Серия
Семейство Коулман (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Another Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 166 гласа)

XXVI ГЛАВА

— Лий и аз ще предприемем пътуване до Тенеси. Заминаваме утре.

Спокойно изречените думи произведоха огромен ефект върху всички, които закусваха в кухнята на Ривър Бенд.

Лидия попи устните си със салфетка и отпи от кафето, докато Джейк, Мама и Мика я гледаха безмълвни. Единствен Лий не беше изненадан от изявлението.

Джейк остави вилицата и подпря лакти на масата:

— Тенеси? Защо?

Лий се изкашля шумно като избягваше да гледа Мика, който се взираше в него така, сякаш за първи път го вижда.

— Искам да видя откъде е дошла майка ми — каза Лий притеснено. — Може да имам далечни роднини, които още живеят там. Лидия каза, че иска да дойде с мен и да ми покаже местата, за които татко й е разказвал. Вероятно ще отсъстваме няколко месеца.

Бяха изминали две седмици от погребението. Всяко споменаване на Рос все още предизвикваше неловка тишина и всички преживяваха болката от загубата отново.

— Лидия, сигурна ли си, че искаш да заминеш? Сега? — попита Джейк.

Бенър сведе очи и здраво стисна ръце в скута си. И малкото апетит, който имаше, изчезна и тя почувства ужасно гадене. Бременността само отчасти беше виновна за неразположението й. Всеки път, когато Джейк погледнеше към Лидия с питащи, заинтересовани очи, Бенър усещаше болезнено присвиване в сърцето.

— Сигурна съм — отговори меко Лидия. — Пътуването ще се отрази добре на Лий. Нека види майчината си земя. — Тя въздъхна:

— За мен също ще е добре да замина. Тази къща, тази земя… те са Рос. — Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. — Спомените са твърде пресни.

Лий отмести стола си и стана:

— Мика, ще дойдеш ли с мен в Ларсен днес? Трябва да си купя някои неща за пътуването.

Приближаваха едновременно вратата. Посегнаха за шапките си на закачалката едновременно и главите им се сблъскаха.

— Извинявай — изрекоха учтиво в един глас. Обикновено в такива случаи те шумно се шегуваха с несръчността си. Но вместо това, сега очите им неловко се срещнаха. Лий се чувстваше виновен, че не е казал на приятеля си за пътуването, но Лидия го беше помолила да го пази в тайна. Мика се чувстваше отблъснат и предаден.

Той преглътна горчивата буца в гърлото си, тупна Лий по гърба и каза:

— Ще ни известиш къде си и какво правиш, нали? Чух, че имало много хубави момичета в Тенеси. Може би ще доведеш една за мен, а?

Прегърнати през раменете, те излязоха.

— Джейк, бих искала да прегледаме някои неща в кабинета — каза Лидия, като ставаше. — Искам да съм сигурна, че всичко е в ред, преди да тръгна.

— Готов съм. — Той отмести стола и хвърли салфетката до чинията си.

Когато излизаха от кухнята, ръката му беше на гърба на Лидия. Така тръгнаха по коридора към кабинета, в който Рос беше умрял.

С болка в сърцето Бенър гледаше как излизат. Тя отпи от чая си. Беше напълно безвкусен. Унило отмести чашата. Загледа се през прозореца с отсъстващ поглед. Не усещаше нищо друго, освен собственото си нещастие. Мама отпусна едрото си тяло върху стола до нея.

— Какво те тревожи, момиче?

— Мъчно ми е за татко.

— И какво друго?

— Нищо.

— Прасето може ли да лети? — Мама положи месестите си ръце на коленете й и се наклони към нея. — Помниш ли как те завързвах към стола, докато не си изядеш зеленчуците? Е, мога да опитам това пак, ако не ми кажеш какво става.

Бенър повдигна гордо глава:

— Загубих баща си преди две седмици. Видях как го застреляха пред очите ми.

— И аз не искам да се веселиш, млада лейди. Знам, че смъртта на баща ти беше ужасна. Това се разбира от само себе си. Но ти си още булка, а не се държиш като такава. Или поне — като щастлива булка. Има нещо, което не е в ред и сега ти ще ми кажеш какво е то. Какво става между теб и Джейк?

— Нищо — увери я Бенър. Тя нямаше намерение да обсъжда чувствата на Джейк с когото и да било.

— Казала ли си му за бебето?

Бенър я погледна с разширени очи:

— Откъде знаеш?

Мама изпръхтя:

— Била съм в това положение достатъчно пъти, за да различавам признаците. Ако майка ти не беше толкова разстроена напоследък също щеше да забележи. Джейк знае ли?

— Да — отговори Бенър тихо. Тя увиваше салфетката, докато ъгълчето й стана като точица и я смачка с показалец. — Затова се ожени за мен.

— Съмнявам се.

— Истина е. Той не ме обича. Той обича… — тя преглътна обратно думите, които барабаняха в главата й непрекъснато откакто баща й беше умрял. „Той обича майка ми.“

— Кого обича той?

— О, не зная — каза Бенър нетърпеливо и скочи. Отиде до прозореца преди Мама да е видяла сълзите й. — Но не и мен. Ние сме като куче и котка.

— Същото беше с майка ти и баща ти отначало след като се ожениха.

— Било е различно.

— Познавам само два души по-упорити от тях двамата и това сте вие с Джейк.

Тя се приближи до Бенър и я обърна към себе си:

— Излез малко от тази къща днес и покажи на слънце това лице. Среши хубаво косата си. Усмихвай се на Джейк постоянно. Бродиш наоколо като призрак. Смяташ ли да кажеш на майка си за бебето?

Бенър поклати глава. Джейк й беше казал, че Рос е умрял, знаейки за бебето и е бил радостен от това. Решили да запазят новината за Лидия още малко.

— Не искам да казвам на мама точно сега. Особено сега. Тя може да отмени пътуването си, а знам колко е важно то за нея и Лий.

Мама я потупа по рамото:

— Аз ще се грижа за теб. Тя страшно ще се гордее като се върне.

— Ще ни се сърди, че не сме й казали.

— Но това ще ангажира мислите й. А точно от това се нуждае тя сега. Да знаеш, че ако не е бебето, майка ти никога няма да се поправи без Рос Коулман.

Гърлото на Бенър се сви:

— Да, Мама, зная.

— Излез малко на верандата. Чистият въздух ще ти дойде добре.

Докато Бенър минаваше през спокойните хладни стаи, мислеше че съветът на Мама Лангстън е добър и заслужава внимание. Тя беше омъжена за човек, който обича друга. Такива неща се случват по-често, отколкото хората го признават.

Не можеше да прекара остатъка от живота си в скръб, така душата й щеше да се съсипе. Бенър Коулман Лангстън щеше да се превърне в празна черупка. Тя виждаше какъв е животът, който я очаква. Щеше да се опитва да прави всичко възможно да продължава да обича Джейк, приемайки факта, че тя е вторият избор на сърцето му.

Решението й трая само до заминаването на Лидия на другата сутрин.

Тъжната групичка се беше събрала на сянка под ореха.

— Аз избрах мястото на къщата заради дървото — каза Лидия, като погледна нагоре през гъстите клони. — Тогава то не беше толкова високо. Рос ми се смееше и казваше, че ще падат орехи на покрива през цялото време. — Тя колебливо се усмихна през сълзи. Всички стояха скръбни около нея.

— Е, — каза тя бързо, преглъщайки мъката си — по-добре да тръгваме. Не искам да изпуснем влака.

Тя прегърна Мама. Както винаги, Лидия изглежда черпеше сили от нея.

— Наглеждай ги, докато ме няма.

— Не се безпокой. Ще те чакаме да се върнеш.

Лидия се обърна към Джейк. Прегърнаха се без думи.

Лидия зарови лице в яката на ризата му. Очите му се притвориха. Когато се отдръпнаха, останаха загледани един в друг дълго.

После Лидия взе Бенър в прегръдките си. Сърцето на Бенър се късаше от това, на което току-що беше станала свидетел, но това не намаляваше любовта й към двамата. Тя се притисна към жената, която й беше дала живот и го беше направила толкова щастлив. Освен за смъртта на Рос, тя скърбеше заради майка си.

Лидия отстрани дъщеря си и се загледа в лицето й. Вдигна ръка и я погали по веждите, които се извиваха като черни криле над очите.

— Очите ти все повече заприличват на очите на Рос.

Устните й започнаха да треперят и тя ги стисна силно.

— Не забравяй да се грижиш за неговия… неговия гроб.

— Разбира се, че няма, мамо.

— Да… — После слабата й усмивка изчезна и тя отново прегърна силно дъщеря си. — О, Бенър, той ми липсва толкова много. Моля се на бога ти и Джейк винаги да бъдете заедно и никога да не познаете тази болка.

Майка и дъщеря се притиснаха една към друга и захлипаха. Накрая Лий каза меко:

— Мамо, ще закъснеем.

Бенър, без да се срамува, избърса сълзците си, размазвайки ги по бузите. Лий помогна на Лидия да се качи в каруцата. Бенър забеляза новопридобита зрелост у брат си. Той беше загрижен, изглеждаше много по-сериозен, отколкото преди смъртта на баща им.

Бенър се беше сбогувала с брат си преди това, като обви ръце около врата му и намокри ризата му със сълзи.

— Ще сме се върнали преди да си разбрала, Бенър — беше я успокоил Лий. — Знаеш ли, изненадан съм за теб и Джейк, но съм и доволен, чу ли? Искам да кажа, че ако можех да си избера по-голям брат, щеше да е той.

— Благодаря, Лий. Грижи се за себе си. И за мама.

Мика скочи при тях. Той щеше да върне каруцата в Ривър Бенд след като ги изпрати. Лидия беше убедила останалите да не идват до града.

Тя се обърна да им помаха, докато излизаха през портата. Бенър я видя да изпраща лека целувка към пресния гроб на хълма.

Да, щеше да й бъде трудно да се раздели с това място, където беше живяла щастлива и обичана. Но още по-трудно щеше да й бъде да остане.

 

 

— Какво правиш тук в тъмното, Джейк?

Мика се приближи до брат си и постави крак на последната пречка, както беше направил Джейк.

— Мисля. Ще запушиш ли?

— Благодаря — Мика взе пурата, която Джейк му подаде и запали. — Отпътуваха — каза той като изпусна струйка дим и размаха клечка кибрит. Джейк само кимна. — Лий и аз се държахме като глупаци. Щяхме да се разплачем.

Джейк се усмихна и зъбите блеснаха на тъмното му лице. Луната току що се беше показала над върховете на дърветата.

— Няма нищо лошо в това. Особено за приятел — завърши Джейк и отново се загледа към пасбището. Връхчето на пурата му припламна червено, когато дръпна от нея.

— Ужасно съжалявам за Рос, Джейк. Заради теб, искам да кажа. Зная, че беше най-добрият ти приятел.

— Да, така беше. Отвратителен начин за един мъж да умре — да го застрелят в собствения му двор — поне застрелях онзи кучи син.

— Какво каза шерифът?

Всички бяха толкова улисани около Рос през онзи следобед, че после никой не попита за Грейди Шелдън.

— Каза, че си е чиста самоотбрана. Пръстите на Грейди бяха още върху спусъка. Шерифът ме оправда. — Джейк нерадостно се усмихна. — Пък и неизяснените причини за пожара в дома на Барнс…

— Предполагам, че си прочел за Присила Уоткинс?

— Не знам дали е така, но ми се струва, че има някаква връзка между нея и убийството на Рос.

— В такъв случай те и двамата са заслужили смъртта си.

— Мисля, че е така.

Известно време пушиха в тишина. Най-после Джейк се обърна и опря лакът на оградата.

— Прекарахме няколко дни с Лидия в кабинета с книжата. Тя искаше да знам всичко за Ривър Бенд от времето, когато с Рос са се преместили тук. Направи ме управител на Ривър Бенд и Плъм Крийк.

— Какво, по дяволите, е Плъм Крийк?

Джейк се усмихна.

— Това е ранчото на Бенър, и за твое добро ще е да не коментираш името. Между другото, ще съм затрупан от работа докато Лий се върне и реши какво иска да прави. Ще ми помагаш ли?

— Разбира се, Джейк. Иска ли питане? Мисля, че Лий ще ми липсва. Ще имам нужда от работа, която да ме отвлича.

— Лидия иска Мама да се премести в къщата. Нищо няма да ти стане, ако спиш една-две нощи седмично в къщата вместо в бараката. — Мика кимна. — Бенър и аз си отиваме вкъщи утре.

Мика пристъпваше от крак на крак:

— Аз, е, исках да кажа…

— Изплюй камъчето.

— Бях изненадан, че вие двамата се оженихте — избърбори Мика.

— Е, това донякъде е изненадващо и за мен самия — усмихна се Джейк накриво.

— Колко дълго… искам да кажа кога… кога започна това?

Джейк сви рамене:

— Преди известно време.

Той разглеждаше брат си на лунната светлина и живо си спомни себе си на тази възраст. Напоследък Мика също беше усетил горчивия вкус на живота.

— Тя е бременна, Мика. — Той видя как брат му преглътна с труд, но не каза нищо. — Бебето е мое, но не то беше причината да се оженим. Обичам я. Направи ми една услуга — ако чуеш някого да прави забележки по отношение на…

— Нямаше нужда да ме молиш за това, Джейк — каза Мика твърдо. — Ако някой кучи син каже нещо за нея… ще му отрежа езика.

Джейк сложи ръка на рамото на брат си:

— Благодаря. Изглежда, че бъдещето ми ще е свързано с това място. Бенър и аз никога няма да напуснем Плъм Крийк и Ривър Бенд. Няма да мога да използвам онези 160 акра, които ми е приготвил съпругът на Анабет. Защо да не ги припиша на теб?

Мика го зяпна.

— Нима наистина искаш да кажеш това, Джейк?

— Разбира се. Ти си прекарал там повече време, отколкото аз. Ще имам нужда от теб тук, но винаги когато пожелаеш да започнеш самостоятелно, кажи ми и ще го уредя официално.

— О, Господи! Не знам какво да кажа.

— Кажи „лека нощ“. Става късно, а утре ни чака много работа.

— Благодаря, Джейк. — Мика протегна ръка.

— Лека нощ. — Той се насочи към бараката, оставяйки брат си в нежното безмълвие на нощта.

Бенър седеше свита до прозореца и гледаше съпруга си.

Колко пъти беше седяла тук като дете, съзерцавайки звездите, луната, размишлявайки за бъдещето, чудейки се какво й е приготвило то. Колко пъти беше мислила за Джейк Лангстън? Тя се питаше къде е той, какво прави и кога отново ще дойде.

Но никога не си беше представяла, че ще се омъжи за Джейк, че ще го обича. Че ще има дете от него.

Сложи ръка върху корема си. Част от Джейк расте в нея. Тя все още изпитваше смирено благоговение пред това чудо. Тялото й с всеки изминат ден все повече се изпълваше с новия живот. Очевидно, операцията не се беше отразила на бебето. С женската си интуиция тя усещаше, че нейното бебе ще бъде най-здравото и хубаво бебе на света.

Дали ще има тъмни коси като нейните и на баща й? Или ще бъде русо, с къдрави коси като Лангстънови, като Джейк? Тя си представяше сламенокосо момче със светлосини очи да тича по двора, следвайки по петите Джейк. Бенър тържествуваше при тази мисъл. Щеше да бъде чудесно бебе. Тя нямаше търпение да го притисне до себе си, да вдъхне сладката му миризма, да го кърми, да го обича.

Но моментното щастие угасна със същата категоричност, с която пурата очерта огнена дъга в тъмнината и угасна. Джейк… Какво прави той там? Нима предпочита самотата, вместо да бъде в една стая с нея.

Беше странно Джейк да спи в леглото, в което тя преди беше сама. На никого не се струваше неестествено, че сега спят в нейната спалня. На никого, освен на тях двамата. Разговаряха рядко когато оставаха сами.

Той я заварваше най-често в леглото, когато се прибираше от кабинета. Той се отнасяше загрижено към нея, но не си разменяха интимности. Спяха с гръб един към друг, гледаха настрани и избягваха случайните докосвания като непознати.

Една вечер той тихо произнесе името й. Тя се престори, че спи. Усети ръката му в косите си, лекото погалване по рамото, усети горещия му дъх във врата си. Копнееше да се озове в прегръдката му. Тялото й жадуваше за неговото.

Но не можеше да забрави, че той прекарва всеки буден час с Лидия; не можеше да забрави как я беше прегърнал и шепнеше в косата й онази сутрин, когато Рос умря.

О, нищо нередно не се е случило между тях. Бенър дори и не помисляше за това. Джейк знаеше, че Лидия обича Рос с цялото си същество. Той също бе обичал Рос и нямаше да направи нищо, което да нарани Лидия, или да накърни паметта на приятеля му.

Но от това не я болеше по-малко, че Джейк копнее за това, което беше недостижимо. И когато Лидия замина, Джейк беше мрачен, потиснат, ако се съдеше по позата му. С часове го беше гледала Бенър как се взира в тъмнината, сякаш копнеещ да я разкъса, за да види през нея образа на Лидия.

Бедният Джейк. Каква ирония! Беше се оженил за дъщерята часове преди майката, която той всъщност желаеше, да стане достъпна. Как ли проклина сега съдбата.

Бенър се разгневи на съдбата. Тя изигра на нея същия мръсен номер. И това ставаше за втори път!

Е, тя ще сложи край на шегите на провидението. Беше уморена от печалното лице на Джейк. И й призляваше до смърт от неискреността му.

„Как се чувстваш, скъпа?“

„Изглеждаш уморена. Защо не полегнеш“?

„Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш бледа.“

Не! Тя не може, няма да живее с него до края на живота си, докато той копнее за друга жена. Вече му беше казала, че не иска до себе си мъченик. Да, сигурна беше, че не иска мъченик и в леглото. Ако не може да има Лидия, нека си намери друга, която да я замести. Бенър Коулман няма да служи за това. Тя скочи от перваза, отлетя до вратата и я отвори. Не взе нито шал, нито пеньоар, за да покрие бялата си нощница, която се развяваше като въздушен воал, докато тичаше по стълбите.

Беше видяла майка си да напуска смело човека, когото обича, оставяйки го студен в земята. Тя осъзна, че Лидия не може да остане да гледа пресния гроб всеки ден. Това би й напомняло постоянно за действителността — прекалено мъчителна, за да може да я понесе.

Бенър също не искаше да напуска Джейк. Би било все едно да изтръгне сърцето си и да си отиде от него, докато то все още бие. Но тя ще го напусне преди да е пожертвала целия си живот, оставайки. Тя не може да стои и да гледа спокойно как той се измъчва по майка й. Един ден у него щеше да се настани негодуванието. И той ще започне да я мрази. Или още по-лошо, когато тялото й натежи от детето, ще започне, може би, да я съжалява.

Не! Тя има гордост. Беше го преследвала, хвърлила се беше в краката му, спореше, молеше, но повече — не. Никога повече няма да се подложи на унижение. Не можа да го накара да я обикне. Няма сила на земята, която да го накара. По-добре да си отиде сега, отколкото да прекара години в безплодно преследване.

Тя изтича, дишайки тежко от напрежение. Джейк я чу още преди да го хване за ръкава и се обърна. Той примигна от изненада. Нощницата й белееше в тъмнината като платно на призрачен кораб. Очите й улавяха светлината на луната и блестяха в нощта. Косата обхващаше като буен венец главата и се спускаше на черни навити кичури. Тя приличаше на неземна красива и гневна богиня.

— Щом искаш нея, върви след нея — извика тя. — Няма да те спра. Обичам те. Искам те. Но не по този начин. Не мога да гледам лицето ти с този неприкрит копнеж по някоя друга. Просто си върви.

Тя се обърна и закрачи твърдо към къщата, но рязко спря, когато той я сграбчи за бялата нощница.

— Остави ме!

— Охо — каза той, като я дръпна назад и я завъртя към себе си. — Време е някой да те накара да си свиеш перушината, Принцесо Бенър. Ти започна тази борба, сега я докарай до край.

Като му хвърли гневен поглед през рамо, тя издърпа нощницата от ръката му, но не се помръдна.

— Добре тогава — каза той по-тихо. — Какво има?

— Като начало, омръзна ми да си намусен през цялото време.

— Аз ли съм намусен? Ти не си казала и две думи през последните дни.

— Омръзна ми да любезничиш. Предпочитам да крещиш, вместо да ми слагаш възглавнички под краката.

— Аз не… какви… възглавници! — просъска той.

— Мисля, че трябва да се преместиш в бараката, щом предпочиташ компанията на конете пред моята.

— Кой е казал такова нещо? И ще спя в къщата, благодаря.

— Ти не искаш да спиш в една стая с мен!

— Не искам! Защо мислиш, се разхождам намусен и се държа с теб като с кралска особа? А? Искам си моята жена обратно.

Войнствеността й се изпари и тя го загледа с празен поглед:

— Какво?

— Казах, че си искам жената обратно. Какво се е случило с нея? В деня, когато се оженихме, баща й умря. Е, добре. Мога да разбера да се държи неприветливо няколко дни, но минаха цели две седмици — той правеше усилия да не повишава глас. — Търпението ми се изчерпва, Бенър. Време е да започнеш да се държиш като съпруга. Бих искал да се върнем към онзи следобед, когато се оженихме и да започнем оттам отново.

Той развълнувано поклати глава:

— Помниш онзи пикник, след венчавката, нали? Какво направи с мен? Какво правихме заедно? О, господи, Бенър, ти ставаш ту гореща, ту студена. Един ден ме любиш както тогава, а на следващия се измъкваш. Не разбирам. Как, по дяволите, трябва да се държа?

— Но ти обичаш нея.

— Коя, за бога?

— Майка ми.

Той се отпусна назад върху оградата. Ръцете му висяха край тялото, докато я гледаше недоумяващо.

— Как очакваш от мен да играя ролята на съпруга, да те любя, когато знам, че обичаш нея. Видях как я беше прегърнал онази сутрин, когато татко умря. Не си се отделял на повече от три крачки, освен когато беше принуден да спиш до мен.

По лицето й се търкаляха сълзи. Тя ги изтри с юмруци.

— Гледах те как й казваш „довиждане“ днес. Знаеш колко съм горда. Напомнял си ми го достатъчно често. Как можеш да мислиш, че искам да прекарам остатъка от живота си с мъж, който обича друга жена? Особено, когато тази жена е моя майка. Тя притежава сърцето ти от 20 години. Не мога да се съревновавам с това. Няма.

— Свърши ли? — попита той спокойно. Единственият отговор беше дълго подсмъркване с нос. — Ето за какво било всичко. Ти мислиш, че обичам Лидия.

— Да.

— Да, обичам я. Винаги съм я обичал, също както и Рос. Между нас има нещо, което е невъзможно да се обясни. Лидия ми е по-близка отколкото сестрите ми. Когато Рос умря, ние скърбяхме заедно.

— Това не е онази любов, за която говоря, и ти го знаеш.

Той раздразнено потупваше бедра:

— Разбира се, като дете поставях Лидия на пиедестал. Мислех, че е хубава, че е всичко, което трябва да бъде една жена. Тя беше за мен идеал и с години съм си въобразявал, че съм влюбен в нея. Да, и ревнувах, че Рос има такава жена всяка нощ в леглото си. — Той дълбоко пое дъх. — Но аз не съм влюбен в нея сега, Бенър. Не така, както в теб. Никога не съм я обичал така, както теб.

Цялото й тяло потрепера и тя леко въздъхна. Отвори уста да заговори.

— Ти си влюбен в мен?

Той комично вдигна очи към небето.

— Какво си мислиш ти? Още от онази нощ в конюшнята. Защо мислиш, се държах така ужасно през цялото време? Борих се срещу това. Онази нощ се почувствах като посечен и не можех да се отърся от това. Ти беше дете, дъщерята на най-добрите ми приятели. — Той протегна ръка и каза тихо: — Ела!

Тя се устреми към него — булка, в дълга бяла нощница. Той протегна ръце и я придърпа към себе си, притискайки я.

— Бенър… — той вдъхна свежия аромат на слънце от косата й. — Господи, колко беше сладка онзи първи път. Ти ме разтърси. Луд съм по теб оттогава. Вероятно дълго преди това. Вероятно през цялото време, докато си растяла, но аз не си позволявах да го забележа.

— Никога не си ми казвал, че ме обичаш.

— Не съм? — той поклати глава. — Е, казвам го сега. Обичам те, Бенър.

Той притисна устни до нейните и простена.

— Години наред живях като истински гамен. Всичко ми носеше горчилка, защото пораснах твърде бързо — смъртта на Люк, всичко. Предполагам, че някои мъже са ме уважавали, че съм добър каубой, че съм ловък с картите и пистолета, но никой не ме е видял такъв, какъвто съм. Само ти, Бенър.

— Да, аз. Аз видях човека зад тези студени сини очи. — Тя го целуна. — Характерът ти не ме уплаши.

Той се засмя.

— Точно ти споменаваш за характери! Наслаждавах се на борбата помежду ни.

— И аз.

— Бях толкова самотен преди да се появиш. Господи, никога не искам да се повтаря! — Той зарови лице във врата й.

— Ти не би позволил на никого да се приближи до теб. Но сега имаш мен и нашето бебе.

— Предполагам, че ще трябва да започна да разширявам къщата. — Той я отмести, за да може да гледа тялото й. — Още не мога да повярвам.

— Аз усещам как се променям.

— О, така ли? — той плъзна ръце по гърдите й. — Мисля, че си права — каза той като й намигна.

Устните им се срещнаха за друга целувка. Когато се отдръпнаха, Бенър отпусна глава на гърдите му и въздъхна:

— Джейк, толкова те искам…

Той повдигна брадичката й и се взря в премрежените й очи.

— Знаеш ли какво означава това?

— Разбира се. Чух го от…

— Знам, знам. Целуни ме преди да си казала още нещо…

Тя се подчини, повдигна се пръсти и се притисна към пулсиращото му тяло. След въздържанието през последните две седмици, той пулсираше от необходимостта да се облекчи.

— Бенър, скъпа, ако не спрем, ще те обладая тук до оградата.

Очите й проблеснаха и тя се усмихна:

— Можем ли?

Той я плесна:

— Безсрамница! Не и на луна като тази.

— Някой друг път?

Той се усмихна и зъбите му проблеснаха в тъмнината:

— Да, но сега ела. Имам по-добра идея.

Той я взе и я пренесе през двора. Когато тя осъзна, че посоката е конюшнята, засрамено зарови глава в яката му:

— Какво си помисли за мен онази нощ?

— Че си засегнато малко момиче, което търси съчувствие. След това, че си изкушение, което Дяволът ми е изпратил. Или някой Ангел…

Той затвори вратата и ги лъхна мирис на сено. После седна, но ръцете му останаха около кръста й.

— А после? — прошепна тя.

Езикът му целуваше ъгълчетата на устата й.

— После си мислех, че сигурно съм си го въобразил. Защото това беше най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. — Той я притисна по-силно. — Обичай ме, Бенър — прошепна той настойчивата си молба в ухото й.

Паднаха заедно на сеното. Устните им се сляха. Копчетата на нощницата й паднаха под пръстите му. Той плъзна ръка и обхвана гърдата й. Връхчето й беше набъбнало от страст. Мек и влажен, езикът му галеше, докато Бенър си мислеше, че ще умре от удоволствие.

Той дръпна нощницата над главата й и се опияни от голотата й.

Стана бързо и свали дрехите си. Когато най-накрая легна върху нея, намери я гладка и съвършена.

— Обичам те, обичам те — шепнеше той, докато й се отдаваше. Тя трескаво повтаряше думите.

Облекчението дойде бързо и бурно.

По-късно той направи дюшек от хвърлените дрехи. Спаха голи и прегърнати. На сутринта, точно когато слънцето се издигаше на хоризонта, Джейк потърси своята порозовяла от съня жена отново. Този път се любиха без да бързат… меко, сладко, в празника на утрото, което щеше да продължи до края на живота им.

Край
Читателите на „Горещо утро“ са прочели и: