Серия
Семейство Коулман (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Another Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 166 гласа)

XI ГЛАВА

Грейди Шелдън чу виковете много преди да приближи с коня си и да го завърже за дървото.

Първото му предположение, че Доги Бърнс бие до смърт Уанда, се оказа погрешно. Когато скочи от седлото, той видя Доги да седи на порутената веранда. От двете му страни лежеше по една хрътка, а трета се беше опънала в скута му. Доги привлече дамаджаната с уиски, собствено производство към провисналите си устни, като говореше несвързано. Явно, не вдигаше за пръв път дамаджаната този ден.

Откъм стаята долетя друг пронизителен писък, който излизаше сякаш от подземията на ада. Без да бърза, Грейди се отправи към запуснатото жилище. Една от дръгливите хрътки се приближи заплашително и с ръмжене се хвърли към краката му. Той я ритна в главата, запращайки я под стълбището.

Доги повдигна помътнели очи към зет си.

— Какво става тук? — попита Грейди.

— Твоето бебе е на път да се роди, ето какво.

Още един вик разцепи въздуха, последван от резки задъхани звуци, от които стомахът на Грейди се преобърна.

— Това — каза Доги, сочейки към вратата, като забърса уста след една дълга глътка от дамаджаната — продължава цял ден и вече до смърт ми омръзна. Крещи до бога и смущава спокойствието на човек, като че ли само тя на тоя свят ражда бебе. Проклета, глупава кучка.

От мисълта за раждането на Грейди взе да му се повръща и усети, че се изнервя. Той тъпо се загледа в открехнатата врата, през която необезпокявано се промъкваха вътре насекоми и какви ли не други гадини.

— Тя… ти опита ли да потърсиш доктор?

Доги го погледна с помътнели от алкохолно опиянение очи:

— По дяволите, човече, да не ме мислиш за луд? Защо е нужно доктор да помага на хлапето? Проклети шарлатани! Не стават за друго, освен човек да си харчи спечелените с труд пари за тях. Не, майката на Уанда я роди в легло не по-добро от това и го направи както трябва. Всички тези сълзи и викове са само за показ, момче. Не ставай глупав.

Следващият вик завърши с провлечен вопъл и смрази кръвта на Грейди.

— Като че ли наистина я боли.

Доги се изсмя с дрезгав смях:

— Разбира се, разбира се. Това е божието наказание за проститутските й пътища. Той наказва всяка мръсница след Ева за разврата… Млъквай там! — изръмжа той ниско, колкото да разтревожи кучетата около себе си.

— Влез вътре — побутна той Грейди. — Тя ти е жена. И за бога, накарай я да млъкне. Не мога да търпя повече тези крясъци.

Грейди влезе в мрачната, опушена, задушна стая. Миризмите бяха ужасни. Той се опита да задържи дишането си за известно време. Когато пое въздух, той беше спарен и мръсен.

Уанда лежеше на леглото върху зацапани чаршафи. Грейди преглътна буцата в гърлото си. Грубите чаршафи бяха напоени с розовеникава течност, изтекла от утробата й при раждането.

Краката й бяха широко разтворени, с вдигнати колене. Лицето — сиво и сбръчкано. Устните, издаващи тези стонове бяха изранени и напукани от прехапване, в усилието си да сдържат виковете. Косата й беше сплъстена от пот, очите — затворени.

Грейди беше отвратен от гледката. Толкова отвратен, че му се доповръща. Гърдите, които някога го бяха съблазнили сега бяха набъбнали от мляко, с тъмни и едри зърна. Тя не предизвика никаква жалост у него, даже когато той видя тялото й да се гърчи, събирайки сили за следващия болезнен пристъп.

Тя повдигна рамене, хвана коленете си и ги притегли към гърдите, като ръмжеше и се напъваше, докато лицето й почервеня като цвекло и се поду от усилието. После се отпусна назад, отвори очи и видя, че Грейди я гледа.

— Най-после се появи — каза тя, дишайки тежко. — Виж какво ми направи, ти кучи сине. Ти ми докара това.

— Сигурна ли си, че съм аз, Уанда? — язвително попита Грейди.

— Ти, или някое друго копеле, което си мисли, че е твърде добър, за да говори с мен на улицата, а се довлича тук щом му се прииска хубаво чукане. — Тя заскърца със зъби, като мъчително стенеше. Но не успя да сдържи болката и я изля във вик, който прониза старите стени на бараката.

— Безпокоиш баща си. Той ме изпрати да спра тези викове.

— Проклет да е! И ти да си проклет.

— Очарователна както винаги, Уанда. Майчинството ти прилича — очите му се плъзнаха по едрото й тяло.

Тя беше отворена широко. Главичката на бебето се подаваше. На Грейди отново започна да му се повдига.

Като крещеше, Уанда се подпря на лакти и се напъна с всички сили. Тя заби брадичка в гърдите си като издаваше ниски, хрипливи, животински звуци, които действаха отблъскващо на Грейди. После наклони главата си назад и зави, докато гласът й пресекна.

— Казах ти да й запушиш устата — извика Доги отвън. — Проклети жени — мърмореше той, като разрита хрътките във всички посоки.

— Ще си взема друга дамаджана. — И той се заклати в падащия мрак.

Когато Грейди отново обърна очи към Уанда, тя беше сграбчена от нова контракция.

— Помогни ми, Грейди, помогни ми. — Сега тя се молеше. Всичката й арогантност беше изчезнала. Болката я беше превърнала в жалко същество. — Бебето няма да се роди. Няма да може. Помогни ми. Направи нещо! — крещеше тя, докато той стоеше и просто я гледаше.

— Баща ти ми каза да те усмиря — гласът му, както и лицето, беше безизразен.

— Не мога да направя нищо. Боли. — Тя отново се тръшна на просмуканата с пот възглавници. После тялото й се сви от нова болка и тя зави високо и продължително.

Раменете на бебето си проправяха път, всеки момент щеше да се роди. Грейди Шелдън, млад представителен джентълмен щеше да се сдобие с още един Бърнс. Мисълта, че може да има дете от Уанда Бърнс караше стомаха му да се свива повече, отколкото гледката и миризмите наоколо. Беше немислимо трябва цял живот да издържа тази измет.

Грейди беше отчаян, а отчаянието кара хората да вършат неща, които обикновено са немислими.

— Доги ми каза да те накарам да млъкнеш. Мисля, че трябва. — Той взе излишната възглавница от леглото. — Недей да викаш повече, Уанда.

Тя го погледна със стъклени очи, в които се четеше вече не само агония, но и страх.

— Какво правиш? А? О, Господи! — Тя стисна зъби, когато нов спазъм я преряза. — О, Господи, Исусе — мълвеше тя, докато тялото й се напрегна, за да се освободи от живота в утробата й.

— Не викай — заплаши я Грейди.

— Не мога… нищо не мога… — Тя отвори уста и от нея излезе вик, който надминаваше всички предишни. Той напусна гърлото й точно когато тялото й се отвори и бебето излезе.

Грейди действаше.

Той закри лицето й с възглавницата, притисна гърба й към дюшека и задържа. Тя се бори, но кратко. Часовете мъчително раждане я бяха направили слаба. Грейди отмести възглавницата много след като крайниците й бяха престанали да се движат.

Потта се стичаше на ручеи по тялото му. Той не погледна Уанда, а наведе очи към мяукащото бебе, което лежеше между бедрата й. Даже не го обърна да види дали е момче или момиче. Защо да хаби енергия за това. Не му оставаше да живее дълго. Не, и ако планът му успее.

Трябва да успее!

Той се обърна, чул несигурните стъпки на Доги. Промъкна се до вратата, надникна и видя мъжа, който се олюляваше на път към бараката. Почти на всяка трета стъпка той вдигаше дамаджаната на рамо, накланяше глава и отпиваше дълга глътка от собственото си контрабандно уиски.

Когато Доги се приближи със замъгленото си от алкохола съзнание, той разбра, че нещо не е наред.

— Какво е това? — мърмореше той, тръгвайки отново напред и едва не падна върху една от хрътките.

Той изруга, сграбчи парапета, за да не падне и извика:

— К’во става там, а? Уанда? Шелдън? Роди ли се вече бебето?

Той пристъпи на несигурните си крака:

— Защо нищо не се чува? А? Защо?

Той не видя цепеницата, която се стовари с трясък върху черепа му, когато отвори вратата. Тежко се свлече на пода.

След като се беше спотайвал през последните няколко минути, Грейди излезе от сянката и се наведе над Доги. Той не помръдваше. Младият мъж избърса потното си лице с ръкав.

Такава им е съдбата — да умрат по този начин, убеждаваше се Грейди. Бяха измет, която не бива да живее на една и съща планета с порядъчните хора. На кого ще липсват Доги Бърнс и раздърпаната му дъщеря? Той беше направил услуга на света, освобождавайки го от тях. Просто беше помогнал на провидението мъничко — това е всичко.

Грейди отиде до сандъка, който служеше за нощно шкафче и небрежно наклони газената лампа, така че падайки, глобусът й да се разбие в дървения под и маслото да изтече, образувайки локвичка.

Никой нямаше да го обвини за това. Напоследък съдбата не беше особено мила с него. Той загуби Бенър, прекрасен имот, оттеглянето на предложението от Коулман се разнесе из околността. Той беше публично унизен и сега го отбягваха хора, които преди се домогваха с всички средства до него. Беше станал за посмешище. Беше понесъл всичко, което човек може да понесе, нали? Отсега нататък ще накара Съдбата да заиграе по неговата свирка.

Той драсна клечка кибрит и запали пурата, която, за щастие, носеше със себе си. Да погледне ли? Съдбата вече беше в ход. Той бавно излезе от колибата и пое тютюневия дим в дробовете си, после дълго го издиша.

Всички знаят, че Бърнс живеят като свини и Доги е непрекъснато пиян. Уанда също. Никой не го видя, че напуска града. Дори и да са го видели, кой ще докаже, че е идвал тук? Той ще заобиколи и ще влезе в града от другата страна, като си осигури да поздрави поне няколко души, които след това да могат да си спомнят, ако шерифът появи любопитство относно пожара у Бърнс.

Дори не изчака да види дали се получи.

Съдбата беше на негова страна.

 

 

Когато Джейк и Бенър пристигнаха на партито, то беше в разгара си. Бяха закъснели.

Нямаше съмнение, че Коулманови умеят да организират празненства. Фенери, покрити с цветна хартия, висяха от най-ниските клонки на дърветата. Масите, наредени от край до край на двора бяха отрупани с храна. Порциите печено ухаеха с превъзходния аромат на опушено месо. Бяха сервирани халби с бира. Мама Лангстън държеше кана с лимонона за дамите.

Музиката отекваше високо и ритмично. Две цигулки, банджо, хармоника и акордеон изливаха една след друга жизнерадостни мелодии. Репертоарът на музикантите беше ограничен, както и майсторството им, но те го компенсираха с ентусиазма си.

Щом Лидия и Рос забелязаха познатата каруца да влиза в двора, те се спуснаха да посрещнат дъщеря си и Джейк.

Рос вдигна Бенър от седалката и я завъртя:

— Почти бях забравил колко си хубава, Принцесо. Животът на ранчото не ти се е отразил зле.

— Татко! — Бенър силно го прегърна, когато той я пусна на земята.

Досега тя не беше осъзнала колко много й е липсвал. Усещаше го толкова надежден и силен. Искаше й се да остане защитена в прегръдката му още дълго време. Но това нямаше да е естествено, а нещата трябваше да изглеждат обикновени, дори когато сърцето й се късаше и тя би предпочела да се намира на стотици други места, само не и на партито.

Не бяха си говорили с Джейк, откакто той изрече онези ужасни думи. Разбира се, тя не разбра всичко, но от останалото, което той каза и недостойния му поглед, тя си представи колко неизказано лошо бе то.

Когато тя свърши с обличането и излезе от предната врата, той седеше в каруцата и пушеше. Едва я погледна, но слезе да й помогне. Тя пренебрегна протегнатата му ръка и се качи на седалката. Той само сви рамене и се върна на мястото си, вземайки поводите. Мълчаливо прекосиха реката.

Бенър седеше като вкаменена, надявайки се, че той ще забележи концентрираното в кръвта й неблагоразположение към него, което се изливаше във вените й с всеки удар на сърцето.

Отново се беше оставила да я направят на глупачка, но това ще е за последен път. Тя нямаше да му стори тази услуга — да се остави да я унизи отново. Приятелството им беше свършило. Отсега ще говори с него само по въпроси свързани с ранчото и то само когато е необходимо. Той повече няма да се храни в кухнята й. Ще му оставя яденето на табличка отвън. Ще го храни, както човек храни любимите си животни — ще прави храната достъпна, без да я споделя с него.

— Джейк, как си? — Приветливият глас на баща й я върна в настоящето.

Рос сърдечно разтърсваше ръката на Джейк.

— Тук има бира, а може би искаш нещо по-силно в кабинета ми.

— Нещо по-силно — отвърна Джейк с гримаса.

Рос се подсмихна под мустак:

— Така и предполагах. Впрочем, искам да поговорим.

— Рос, — тихо каза Лидия — не говорете за работа тази вечер. Ще изпуснете партито.

Той протегна ръка, притегли я към себе си и звучно я целуна по устните.

— Така ли мислиш? Планирал съм парти за нас двамата по-късно.

— Рос, говори по-тихо и ме пусни. Всички ни гледат — протестираше тя, но бузите й порозовяха, а очите издаваха възбуда като на мъжа й. След още една бърза целувка, той я пусна.

— Хайде, Джейк — каза Рос, потупвайки го по плещите и приятелски задържа ръката си там, докато си проправяха път през тълпата към къщата.

— Мъже. — Лидия обърна раздразнено лице към дъщеря си, но веднага след това се усмихна. — Красива си, Бенър.

— Благодаря, мамо. — Беше й приятно да го чуе. Джейк не й беше правил комплименти за външния вид. Неговата незаинтересованост я наскърбяваше повече, отколкото можеше да допусне и това беше удивително.

— Всичко изглежда чудесно. Постарала си се, както винаги.

— Имах много помощници — Мама Лангстън и момчетата.

Момчетата — това се отнасяше за Лий и Мика.

— Къде са те, всъщност? Тези двамата ми липсват кой знае защо…

Лидия се усмихна и докосна косата на Бенър, която беше идеално фризирана. Беше вдигната високо, но няколко кичурчета бяха оставени да се къдрят около бузите и по врата. Тъмните й къдрици бяха украсени със зелена панделка в тон с роклята.

— И след милион години няма да го признаят, но ти също им липсваш.

— Няма кого да тормозят.

— Всичките ти приятелки са тук — каза меко Лидия, като знаеше колко трудно ще бъде за Бенър да ги погледне първия път. — Насядали са под ореха.

— Сега отивам да ги видя — Бенър успокоително стисна ръка на майка си.

— Приятно прекарване!

Бенър кимна и тръгна между хората. Тя се спираше да поговори с всеки, усмихваше се и въртеше глава, показвайки, че не всичко е свършено след това, което Грейди направи. Срамът беше негов, а не неин. Тя искаше всеки да знае това и държеше главата си гордо изправена.

— Джорджия, Беа, Дови, здравейте — извика тя, когато приближи групата млади жени. Всички бяха в летни, пастелни тонове. Когато Бенър се появи в яркозелената си рокля, те се удивиха до невежливост от контраста.

— Бенър — заговориха те в хор и я наобиколиха.

Размениха си комплименти и новини за общи познати. Тъй като не беше ги виждала няколко седмици, тя беше извън текущите събития. Когато я попитаха дали е истина, че се занимава с ранчо, тя потвърди и продължи да описва живота си, много по-колоритен, отколкото всъщност беше.

Но интересът на приятелките й към огради, кошари и животни бързо спадна и разговорът се прехвърли върху годежи, сватби и партита с чай, бебета и китайски порцелан.

Не след дълго Бенър се отегчи и се питаше дали и тя е била така лекомислена като тях.

Тя се извини и се отдалечи. Приближи изотзад Лий и Мика, които бяха подпрели рамене на дървото. Без да подозират, че тя е достатъчно близо, за да ги чуе, те водеха много по-интересен разговор, отколкото приятелките й.

— Мислиш ли, че тя го прави?

— По дяволите, да! Можеш да го разбереш по очите й. Очите винаги ги издават.

— А Лили Бишоп?

— Хм. Не знам. Вероятно не. Много я е страх от майка й.

— Да, но чувах, че си отваря устата като се целува.

— Кой ти каза?

— Един познат, който работи в магазина на баща й.

— Един от Индианската територия ли?

— Да. Мислиш ли, че лъже?

— Може.

— Сега за Бони Джоунс.

— Върхът е, а? Големи и зрели като дини. — Мика сръга с лакът Лий и двамата захихикаха. — Предполагам, че са също толкова сочни.

— Веднъж ги пипнах — похвали се Лий.

— Не може да бъде — премлясна Мика, гледайки предизвикателно приятеля си.

— Кълна се в бога.

— Кога?

— Преди две години. Още тогава бяха големи. Бяхме на младежкото празненство, което църквата устрои за 4 юли.

— Църквата! — каза Мика, затаил дъх. — Не ме ли лъжеш?

— Не, трябваше да дойдеш.

— Имах разстройство и мама нямаше да ме пусне. Какво стана с Бони?

— Измъкнахме се от другите. Знаеш онова място на реката, където са праговете. Тя се наклони и едва не падна във водата. Посегнах да я задържа и това беше, което хванах.

— Лъжец!

— Кълна се.

— Какво направи тя?

— О, тя се изчерви, оправи си роклята и каза: „Лий Коулман, по-добре гледай къде са ръцете ти“, а аз й казах: „Гледам ги, Бони, мила, гледам право в тях, виждаш“.

Мика захихика тихичко:

— И какво стана?

Лицето на Лий се отпусна:

— После учителят от неделното училище дотича през гората да ни вика за фойерверките. По дяволите, ако бях с Бони насаме само още 60 секунди, щяха да станат някои фойерверки. — Той захвърли парчето кора, което беше обелил от дървото. — Чух, че се е омъжила за някакъв от Тейлър. Да ти кажа ли нещо: имал е истинско удоволствие през първата брачна нощ.

— Вие двамата определено сте отвратителни. — Бенър излезе от сянката и ги разбута с лакти. Тя ги гледаше с превъзходство.

— По дяволите, Бенър, — каза Лий ядосано — не знаехме, че си тук.

— Очевидно.

— Отново старите номера? — попита Мика с усмивка. — Шпионираш ни?

Добрата природа на Бенър надделя и тя се разсмя:

— Вие сте по-забавни от всички останали тук. Но, Лий, как си позволяваш да говориш по този начин за една от приятелките ми? Бони Джоунс е добро момиче, и ако ти си пипал някои нейни части, сигурна съм, че е била засегната и дълбоко обидена.

— Не е трябвало да слушаш — оправда се той. — Това се неща, които обсъждат мъже.

— А вие откъде знаете какво обсъждат мъжете? — Той се намръщи заплашително, но Бенър съвсем не изглеждаше уплашена.

— Какво би направил, ако някой обсъжда мен по този начин?

И двамата инстинктивно запротестираха.

— Ще му оскубя косата — каза Лий.

— Ами ако Бони имаше брат… Кой я покани? — Бенър прекъсна изречението си по средата, за да попита за новопристигналата млада жена, която се присъедини към нарастващата групичка под ореха.

— Коя? — попита Лий като оглеждаше тълпата. Сега повечето танцуваха и беше трудно да се различат лицата.

— Дора Лий Дени. Не мога да я понасям.

Момчетата се спогледаха.

— Защо?

— Тя е клюкарка, злобна и лицемерна.

— Но е доста хубава — отбеляза Мика.

— Хм — Бенър винаги си беше мислила, че синеоките блондинки са гадни.

Косата й беше твърде сложно фризирана, дрехите издаваха твърде голяма суета, а парфюмът ухаеше прекалено силно. Това, което Бенър особено мразеше, беше как Дора Лий се превзема и пред мъжете, и пред жените. Тя доминираше във всеки разговор и любимата й тема беше самата тя. Винаги говореше със сладникав, фалшив глас. Понякога Бенър имаше желание да я удари по глупавата уста, само за да предизвика една искрена реакция.

— По-добре да се върна и да видя какво казва. Точно от нея може да се очаква да заяви пред всички, че съм направила опит за самоубийство след сватбата.

Тя ги остави. Мика се загледа след нея, забелязвайки как обръща вниманието върху себе си в кръга от млади жени.

— Какво мислиш?

Очите на Лий бяха насочени в същата посока.

— Не ми пука дали сестра ми харесва Дора Лий или не. Бих опитал нещо такова. А ти?

— И аз мисля така. Нищо сериозно, нали разбираш? Само едно хубаво бързо изтъркулване в сеното.

— Да-а — съгласи се Лий, присвивайки очи. — Май тя го прави.

— Не бих се учудил. Можеш да познаеш по…

— Очите им — довърши Лий.

— Какво можете да познаете по очите им? — Джейк драсна клечка кибрит в дървото и двете момчета виновно подскочиха. Той се засмя на удивените им физиономии.

Джейк беше излязъл от кабинета на Рос с желанието да изчезне бързо оттук. Трябваше да отиде в града и да върши щуротии, за да изразходва енергията си. Това, от което имаше нужда, беше едно добро уиски, една лоша жена и една напрегната игра. Тогава може би образът на Бенър щеше да изчезне от мислите му и той ще може да продължи да живее както преди онази проклета нощ в конюшнята.

Картините, свързани с нея се открояваха в съзнанието му толкова живо, че той очакваше Рос да разбере мислите му. Бенър в брачната си нощница, Бенър в тесен панталон, Бенър му сервира вечеря, Бенър му пали пурата, Бенър приведена, с леко очертан ханш, Бенър току-що излязла от банята, Бенър, Бенър, Бенър. Тя беше завладяла мислите му. Джейк нямаше да се изненада, ако Рос го изругае, скочи от стола с изваден пистолет и му забие куршум точно между очите. Заради това, което Джейк мислеше за дъщеря му, Рос би бил оправдан.

Но Рос се държеше с него както винаги и от това Джейк се чувстваше още по-зле. Той беше доволен, когато Лидия прекъсна разговора, промушвайки глава през вратата на кабинета и извика Рос да излезе да поздрави кмета на Ларсен, който току-що беше пристигнал. В момента, в който излезе, Джейк забеляза Бенър. Тя се смееше сред приятелките си. Зарадва се, че се смее. След онова, което й каза следобед изглеждаше така вцепенена и наранена. Не беше необходимо да я засегне. Беше се почувствал принуден да й нанесе този удар по най-жестокия и груб начин. За нея е по-добре да види истинската му същност сега, за да избие от главата си всякакви романтични представи.

Като се мъчеше да се отклони от бурните си мисли, Джейк се запъти към Лий и Мика, които бяха свели глави един до друг като заговорници. Той предположи, че замислят нещо недобро и беше отгатнал правилно, ако се съдеше по виновните им изражения.

— Как става така, че всички момичета са там, а вие двамата се криете тук в тъмнината? Изплашихте ли се от тях?

— Не — каза Мика на по-големия си брат. — Тъкмо обсъждахме жените изобщо и една от тях в частност.

— Коя?

Те посочиха Дора Лий.

— И какво за нея? — попита Джейк с нарастващ интерес.

— Обсъждахме дали слуховете за нея са верни — каза Лий.

— Какви слухове?

Очите на Джейк не изпускаха момичето, което бъбреше с много жестикулации и трепкане на ресници. Даже от такова разстояние му стана ясно, че Дора Лий е от този тип жени, които той презира. Тя имаше твърде високо мнение за себе си и своята привлекателност, също като Присила Уоткинс. Беше самодоволна заради красотата си, а движенията й бяха добре пресметнати.

Но точно от такава жена имаше нужда тази вечер, жена, към която да не изпитва никаква нежност.

— Слуховете, че тя, знаеш… — довърши Мика с намигване.

Джейк лениво се усмихна:

— О, така ли? Е, може би ще изясня нещата тук и сега. — Той се отдалечи от тях, оставяйки ги да му се възхищават с благоговение.

— Джейк, — прошепна след него Мика — внимавай. Тя е дъщеря на кмета.

Джейк се усмихна с онази спираща сърцата, но опасна усмивка:

— Това й е най-доброто. — Той намигна на момчетата, които се сръчкаха в ребрата.

— Мама и татко искаха да ходя в онова девическо училище в Уако, но…

Дора Лий прекъсна самохвалната си тирада и се загледа в мъжа, който се движеше гъвкаво между танцуващите двойки. В светлината на фенерите косата му блестеше бяло-руса, въпреки че кожата му беше матова. Даже отдалеч, тя можеше да каже, че очите му са наситено сини.

— Кой е този? — прошепна тя.

Бенър проследи погледа й и забеляза Джейк, който идваше към тях. При движението хълбоците му се извиваха в онази поклащаща се каубойска походка, която по някакъв начин привличаше вниманието към кобура с пистолета върху бедрото му. Ако тя беше видяла сдържаните доказателства за мъжествеността преди, то беше сигурна, че похотливата Дора Лий ги вижда сега недвусмислено.

Широчината на раменете му не можеше да се скрие от бялата памучна риза, опъната силно върху тях, нито под черното кожено елече, което изглеждаше меко като масло. Червеното шалче около врата му придаваше разпътен вид. Изглеждаше ловък и хитър като котарак, който току-що е уловил мишка; опасен като планински лъв, тръгнал на лов.

Джейк спря, извади пурата от устата си, хвърли я в праха и я стъпка с обувката си. Всяко движение беше чувствено, бавно, обмислено.

— Това е Джейк Лангстън — каза Бенър. — Моят управител.

Дора Лий горчиво съжаляваше, че е пропуснала сватбата на Бенър. Тя не отиде нарочно, а предприе дълго гостуване в Гавестън при братовчед си, за да не празнува „Денят на Бенър Коулман“, както язвително го наричаше. Не обичаше никой друг да е център на внимание, особено пък ако това е Бенър Коулман, която я превъзхождаше във всичко.

Но когато Дора Лий се върна от пътуването си и разбра какво се беше разиграло, тя побесня от яд, че е пропуснала такова нещо. Беше чула да говорят за един от каубоите, който защитил Коулманови, но считаше, че слуховете са преувеличени. Очевидно не бяха.

Джейк продължи да се приближава с хипнотизиращата си походка, докато не застана на няколко крачки от зяпналата Дора Лий.

— Един танц? — Това беше всичко, което каза. Но беше достатъчно. Веднъж и тя да не може да каже нищо! Само го погледна и му позволи да я обвие с ръце и да я отведе до групичката млади жени, които гледаха със завист.

Бенър почувства как нещо в нея умря. Той дори не я погледна. Очите му бяха свикнали с момичета, за които тя мислеше, че са вятърничави, шумни, противни.

Господи! Нека да я има! Те се заслужават един друг!

— Защо всички стоим тук? — обади се Бенър пресилено весело. — Да привлечем тези джентълмени на танци.

Тя започна да обикаля, отправяйки усмивка, която събуждаше надежда в много сърца, преди да я обещае на Грейди Шелдън. За секунди вече имаше партньор, после друг, след него трети. Тя се въртеше в такт с музиката, смееше се весело, уверявайки младите мъже, с които танцуваше, че могат да спечелят сърцето й отново. И убеждавайки родителите си, че е преминала през тежкото изпитание неуязвена.

Но тя забелязваше всяко движение на Дора Лий и Джейк. Тя знаеше кога ръцете му я притискат, кога я привличат плътно, знаеше кога Дора Лий поощрява и позволява това. Знаеше също в кой точно момент те изчезнаха зад конюшнята.

Само след минути Джейк се укоряваше, че е подмамил Дора Лий в сянката. Тя беше глупава и празноглава, но той го знаеше, когато тръгна след нея. Нейната предсказуемост беше отегчителна. Тя се преструваше на срамежлива, но се поддаваше с изключително мека съпротива.

Завоеванието беше твърде лесно и нямаше трепет, когато той свали блузката и откри гърдите й под лунната светлина.

— Аз обикновено не позволявам на мъж да…

— Да, позволяваш — той я целуна по врата, после вдигна глава да види реакцията на некавалерската си постъпка.

Тя го гледаше с пусти очи. Облиза устни и опита отново:

— Но аз наистина те харесвам, Джейк.

— Тогава покажи ми го — прошепна рязко той. Езикът й се завъртя в устата му като стрелкаща се змия. Имаше неприятния вкус на маринован копър. Той не искаше нищо от нея, но се насили да вземе в шепи огромните й гърди. Тялото му откликна на допира на женската плът, но от кръста нагоре нямаше и намек от желание. Той можеше да я има, може би щеше да задоволи желанието, насъбрало се със седмици. Но облекчението щеше да е временно. Гладът щеше да се върне утре, защото беше за друга.

Той не постъпваше честно с това момиче, макар глупаво и егоцентрично. Откога разбивачът на сърца Джейк Лангстън започна да мисли за честност? От онази нощ в конюшнята… Беше се размекнал и станал сантиментален на стари години. Друг път би взел проститутка като Дора Лий без нито за момент да се поколебае. Вместо това той я отстрани.

— По-добре да се връщаме. — В желанието да се избави от нея, той се зае с копчетата й. Като видя, че се кани да протестира, добави: — Не искам баща ти да дойде да те търси.

От приличие Дора Лий се престори, че тя е прекратила нещата и оправи косата си с бързи, треперещи пръсти.

— Не искам да добиеш грешна представа за мене. Предполагам, че за момент съм си загубила ума и позволих да ме докоснеш. Аз… искам твоето уважение — бъбреше тя, докато се връщаха.

Джейк се извини и отиде да пийне бира. Тъкмо отпиваше една дълга глътка, когато Лий и Мика се спуснаха към него, останали без дъх, с широко отворени очи.

— Е?

Той тъжно се усмихна на тяхната невинност.

— Дора Лий определено го прави. Желая ви късмет.

Партито беше към края си.

Джейк прекара известно време с Мама, за която все не му оставаше време. Тя почиваше на хлад в люлеещия стол на верандата. Джейк се опитваше да следи разговора, но очите му бяха постоянно в Бенър. Тя танцуваше с всички мъже наред — и стари, и млади.

Прекарваше дяволски добре. Трябва ли да държи главата си под такъв ъгъл, при който шията й се открива за този селяк, който я гледа така, сякаш иска да си отхапе от нея. Не я ли държи този тъпак твърде плътно и интересува ли я въобще това? На кого маха? За кого е тази брилянтна усмивка? И ако Ренди я покани още веднъж, Джейк ще трябва да направи нещо на този самец, веднъж завинаги. Дойде му на ум за кастриране.

Той се впусна в празни приказки.

Когато гостите си отидоха и Джейк тръгна към каруцата, стомахът му беше така свит, че беше готов да удари някого.

Сбогуваха се.

— Чудя се какво е това? — попита Рос. Той гледаше на североизток към хоризонта, обагрен в червено.

— Пожар — отвърна Джейк, проследил погледа му. Мика процеди през зъби:

— Трябва да е дяволски огън, за да освети така небето.

— Чудя се какво ли може да е… Доста далеч е от града — каза Лидия.

— Храсталаци, може би — въздъхна Рос. — Страшно се нуждаем от дъжд.

Това изглежда задоволи любопитството на всички по отношение на пожара. Но той не гореше толкова ярко, колкото зелената ревност в очите на Бенър.