Сандра Браун
Горещо утро (13)

XII ГЛАВА

— Рос, това е…

— Бъди мила, жено, и ме целуни. — Но…

Рос покри устата на Лидия със своята и прекрати протеста й. Знаейки, че той харесва преследването, тя понякога му даваше тази възможност. Но целувката, с която отвърна, беше също толкова жадна, както и неговата.

Той я придърпа върху одеялото на сеното и я търкулна под себе си без да се интересува какво ще стане с дрехите, които тя беше облякла за партито. Гостите си бяха отишли, музикантите бяха прибрали инструментите и тръгнали за вкъщи, Рос беше изпратил Мама в бараката й. Всички в Ривър Бенд се бяха прибрали. Те бяха останали щастливо усамотени.

Докато езикът му продължаваше стремителното си движение, прониквайки в устата й, ръцете му сграбчваха косите й, търсейки фибите с ловки пръсти и ги разпускаха.

— Засрами се — въздъхна тя, когато той най-после освободи устата й, за да се притисне към шията й.

— Това беше всичко, което мога да издържа. — Той захихика. — Имам нужда от някой стар порок, който да ми напомни за пламенната младост.

— Затова значи ме домъкна на сеното, вместо в нашата порядъчна спалня?

— Имаш нещо против да се любим на сеното, така ли?

— Трябва да знаеш — каза тя с предизвикателна прямота. — Довеждал си ме тук не един път посред бял ден. Винаги се страхувах, че децата могат да ни намерят като си играят на криеница.

Рос се засмя, докато пръстите му разкопчаваха копчетата.

— Тази заплаха усилва възбудата.

Тя прокара пръсти през черната му коса и се обърна да го погледне.

— Нямам нужда от нищо за усилване на възбудата. Да се любя с теб всеки път е възбуждащо.

— Този начин на изразяване може да Ви донесе много неприятности, госпожо — предупреди той с нисък, потрепващ глас.

— Харесвам тази грубост у теб — прошепна тя. — Това показва, че Сони Кларк все още е тук, но никой освен мен не може да го открие. Ти си моят разбойник и аз те обичам независимо под какво име живееш.

Очите му я посипаха с изумруден огън. Чувствата, проблясващи на лицето й, бяха бурни като неговите.

— Обичам те, Лидия.

— Зная. И аз!

Те се целунаха с плам, неохладен за 20-те години съвместен живот. В бързината ръцете късаха дрехите, ако не можеха да се освободят достатъчно бързо от тях. Той пъхна ръка под полата и фустата й и разкопча жартиерите. Освободи се от тях и я премести върху себе си. Ръцете им бясно се бореха с копчетата на панталона му.

Вик на екстаз отекна в тихата спокойна конюшня, когато се сляха. Страстна в любовта, както винаги, Лидия отметна глава, възседнала втвърденото му тяло, позволявайки му волности с гърдите си. Той ги взе, знаейки точно какво да направи, за да й достави най-голямо удоволствие, после с любов ги взе с устни.

— Рос, Рос, Рос! — Тя падна на гърдите му във върховния момент.

Той проникна дълбоко в нея в момента на отпускането. Както всеки път, така и сега преживя една малка смърт, само за да се съживи отново възобновен и прероден. Лидия винаги получаваше толкова много, колкото и даваше.

Те лежаха тихо, дишаха пресекливо, вслушвайки се в песента на щурците. Тя разкопча ризата му и прокара пръсти през космите на гърдите му. Мълвяха любовни думи, целуваха се с интимността на любовници, познаващи се добре и предани един на друг. Най-после разговорът им взе друга посока.

— Бенър изглежда добре, нали?

Рос кимна и придърпа Лидия по-близо.

— Така мисля. Тя е интелигентна. И е упорита като една друга жена, която познавам. — Той лекичко я тупна отзад. — Трябва някой с по-големи топки, за да разбие Бенър.

Лидия захихика и подръпна космите на гърдите му:

— Не се ли безпокоиш за нея? Нито за миг? Поне малко?

— Безпокоя се. Знаеш го, нали?

Тя потвърди, потривайки меката си буза в гърдите му.

— Все още не мога напълно да възприема, че нашето малко момиче вече не е дете. Бенър е жена и трябва здраво да си стъпи на краката. Ще трябва да носи отговорност за всички решения, които вземе отсега нататък и това ме плаши. Тя е дяволски импулсивна. По-лесно е да оставиш Лий да взема решения, може би защото е момче. Но ми се иска да продължа да пазя Бенър. — Той опря брада върху главата на Лидия. — Толкова много обичам децата, че понякога ме е страх за тях.

Лидия присви очи. Тя познаваше родителския страх, за който Рос говореше. Всеки път, когато Лий и Бенър напускаха полезрението й, отчаяно чувство на окончателност свиваше сърцето й. Страхуваше се, че може би ги е видяла за последен път. Тези мисли бяха глупави, но познати на всеки родител.

Тя леко се премести, за да вижда Рос и каза:

— Може би нямаше да се чувстваме така, ако… ако можехме да имаме и други деца.

„Пак за това“, помисли си Рос. Той обърна глава и я погледна. Все още мислеше, че нейното лице е най-хубавото, което някога е виждал. Това не беше традиционната красота на Виктория Джентри. Но в лицето й имаше много повече живот, движение, характер, душа. В очите й с цвят на шери блестеше личността на жената зад тях. Рос я откриваше във всяка жива черта в падащата в безпорядък коса, в пълните, предизвикващи целувка устни.

— Лидия, ти ме направи толкова щастлив през последните 20 години, повече отколкото дори съм си представял, че е възможно. Казвал съм ти, че за мен не е важно колко деца имаме.

Тя наведе срамежливо очи:

— Знам, че това е, което си ми казвал. И се надявам да е така.

— Така е. За нищо не бих заменил живота си от деня, в който напуснахме Джеферсън с Мозес и бебето.

— Толкова се радвам, че ти вече имаш Лий. И до края на живота си ще съм благодарна на Бог, че ни даде Бенър. Просто желаех да мога да имам още деца от тебе. Винаги съм съжалявала за това, Рос.

Това беше тема на разговор от дълго време. Тя не можеше да се примири, че не можа да зачене, след като Бенър се роди. Той хиляди пъти я беше уверявал, че не се чувства ощетен. Обичаше Лий. Синът му беше роден от друга жена, но Лидия го отгледа. И Бенър. Бенър — детето, което той създаде с Лидия — беше много специално.

Той искаше да премахне този тъжен израз от лицето й завинаги. Но знаеше, че пак ще се върне. Всичко, което можеше да направи бе да продължи да я успокоява. Ръцете му потърсиха гръдта й — топла и пълна. Той я взе и започна да гали зърното, докато набъбна.

— Няма за какво да съжаляваш, Лидия — прошепна той меко. — Ти не си правила друго, освен да ми доставяш радост. Винаги.

Той вдигна глава и притисна устни в нея. Тя гледаше как мустаците му обгръщат зърното й. Устните го поеха навътре в устата и той го засмука. После я погали с език.

Тя затвори очи. Повтаряше името му с въздишка и се питаше дали Бог ще я накаже, за това, че обича Рос повече от Него. Рос я обърна по гръб и покри с тяло нейното. Той отново беше твърд, а тя — влажна от желание. Той се отдръпна и с един дълъг, бавен тласък й отдаде любовта си.

Мислите на Лидия — едновременно щастливи и тъжни — се разпръснаха, когато поривът на страстта премина през нея още веднъж.

 

 

Бенър сваляше фибите и ги хвърляше в тъмнината. Пребори се с още една. Те се бяха вплели в косата й като кукички за риболов. Веднага, щом успееше да се освободи от някоя, тя я изхвърляше от каруцата, преди да е изкрещяла. Беше бясна.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Разпускам си косата.

— Защо?

— Защото не мога да я търпя повече.

— Какво й е?

Тя разтърси глава, оставяйки къдриците да се разлетят във всички посоки. Една от тях бръсна Джейк през лицето и той я отмахна настрана:

— Спри това.

— Заболя ме главата и искам да усетя вятъра в косата си. Не е твоя работа.

Джейк изръмжа и се загледа в гърбовете на конете.

— Стой мирно. Можеш да паднеш и да си счупиш врата.

Не я свърташе на едно място. Беше неспокойна и не можеше да стои спокойно. Бушуваше като чайник, който всеки момент ще кипне. Беше настръхнала от едва сдържан гняв. Като дете забиваше глава в стомаха на Лий, за да започне битката, когато му беше ядосана. Така се чувстваше и сега. Тя беше готова за борба и щеше да отхвърли всякакъв опит за извинения от страна на Джейк.

Но той не правеше нищо — караше и пушеше проклетата си пура. Няма съмнение, че мислите му се въртяха около тази малка лигла, Дора Лий. Бенър не можеше да изгони от съзнанието си гледката на тях двамата как се разхождат на партито.

Дора Лий й беше отправила злорадстващ поглед.

Джейк беше прошепнал нещо на Лий и Мика, от което те се разсмяха. Несъмнено им беше казал нещо съвсем отвратително и неприлично. Бенър беше изпитала желание да ги удари колкото сили имаше.

Но вместо това тя беше танцувала, беше се смяла, преструвайки се, че се забавлява, а всъщност никога не е била толкова ядосана и нещастна. Всеки път, когато си представяше как Джейк целува Дора Лий по същия начин както нея, жилото на ревността я пробождаше. Стичаше се в нея и помрачаваше душата й.

Още преди Джейк да дойде за сватбата, тя го ревнуваше от другите, с които е прекарвал времето си. Сега чувството й за собственост върху него се беше удвоило. Ревността беше безпричинна, но тя не можеше да се справи с нея.

— Хареса ли ти на партито? — попита рязко тя. Имаше чувство, че ще се пръсне, ако не наруши напрегнатата тишина.

— Ъхъ — отвърна лаконично той, гледайки право напред.

— Разбира се! Бих казала, че добре си прекара като се перчеше пред дамите. Бенър отметна глава. Изви шия и погледна нагоре към звездите, демонстрирайки безразличие. — И аз прекарах чудесно. Обичам да танцувам. Утре сигурно ще ме болят краката — преуморих се.

Тя искаше да му напомни, че не й бяха липсвали партньори.

— Можеш да ги накиснеш в хладка вода.

— Така ще направя. — По дяволите, този хладен тон. — Предполагам, че Дора Лий също ще кисне своите.

— Така ли мислиш?

Бенър нерадостно се засмя с кратък обиден смях и едва промълви:

— Ха! — и с голямо усилие продължи. — Тя не се интересува с кого танцува, стига да е мъж.

— О? — Той премести пурата от единия ъгъл на устата си в другия, без да си помага с ръце.

На Бенър й се искаше да я грабне и да я захвърли след фибите си, но не посмя.

— Всички в града знаят каква е репутацията й сред мъжете.

— Хм. — каза Джейк замислено. — Мисля, че е привлекателна.

— Привлекателна! Точно това предполагах, че си мислиш.

— Мисля го, да.

— Не съжаляваш ли, че трябва да ме върнеш вкъщи? Сигурна съм, че много повече би искал да изпратиш Дора Лий.

Той нищо не каза, само сви рамене по начин, който подклаждаше яда й.

— Видях ви как се измъквахте двамата. Е, как е? Заслужава ли си славата? — Тя не му остави възможност да отговори. — Сигурна съм, че е така. Видях как глупаво и самодоволно се хилеше като се върнахте. Безсрамно! — Тя поклати глава и потрепера. — Предполагам, че си я целувал. Да не говорим за другото. Опипа ли я? Чувала съм, че тя позволявала… е, не мога дори да го кажа. — Бенър отново отметна глава. — Тя е с такива неприлично големи гърди. И толкова се гордее с това. Хм. Бюстът й е толкова едър, че няма накъде повече. Предполагам, че си бил впечатлен от фигурата й. Показа ли ти нещо?

Джейк дръпна от пурата си, остави дима бавно да се извива от устата му, после хвърли пурата в реката, когато каруцата се затъркаля по моста.

— Никога, когато целувам не го казвам, Бенър. — Той обърна глава и я прониза със светлите си сини очи. — А ти трябва да си особено доволна, че не казвам.

Ако я беше ударил, нямаше да занемее така. И да бъде обидена повече. Или по-наранена. Тя го погледна с празен поглед. Войнствената й реч рязко беше прекъсната. Тя не можеше дори да си поеме дъх. Всичкият въздух беше излязъл от гърдите й. Тя извърна глава, неспособна да го гледа повече.

Джейк безмълвно ругаеше. Той също беше изпитвал ревност, но усети настроението на Бенър веднага. Мразеше себе си за това, което трябваше да направи. Той беше постъпил жестоко.

Може би трябва да я прегърне и да се извини? Може би просто ако постави ръката си върху нея… „Не, Джейк“, каза си той. „Ако ти я обгърнеш с ръка, всичките ти добри намерения ще се провалят в ада.“

Косата й беше много тъмна и съблазнителна в нощта. Твърде много му беше харесало да я усети на лицето си. Нейният аромат се беше превърнал в нещо, което му липсваше, когато не беше край нея. Тя беше твърде красива в тази рокля. Гърдите й, изпъкващи над деколтето, изглеждаха твърде изкусителни на лунната светлина, която се изливаше върху тях сребриста и мека.

Той се опитваше да се убеди, че нежните кътчета в сърцето му таят чувства като тези на чичо към племенница. Но аргументът не беше добър. Той изпитваше възможно най-нездрави чувства, каквито не може да изпитва един чичо към племенницата си. Това добавяше и нотка на кръвосмешение.

„Не, Джейк. Не я докосвай. Ти постъпи глупаво не един път и сега двамата плащате за погрешната ти преценка. Не постъпвай глупаво отново.“

Когато каруцата влезе в двора, тя почти падна от нея в бързината си да се махне час по-скоро от него. Сърцето му се късаше, гледайки я да върви твърдо към вратата с високо вдигната глава и изправен гръб, докато знаеше, че е непоносимо унизена. Не може да я остави, без да каже нещо.

— Бенър.

Тя спря. Главата й се отпусна, после отново се вдигна, преди да се обърне и да го погледне въпросително:

— Да?

— Не трябваше да казвам това.

— Но е вярно, нали?

Той местеше погледа си от едно на друго, да не гледа страданието й.

— Рос ми каза за един брокер на добитък във Форт Уърт. Той мисли, че този човек може да ни събере едно малко стадо на достъпна цена. Ти какво смяташ?

Тя не искаше да говори за добитък. Искаше да го попита защо се държи така злобно с нея. Мрази ли я? Дали я презира за това, което беше правила с него? Или се присмива на несръчните й опити да го съблазни да се ожени за нея?

— Както ти прецениш, Джейк. Ти си управител.

— Е, добре — каза той неловко, като прехвърляше в ръце юздите. — Мисля, че скоро ще трябва да отида във Форт Уърт и да се видя с него.

— Щом мислиш, че така е най-добре…

Той кимна:

— Е, добре, лека нощ.

„Моля те Бенър, не ме гледай така. Искам да те задържа, но не мога.“

— Лека нощ.

„Джейк, защо ме наказваш за греха, който е общ? Не ме мрази за това.“

— Сега заключи добре, чу ли?

„Помня колко си сладка, Бенър и те искам отново. Но не мога, не мога…“

— Добре, лека нощ.

„Ти беше толкова сладък за мен онази нощ, така нежен и ласкав. Защо си толкова лош сега?“

Тя влезе в тъмната къща сама и затвори вратата след себе си. Той почака докато видя лампата в спалнята й да светва, след това вкара каруцата в конюшнята.

 

 

— О, Господи!

Няколко цепеници се търкулнаха от ръцете на Бенър и тупнаха глухо на земята. Тя посегна с ръка към устните си, за да задържи вика, притискайки стомаха си с другата ръка.

— Какво правиш тук?

Грейди Шелдън излезе от сянката на верандата и нерешително пристъпи към нея.

— Как си, Бенър — попита смирено той.

Бенър дойде на себе си от шока при вида му. Джейк и каубоите работеха далеч зад къщата — почистваха пасбището от дънери и храсти. Тя беше сама вкъщи и отиде да донесе дърва от плевнята. Би се уплашила от вида на какъвто и да било мъж по това време, а още повече — този.

Но първоначалният й страх отстъпи и тя се изпълни с ярост към него. Наведе се и остави дървата. Когато се изправи, погледът й премина през него сякаш го нямаше.

— Ще ти кажа как съм, Грейди. Удивена съм, че можеш да ме погледнеш. И ако не си отидеш до 10 секунди, ще те изритам.

Тя мина покрай него към вратата. Но той я стисна за ръката и я принуди да спре.

— Бенър, моля те, искам да поговоря с теб.

— Е, аз пък не искам. Сега ме остави и се махай. И не се връщай.

— Чу ли за моята… моята жена?

Тя пусна дървата и го погледна открито. Пожарът, убил Уанда и Доги Бърнс беше голямата новина в града в деня след партито. Джейк беше й го казал, когато се върна от Ларсен. Преди две седмици.

— Съжалявам, Грейди. Смъртта й е трагична, но това няма нищо общо с мен.

— Има, Бенър — каза той стремително. — Искам да поговорим, да ти обясня. Нямах възможност да ти разкажа. Не е честно, нали?

— Това, което направи също не беше честно, Грейди. А сега ме извини — трябва да се заема с вечерята.

Тя влезе и се обърна да затвори вратата. Преди да го направи, каза:

— Не искам да те виждам повече. Не идвай отново!

Той беше завързал коня си от другата страна на кошарите, затова не го беше забелязала, когато мина през двора. Сега гледаше от гостната, докато той изчезна от погледа й. В този миг осъзна, че трепери. Като избърса овлажнелите си длани в панталона, тя отиде в кухнята и се зае с вечерята.

Реши да не споменава пред Джейк за посещението на Грейди. Това само щеше да го ядоса. От нощта на партито те бяха любезни един към друг, вежливи и сдържани.

Тя не изпълни заканата си да му оставя храната на табла отвън, но веднага щом се нахранеше, той се качваше на коня и се отправяше към града. Тя не гадаеше къде отива. В кръчмата? При Дора Лий? Никога не заспиваше преди да се е върнал.

Поне съжителстваха мирно. Заради появата на Грейди не си заслужаваше да предизвиква избухването на гнева на Джейк и нямаше защо да му казва. Беше сигурна, че Грейди няма да дойде пак.

Но той дойде. И то още на следващия ден. Почти по същото време. По-късно се питаше дали не е планирал посещенията си, знаейки, че по това време тя е сама, докато мъжете работят далеч от къщата. Този път той почука на задната врата. Когато му отвори, видя го, че държи букет цветя.

Тя погледна цветята, но не посегна за тях.

— Казах ти да не се връщаш.

— Може ли да вляза?

— Не. Махай се, Грейди. Мисля, че ясно се изразих.

— Моля те, Бенър. Моля.

Тя го погледна отблизо. Беше се променил. Лицето му не изглеждаше вече момчешки красиво, открито чисто, отворено и честно. В устата и очите му имаше умора, която не беше виждала преди. Изглеждаше измъчен. Промените бяха едва уловими, но очевидни.

Сърцето й се сви от съжаление. Беше ли изстрадал той толкова, колкото и тя? Невъзможно. Мъжете излизат от такива ситуации незасегнати. Така беше казала Лидия.

Може би от жал, а може би защото реши, че не се страхува от него, тя го пусна да влезе. Той плахо пристъпи прага, но тя не го покани да седне. Той подържа неловко цветята, после се наведе и ги остави на масата.

— Бенър, зная, че трябва да ме мразиш.

— Не те мразя. Не чувствам нищо към теб. Каквото и да съм чувствала, то умря в момента, когато разбрах, че не си ми бил верен.

Той загледа върха на обувките си. Проклета да е! Той мразеше да се прави на кротък и мек, сякаш идва при нея от покаяние. Като нищо щеше да прати всички Коулманови по дяволите. Но по-късно, може би, щеше да има нужда от тях. Последните две седмици бяха най-лошите в живота му.

Първо трябваше да се престори на шокиран, ако не скърбящ, заради пожара, който беше изгорил къщата на Бърнс и взел живота на жена му и тъста му. После — изпитанието от следствието. То вървеше точно както се беше надявал. Пожарът и смъртта бяха сметнати за случайни, но не му харесваха косите погледи, които хвърляше шерифът, а и всички в града.

Нуждаеше се от съюз с високопоставените и силни Коулман. Ако той е обвързан с тях, градът ще го приеме от ново. Бизнесът му още беше добър и проспериращ, тъй като единствената дъскорезница беше неговата, но хората вече не се отнасяха с уважение към него. Можеше да прочете презрението в очите им.

И, по дяволите, той искаше всички тези акри гора, които принадлежаха на Коулманови. За да постигне това, трябваше да се прави на смирен пред нея. Жените обичат да прощават на мъжете. Те не могат да се съпротивляват, когато имат това предимство. Бенър нямаше да бъде изключение. Той залагаше на това.

— Бенър, това което стана в църквата беше ужасно. Съжалявам повече за теб, отколкото за себе си, защото знам през какво е трябвало да преминеш и какво си си помислила за мен.

— Ти донесе неприятности на мен и семейството ми пред очите на целия окръг.

— Зная.

— Това е нещо, което едва ли ще мога да забравя и простя толкова скоро.

— Но се надявам с времето да можеш — каза той настойчиво. — След като ми дадеш възможност да ти обясня за Уанда.

— Не искам обяснения. Просто кажи „довиждане“ и си иди!

— Моля те, Бенър. Моля те, изслушай ме! — Той облиза устни и неспокойно пристъпи с умолително протегнати ръце.

— Чувствам се ужасно, че тя умря така, и бебето, и всичко. Но… но се чувствам и като човек, осъден на доживотен затвор, който изведнъж е освободен. Сигурно знаеш, че момиче като Уанда не може да означава нищо за мен.

— Ти си се любил с нея — извика Бенър.

Той отпусна глава.

— Зная, зная. Повярвай ми, че оттогава съжалявам за това с цялата си душа. Бях с нея само един път, Бенър. Кълна се. Само един път — лъжеше той. И това не беше… хубаво. Не е любов с такова момиче. То е нещо съвсем друго. Не мисля, че аз съм баща на бебето — моля се на бог да не съм. Но няма как да се докаже.

— Няма значение. Работата е в това, че ти ме предаде. Предаде любовта, в която ми се обясняваше.

— Зная, че е трудно за теб като жена, като дама, да разбереш такъв вид страст. — Очите му още бяха наведени, така че той не видя как Бенър внезапно пребледня. — Просто понякога става така, Бенър. Преди да разбереш вече си направил нещо, за което да съжаляваш.

Когато той рискува да вдигне глава, за да прецени ефекта от думите си, тя вече не го гледаше; погледът й се рееше през прозореца.

— Случи се толкова бързо — започна той, вземайки мълчанието й за колебание. — Отидох да купя малко уиски. Тя беше сама. Тя… тя, е, можеш да си представиш колко безсрамна беше. А тъкмо бях идвал при теб. Исках те толкова много. И когато Уанда… е представих си само за няколко минути, че си ти, докато я целувах. Само че тя не спря, Бенър. Тя продължи да ме докосва. Знам, че не трябва да ти казвам тези неща. Но тя ме докосваше на интимни места, знаеш, и ми каза неща, които…

— Моля те — прошепна Бенър, сграбчвайки ръба на сушилника толкова силно, че пръстите я заболяха. — Спри!

Като насмешлива молитва, тя се чу как моли Джейк да я вземе. Тя настояваше, убеждаваше, използвайки всички аргументи и дори отиде толкова далеч, че му напомни за любовта му към майка й.

Бликналите сълзи я заслепиха. Господи, не е чудно, че я презира. Също както Грейди презира проститутката си.

— Трябва да си мъж, за да разбереш, Бенър. Когато преминеш определена граница няма връщане назад. Мъжът губи контрол. След това се мразех, не можех да повярвам, че съм го направил. Кълна се, не съм я докосвал, нито пък някоя друга жена след това. Исках само теб. Обичам те!

Тя изтри сълзите си и сърцето на Грейди се преобърна от мисълта, че той ги е предизвикал. Тя го погледна и попита:

— Какво искаш от мен? Защо дойде?

— Искам те обратно. Искам да се оженим.

— Невъзможно.

Той упорито поклати глава:

— Напротив. Ако ми простиш. Бенър, моля те. Направих грешка. Една нещастна грешка. Тя дойде в най-лошия възможен момент от живота ми. Моля те, не ме карай да плащам за това цял живот. Кажи, че ще помислиш над думите ми да се върна. Не мога да живея без теб. Толкова много те обичам…

Тя се удивяваше колко празно могат да звучат думите. Само преди няколко седмици си мислеше, че го обича, както и той нея. Но дали го е обичала? Какво изпитва сега? Само тъга. А любов? Тя все повече се убеждаваше, че думата не значи нищо. Използваше се за множество различни чувства по липса на по-подходяща дума.

Коя беше тя да съди Грейди за позора му, когато нейният е точно толкова тежък и точно толкова дълбок. Да, той беше предал любовта й, но не беше ли предала и тя тези, които я обичат? Родителите си? Мама и Лий и Мика? Джейк?

Джейк. Тя е влюбена в него, сега го признава.

Беше го обичала през целия си живот. Това беше щастлива, бликаща в нея любов, която я изпълваше всеки път, когато го види. Беше здрава любов, която тя можеше да показва без да се срамува.

Но тази любов, тази любов беше различна. Тя не й носеше нищо, освен мъка. Забулена в тайна. Не можеше да я покаже. Не можеше да съществува.

Грейди й предлага безопасен изход. Ако се омъжи за него, ще живее ако не щастливо, то поне задоволена. Ще се освободи от тази борба, която я караше да изтръгне сърцето си, което сякаш щеше да се пръсне.

Но тя се отнасяше с недоверие към предложението на Грейди. Той не беше вече изисканият млад мъж, сигурен в себе си и в бъдещето си. Петното от неговата изневяра щеше да го съпътства дълго. Извиненията му звучаха достатъчно искрено, но ще може ли тя някога отново да му вярва?

Като че ли прочел мислите й, той каза:

— Знам, че може да не ми вярваш. Но всичко, което казах е истина, Бенър. Обожавам те. Ти си всичко, което някога съм искал.

Тя се питаше дали той би бил така готов да я вземе за жена, ако знае, че вече не е девствена. Ако Грейди се беше изменил, то тя се беше изменила повече. Веселата, скоклива Бенър, на която той беше предложил женитба вече не съществуваше.

— Мисля, че никога няма да можем да се върнем назад.

Той вдигна ръка:

— Не ми отговаряй днес. Само помисли за това.

Бенър изведнъж се почувства изморена, изтощена до припадък. Тя искаше той да си отиде.

— Ще помисля. Трябва ми време.

— Разбирам.

Той събра достатъчно кураж да вземе ръката й, поднесе я към устните си и нежно я целуна преди да я пусне. Ръката й безпомощно падна и увисна безводно.

— Няма да се спра, Бенър, докато не кажеш „да“. — Той се завъртя на пети и излезе.

Бенър се отпусна на стола, зарови лице в ръцете си и изхлипа. От няколко седмици, от онова парти и ужасния следобед преди него, тя беше потискала сълзите с адско усилие на волята. Сега те бликнаха от очите й в горещи, солени потоци.

Колко прост щеше да бъде животът, ако сватбата се беше състояла. Тя щеше да е напълно щастлива и никога нямаше да узнае за връзката на Грейди с Уанда Бърнс или някоя друга. Тя и Джейк щяха да си останат приятели. Нямаше да я има тази враждебност между тях. Как можа да убеди себе си, че отиването при него в конюшнята е решение на проблема? Как?

Тя обърна глава при шума от обувките на Джейк. След едно кратко почукване той отвори и я извика. Тя се обърна, но Джейк успя да забележи следите от сълзи.

— Какво има? Какво се е случило?

— Нищо.

— Плакала ли си?

Той прекоси стаята, подрънквайки с шпорите и приклекна до стола й. — Не.

— Плакала си. Не ме лъжи!

Отмести шапката си назад и кичур руса коса падна над веждата му. Лицето й се сгърчи, докато сърцето й се свиваше от любов.

— О, Джейк!

В миг ръцете му се озоваха около нея, а лицето му беше заровено в якичката между врата и рамото й. Тя впиваше пръсти в мускулите на гърба му и ги отпускаше.

Той потърка лице в косата й, ръцете му обгърнаха тесния й гръб, опитвайки се да я направи колкото е възможно повече част от себе си. Не я пусна докато не се наплака и хлипанията преминаха в тихо хълцане.

Едва тогава хвана раменете й и я отмести от гърдите си.

— Искаш ли да ми кажеш какво не е наред?

— Ще повярваш ли, че е сенна хрема?

Той погледна цветята:

— Никога не си я имала като дете.

— Откъде знаеш? Не беше тук. Ти винаги заминаваше и ме оставяше.

Очите му се задържаха върху наказващите го устни. Дори когато повдигна ръка към устата си и издърпа кожената си ръкавица със здравите си бели зъби, очите му не се отместиха от устните й. Той постави палеца си върху тях, бавно го плъзна до едното ъгълче, върна го в средата, после го плъзна до другото.

— Съжалявам за всеки път, когато съм те напускал, за всеки път, когато съм те наранявал по какъвто и да е начин, съжалявам, Бенър.

Той сложи голата си ръка върху бузата й. С другата ръка обхвана талията й и я придърпа, докато гърдите й пак се опряха в неговите. После наведе глава и притисна устни към нейните.

Спазъм от вълнение я разтърси. Тя изви ръце под неговите и ги сплете на гърба му, впивайки пръсти в стегнатото му тяло.

— Кой те е учил да се целуваш, Бенър? — попита той миг по-късно, доближавайки се до устните й.

— Ти.

— Това не е начинът, по който аз съм те учил. Отвори си устата.

— Не искам да си мислиш, че съм проститутка като оная Уоткинс или, че флиртувам като Дора Лий.

— О, по дяволите — измърмори той. — Целуни ме както трябва, а?

Той не й остави възможност за избор. Езикът му премина там където устните й се затваряха с такава великолепна убедителност, че те се разтвориха. Наклони главата й с лек натиск на дланта върху бузата й. После проникна по-дълбоко стрелкайки се и пронизвайки с ритмични движения. Изви се и докосна небцето й, вътрешната страна на зъбите и устните. Галеше я по познатия начин, прониквайки все по-дълбоко в устата й с всеки магически тласък.

Той не беше свършил, когато освободи устата й. Тя се притисна доверчиво към него, останала без сили. Той пое с устни сълзите, които се бяха задържали на миглите й, докосна връхчето на носа й с език и обсипа с леки, безразборни целувки бузите, по които личаха следи от сълзи. Беше успокояващо и вихрено. И чудесно.

— Защо плачеш, Бенър?

Тя се засмя и дъхът й опари твърдата му скула:

— Казах ти — сенна хрема.

Той зарови пръсти в косата й, извъртя я и хвана със зъби ухото й.

— Не знаеш ли, че не трябва да береш цветя, щом имаш сенна хрема?

— Не съм ги брала аз.

— Откъде са дошли тогава?

— Грейди ми ги донесе.

Джейк рязко вдигна глава. Няколко тежки секунди той се взираше в нея. После бавно изпъна колене и се изправи в цял ръст. Свали шапката, която някак се беше задържала на главата му по време на прегръдката и я удари в бедрото си, вдигайки облак прах.

— Надявам се, че не съм чул добре.

— Грейди ми ги донесе — повтори тя. Не обичаше този израз на лицето му.

— Грейди Шелдън? — от спокойния му тон лъхаше скрито напрежение.

Бенър стана от стола:

— Да, Грейди Шелдън.

Джейк избухна. Той метна шапката си на закачалката до вратата. За щастие, улучи от първия път. Погледна Бенър с юмруци на хълбоците.

— И ти му позволи да влезе?

Позата и интонацията му говореха, че не може да повярва. Това опъна нервите й.

— Защо не?

Тя отиде до мивката, защото нямаше какво друго да направи и безсмислено, но злобно започна да изпомпва водата в нея.

— „Защо не?“ — Джейк изрева така, че гласът му проехтя и се блъсна в прозорците.

— Да, защо не. Аз бях сгодена за него. Не помниш ли?

— Помня — каза той като се запъти към мивката. Свали си и другата ръкавица и я хвърли на масата. — Помня също, че той получи дупка от куршум в рамото си в деня на сватбата, защото е направил бебе на някаква мръсница.

Тя се обърна.

— Имаш твърде особен начин да излагаш нещата — каза саркастично тя.

— Как може да го пуснеш тук докато си сама?

Сега, когато Джейк й обърна внимание на това, тя осъзна колко безразсъдно смела е била. Лий й беше казал, че Рос е заплашил да убие Грейди в църквата. Ами ако е дошъл да търси възмездие, а не прошка? Но не. Дори и да имаше някакви угризения, че е пуснала Грейди, нямаше да си признае пред Джейк. Тя го погледна и каза хладно:

— Той съжалява за това, което се случи. Помоли ме да се оженя за него.

Джейк я гледаше в пълно недоумение. Накрая поклати глава и горчиво се засмя:

— Надявам се, че не си приела.

— Но мога да го направя.

Джейк присви заплашително очи. Той нямаше доверие на Шелдън. Според Джейк, пожарът, убил Уанда и баща й намирисваше на нещо повече от съвпадение. Все още не беше изяснено как е започнал. Мразеше този кучи син от момента, в който го видя в църквата. Беше разбрал веднага, че Грейди не е мъж за Бенър. Винаги беше презирал гадните, амбициозни копелета като Шелдън.

— Заплаши ли те онзи подлец?

— Не.

— Какво каза?

— Това си е моя работа.

— Недей да се перчиш пред мен, мис Коулман. Рос ще убие Шелдън, ако разбере, че се е навъртал около теб.

— И аз предполагам, че ти ще направиш пътека до Ривър Бенд, за да му докладваш.

Отвращението се излъчваше от всяка частица на обветреното му лице.

— Аз не съм доносник, Бенър, а ти не си дете.

— Правилно, не съм. И съм свободна да приемам цветя от всеки мъж, от когото си поискам. Ти си управител на Плъм Крийк. Съобразявам се с мнението ти за деловите решения… Но докато не съм ти поискала съвет за личния си живот, бъди така добър да запазиш мнението си за себе си.

Той не знаеше дали да я хване за врата, или да я целуне отново. Но беше твърде вбесен, за да стори каквото и да било. Грабна ръкавиците и шапката си и затръшна вратата. Шпорите лудо се завъртяха, когато токовете му се забиха в спечената земя. Той изруга.

Разглезено, разхайтено хлапе. Тя не разбира кое е добро за нея. Няма да разпознае щастливия случай, дори да я ритне по задника. Тя не осъзнава, че той се опитва да я запази от невестулка като Шелдън и сваляч като Ренди.

И проклет да е, ако тя не го беше целунала със свежите цветя на Грейди до себе си.

Защо, по дяволите, трябва да го е грижа? Беше обещал на Рос да я наглежда, добре, ще го прави. Но не могат да го обвиняват, ако тя се заплете пак с някой непредвиден като Шелдън. По дяволите, не! И ако изпадне в затруднено положение, ще си получи това, което заслужава.

Но той знаеше съвършено ясно — толкова, колкото че утре слънцето отново ще изгрее — че ще убие Шелдън преди да я е докоснал.