори първо с Шейла, преди да се срещне с новата?

Шантел едва преглъщаше яденето, което й бяха донесли. Не беше докоснала вечерята, която я очакваше снощи, а още преди разсъмване таблата по тайнствен начин беше изчезнала. Нямаше как да се заключи, тъй като жилищата изобщо нямаха врати. Беше ужасена, че в стаята й могат да влизат разни чужди личности, докато тя спи.

Хаким я беше предупредил, че в много хареми красивите жени са изложени на опасност. Ревността и фанатичната конкуренция често ставали причина за наранявания и дори за убийства. Освен това трябваше да има предвид, че жените на Джамил Решид го обичат. Нищо, че тя го мразеше. Наложниците бяха в постоянна борба помежду си и трябваше да се пази от тях, макар че нямаше никакво желание да се намесва.

Дали щяха да й повярват, ако им каже, че не иска нищо от Джамил? По-вероятно беше дори тогава да продължат да гледат на нея като на опасна съперница. О, Господи, дано останеше пощадена поне от харемските разправии! През следващите седмици я очакваха достатъчно трудности и не биваше да си навлича още неприятности от страна на собствения си пол.

— Жахар! Как се осмелявате да не се преклоните в присъствието на лала Рахин?

Още при първата дума, при звука на омразното име, дадено й от господаря, Шантел изправи глава. На входа на стаята й бяха застанали две жени, едната сърдита другата невъзмутимо спокойна — нещо, което веднага напомни на Шантел за сина й.

— Може би щях да го направя, ако бяхте предупредили за влизането си! — отговори натъртено тя, но не можа да се сдържи и прибави: — У вас не е ли прието да се чука?

По лицето на Сафия избиха червени петна. Управителката на харема кипеше от гняв, но Рахин я освободи, преди да си е възвърнала способността да говори, с което спести на Шантел цял поток от най-горчиви укори.

— Не е особено умно от ваша страна да дразните пазачката си.

Шантел се изправи, защото не искаше влязлата дама да я гледа от горе на долу. Но нямаше късмет — лала Рахин беше по-висока дори от африканската принцеса. Беше жена на средна възраст, изключително добре запазена. Шантел прецени, че трябва да е на около четиридесет и пет години, щом има син като Джамил, но на вид беше на не повече от тридесет. Невероятно! И тези пронизващи очи, същите като на сина й, с цвят на смарагди, обрамчени от гъсти мигли, но без изрисуваните с въглен кръгове, с каквито се украсяваха дори слугините.

Синът беше наследил от майка си високите скули и силната, решителна брадичка. Извитите му вежди също бяха от нея, но тези на Рахин бяха с цвета на старо злато. Да не би косите й да бяха руси? За съжаление Шантел не можеше да установи това, защото косата беше изцяло прибрана в блестящосин тюрбан, украсен със скъпоценни нанизи от брилянти. Тюрбанът я правеше още по-висока и величествена. Гъвкавото, стройно тяло беше същото като на сина й.

Рахин носеше дреха от скъп брокат, обточена с кожи. Под нея се подаваше свободна дълга рокля от светлосиня коприна. Вратът й беше украсен с три великолепни диамантени огърлици с различна дължина. На китките, по пръстите и на ушите й също святкаха брилянти. За миг Шантел се изкуши да погледне надолу, защото пръстите на краката й сигурно също бяха украсени.

Всеки би се уплашил при вида на подобна жена. Но не и Шантел. При това лала Рахин не се държеше надменно. Изразът на лицето й не издаваше нищо, тонът на гласа беше неутрален.

— Значи задачата й е да ме пази? — попита остро Шантел.

— В известно отношение — да.

— А вие?

— Аз съм майката на Джамил Решид.

— Не исках да кажа това — отвърна с нетърпелив жест Шантел.

— Ако желаете да узнаете имам ли достатъчно власт, скъпа моя, ще ви отговоря накратко — аз съм неограничена господарка на харема. Всички в него са подчинени на волята ми. Управлявам харема заедно с Хаджи Ага. Съпругите на сина ми, фаворитките, робините — всички ми се покоряват.

Още снощи Сафия я беше предупредила, че Рахин е всемогъща. Тя имаше последната дума по всички въпроси, отнасящи се до харема. Нищо чудно, че всички се стремяха да бъдат в добри отношения с нея.

Но Шантел просто не можеше да си представи, че лала Рахин би могла да бъде приятелка с някого. Тази жена излъчваше същата студенина, каквато разпространяваше около себе си и синът й. И двамата бяха омесени от едно и също тесто, а щом той се прояви като жесток, безсърдечен тип, как би могла да бъде оценена майката, която го беше възпитала?

Докато Шантел разсъждаваше така, лала Рахин я разглеждаше непринудено от глава до пети и едва успяваше да скрие изумлението си от онова, което виждаше. Макар че не се мяркаше често пред очите на Джамил, тя беше осведомена по-добре от всеки друг какви жени обича синът й, а това момиче не притежаваше нищо, с което би привлякло вниманието му. Младата особа беше само кожа и кости, бузите й бяха хлътнали, коремът — също. Дано Аллах се смили над нея, нима беше болна! И на всичкото отгоре беше руса! Сред жените на Джамил нямаше нито една блондинка, и то не защото не му бяха предлагали. Той предпочиташе червенокосите, но не отказваше и други цветове, стига само да не бяха руси. Рахин на няколко пъти му беше купувала блондинки, но той веднага ги подаряваше на приятелите си. И тя много добре знаеше защо. Болеше я, но фактът си беше факт. Синът й не обичаше блондинките, защото майка му беше с руси коси.

Смайването й нарастваше с всяка минута. Шейла също не можа да й каже нищо съществено. Джамил си оставаше все така нежен и ласкав, макар че от известно време не искаше да спи с нея поради измъчващата го раздразнителност. Защо беше избрал точно това момиче? А може би то съвсем не беше за него?

Ако беше сама, Рахин щеше да се плесне с длан през челото. Ама разбира се! Момичето сигурно е купено като подарък за някой приятел, може би дори като част от ежегодния данък за султана. Това обясняваше всичко.

Смущението й изчезна и тя започна да открива някои привлекателни страни у младата жена. Не можеше да се отрече, че чертите на лицето й бяха необикновено изискани. Тялото й беше стройно, движенията — гъвкави, а гордо изправената глава само подсилваше впечатлението от красотата й. Трябваше само да я хранят добре, за да понапълнее малко и да отговаря на вкуса на ориенталските мъже. Повечето от тях високо ценяха блондинките и лала Рахин щеше да се постарае да превърне тази красавица в подарък, достоен за самия султан.

— Вие сте англичанка, нали? — попита внезапно тя.

— Аз пък си мислех, че френският ми е отличен.

Усмивката на лала Рахин беше съвсем искрена.

— Приятно е, че имате чувство за хумор, но внимавайте към кого го прилагате. Много малко мюсюлмани ще оценят шеги като вашите, които са на границата на нахалството.

Ето че се започнаха поученията.

— Благодаря ви. Ще го запомня.

— Така трябва. Сафия ще ви назначи лична прислужница, а после ще ви пратят и учителка, която да ви разясни задълженията ви. Предлагам ви първо да се извините на управителката, иначе тя ще изпрати при вас най-досадната робиня на харема. Дайте й това.

Рахин бръкна в джоба си и извади кесия с монети.

— Подаръкът веднага ще заличи яда й. Запазете остатъка за други случаи.

— Искате да я подкупя значи.

— Подкупът е част от живота, дете, и светът не би могъл да съществува без него. Защо в харема трябва да е различно? Ние му казваме „задължителен подарък“. Всеки, който отива на гости, носи по нещо. Трябва да плащаме за изпълнението на желанията си.

— Какво трябва да направя, за да ми поставят солидна врата с ключалка вместо това проклето платнище?

Рахин се засмя с глас — твърде забележително събитие, но Шантел не можеше да знае това. Всемогъщата лала почти си пожела младата жена да остане тук. В харема имаше още една англичанка, но й липсваше този жив дух, който будеше болезнени и сладки спомени за родината.

— За съжаление в този двор не са позволени врати. Има ги само в двора на фаворитките, които са заслужили привилегията да имат малко кътче за самите себе си.

А за тази привилегия се плащаше! Явно Шантел трябваше да се примири, че ще живее без врата. Защо да настройва тази жена срещу себе си? Не биваше да издаде, че се отвращава от това място — също и от сина й Джамил, но не можеше да каже такова нещо в очите на една майка.