Серия
Семейство Коулман (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Another Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 166 гласа)

XIX ГЛАВА

Джейк се взираше немигащо в мъжа пред него:

— Какво искате да кажете с това, че нищо не може да направите?

— Точно това, което казах. Ще я облекча, доколкото е възможно, разбира се, но…

— Какво бръщолевите?

— Опитвам се да обяс…

— Ще го отрежеш, глупак такъв!

— Вижте, млади човече. Няма да позволя да се обръщат към мен с такъв тон! — Дори обидено изпънат в цялата си височина, докторът беше джудже в сравнение с Джейк. — Не мисля, че можете да прецените усложненията, до които може да доведе тази операция.

— Обясни ми ги!

— Няма нужда. Аз няма да оперирам — произнесе твърдо.

— Защо?

Докторът му обясни. Скулите на Джейк се изопнаха.

— Ти, самодоволно копеле! Доведох те тук, за направиш това, което е необходимо, за да се спаси живота й, и това е, което ще направиш!

— Аз смятам, че има някои части от човешкото върху които не трябва да се упражнява насилие, а именно — гърдите, мозъка и корема.

Джейк не беше впечатлен от педантичната лекция. Той сграбчи доктора за реверите и го дръпна, докато краката му увиснаха на инч от пода и лицето му се изравяш с лицето на Джейк.

— Откъде те изкопаха? Антики като теб отдавна са изхвърлени от живота.

Той притисна доктора до стената, извади пистолета и го допря до носа му. Зареди го с бавна увереност, от която по челото на доктора изби пот.

— Сега ще влезеш вътре, ще отвориш Бенър и ще й отрежеш апандисита… или ще умреш. Схващаш ли?

— Вие ще отговаряте пред мистър Коулман за това — промърмори докторът.

— Ако Рос беше тук, той би направил същото. А сега да размажа ли мозъка ти по стената, или не?

— Добре, ще го направя.

Джейк го пусна и отблъсна така рязко, че очилата му подскочиха.

Никога не го бяха разстройвали така. Той нервно подръпна жилетката си.

— Аз дори не знам дали имам етер у себе си. Загнояването е най-големият ни враг. Ще трябва да поставим антисептична бариера между раната и съдържащата бактерии атмосфера. Карболовата киселина е в чантата ми, имам и малко бинтове. Махнете това, моля — каза бързо докторът. Той искаше да успокои този варварин. Погледът му беше по-остър и от най-режещия инструмент, който докторът притежаваше. Когато Джейк изчезна в другата стая, той се замисли дали да не избяга да се качи на кабриолета си. Но знаеше, че няма да може избяга от човек на кон и се страхуваше, че гневът на Джейк ще го настигне. Докторът вече се страхуваше от операцията. Той не беше запознат с модерната медицина и успехите на хирургичните процедури. Беше способен да помогне на жена, която ражда, да шие порязани пръсти, да дава таблетки за диспепсия.

Джордж Хюит живееше в див район, далеч от светата в областта на медицинските изследвания. Той можеше да изважда куршуми с рекордна бързина, стига те да не бяха засегнали някой жизненоважен орган. Можеше да ампутира крайници почти също толкова бързо. Но вътрешността на човешкото тяло за него беше загадка и го ужасяваше.

Когато всичко беше готово, той погледна бялата съвършена кожа на Бенър и по лицето му изби студена пот. Погледна към мъжа, който настоя да присъства. Хюит се беше съгласил. Щеше да има нужда някой да капе етер върху парчето плат, с което беше покрил носа й, ако тя започнеше да идва в съзнание.

— Няма да нося отговорност за последствията от това — каза той с колкото можеше по голяма храброст. — Ако апандиситът е вече спукан, тя ще умре, независимо това какво правя. Искам да разберете това.

Джейк не отстъпи. Той само погледна доктора ледените си сини очи.

— А аз искам вие да разберете друго. Ако тя умре, вие също ще умрете, докторе. Ако бях на ваше място щях направя всичко, за да не умре.

Този човек беше хулиган и варварин — в това Хю беше сигурен. Беше сигурен също, че каубоят ще удържи думата си. Той събра малкото професионално изкуство, което имаше и наведе острия скалпел, за да отвори гладката плът вдясно от пъпа. Сърцето на Джейк направо спря, докато гледаше как ножът минава, оставяйки ужасяваща червена линия върху тялото на Бенър. Дали постъпи правилно? Да! Какъв избор имаше? Тя щеше умре без операцията. И така шансовете не бяха много големи, но той трябваше да опита да я спаси.

Тя не може да умре. Не може. Той няма да позволи! Бог няма да позволи. Докато тромавите пръсти на доктор Хюит разтваряха разреза върху корема, Джейк усърдно се молеше за пръв път от години.

 

 

Хюит постави превръзка, смъкна нощницата й и я зави с одеялото. И едва тогава се осмели да погледи Джейк. Уплашените му очи бяха насочени към момичето.

— Цветът й не е добър — забеляза Джейк с безпокойство.

— Тялото й е в състояние на шок.

Докторът благодареше на бога, че момичето не е умряло под ножа, макар че сериозно се съмняваше, че ще преживее нощта. За щастие, апандиситът не беше спукан още, макар да беше пред спукване. Той считаше такива случаи за безнадеждни и мислеше, че е много по-благородно да се остави пациентът да умре, без да изстрада операцията.

— Опитайте да сваляте температурата, като я мокрите с влажна гъба. Сипвайте карбол върху превръзките от време на време и давайте лауданум, ако я боли.

Той събра нещата си и ги нахвърля набързо в обикновено добре подредената си чанта. Искаше да напусне къщата преди момичето да е умряло, да се махне от пистолета на този човек, преди да е получил отмъщение за нещо, върху което няма власт. Някои хора просто не оставят Бог да си гледа работата, да дава и отнема живот без тяхна намеса.

Но той не можеше да напусне къщата толкова бързо, защото трябваше да размени няколко думи с Джейк преди да избяга. Той не знаеше какво е мислил Рос Коулман като е оставил дъщеря си на грижите на този грубиянин, а и тази скандално провалена женитба… Беше ли оставено това момиче съвсем без никакъв контрол?

Той нямаше търпение да се прибере вкъщи и да разкаже на мисис Хюит последния епизод от живота на Бенър Коулман. Разбира се, ще я закълне да пази тайна. Този слух не може да се разпространи из града, без да се разбере, че той е източникът. Нямаше да обиди Коулманови, въпреки че компанията на дъщеря им далеч не беше образцова.

Той се надяваше, че жена му няма да се разприказва. И проклет да е тоя дъжд, който продължава да се лее като из ведро!

 

 

Джейк беше разпънал сгъваем стол до леглото й и седеше с ръце, подпрени на коленете. Той не сваляше очи от нея.

Дишането й беше толкова слабо и неравномерно, че само леко раздвижваше завивките над гърдите. Това го плашеше. Не знаеше дали трябва да се безпокои, че тя не показва признаци на идване в съзнание или да се радва проспива най-лошото. Клепачите й потрепваха от на време, сякаш сънуваше лош сън. И оставаше далече все така неподвижно, безшумно, отпуснато.

Той стана от стола, отпъждайки мисълта за смърт. Постави мазолестата си ръка на челото й и си каза, че определено е по-студена от последния път, когато я проверил. Кога си беше тръгнал докторът? Не беше забелязал, нито се интересуваше. Единственото, което сега имаше значение, беше да запази живота на Бенър.

В единия ъгъл на стаята забеляза купчина окървавени чаршафи, които беше сменил след операцията. От гледката му стана зле. Това беше кръвта на Бенър. Той ги събра, пренесе ги през тъмната къща и ги изхвърли през задната врата. Щеше да ги изпере по-късно.

Като се облече и сложи шапката си, той отиде конюшнята да обърне внимание на пренебрегнатия Сторми.

— Хей, момче, да не мислиш, че съм те забрави Джейк го освободи от тежкото седло, разтри го грижливо и му даде заслужена порция овес.

Тук, в тишината на конюшнята, под тъжните звуци на дъжда, мисълта за тежестта на положението връхлетя Джейк като огромна вълна. Той я беше видял на хоризонта да се приближава заплашително, но не искаше гледа. Сега тя го изпълни. Бенър можеше да умре.

Той впи пръсти в тялото на Сторми и опря главатар върху него.

— Не, не — простена той — тя не може да умре.

Не както Люк. Не както татко. Тежки сълзи се затъркаляха по бузите му. Загубата на Бенър би го съсипала, не защото я беше обичал като дете, нито защото беше дъщеря на най-скъпите му приятели. Той не искаше да я загуби, защото тогава би помръкнала светлината на живота му.

Господи, той й беше причинил болка. Умишлено я беше наранявал, непрекъснато й бе нанасял удари. Беше си казвал, че е за нейно добро. Сега трябваше да признае истинската причина. Тя беше станала твърде важна за него. Преди двадесет години затвори душата си за всякакви чувства, защото беше твърде рисковано да се привързва. Когато обичаш някого, го губиш. По-добре да не обича изобщо. Да обича Лидия през всички тези години беше лесно, защото любовта му беше тайна и не изискваше нищо от него. Но да обича Бенър… Обичаше ли я?

— Не зная — прошепна той на Сторми.

Това, което знаеше, бе че би преместил земята и небето, за да види лицето й отново оживено и засмяно, или сърдито и гневно, блеснало и пламнало от страст. Всичко, всичко, освен неподвижността на смъртта. Той излезе от обора под дъжда, който образуваше мехурчета и премина през море от кал, за да стигне къщата. Набързо свали мокрите си дрехи и шапката, захвърли обувките си на пода и се спусна през къщата. Спалнята беше все така мъртвешки тиха, както я беше оставил. Той отиде до леглото и коленичи пред него.

— Няма да умреш, Бенър. Няма да ме оставиш. Няма да ти позволя. — шепнеше трескаво той, като сграбчи ръката й и я притисна до устните си. Единственият й отговор беше слаба въздишка, но това беше музика за ушите му. Той скочи на крака, смеейки се и плачейки от облекчение. Той нямаше да я остави да се събуди обкръжена от този потискащ мрак. Всичко трябваше да изглежда жизнерадостно. Ангелът на смъртта нямаше да посмее да се спотайва в къща, в която всички лампи са запалени. Той знаеше, че мисли като побъркан, но това му се виждаше важно. Запали огън в камината и зареди кухненската печка. Стопли малко боб за себе си и поддържаше чайника горещ, в случаи че Бенър поиска да пие като дойде на себе си.

След този прилив на активност, той се почувства изтощен. Седя при Бенър, докато вече не можеше да държи очите си отворени, после отиде в гостната, съблече се, и се зави с одеялото на канапето. Заспа почти веднага.

 

 

Беше й горещо. Толкова горещо… Нещо я притискаше, задържайки я на леглото. Устата й сякаш беше пълна с памук. Усещаше пулсираща болка в някаква точка на тялото си, но не можеше да определи къде. Тя с усилие отвори очи. Светлината беше извънредно силна — пробождаше очите й, разкъсваше, нараняваше.

Постепенно зениците й привикнаха към светлината! Те се плъзнаха към прозореца и тя видя стаята, отразен в стъклото. Навън беше тъмно и още валеше. Опита се да се ориентира като възвърне последните си спомени, но не можа да събере разпилените си мисли. Стаята изведнъж стана огромна, после се сви. Долният край на легло изглеждаше не по далеч от носа й след което внезапно отдалечи на мили. От този танц започна да й се гади и задиша тежко с отворена уста, за да го предотврати. Опита се да седне, но остра болка през средата на тяло й я накара да падне назад със сподавен вик.

— Бенър?

Джейк, разрошен, стоеше в рамката на отворената врата. Той се беше подпрял на входа с широко разтворя ръце. Тя бълнува. Сигурно бълнува. Беше гол.

Спусна се към нея и коленичи до леглото, сграбчвайки ръцете й. Очите му шареха по лицето й.

— Как се чувстваш?

Тя го погледна уплашено.

— Не знам. Странно. Какво се е случило?

— Направиха ти операция.

Зениците й се разшириха, независимо от светлина която падаше върху тях.

— Операция? Искаш да кажеш че съм била рязана, Джейк?

— Шт, ето тук, ще ти покажа.

Той пъхна ръката й завивките и внимателно я постави върху превръзки корема. Тя потрепна дори от този слаб натиск.

— По-леко — предупреди той. — Разрезът е още пресен. Не помниш ли, че беше зле?

Спомените й идваха откъслечни. Пътуването към къщи с влака. Трескавата болка в костите. Гаденето. Сграбчващите спазми. Прилошаването, докато Джейк я държеше.

— Апандиситът ти беше възпален.

— Стомашна треска? — очите й се напълниха със сълзи на ужас. — Човек може да умре от това.

— Но ти няма да умреш — възрази той пламенно. — Докторът дойде и го отряза. Ще се грижа за теб. За седмица-две ще бъдеш като нова. Даже по-добре.

Тя се опита да асимилира всичко това, държейки ръката си върху болното място, което отново я заболя.

— Боли.

— Зная — той целуна ръката, която още държеше.

— Тази светлина е извънредно силна.

Той се засмя, посягайки да изгаси лампата на масата.

— Аз съм виновен. Не исках да се събудиш на тъмно и да се изплашиш.

— Ти ли се грижиш за мен?

— Да.

— Къде е майка ми?

Той докосна бузата й.

— Съжалявам, Бенър. Опитах се да премина реката и да ги доведа, но мостът беше отнесен. Невъзможно е да се прекоси реката. Докато дъждът не спре и водата не спадне Ривър Бенд е изолиран. Страхувам се, че си прикрепена към мен.

За момент тя остана да лежи неподвижно, като го гледаше.

— Нямам нищо против, Джейк — тя посегна да докосне бузата му, но ръката й безсилно падна. — Замаяна съм.

— Това е от етера и температурата. Трябва да поспиш. Искаш ли малко вода?

Тя кимна и той й наля от каната на масата.

— Само една глътка.

Обхвана главата й с ръка и поднесе чашата към устните й. Зъбите й леко изтракаха в нея. Тя преглътна веднъж, после пак.

— Толкова за сега.

Той върна чашата на масата забеляза шишенцето с лауданум, което докторът бе оставил.

— Боли ли те? Мога да ти дам лауданум.

— Не, но остани с мен.

— Да остана…

— Спи при мен, както във влака.

— Но, мила, ти…

— Моля те, Джейк.

Тя се мъчеше да държи очите си отворени и направи немощен жест да го достигне. Това беше достатъчно, за да отстрани всякакви възражения. Той се изправи, отметна завивките и се пъхна под тях. Сложи ръка под раменете й, така че да може да усети, ако тя раздвижи долната част на тялото си. Пръстите й се вкопчиха в гърдите му, докосвани от лекия й дъх.

О, Господи! Какъв рай! Какъв ад! Какво великолепно мъчение.

Но като по чудо, мигове след като сънят я обхвана, той също заспа.

На сутринта се движеше на пръсти из къщата, за да не смущава възстановителния сън на Бенър. Той се погрижи за Сторми, донесе дърва, запали огъня, приготви закуска от бекона, който беше намерил в шкафа, бисквити, силно, горещо кафе.

После зае поста си до леглото й. Отпечатъкът от тялото му още личеше на чаршафите. Той затвори очи от удоволствието, преминало с ненамаляла сила през него. Никога преди не беше прекарвал цяла нощ с жена. Той ги използваше и ги оставяше. Но беше съвсем различно да спиш до тази жена, споделяйки топлината на тялото й, смесвайки дъх с нейния.

Той погледна надолу към нея. Всемогъщи Боже, беше мека, топла и сладка. Когато се пробуди, намери ръката й върху сърцето си. Тя беше долепила леко разтворените си устни до гърдите му. А неговата ръка…

Той преглътна, спомняйки си къде беше ръката му.

Най-мекото, най-топлото, най-сладкото място. Но кой щеше да я запази от него?

Не знаеше колко време е стоял така, загледан в спящото й лице. Нямаше значение. Той искаше да бъде тук.

Когато се събуди, тя беше по-неспокойна и по-силно усещаше неразположението си.

— Не мисля, че някога пак ще мога да се движа.

Той се усмихна. Тя нямаше да умре. Той не знаеше дали Божията намеса я беше спасила, или неговата упоритост. Но Бенър нямаше да умре.

— Ще яздиш Дъсти много скоро.

Тя изстена и той се засмя.

— Ще трябва време, нали разбираш? Искаш ли малко чай? — Тя кимна и той отиде да донесе.

Когато се върна, тя се свиваше под завивките.

— О, Джейк, има нещо…

— Какво? — той остави чая на масата.

— Нищо, няма значение — каза тя без да го погледне.

— Какво? Пак ли си зле? Повръща ли ти се?

Тя се изчерви и той знаеше, че този път не е от температурата.

— Не.

— Тогава какво? Боли ли те? Искаш ли лауданум? Вземи, ако имаш нужда, това е…

— Нямам нужда от лауданум.

— Тогава, за бога, какво има? — каза той, започнал да губи търпение. — Кажи ми.

— Трябва да отида в банята.

Лицето на Джейк прие глупаво изражение, сякаш го бяха ударили с мокър парцал.

— О, дори не помислих за това.

— Е, помисли сега. И по-бързо!

— Връщам се веднага — той изтича в кухнята и се върна с малко легенче. — Ще използваш това.

— Какво правиш? — извика тя, когато той отметна завивките.

— Е, трябва да го пъхнем под теб, ъ-ъ-ъ, нали?

— Мога да го направя.

— Ти не можеш да се движиш.

— Ще се справя.

— Бенър, не ставай глупава. Държах ти главата, докато повръщаше онази вечер и…

— Благодаря, че ми го напомняш.

— … и стоях да гледам операцията. Аз ти смених нощницата, когато онзи префърцунен доктор отказа да го направи. Виждал съм те, нали? А сега ми позволи напъхам този леген преди да си намокрила леглото.

— Ще го направя сама, или ще се въздържа — каза през стиснати зъби.

Джейк не знаеше как е възможно в един момент да иска да я прегърне и успокоява, а в следващия да иска да я удари. Той се завъртя на пети и излезе.

— Жени! — каза той с досада, като тръшна вратата след себе си.

Бенър забеляза, че от „хлапе“ беше станала „жена“. Това все пак беше някакво повишение.

Когато след пет минути почука, беше поканен от едно слабо:

— Влез.

Той надникна през вратата и се изплаши, като видя ръката й да лежи безжизнено на леглото.

— Добре ли си? — тя отвори очи и видя загрижеността му.

— Добре съм, наистина. Просто съм уморена.

— Ти се изтощи — той равнодушно отмести легена. И аз не ти помогнах. Извинявай, че ти виках преди малко. Поспи пак, любима.

— Добре, Джейк — прошепна тя послушно. Клепачите й, с най-тъмните мигли, които някога беше виждал, я спуснаха над очите й и тя мигновено заспа.

Той се грижи за нея през целия ден и вечерта.

— Ще останеш с мен отново, нали? — Той замълча докато оправяше завивките й.

— Няма, Бенър.

— Моля те!

— Добре. Но ти заспивай. Имам малко работа.

— Обещаваш ли, че…

— Да, обещавам.

Тя спа през цялата нощ и се събуди само веднъж, когато се опита да се обърна. Той я обгърна:

— Шт, помни, че трябва да лежиш неподвижно — прошепна той в ухото й и я целуна по бузата. Тя се сгуши до него. Този път простена той.

Не можа да заспи още дълго.

На следващата сутрин тя се оплака, че е гладна.

— Този чай не ми е достатъчен — каза тя, като му подаваше празната чаша.

— Това е добър признак.

— На бекон ли ми мирише?

— Да, но не мисля, че можеш да ядеш.

— Джейк, умирам от глад.

Той се намръщи.

— Какво има?

— Имаме съвсем малко провизии. Трябва да отида до града да купя прясно месо, яйца и мляко. Този дъжд обърка всичко. Имаме дяволски късмет, че сме от тази страна на реката и можем да отидем в града. — Той я погледна отблизо:

— Мога ли да те оставя сама за един час?

Мисълта да остане сама един час я изпълни с ужас, но тя не можеше да признае пред Джейк страховете си. Той правеше всичко възможно да се грижи за нея. Можеше поне да не му досажда.

— Разбира се..

Той бързаше, борейки се със стихията през целия път. Времето се влачеше за Бенър, въпреки че проспа по-голямата част. Когато го чу да отваря задната врата, тя почти забрави болката и седна.

— Ти се върна — извика тя.

— Защо не спиш? — Той събличаше мокрите си дрехи в кухнята.

— Уморих се да спя.

— Сигурно защото се оправяш. — Ако усмивката беше лекарство, тя би оздравяла веднага щом той влезе в стаята.

— Липсвах ли ти?

— Какво си ми донесъл? Бифтек и картофи? Шунка? Пуйка?

— Малко телешко за бульон.

— Бульон?

Той седна на ръба на леглото.

— Днес бульон. Утре, може би, пиле. И ако продължаваш да се цупиш, няма да ти дам изненадата.

Раздразнението й се изпари.

— Каква изненада?

Той извади две захарни пръчки от горния си джоб й ги подаде.

— Любимите ти!

Тя притисна захарните пръчки до гърдите си:

— Ти си спомняш!

— По дяволите, когато беше малка не смеех да дойда в Ривър Бенд без тези захарни пръчки.

Тя докосна бузата му.

— Тези захарни пръчки ми напомнят колко се радвах да те видя, макар и за малко. Благодаря.

Слабините на Джейк се изпълниха с желание, толкова бурно, че разтърси цялото му тяло. Той се отдръпна от нея преди да си е спомнил как я почувства през нощта до себе си, преди да си спомни колко сладка е устата й. Тя беше по-добре, но все още беше болна.

— По-добре да се заема с бульона — промърмори той и излезе от стаята.

Той не спа до нея тази нощ. И тя не го помоли. И двамата мълчаливо признаха, че би било безразсъдно.