Джоана Линдзи
Сребърният ангел (36)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Ако Дерек беше престанал да разсъждава, този удар щеше да означава сигурна смърт. Острието щеше да достигне целта си и през гърба да проникне право в сърцето му. Беше достатъчно дълго да прониже дори гърдите на Жахар.

Но мисълта му реагира светкавично. Писъкът на Шантел изразяваше смъртен страх, а не възмущение от дързостта му и инстинктът за самосъхранение се задейства веднага.

Сграбчи Жахар с една ръка и се претърколи срещу краката на нападателя. Мъжът загуби равновесие и падна върху тях. Камата се заби във възглавницата с такава сила, че острието й се пречупи в мраморния под.

Но и без връх оръжието на убиеца си оставаше опасно. То притежаваше смъртоносна сила, можеше да прониже плътта и костите, а мъжът скочи и се приготви отново да го пусне в употреба.

Дерек едва намери време да изблъска Жахар по-далеч, защото имаше насреща си силен противник. Засега не се знаеше дали убиецът има помощници, но най-вероятно действаше сам. Още в следващия миг Дерек болезнено усети физическата му сила. Сграбчи го за китката и вложи всичките си сили, за да го удържи, но мъжът въпреки това освободи юмрука си.

Дерек отклони второто нападение с долната част на ръката си и това му даде шанс да стовари силен юмручен удар в брадата на убиеца. Но не можеше да стане от пода и продължаваше да бъде в неизгодно положение. След секунди острието отново се насочи към шията му. Спасиха го само дългите му ръце и съобразителността му да затисне с длан лицето на нападателя.

Острието профуча на сантиметри от него и Дерек още веднъж успя да сграбчи китката на мъжа. Този път нямаше намерение да я изпуска. Всичко беше въпрос на физическа сила и в тази борба щеше да оживее само единият от двамата.

Шантел остана свита на пода. Притиснала ръце до устните си, тя наблюдаваше страшната сцена. Въобще не се сети да повика помощ, нито се учуди, че след дивия й писък не дотича някой слуга. Инстинктът й заповядваше да направи нещо, но крайниците й сякаш бяха изтръпнали и не можеше да ги помръдне. Нападателят беше същински великан, с мускулесто тяло, як кръст и огромни рамене. Как ли щеше да се справи с него Джамил, който беше доста по-строен?

Трябваше бързо да предприеме нещо, преди страхът напълно да я е вцепенил. Надигна се с усилие и очите й отчаяно затърсиха някакъв предмет, който да й послужи за оръжие. Погледът й спря на масата, където сред нераздигнатите чинии беше оставен ножът за разрязване на месо. Но как да го хване? Беше ли способна да убие човек? Какво щеше да стане, ако не го направи?

Естествено Джамил щеше да умре. При тази мисъл тя се стрелна към масата и сграбчи оставения там нож. Но като почувства в ръката си смъртоносното оръжие, сърцето й замръзна в смъртен страх. Не можеше да извърши убийство. Но и не можеше да изостави Джамил на произвола на съдбата. Нали не искаше той да умре! Или?

Отговорът изскочи някъде от подсъзнанието й и тя бавно се придвижи към диво вкопчилите се един в друг мъже. Още преди да разреши въпроса кое е справедливо и кое не, тя вдигна ножа и се приготви да го забие в гърба на нападателя. Но беше застанала твърде близо. Някакъв крак я препъна, тя се олюля и вместо да улучи едрия гръб на противника, острието на ножа се насочи към главата на Джамил.

Шантел се строполи върху нападателя и в последния миг забеляза как ножът закачи ухото на Джамил. После полетя към стената. Великанът беше загубил равновесие, Дерек се нахвърли върху него, а Шантел беше отблъсната в ъгъла.

Натрупаните възглавници смекчиха удара и младата жена почти не почувства болка. Ножът падна от ръката й и когато вдигна очи, видя, че двамата мъже не се помръдват. Не, о, Господи, не!

— Джамил!

Дерек вдигна глава и Шантел облекчено се отпусна на възглавниците. Едва сега се усети разбита и с треперещи нерви. А как ли се чувстваше той?

— Всичко в ред ли е, Жахар?

— При мен? — изпъшка тя и като го видя, че се надига, изплака с глас: — Вие кървите!

Това прозвуча едва ли не като обвинение. Дерек сведе поглед към гърдите си и разбра, че раната не е опасна.

— Дреболия.

— Защо този човек влезе чак тук? Как можа? Къде, по дяволите, е охраната? — изсъска тя и страхът й отстъпи място на гнева.

— Май ги заплаших, че ще ги одера живи, ако ме обезпокоят по какъвто и да е повод. Явно са ми повярвали. Освен това са глухонеми и не чуват нищо.

— Изпищях така, че трябваше да ме чуят чак пазачите в другия край на двореца!

Дерек се ухили.

— Телохранителите нямаше да ги пуснат. Никой не реагира на виковете ти, защото всички в палата много добре знаят какви трудности ми създаваш.

Шантел недоволно отмина намека, че викът й е означавал само едно — че Дерек е загубил търпение от ината й.

— Но как успя да влезе? — И тя с ужас се взря в проснатото на пода тяло. Под него имаше локва кръв. В гърдите му стърчеше дръжката на камата.

— Уместен въпрос.

Шантел остана на мястото си, докато Джамил се запъти към вратата. Предполагаше, че немите пазачи са мъртви, но това не се оказа вярно. Само след миг те се втурнаха в стаята, следвани от дузина слуги. Личната охрана на владетеля беше разпределена в градината и всички входове бяха строго охранявани, така че пазачите бяха изпълнили задълженията си. Но скоро откриха въже, което се люлееше от покрива в близост до вратичката към градината. Това беше обяснението как мъжът е успял да проникне толкова навътре в палата, но не и защо стражите не са го забелязали, когато е слизал надолу по покрива.

— Сам съм си виновен. — Владетелят се обърна извинително към един доста по-възрастен мъж, който беше влязъл след слугите и изглеждаше много развълнуван. — Заповядах им да стоят далеч от вратите и да се разхождат покрай стените на градината.

— Доброволно сте се изложили на опасност, така ли? — промълви невярващо старецът.

Джамил промърмори нещо, което Шантел не чу, но страните й пламнаха от смущение, когато старецът се извърна и я измери с гневен поглед. Който и да беше, този човек смяташе, че тя е виновна за случилото се, и всички в палата щяха да споделят мнението му.

Лекарите се суетяха около раната на владетеля. Слугите претърсиха мъртвия. Не намериха нищо в джобовете му с изключение на тежка кесия с жълтици.

Шантел стоеше настрана. Гневът бързо отстъпи мястото си на чувство за вина. Когато осъзна напълно значението на случилото се, тя едва не изплака с глас. Господи, за малко да убие Джамил със собствените си ръце!

Вдигна очи и забеляза, че един от лекарите шепне нещо на ухото на господаря. Стомахът й се сви. Този човек сигурно му съобщаваше, че тя нарочно е нанесла удар с ножа, че е искала да използва удобния случай и да се освободи от него. Дали Джамил щеше да повярва? Сигурно, след като цяла вечер му крещеше, че го мрази! Следователно нямаше никаква причина да му се притече на помощ или поне така изглеждаше на пръв поглед…

Изнесоха трупа от спалнята, измиха кръвта от пода и смениха пробитите възглавници с нови. Шантел седеше в ъгъла с лице към стената. От ума й не излизаха собствените й думи, казани пред Кадар, че тази вечер ще й отсекат главата. Ето че опасенията й се превръщаха в реалност…

Най-после в стаята останаха само Джамил и двамата нубийци. Владетелят заповяда да донесат чаша каняк, опразни я на един дъх и отпрати телохранителите в градината. Те отказаха да го оставят сам и Шантел разбра това, въпреки че не познаваше езика на знаците. Но накрая все пак се подчиниха и излязоха.

— Защо им заповядахте да излязат? — попита тя, когато останаха сами. — Сигурно искате да ме убиете със собствените си ръце…

Той се отпусна на колене пред нея и смръщи вежди.

— Какви са тия глупости? Ти…

Но Шантел не го остави да се доизкаже. Тя се хвърли на гърдите му и се вкопчи в него.

— Толкова съжалявам — захълца тя, скрила лице във врата му. — Не исках да ви нараня, кълна се. Целех се в гърба му, но се спънах и…

— Знам.

Тя отметна глава назад и го погледна.

— Какво искате да кажете?

Дерек се изсмя на раздразнението, промъкнало се в гласа й.

— Къде отидоха съжаленията ти?

— Значи не вярвате, че съм искала да ви убия?

— А ти искаше ли?

— Разбира се, че не.

— Тогава знай, че мога да направя разлика между опит за помощ и заплаха. Помощта ти дойде тъкмо навреме.

— Какво?

— Силите вече ми изневеряваха и нямаше да мога да удържа онзи тип, ако ти не го беше извадила от равновесие и така успях да го отблъсна. Може да се каже, че ми спаси живота.

— Наистина ли? — пошушна тя и замислено добави: — Следователно сте мой длъжник, милорд.

— Ако смяташ да молиш за свободата си, малка луна, първо си помисли много добре. Толкова силно те желая, че надали ще те пусна да си идеш — дори като благодарност за живота ми.

Ако беше казал нещо друго, всички по-ранни уверения в любов биха отишли по дяволите. Но даден по този мил начин, отказът не я разочарова.

— Тогава ми окажете една голяма милост.

— Какво искаш сега?

— Вярност!

— Не предпочиташ ли да те обсипя с богатства? — Когато Шантел плахо, но решително поклати глава, Дерек буйно я привлече към себе си. — Сигурно ще ти се иска да си избрала богатствата, защото нощем ще се молиш за почивка, но аз няма да ти позволя да ме напуснеш нито за миг.