Серия
Семейство Коулман (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Another Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 166 гласа)

V ГЛАВА

— Моля?

Точно както Джейк беше предполагал, очакваха я големи неприятности.

— Какво каза?

— Казах, че Джейк е нает за твой управител.

Когато Рос произнесе тези думи, бузите на Бенър пребледняха, а после пламнаха в ярко розово. Тя сви юмруци и се стегна. Изглеждаше така, сякаш косата й хвърля искри от възмущение.

Баща й я повика в кабинета си веднага след закуска. Винаги досега го беше въртяла около пръста си. Тази сутрин, когато бъдещето й зависеше от неговото решение, тя с вълнение приближи вратата му.

Още повече се смути, когато завари вътре Джейк. Той стоеше с гръб към вратата и гледаше през прозореца. Димът от пурата се виеше над главата му. Дали родителите й знаеха? Беше ли признал Джейк? О, Господи, моля те, не. Родителите й, които толкова я обичаха, щяха да бъдат разочаровани, ако разберат какво е направила. Сигурно Джейк не им е казал — израженията на лицата им бяха съсредоточени, но не строги. Лидия събра смелост и се усмихна:

— Това ли е новият ти панталон? Харесва ми. И блузата подхожда идеално.

— Добро утро, Принцесо. — Рос пристъпи и нежно я целуна по бузата. — Още си бледа. Защо не излезеш днес? Поупражнявай Дъсти.

Той я заведе до кожения диван и я сложи да седне така, сякаш беше направена от фин кристал.

— Моля ви, престанете да се суетите около мен — каза тя, показвайки отчасти предишния си дух. — Ще оживея.

Толкова дълбоко беше облекчението й, това, че той не знае за Джейк, та можа да си позволи да се обиди на шега.

Но Джейк беше все още в стаята и присъствието му й действаше тягостно. Бенър се бореше за всяка глътка въздух. Тя го виждаше за пръв път откакто… оттогава.

Тя забеляза неща, които не беше виждала преди — колко тесни са панталоните му и как добре очертават и отделят формите. Винаги ли раменете му са били толкова широки, стойката така свободна, бедрата — толкова мускулести? Беше висок и слаб, тънкият му силует се открояваше срещу прозореца. Тя помнеше всяка част от тялото му, когато я притискаше. Спомни си неща, които само любовник може да знае и от мисълта й стана горещо, въпреки че трепереше. Струваше й се, че ще припадне, ако той погледне към нея.

— Не искаме да се суетим около теб, Бенър — каза Лидия дипломатично. — Само мислехме, че е нужно…

— Отивам отвъд реката днес — прекъсна я Бенър, останала без дъх. Дългите пръсти на Джейк въртяха пурата. Те се движеха първо в едната посока, после в другата. Тя бързо отвърна поглед, сякаш беше забелязала някакво интимно действие.

— За това исках да поговорим тази сутрин — беше казал Рос. — Майка ти ми каза, че искаш да поемеш собствеността си върху ранчото.

— Да, татко, искам.

Рос погледна Лидия, след това дъщеря си. Надяваше се, че постъпва правилно. Тя изглеждаше така крехка, така разстроена.

Нямаше да позволи на този кучи син да съсипе живота на дъщеря му. Може би Лидия е права. Може би Бенър се нуждае от шанс да вкара живота си в релси. Тя беше своенравна, енергична млада жена и нямаше да търпи забрани. Тяхното съгласие я учуди.

— Добре, имаш разрешението ни.

Очите на Бенър се напълниха със сълзи на признателност. Беше мислила, че обича Грейди повече от всичко друго. Сега разбра, че не го е обичала повече от тази земя. Загубата й за нея би била по-голяма от загубата на Грейди.

— Благодаря, татко.

— Джейк е съгласен да бъда твой управител.

На това място Бенър беше скочила от дивана като при внезапен удар. Тя накара Рос да повтори това, което току-що беше казал. Когато ужасните думи бяха изречени, тя се обърна към човека, стоящ безмълвно до прозореца. Той не помръдна. Сякаш беше глух и сляп за всичко, което ставаше зад гърба му. Бенър погледна пак към родителите си:

— Не ми трябва управител.

— Разбира се, че ти трябва — възрази Рос. — Не можеш да се справиш сама.

— Мога.

— Не можеш. Но даже и да можеш, няма да ти позволя да живееш там сама.

— Та това са само няколко мили.

— Знам колко са — повиши леко глас Рос. — Да свършваме.

— Не, татко — Бенър отговори също с повишаване на гласа. — Това е моя земя. Ти ми я даде. Аз ще решавам!

— Земята е твоя при това условие.

— Не е честно.

— Може да не е честно, но ще бъде така.

— Бихте ли се успокоили, вие двамата — прекъсна ги строго Лидия. — Чуйте се само!

Бенър и Рос млъкнаха, но непокорната им кръв продължи да кипи под повърхността. Бенър посрещна бляскащите зелени очи на баща си със също толкова огнени очи и повдигната упорито брадичка.

Лидия умиротворително подзе:

— Бенър, мислех, че ще си доволна. Нима не искаше точно това? Не може да имаш нещо против Джейк. Винаги си го обичала и го молеше да остане всеки път, когато си тръгваше.

Бенър хвърли бърз поглед към Джейк, който продължаваше да стои до прозореца, сякаш разговорът им не го засяга.

— Нямам нищо против Джейк. Разбира се, че не е това причината. — Бенър наивно облиза устни и настоя: — Нямам нужда от никого да се грижи за мен. Не съм дете. Не мислите ли, че съм способна да върша добра работа?

— Ние с майка ти ти имаме доверие — каза Рос.

— Тогава ме оставете да ръководя ранчото както искам.

— Джейк няма да ти пречи — възрази Рос. — Джейк, не сме чули теб. Каниш ли се да правиш нещо, което Бенър няма да хареса?

Джейк бавно се обърна с лице към тях, но Бенър не го видя. Тя бързо наведе поглед към пода. Само с усилие на волята се сдържа да не стисне ръцете си от ужас.

— Знам какво трябва да се прави — започна Джейк бързо. — Също и Бенър. Виждам съвместната ни работа като чудесна. Но няма да приема, ако тя не ме иска. — Той млъкна многозначително.

— Е, Бенър?

Тя просто не можеше. Не можеше да погледне в тези очи и да съзре насмешка. Но нямаше избор. Родителите й очакваха нейния отговор. Тя бавно вдигна глава и погледна Джейк.

Лицето му беше невъзмутимо. Очите му лъхаха студ — нито обвиняващи, нито самодоволни. Изглеждаха празни — така пусти, както се чувствуваше тя през последните два дни. Искаше й се да продължи да се взира в тях, да се опита да прочете мислите му зад неразгадаемата маска, но беше длъжна да каже нещо.

— Това е мое ранчо — каза бързо тя. — Би трябвало да имам право да наема свой управител.

Устните на Джейк се свиха и очите му блеснаха, сякаш смъртоносна болка премина през лицето му.

— Не мислиш ли, че аз съм достатъчно квалифициран?

Тя внезапно почувства гняв към него. Ако не беше проклетата му близост с Рос и Лидия, тя щеше да го постави на място. Отбранителният му тон само я разгневи още повече.

— Знам, че си квалифициран. Но ти си нает от родителите ми да ми бъдеш бавачка. Не се нуждая от това.

— Бавачка! — възкликна Джейк, като направи няколко войнствени крачки напред, докато се озоваха лице в лице.

— Мислиш, че ще прекарвам времето си да те храня с лъжичка? Познай как, млада лейди! Знаеш ли колко е трудно да се правят кошари, да се опъват телени мрежи и да се събира сено? Питай Рос какво превиване на гръб и късане на червата се иска, за да направиш такова място. Ти не помниш кървавата пот и усилията, които родителите ти вложиха в Ривър Бенд, но аз помня.

Очите й опасно просветнаха.

— Не съм глупачка, Джейк Лангстън, и не желая да ми говориш така.

— Добре тогава, недей да мислиш, че по цял ден ще стоя на задни лапи да те забавлявам, защото няма да стане.

— Да ме забавляваш… — промърмори тя.

Рос преметна крак върху крак, скръсти ръце и се приведе над бюрото си, наслаждавайки се на спектакъла. Джейк беше виновен за разглезването на Бенър, колкото и всички останали. И сега най-добре се виждаше противоречивият й характер. Вместо нейната надменност да накара Джейк да се откаже от работата, Рос мислеше, че тя ще го амбицира.

Лидия седеше кротко на дивана, приглаждаше полата си и наблюдаваше това, което става като в театър. Бенър явно показваше вироглавието си. Тя не беше вече разплаканата нещастна булка. Промяната доставяше удоволствие на майка й.

— Не очаквам никой да ме забавлява.

— Е, добре, щом го разбираш.

— Смятам да поема своя дял от работата — с нервно движение Бенър отметна косата си над рамото.

— Дяволски си права — ще я поемеш. — Джейк подсили твърдението си като размаха пръст пред носа й.

Тя го отмести.

— Значи, разбрахме се за това. И престани да ми викаш.

— Само не искам да припаднеш като отидем там.

— Никога в живота си не съм припадала.

— Защото ще има работа не само по ранчото — продължи той, сякаш тя нищо не беше казала. — Ще има всекидневни грижи като готвене, вадене на вода и носене на дърва.

— Ще успея да се изхраня, мистър Лангстън, но не си мисли, че ще си губя времето около печката, когато мога да бъда навън.

— Но, Бенър, ти ще трябва да готвиш и за Джейк!

Бенър погледна учудено майка си. Тя отвори уста, но не каза нищо. Беше твърде объркана.

— Но… но няма ли той да се храни в бараката с другите работници?

— Би било неестествено — обади се Рос — Той ще бъде там с теб. Смятаме, че ще може да спи в онази пристроена стаичка зад плевнята.

Очите на Бенър невярващо сновяха между двамата й родители. Накрая тя погледна Джейк.

— Ти си съгласен да спиш… да живееш там? — Въпросът беше от огромно значение за Бенър и Джейк. Те почти се бяха примирили да работят заедно на ранчото. Дейностите им щяха да бъдат различни и почти нямаше да има случай да се сблъскват един с друг. Но да бъде той там всяка нощ, да спи толкова близо до къщата, да се храни с нея беше нещо съвсем друго.

— Това е част от работата — думите с труд се откъснаха от плътно стиснатите му устни.

Бенър се обърна. Вероятно тя щеше да приеме условието той да ръководи ранчото. Но да живее толкова близо до него, знаейки че всеки път, когато я погледне, той ще си спомня онази нощ? Никога.

Тя погледна баща си и гордо отметна глава.

— Не приемам условието. Както казах преди, искам да бъда независима. Не искам да ме наглеждат като дете.

— Тогава само си губим времето — отсече твърдо Рос — защото няма да живееш там сама.

Бенър се усмихна с онази усмивка, която в детството винаги й носеше по още една захарна пръчка.

— Ще промениш решението си, татко.

— Не и този път, Бенър. Ако не приемеш Джейк заедно с имението, лишаваш се от него.

Тя потрепера от категоричния му тон.

— Не искаш да кажеш това.

— Напротив — изрече Джейк със спокойна настойчивост, достатъчна да върне погледа на Бенър към себе си. — Отначало аз не исках тази работа. Не я исках повече, отколкото ти ме искаш. Но той няма намерение да ти даде земята, ако ти не спазиш условието.

Секундите минаваха, а те се гледаха един друг. Бенър първа извърна поглед.

— Мамо?

— Не мога да споря с Рос, Бенър. За твое добро е. Ти се нуждаеш от закрилата на Джейк.

Иронията на тези думи разсмя Бенър, но тя потисна смеха си. Боеше се, че ако започне, няма да може да спре. Дали е пред пристъп на истерия? Колко хубаво би било да крещи, да плаче, да загуби контрол над себе си. Но не можеше да рискува да се отпусне, защото можеше да не успее да се вземе в ръце отново.

Очите на Джейк бяха празни. Какво ли мисли? Какво се таи в дълбините на тези очи? О, небеса! Нима той приема работата от жалост към нея? Защо? Защото я бяха злепоставили пред целия град, или защото се беше злепоставила, опитвайки се да го съблазни? Такава аматьорка ли е?

Тя леко повдигна брадичка. Беше дяволски сигурна, че няма да приеме подобно благоволение от скитник като Джейк и предложението му дълбоко я възмути.

— Ще си помисля и ще ви кажа — и тя излезе с вдигната глава.

Веднага щом хлопна вратата, Джейк изруга.

— Дявол да го вземе! Казвах ви, че тя няма да одобри идеята. Да се откажем още сега.

Рос се подсмихна:

— Ще приеме, Джейк. Прекалено много иска тази земя. Сега просто се инати. Това, от което има нужда, е един хубав бой, да се научи на уважение. Тя е разглезена и е свикнала да става нейното. Лидия не е достатъчно строга с нея.

— Аз? — Лидия погледна към мъжа си с ръце на кръста. — И това го казваш ти, Рос Коулман? Ти, който винаги си бил като глина в ръцете й. Между другото, от теб е наследила упоритостта, да не говорим за характера.

Той я сграбчи за колана на полата и я притегли към себе си.

— И привлекателността от теб — промърмори, търсейки устните й.

— Рос, престани. Веднага. Вече е почти обяд и аз трябва да…

Той притисна устни върху нейните в нежна целувка. Тя се съпротивлява не повече от миг, преди да сключи ръце около врата му и да наклони глава, за да задълбочи целувката.

— Трябва да изведа малко Сторми — заекна Джейк, като си взе шапката от закачалката до вратата и я нахлупи на главата си. Той затръшна вратата след себе си, но Лидия и Рос дори не забелязаха.

 

 

След като всички обядваха заедно, Дръмъндови си тръгнаха. Маринел щеше да отиде с тях до Остин. Сред бъркотията преди заминаването си пожелаваха довиждане, разменяха си целувки. Бенър се стараеше да не поглежда към Джейк, но без особен успех. Даже и да се тревожеше относно решението й, Джейк не го показваше. Той си играеше с племенниците, разговаряше сериозно с Хектор за цените на фуража и дразнеше Маринел, че ще остане стара мома, докато тя не го замери по главата с една чашка.

Веднага щом изпрати компанията, Бенър се оплака от главоболие и се оттегли в стаята си. Явната незаинтересованост на Джейк я дразнеше, особено сега, когато самата тя беше объркана. Когото и друг да беше посочил баща й, но Джейк…

Тази мисъл доведе до вцепенение възбудения й мозък. Но кой друг, ако не Джейк? Ако можеше да върне времето с две денонощия и да изреже от миналото си онзи един час в конюшнята, Джейк би бил идеалният управител за ранчото. Но собствената й вина правеше положението непоносимо.

Как ли я вижда той сега?

Дали в обикновена бяла блуза и моряшка пола? Или завинаги се е запечатала в съзнанието му с онази прозрачна нощница, която не представляваше никакво препятствие за ласките му?

Помнеше ли той как веднага, след като се възстанови от шока, когато почувства езика му в устата си, тя я беше отворила по-широко, за да го приеме? Самата тя никога нямаше да забрави стремителните, влажни тласъци на езика му, нито бавните, чувствени движения, които я пронизваха и разтърсваха.

О, Господи, въздъхна тя. Дали той помнеше как ръцете й сами се движеха по бляскавата му коса? А когато започна ритмично да се движи в тялото й, спомняше ли си как тя мълвеше името му като някаква ритуална молитва?

Да, разбира се, той помни. Щом нейните спомени бяха достатъчно живи, за да накарат сърцето й да се разтупти така, сякаш всичко става сега, нима с Джейк не беше същото?

Тя покри лицето си с ръце. Щеше ли да пожертва мечтата си за собствено ранчо заради една безразсъдна нощ? Нямаше ли да плати скъпо за гордостта си?

Тя сгреши и трябва да понесе последствията. Но няма да облече власеница през останалата част от живота си. Джейк очевидно беше готов да забрави това, което се случи между тях и да продължи да живее. Нямаше ли и тя тази смелост? Завинаги ли ще се смразява като го види? Проклета да е, ако му направи това удоволствие!

Тя изтича до дивана пред прозореца и се хвърли на него развълнувана. През стъклото едва се забелязваше праха от каруцата, която откарваше семейството на Анабет и Маринел към гарата в града. Бенър имаше други проблеми по време на посещението им и не можа да им се порадва както друг път. Тя се замисли за тях с тъга и нежност. Те бяха едно семейство, въпреки че не бяха кръвни роднини.

Като дете винаги се беше чудила защо няма братовчеди, баби и дядовци. Когато тръгна на училище и откри тази липса в собствения си живот, беше питала родителите си къде са нейните баба и дядо, чичовци, братовчеди.

Отговорите, които получаваше бяха мъгляви и неубедителни. Когато стана достатъчно голяма, за да разбере, че Рос и Лидия съзнателно си премълчаваха, тя тактично престана да пита. Изглеждаше така, като че ли те нямаха минало до деня, в който са се срещнали в Тексас. Даже подробностите от съвместното им пътуване само бегло се споменаваха.

Този пропуск в родословието й винаги я беше глождил. Дали Рос и Лидия криеха някаква тайна? Затова ли се усмихваха един на друг така, че се изолираха от целия останал свят? Това беше нещо само тяхно, където дори Лий и тя не можеха да проникнат. Не знаеше защо изпитва необходимост да си отговори на въпросите. Нещо я караше да открие кои са нейните родители, откъде са дошли, какъв каприз на съдбата ги беше събрал.

Ако имаше някой, който да държи ключа към загадката, то това беше Джейк. Те щяха да прекарват заедно много време. Всекидневният живот допринася за опознаването. Може би той ще заговори пред нея. Би могъл по невнимание да й даде някаква информация, която да запълни липсващите късчета от мозайката. Но струваше ли тази цена осветляването на миналото на родителите й?

Плюсовете натежаха над минусите. Ако не се счита неудобството от това, че ще вижда Джейк всеки ден, всичко останало беше в полза на назначаването му.

Нямаше да бъде лесно, но последните два дни я бяха научили да се справя с трудностите. Не беше ли това закъснял урок? Беше живяла щастливо, неподозираща, че светът не е така розов и изпълнен с любов. Невинността не можеше да продължава безкрайно. Беше дошло време да се сблъска с грубата реалност. Бенър почака докато стане време за вечеря, за да слезе долу, капризно искайки да остави Джейк да се поизпоти за решението й. Без семейство Лангстън и Дръмънд кухнята изглеждаше голяма и празна. Лий се хранеше в бараката с работниците. Джейк изчезна и никой не спомена къде е. Само Лидия и Рос седнаха на масата с Бенър.

Тя не отвори дума за ранчото, докато не изнесоха чиниите за миене. Рос, видимо безгрижен, си пиеше кафето.

— Реших да се преместя в ранчото, колкото е възможно по-скоро — внезапно обяви Бенър.

Рос учудено повдигна вежди. Тя преглътна остатъка от гордостта си и добави:

— И да взема Джейк за управител.

Тя не пропусна доволните погледи, които си размениха родителите й. Рос изрече само:

— Добре — и отпи с безразличие от кафето. — Има два жребеца и пет кобили. С един кон повече, отколкото ние с майка ти имахме.

— И малко пари опериращ капитал — добави Лидия. Тя стоеше пред мивката и бършеше ръцете си.

— Опериращ капитал? — попита той.

Лидия хладнокръвно посрещна познатото мръщене.

— Да, опериращ капитал.

Устните на Рос изтъняха под мустаците, а зелените му очи блеснаха. Последва безмълвно противопоставяне на сили. Накрая го чуха да измърморва:

— И малко опериращ капитал — преди отново да отпие кафе.

— Благодаря, татко. Ще ти върна парите с лихва само за една година.

Бенър царствено стана, като че ли не тя, а той е трябвало да отстъпи.

— Моля, кажете на Джейк, че…

— Хм, ти му кажи. Твой управител е. Ти искаше време да обмислиш, иначе щеше да е назначен още тази сутрин. След като така или иначе го забави, ти ще трябва да му съобщиш добрата новина.

— Но… — тя задържа възраженията си, тъй като двамата я гледаха с любопитство. Тя не искаше те да узнаят защо няма желание да говори с Джейк насаме. При това тя също можеше да си наложи и да се обърне към него по работа.

— Добре.

Токчетата й рязко потракваха, докато излизаше от кухнята. Гърбът й беше изправен, главата — високо вдигната. Но вътрешно беше изстинала. Спря в хола да се погледне в огледалото. Косата, преди сресана, се беше накъдрила от пролетния ветрец и се виеше причудливо. Изглеждаше бледа след двата дни, прекарани вътре. Живинката на бузите поправяше малко впечатлението.

Тя въздъхна. „Е, ще трябва да го направя.“

Отвори външната врата и прекоси верандата с ентусиазма на осъден, когото водят на бесилката. Какво очакваха от нея — да почука на вратата на бараката и да попита за него? Щяха да я закачат безмилостно. Още повече, че бараката беше едно от местата в ранчото, недостъпни за жени.

Може би първо трябваше да провери дали не се занимава със Сторми? Тя забави крачка. Не мислеше, че някога ще може да отиде пак в конюшнята. Спомените за това, което се случи там, бяха твърде пресни.

Тя стоеше на двора в нерешителност. Когато се обърна, съдбата й се усмихна — тя видя Джейк да седи на оградата, която отделяше най-близкото пасбище. Токовете на обувките му бяха закачени на долната преграда. Беше леко приведен напред. Седеше и гледаше към хоризонта съвършено неподвижен. Профилът му се очертаваше в падащия мрак. Държеше пура между устните си.

Бенър се приближи безшумно. Той не я чу, докато тя почти не го докосна. Тогава внезапно извърна глава. Тя стреснато отскочи назад. С едната ръка се хвана за гърдите, сякаш искаше да задържи сърцето си да не изскочи.

Наруга се, че се държи като безмозъчна глупачка.

— Аз… аз… трябва да говоря с теб, Джейк.

Той скочи от оградата и свали шапката си с плавно движение, но осъзнал, че сигурно изглежда смешно, я сложи отново на главата си и я бутна с палец назад. После облегна рамене на оградата в безгрижна поза. Само ако знаеше Бенър, че неговото сърце бие също толкова трескаво като нейното, не би била така нервна. Но той изглеждаше напълно овладян, неподвижен, недосегаем, хладен, отчужден.

Смелостта й отлетя така бързо, както дъхът й в топлия вечерен въздух. Тя обърна глава и погледна натам, накъдето само до преди миг се беше загледал той. Профилът й ясно се отпечата на фона на тъмнеещото виолетово небе. Южният бриз флиртуваше с косите й, като разрошваше черните къдри отпред върху бузите и ги издухваше обратно.

Тя облиза устните си. Очите на Джейк уловиха несъзнателното движение — толкова невинно и така провокиращо. Той затвори очи, за да прогони желанието, което го прониза. Отвори ги точно навреме, за да срещне нейните очи, когато тя отново погледна към него.

— Бих искала да станеш мой управител.

— Искаш?

Тя направи нетърпелив жест с ръце:

— Нямам избор.

— Имаш, Бенър. Само ми кажи да си взема нещата и да се пръждосвам и никога вече няма да ме видиш.

— Какъв избор е това? — запита тя — Всички ще помислят, че сме се скарали. Ще разберат, че нещо между нас не е наред, щом те отпъждам, вместо да те моля да останеш, както правех преди. И какво ще стане? Ти ще си отидеш, а аз ще остана да давам обяснения — завърши тя развълнувано, обърна се бързо и опря лице на ръцете си, сключени върху оградата. След миг чу подрънкването на шпорите му и разбра, че се е приближил. Но ушите не бяха единствените сетива, които й помогнаха да почувства близостта му. Тя усети топлината на тялото му да лъхва гърба й. Беше хвърлил пурата си, но от него все още се носеше мирисът на тютюн. Мирис на кожа. И на мъж. Вътрешностите й олекнаха, после станаха непоносимо тежки и сякаш се устремиха между бедрата.

— Бенър? — попита меко той — Добре ли си?

Тя вдигна глава и го погледна:

— Какво искаш да кажеш?

Очите му се впиха дълбоко в нейните, отхвърляйки всякакви преструвки между тях двамата, колкото и мъчително да беше:

— Точно това, което казах. Дали си добре? Има ли някакви… неприятни последици, някаква болка?

Внезапно й се прииска да го накаже. Да се хвърли към гърдите му и да заудря с юмруци. Искаше да му извика, че е кървяла и страдала в мъчителна агония след това, което той й беше сторил. Но не можеше. Защото не беше така. Джейк не беше направил нищо, за което тя да не го е молила. И поклати глава, преди отново да отмести погледа си.

— Не.

Усети как той се отпусна облекчено. Не беше дори движение, само внезапно отслабване на напрежението на тялото, сякаш беше задържал дъха си дълго време.

— Господи, поболях се от безпокойство. Исках да те попитам тази сутрин, но… е, просто нямаше възможност да поговорим.

Неспособността й да отговори го подтикна. Той отчаяно искаше да изясни нещата. Искаше тя да му каже, че не трябва да се тревожи повече. Да каже, че е добре и му прощава.

— Предупредих те, че това ще те нарани, Бенър.

— Очаквах го.

— Значи те е наранило?

— Малко.

— Трябваше да бъда по-внимателен.

— Всичко е наред.

— Не исках да те боли.

— Моля те, Джейк — прошепна тя, като наведе глава и запуши ушите си, за да не чува това, което той й напомняше. За нещастие, нямаше какво да я предпази от думите, които ехтяха в главата й.

„Не исках да те боли, Бенър.“ „Ще те нараня.“ „О, Господи, колко си сладка!“

После тялото й беше разкъсано сякаш от последно издихание — то проехтя отново и отново. Дори сега в нея оживя онзи миг на великолепна болка, мигът, в който той напълно я завладя.

Джейк я гледаше. Чувстваше се безпомощен и се ядосваше на себе си. Тя изглеждаше толкова крехка и беззащитна! Редицата копчета отзад на роклята само подчертаваха грацията й. Той искаше да положи там ръка и да я успокои, но не можеше да я докосне.

Преди никога не се беше замислял над това. Често я беше докосвал, сграбчваше я в мечешка прегръдка, карайки я да пищи от престорена болка, дърпал я бе за непокорните кичури коса. Не беше ли я плеснал в деня на сватбата по задника? Той не можеше да си представи подобно нещо сега. Бяха се лишили от възможността за такива игри.

— Не искам да говорим за това — каза Бенър грубо, като свали ръце от ушите си.

— Трябва да поговорим. Няма да смеем да се срещнем, ако има нещо между нас, което да ни измъчва.

Тя гневно го погледна:

— Защо не помисли за това преди, Джейк? Защо ме постави в положение да избирам? Защо просто не отказа работата и не замина?

— Опитах се, но не можах.

— Защо?

Тя вече не беше смутена, нито кротка. Отново пламтеше, цялото й тяло трепереше от скрито разочарование.

Как можеше да я иска отново? Как, след като би направил всичко, би дал всичко, за да върне онова, което вече се беше случило? Как можеше да желае да подчини това нежно тяло на своето, пак да опита сладостта на устата й? Само още един път…

Спомените не го оставяха на мира. Те стояха в съзнанието му, готови да му напомнят, да го измъчват, сякаш развяваха червен плат пред разярен бик. Сега вече той знаеше колко жива е косата й, когато се навива около пръстите му. Познаваше вкуса на кожата и мекотата на ухото. Против волята очите му се спускаха към гърдите й, които сега потрепваха от гняв. Наистина ли беше ги обгръщал с ръце, или само му се искаше да си мисли, че е било така?

Джейк вдигна поглед към лицето й, и го спря върху устата. Той я беше осквернил, насилил с езика си. Даже някои долнопробни проститутки не позволяваха да ги целуват толкова интимно. После той се намрази за това и се чудеше защо Бенър не го спря. Но всичко, за което можеше да мисли в момента, бе да го направи отново. Искаше му се за втори път да опита сладостта, която се криеше зад устните й. И още повече се намразваше.

Той рязко се обърна, при което удари лакътя си в оградата. Силно стисна ръце пред устата си и почука с ноктите на палците си по предните зъби. Челюстта му беше твърдо очертана.

— Ще остана, защото знам, че ти го дължа.

— Дължиш ми го?

— Да, дължа ти го. По този начин искам да възмездя това, което взех.

— Недей да правиш самопожертвувателни жестове. Не си взел нищо, което аз да не съм ти предложила.

Мускулите на ръцете му се стегнаха.

— Ти ми го предложи, но аз трябваше да те напердаша и да те изпратя вкъщи — очите му пробягаха по тялото й — но не го направих. Дължа ти това, за да мога да доведа ранчото до едно добро начало. Може би тогава ще си отида с чиста съвест.

— Не искам съжалението ти!

Той обърна глава и студеният блясък в очите му я сепна.

— Аз не те пожалих онази нощ, нали? Дяволски сигурно е, че не го направих от състрадание — той пристъпи напред и я хвана за раменете. — Аз те исках… Просто те исках. Ти ме възбуди, Бенър. Толкова много, че нищо не можех да направя със себе си. Но след като реших да го направя, не можах ли да те взема бавно, а не като някакъв…

По-късно той не можа да си обясни какво спря потока от думи. Внезапно устните му останаха без думи, а съзнанието — празно. Бенър го гледаше. Очите й бяха прозрачни, устните — леко разтворени.

Той сведе поглед, очарован от мекия израз на лицето й. Те прочетоха с поглед мислите си, съживявайки онези моменти на огнено обладание, когато телата им бяха слети. Споменът за това отказваше да бъде погребан в подземията на съзнанието като нещо мъртво. Той беше прекалено жизнен. Бушуваше в тях като нещо живо, почти осезаемо. Обгръщаше ги невидим, безшумен и разтърсваше до дъно душите им, така както тялото на Джейк се беше разтърсило във върховия момент.

После всичко свърши.

Бенър първа отклони поглед. Джейк спусна ръце от раменете й. Тишината продължи безкрайно. И двамата бяха смутени. Бенър трескаво се молеше той да не усеща копнежа й по онова непознато нещо извън нея. Джейк се питаше дали тя знае как отчаяно иска той отново да се повтори всичко…

— Защо оставаш?

— Имам нужда от работа.

Говореха тихо, без да се гледат. Това беше нещо, което трябваше да бъде казано. То трябваше да бъде изяснено сега — в противен случай щеше да остави горчилка между тях.

— Винаги можеш да намериш работа като каубой.

— Да, но това не е живот, или поне не за моята възраст. Имам нужда от спокойствие, Бенър.

— Виждам. — И тя имаше нужда. — И това е единствената причина?

— Трябва да бъда близо до мама — той изтъкна същия аргумент, който беше използвала Лидия пред него. А майка му наистина беше стара и кой знае кога щеше да удари и нейният час.

— Разбирам те.

— Но аз все пак отказах първото предложение на Рос.

— Защо?

— Защото знаех как би се чувствала с мен след… след онази нощ.

— А защо промени решението си?

— Заради упоритостта на баща ти. Той нямаше да ти даде това, което искаш, докато и аз не бъда включен.

— И двамата знаем, че аз можех да променя решението му. — Тя го погледна.

Не искаше да му зададе този въпрос, но трябваше да знае:

— Защо оставаш, Джейк Лангстън?

Той открито срещна погледа й:

— Защото Лидия ме помоли.

Бенър безмълвно кимна. Обърна се и закрачи бавно през тревата към къщата. Е, добре, тя беше попитала и той й беше отговорил.

Беше изненадана и малко уплашена, че толкова много я заболя от това.