Роджър Ланслин Грийн
Крал Артур (9)

5.
ГЕРАЙНТ И ЕНИДА

Макар че крал Артур винаги посрещал тържествения празник Петдесетница в Камелот, в чиято главна зала се намирала голямата Кръгла маса, той често събирал двора и в други празнични дни на други места, където идвали толкова от рицарите му, колкото се намирали в околността. Понякога се срещали в Кардиф, друг път в Колчестър или Карлайл, по веднъж били в Честър и в Кардиган, но най-често това ставало в Карлиън, в Южен Уелс — в замъка, от който Артур за пръв път излязъл като признат господар на кралство Логрия.

Крал Артур вече не чакал да научи за някой рицарски подвиг преди всяко празненство, но въпреки това винаги се радвал, когато се случело нещо. Затова бил особено щастлив, когато на едно Великденско празненство в Карлиън в залата изведнъж влязъл висок красив младеж, облечен в зелени и бели дрехи и препасал голям меч със златна дръжка.

— Моите почитания, благородни крал Артур! — казал младежът и се поклонил ниско на краля.

— Добре дошъл, любезни момко — отвърнал крал Артур. — За някой подвиг ли идваш да ни разкажеш? Струва ми се, че не за пръв път те виждам, макар че не зная името ти.

— Аз съм Герайнт, синът на Урбин — бил отговорът. — Живея недалеч оттук, в Дийнския лес. Днес вървях по една зашумена поляна и видях необикновен и чуден елен: бял като сняг, с рога от чисто злато. Стъпваше леко по тревата и шумата сам, без стадо, което е необичайно в гората. Намерих кралските ловци и ги помолих да проследят накъде отива, а аз побързах да дойда тук.

— Добре си постъпил, момко! — казал Артур. — Утре ще станем на ранина и заедно с повечето рицари ще отидем на лов за този елен.

— Нека ви последвам, за да наблюдавам лова — помолила кралица Гуиневир. — Младият оръженосец Герайнт ще ме придружава.

— Така да бъде — съгласил се крал Артур. — А който и да убие елена, Герайнт ще получи главата му, но при едно условие: да я подари на дамата на своето сърце.

— Уви, аз нямам дама — въздъхнал Герайнт.

— Тогава ние ще ти намерим — засмяла се Гуиневир. И така въпросът бил уреден.

На сутринта крал Артур, Гавейн, Кей и много други рицари станали рано и отишли в леса да търсят белия елен. Гуиневир ги последвала по-късно, придружена само от една прислужница и от Герайнт, който яздел все в същите дрехи — бяла риза и зелено наметало, без доспехи, препасал само меча със златна дръжка.

Скоро стигнали гората и чули, че някъде далече надуват рогове, но не успели да определят в каква посока се води ловът. И както стояли и чакали в зеления гъсталак, видели неголяма конница, която се носела по пътя. Най-отпред на игрив кон препускало едно уродливо джудже със страшен камшик от кожени ремъци в ръка, след него идела величествена дама на красив бял кон, с дрехи от златен брокат, а подире й на едър черен боен кон яздел рицар с лъскави доспехи — човек великан върху чудовищно голям кон.

— Герайнт, знаеш ли как се казва този рицар? — попитала Гуиневир.

— Не го познавам — отвърнал Герайнт, — пък и не мога да видя лицето му, защото си е спуснал забралото.

— Иди и научи името му — наредила Гуиневир на прислужницата си, която веднага препуснала към джуджето, за да попита как се казва рицарят.

— Няма да ти кажа! — сопнало се джуджето.

— Щом се държиш толкова грубо, ще попитам направо рицаря — рекла прислужницата.

— Кълна се, че няма да го сториш! — заканило се джуджето.

— Защо пък не? — учудила се девойката.

— Защото не си достойна да разговаряш с човек като господаря ми! — отвърнало джуджето.

Прислужницата обаче въпреки това обърнала коня си и тъкмо щяла да препусне към рицаря, когато джуджето я плеснало с камшика толкова жестоко, че по лицето й потекла кръв.

Девойката горчиво заплакала, върнала се при кралица Гуиневир и разказала какво се било случило.

— Това джудже е един подъл дебелак! — извикал Герайнт. — Ще отида сам да говоря с него!

— Върви! — съгласила се Гуиневир.

— Кой е онзи рицар? — попитал Герайнт джуджето.

— Няма да ти кажа! — сопнало се джуджето.

— Щом си такъв грубиянин, ще попитам направо рицаря! — рекъл Герайнт.

— Кълна се, че това няма да стане! — извикало джуджето.

— Защо не? — попитал Герайнт.

— Защото не си достоен да говориш с човек като господаря ми! — отвърнало джуджето.

— Говорил съм и с по-знатни от него! — разсърдил се Герайнт, обърнал коня си и тъкмо се канел да препусне към рицаря, когато джуджето го плеснало с камшика си толкова жестоко, че по лицето му започнала да се стича кръв и изцапала бялата му риза.

Герайнт тутакси посегнал към златната дръжка на меча си, но си помислил: „Никакво отмъщение няма да е, ако посека джуджето, а аз самият бъда насечен от рицаря, както съм без доспехи!“ Затова се върнал при кралица Гуиневир и разказал какво се било случило.

— Ще тръгна подире им — предложил той, — а когато стигна до място, където мога да взема назаем доспехи, копие и щит, ще извикам на двубой този горделив рицар.

— Върви тогава — рекла кралица Гуиневир, — а пък ако докажеш, че си достоен, ще станеш един от рицарите на Кръглата маса.

— Скоро ще чуете за мене! — казал Герайнт и потеглил.

Цял ден Герайнт следвал рицаря, дамата и джуджето — прекосил гората в края й, спускал се към дълбоки клисури и се изкачвал по хълмовете на Южен Уелс. Привечер стигнал в непознат град, насред който се извисявал замък. Както Герайнт яздел по стръмната улица към замъка, на портите започнали да излизат хора и ниско да му се кланят. Царяла суетня, дрънкало оръжие, насам-натам ходели воини и рицари. Ала когато Герайнт бавно прекосил града и видял рицаря, своя враг, да влиза в мрачния замък, вече никой не му се усмихвал приятелски.

Сенките се удължили и се сгъстили, когато Герайнт отново стигнал до края на гората и съзрял сред дърветата развалините на величествена господарска къща — укрепена почти като замък, с ров и високи кули, дебели стени и тесни прозорци. Ровът обаче бил обрасъл с бурени, кулите били попукани и порутени, а витите им стълби не водели до никъде. Често вместо стени имало купища отломъци, а само в една от стаите светело.

На каменните перила на мост, издигнат над рова, седял старец в дрипави одежди, които някога явно били изискани. Той любезно поздравил Герайнт и го попитал:

— Момко, накъде яздиш толкова замислен, с наведена глава?

— Угрижен съм, защото не зная къде да пренощувам. Не познавам тези земи, а всички ме гледаха враждебно — отвърнал Герайнт.

— Ела с мене — поканил го старецът. — Ще те приема добре, според възможностите си. Някога можеше да живееш разкошно в моите покои, но оттогава насам ме сполетяха много беди и мъки.

Герайнт минал по моста и влязъл в порутената господарска къща, вързал коня си в яхъра, над който нямало покрив, и последвал стопанина по каменното стълбище до една хубава стая, в която горял огън и на трапезата била сложена скромна вечеря. Край огъня на дъбов стол с дърворезба и висока облегалка седяла престаряла дама, а на столче до нея — най-прекрасната девойка, която Герайнт бил виждал.

— Сигурно не винаги сте живели в тази порутена къща, където няма кой да се грижи за вас — казал Герайнт на домакина, когато седнали да вечерят.

— О, не, млади момко, едно време беше далеч по-иначе — казал старецът. — Аз съм Ликонал, по право херцог на този град и на обширните земи наоколо. Но поради високомерие не позволих на Идрис, моя племенник, да получи титлата херцог върху владенията, които управлявах до неговото пълнолетие. Всичко свърши, когато той взе и моите, и своите земи, изгони ме от замъка, така че аз, жена ми и дъщеря ми Енида, тогава още дете, бяхме принудени да живеем в единственото място, което ни оставаше — тази стара къща, която дълго време беше дом само на врани и чавки.

— Значи този, който днес влезе в града, приветствуван от всички, е бил херцог Идрис? — попитал Герайнт. — Много ми се иска да кръстосаме копия, защото той е надменен и груб рицар; джуджето му удари с камшика си прислужницата на кралица Гуиневир, а и мене плесна през лицето. Нямах обаче нито доспехи, нито ризница, защото още не съм рицар, и затова не можах да изляза насреща на херцог Идрис. Ето защо го последвах, исках да науча къде живее и да видя дали някой няма да ми услужи с въоръжение.

— Ще го сторя с голямо удоволствие! — извикал херцог Ликонал. — Още утре можеш да извикаш Идрис на двубой, защото точно утре той устройва годишния си турнир и възнамерява да отнесе наградата, Ястреба врабчар.

— Разкажи ми за Ястреба врабчар — помолил Герайнт стареца. — Не ми е известен този обичай.

— Изкован е целият от чисто сребро — отвърнал Ликонал — и всяка година пристигат рицари с дамите си, за да се състезават за него. Този, който го спечели три години поред, получава рицарското име Ястреба врабчар. Така ще се нарича от утре херцог Идрис, ако го спечели и този път. Той ще подари Ястреба врабчар на своята дама и ще я нарекат най-красивата дама на света.

— Утре аз ще се бия с него за Ястреба врабчар — тихо казал Герайнт.

— Може и да не те приемат в турнира, ако дамата на сърцето ти не язди заедно с тебе и ти не заявиш, че няма по-красива от нея на света.

— Нямам си дама — въздъхнал Герайнт. — Въпреки че… за пръв път виждам толкова красива девойка като вашата дъщеря лейди Енида… Ако тя се съгласи да дойде с мене, ще бъде моя дама докато съм жив… А ако умра утре, тя ще бъде в същото положение, в каквото е била днес сутринта…

При тези думи Енида свенливо се изчервила и казала, че е съгласна да отиде с Герайнт на турнира. Но за това, което би могло да се случи по-късно, не пожелала да каже нищо.

Герайнт пренощувал в порутената господарска къща, а рано сутринта херцог Ликонал го въоръжил с древна ризница, сложил в ръката му голямо копие и заедно с Енида и майка й го завел до широката морава под замъка. Там се била събрала пъстроцветна тълпа, както и множество рицари с лъскави доспехи.

След това херцог Идрис на едрия си черен кон препуснал през полето към балдахина, под който седяла неговата дама.

— Лейди — извикал той, — погледни към другия край на моравата, там те очаква Ястреба врабчар, защото ти си най-красивата сред жените. Доказвах това две години поред, а днес ще го докажа за трети път, ако някой не дръзне да ми противоречи… Стани сега и иди да вземеш Ястреба врабчар, понеже няма толкова безразсъден човек, който би излязъл насреща ми заради него!

— Стой, почакай малко! — извикал Герайнт, който изведнъж препуснал напред. — Не отивай да го вземаш, красива лейди, защото тук има дама, която е по-красива дори от тебе, и аз съм готов да докажа правото й да притежава сребърния Ястреб врабчар пред всеки, който се осмели да твърди друго!

Тогава херцог Идрис се изсмял.

— Я го вижте! Дървеняк, който е намерил в някой ров стари и потъмнели от ръжда доспехи! — казал той. — Няма да е лошо да се позабавляваме, като го накажем за нахалството, но нека първо го сваля от коня!

Противниците се отдалечили, втурнали се един срещу друг и се сблъскали насред полето с такава сила, че копията и на двамата станали на трески. Три пъти се срещали и всеки път копията им се натрошавали. Четвъртия път обаче херцог Ликонал дал на Герайнт много здраво копие, като му казал:

— Това е копието, което сложиха в ръката ми в деня, когато бях посветен в рицарство. Оттогава насам съм се бил все с него и не съм го чупил. Нещо повече, върхът му е все така остър!

Герайнт му благодарил, вдигнал копието и отново връхлетял като гръмотевица върху херцог Идрис. Този път го ударил толкова силно, че подпръгът на коня му се скъсал и Идрис се преметнал презглава заедно със седлото.

Герайнт скочил на земята, изтеглил меча със златната дръжка и двамата с Идрис започнали ръкопашен бой из моравата, като се удряли здраво, докато изпомачкали цялата трева и я опръскали с кръв. Нещо повече, парчета от прастарите Ликоналови доспехи се разхвърчали на вси страни, като ръждивочервени листенца от увехнали макове.

Херцог Идрис въртял меча юнашки и Герайнт се олюлявал под ударите му.

— Спомни си обидите, които са нанесли на тебе и на кралица Гуиневир! — извикал Ликонал. — Помисли си за красотата на дъщеря ми Енида!

В този миг Герайнт усетил прилив на сили. Вдигнал меча, спуснал се към херцог Идрис и го съборил на земята, като разцепил шлема му и го ранил.

— Пощади живота ми! — извикал Идрис. — Признавам се за победен от тебе, достойни рицарю! Нещо повече, Ястреба врабчар ще бъде твой и можеш да го дадеш на когото желаеш.

— Иди тогава в Карлиън в двора на крал Артур заедно със своята дама и джуджето — рекъл Герайнт. — Помоли кралица Гуиневир за прошка, задето твоето джудже й нанесе обида, и кажи, че те изпраща Герайнт, синът на Урбин. И още нещо, старият херцог Ликонал ще дойде заедно с тебе. Ще изложите спора си пред крал Артур, защото ти твърде дълго владееш именията му, а той през това време живее в полуразрушената господарска къща.

— Ще изпълня всичко това — казал херцог Идрис. — А сега ела в моя замък. Нека и чичо ми Ликонал дойде. Ще има пиршество и с това ще свърши старата вражда между нас.

Голямо било пиршеството тази вечер в замъка на Идрис, а на сутринта започнали да се готвят за пътуването до Карлиън.

— Ела и ти с нас, храбри рицарю — казал Идрис на Герайнт.

— Не мога — отвърнал Герайнт, — защото все още не съм рицар. Затова ще продължа да препускам през гори и долини, за да извършвам подвизи. Само така може би ще покажа, че заслужавам да бъда посветен в рицарство. А също така, прекрасна Енида, ще докажа, че заслужавам любовта ти.

Тогава Енида се ядосала на Герайнт, защото смятала, че вече е рицар, и си мислела, че същия ден ще отидат заедно в Карлиън, а на другата сутрин ще се оженят. В яда си тя изрекла глупави думи.

— Ти всъщност не си достоен да бъдеш посветен в рицарство — извикала тя, — защото от страх отказваш да дойдеш в Карлиън! Не ми се вярва много, че си тръгнал да вършиш подвизи. И ако сега си отидеш, бъди сигурен, че в двора на крал Артур ще потърся някой по-смел и по-благороден от тебе, за да ми стане стопанин!

Пребледнял като платно от гняв и почуда, Герайнт казал:

— Лейди, ти ме обиди твърде жестоко. Честта не ми позволява сега да тръгна с вас за Карлиън, но ако нямаш нищо против, ти можеш да яздиш по пътя пред мене и тогава ще видиш всичко, което ще се случи. Препускай напред и не се обръщай. Внимавай също така да не ми продумаш нито веднъж, каквото и да става!

— Така и ще направя — рекла Енида, която вече съжалявала, че е говорила така прибързано и грубо. Взела си довиждане с баща си, обърнала коня и препуснала към дълбоките планински клисури. А Герайнт, мълчалив и сърдит, яздел подире й.

Не след дълго, когато стигнали до стръмна пътека, която водела към гората, ги пресрещнали трима въоръжени разбойници и единият от тях казал на останалите:

— Кълна се, че плячката си я бива! Ще пленим дамата и двата коня. Онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!

Тогава Енида обърнала коня и бързо препуснала към Герайнт. „Ще го предупредя — рекла си тя, — макар че той ме помоли да не разговарям с него!“

Герайнт обаче само казал:

— Може би твоето желание е да видиш как загивам от ръцете на тези мъже, само че това няма да стане. Ето защо ти заповядвам да мълчиш!

Той вдигнал копието и внезапно препуснал към първия разбойник, като го улучил в гърлото и го проснал мъртъв на земята. Втория пронизал през щита и доспехите, а третия настигнал и убил изотзад, докато онзи се спасявал с бягство.

Тогава Герайнт свалил доспехите на разбойниците, вързал ги за конете им и рекъл на Енида:

— Препусни отново нататък, като караш пред себе си тези три коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря.

Те продължили да яздят през гъстия лес и насред пътя срещу им излезли още шестима въоръжени разбойници.

— Плячката си я бива наистина! — извикали те. — Ще пленим тази дама и петте коня, а онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!

„Само този път ще го предупредя — рекла си Енида, — макар че ме помоли да не разговарям с него.“

— Не ти ли заповядах да си мълчиш? — казал Герайнт. — Колкото и да ти се иска да ме видиш убит от ръцете на тези мъже, не ме е страх от тях!

Той вдигнал копието си и го забил поред във всеки от шестимата разбойници така, както с карфица се пробожда пеперуда. После им свалил доспехите, вързал ги към всеки кон и казал на Енида:

— Препусни отново нататък, като караш пред себе си деветте коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря!

Те продължили да яздят през леса и стигнали до голяма пустинна долина, в която имало само голи канари. Там Енида забелязала деветима въоръжени разбойници, които идели към нея. Главатарят им извикал:

— Кълна се, че плячката си я бива! Съвсем лесно ще успеем да пленим тези коне и доспехите, както и дамата, защото онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!

„Този път Герайнт положително ще загине, ако не го предупредя!“ — помислила си Енида.

Герайнт обаче казал както преди:

— Не ме е страх от тези мъже, въпреки че може би желаеш да умра от техните ръце. И още нещо, струва ми се, че те помолих да мълчиш!

След това той вдигнал копието си и препуснал в галоп към разбойниците, като пронизал главатаря им през щита и доспехите, така че той паднал мъртъв. Тогава Герайнт обърнал коня си и нападнал разбойническата шайка в тил, като минал през тях и повалил втори разбойник мъртъв на земята. Така препускал напред-назад, докато всички паднали мъртви. След това Герайнт вързал доспехите на всеки към коня му и казал на Енида:

— Препусни още по-надалече, като караш пред себе си осемнадесетте коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря!

Не след дълго паднала нощта и те стигнали до някакъв замък в началото на една долина, където Герайнт помолил да ги подслонят.

— Добре сте ми дошли, ти и твоята прекрасна дама. Положително не се е раждала по-красива девойка от нея! — казал господарят на замъка, който се наричал Орингъл Лиморски.

След богатото угощение Герайнт тъжно седнал настрани, защото сърцето още го боляло от жестоките и необмислени думи на Енида. И тя седяла сама, като се чудела дали би могла да си възвърне любовта на Герайнт, защото много се бояла, че я е изгубила завинаги поради глупостта си. Както си седяла, дошъл Орингъл и седнал до нея.

— Прекрасна девойко — казал й той, — положително пътуването с този печален рицар не става по твое желание, нали?

— Предпочитам да пътувам с него, пред това да пътувам с когото и да е другиго — отвърнала Енида.

— Послушай съвета ми — казал й Орингъл. — Напусни този човек и остани да живееш завинаги с мене. Всичките ми графски владения ще бъдат твои, както и всичко разкошно, което пожелаеш: скъпоценности, красиви дрехи, слуги и прислужници.

— Кълна се в небето, че няма да го сторя! — извикала Енида. — Врекла съм се на този човек и никога няма да му изменя!

— Ако го убия — смръщил вежди Орингъл, — мога да те задържа при себе си колкото си искам, а щом ми омръзнеш, ще те прогоня. Но ако ти останеш тук по собствена воля, тогава ще те направя моя съпруга и господарка на всички тези обширни земи.

— Да бъде твоята воля — казала Енида. — Утре ще тръгна на път както обикновено. Но ще свърна встрани и ще чакам скрита, докато ти минеш оттам. Гледай да не се бавиш и да ни следваш по петите.

— Ще го сторя — казал Орингъл. — Така няма да напакостя на младежа, който те придружава.

Герайнт и Енида спали спокойно в замъка, а на сутринта потеглили. Енида яздела отпред с осемнадесетте коня, натоварени с доспехи. Ала щом се отдалечила от замъка, тя бързо се върнала назад и казала на Герайнт:

— Господарю мой, прости ми, че ти говоря против твоята воля, но Орингъл, злият рицар от замъка, ни заплашва със смъртна опасност.

След което тя съобщила на Герайнт всичко, което било казано предишната вечер, както и че се е престорила, че се съгласява с коварните предложения на Орингъл, защото знаела, че в противен случай той тутакси ще убие Герайнт и ще я задържи насила. Накрая рекла:

— Орингъл скоро ще бъде тук заедно с много хора, които не можеш да надвиеш. Хайде да свърнем от пътя и да се скрием навътре в гората, докато не са ни настигнали!

— Благодаря ти, че навреме ме предупреди — казал Герайнт. — Но за бягане, няма да бягам. Ще остана тук и ще причакам този подъл рицар и хората му. А тебе съветвам да препуснеш с все сила към Карлиън, към двора на крал Артур.

— Никога няма да те оставя, господарю мой Герайнт… — започнала Енида, но изведнъж спряла и се ослушала. — Чувам потракването на юзди! — възкликнала тя. — Дрънчат доспехи, чаткат копита!

Били спрели на едно открито място досами гората, докъдето стигал пътят от долината, разположена между тях и замъка, който още се виждал далече назад, блеснал на утринното слънце високо над морето от бяла мъгла, заляло долината. От тази мъгла се носел шум от бързо препускащи воини в доспехи и Герайнт дръпнал назад коня си, вдигнал копие и се приготвил за битка.

— Виждам в мъглата сребристи отблясъци от доспехи! — извикала Енида. — Точно там, където мъглата е осветена от слънцето!

— Мъглата е почервеняла от слънчевите лъчи — мрачно казал Герайнт. — Конете на онези рицари газят в море от кръв!

Осветен от слънцето, в края на долината се показал Орингъл в пълно бойно снаряжение, а зад него в плътен ред препускали осемдесет рицари.

— Предай се! — извикал Орингъл. — Ти си един, а ние осемдесет. Ако не ми оставиш Енида, ще умреш от нашите ръце! Но ако я получа (а за твое сведение тя ще дойде с голямо желание!), можеш да продължиш необезпокояван пътя си!

Герайнт обаче само забил шпори в коня, вдигнал копието и го запратил в средата на щита на Орингъл с такава сила, че и човекът, и конят се претърколили на земята. После препуснал право към скупчените рицари и се разразила страшна битка, в която Герайнт убил много врагове, а други съборил от седлата. Той се биел толкова ожесточено, че противниците му се дърпали, обзети от страх, като казвали: „Това не може да е обикновен човек, това е магьосник!“

В крайна сметка обаче те надделели, Герайнт паднал на земята и замрял неподвижно, а от множеството му рани струяла кръв.

— Уви — извикала Енида, като се надвесила над него, — ето че единственият мъж, когото обичах и когото изобщо ще обичам, лежи убит. И не друг, а аз поради глупостта си причиних неговата смърт!

— Много скоро ще те излекуваме от скръбта! — казал Орингъл и наредил на хората си да отведат Енида в замъка, където да пренесат и телата на всички убити и ранени.

По заповед на Орингъл пренесли и Герайнт и оставили носилката с тялото му върху каменния под на залата, където същата вечер направили пиршество.

— Лейди — казал сър Орингъл на Енида. — нека това не те нажалява. Без съмнение рицарят е мъртъв, ала аз съм тук и ще бъда твой стопанин. Ето защо се радвай!

— Докато съм жива, вече няма да изпитам радост! — отвърнала тъжно Енида.

— Поне ела да вечеряш — казал Орингъл. — Погледни, мястото ти е до мене.

И той я повел към масата против волята й, но тя не пожелала да яде.

— Нека небето ми е свидетел — извикала тя, — че няма да сложа хапка в уста, докато и човекът върху онова носило не хапне!

— Не можеш да изпълниш клетвата си — изсмял се Орингъл, — защото този човек е мъртъв!

— Тогава никога вече няма да ям! — отвърнала тя.

— Отпий тогава от бокала си — настоявал Орингъл. — Силното вино ще те накара да мислиш другояче!

— Нека злото ме сполети, ако пийна дори глътка, преди Герайнт също да пие! — казала Енида.

Тогава Орингъл изрекъл страшна клетва.

— След като не разбираш от добро, да видим дали няма да разбереш от груби думи и удари! — изкрещял той, ударил я по лицето и тя извикала от болка.

Силният й вик сепнал Герайнт, който бил изпаднал в дълбоко безсъзнание. Той изведнъж скочил на крака, все още стиснал в десницата си меча със златната дръжка. И тогава, докато всички стояли слисани и си мислели, че виждат призрак, Герайнт се втурнал към Орингъл, с един замах отсякъл главата му, тя се затъркаляла по масата, след това тупнала на пода, отскочила и като се преобръщала, изчезнала в тъмнината навън. Гледката била направо ужасна.

Тогава всички напуснали местата си и поразени побягнали от залата — не толкова поради страх от нещо живо, колкото поради потреса, който изпитали, като видели, че човекът, когото смятали за мъртъв, възкръснал, за да ги убие.

— Ела, благородна Енида — казал Герайнт. — Заведи ме при конете. Да потегляме бързо, преди да са се върнали тези хора, защото страшно съм отслабнал от загубата на кръв, а раните така ме болят, че не бих могъл да се бия дълго.

Те се качили на конете и тутакси препуснали в нощта — вече рамо до рамо, а по-късно и уловени за ръце.

Междувременно крал Артур търсел следите на Белия елен в Дийнския лес, в гористите хълмове и долини над Ъск и Уай, в дълбините на Южен Уелс. Ловът продължавал вече две денонощия. Кралица Гуиневир отдавна се била завърнала в Карлиън, а доста от рицарите изостанали толкова много, че също се отказали от лова и се прибрали у дома. На сутринта на третия ден обаче ловците в гората попаднали на следи от Белия елен. Кавел, любимото куче на Артур, повалило животното, а самият крал пръв пристигнал до него и отрязал главата му с меча си Екскалибур.

После ловците слезли от конете, направили лагер и си починали. Само Гавейн и Кей, все така на коне, с щитове и копия, останали на стража, да не би в тази пустош внезапно да ги нападнат разбойници. Както обикаляли напред-назад недалече по пътя, изведнъж насреща им се появили двама конници — Герайнт и Енида.

— Погледни! — извикал Кей. — Иде някакъв непознат рицар. Ще си премеря силите с него!

И той препуснал към Герайнт, преди Гавейн да го възпре.

— Ей, рицарю! — извикал Кей. — Кой си ти и с какво се занимаваш?

— Търся изпитания, а името ми не те засяга — отвърнал Герайнт, който познал Кей.

— Е, спирай да търсиш изпитания! Ще дойдеш с мене при крал Артур, който станува наблизо! — рекъл му безочливо Кей.

— Кълна се, че няма да го сторя! — сърдито викнал Герайнт.

— Идвай бързо, преди да съм те завел насила! — казал подигравателно Кей.

Тогава, обзет от гняв, Герайнт изведнъж препуснал към него и го ударил толкова силно с тъпата част на копието си, че Кей паднал от коня и се претърколил в прахта.

— Добър отговор получи, Кей — казал строго Гавейн. — А сега те моля, достойни Герайнт, син на Урбин, да дойдеш заедно със своята дама при крал Артур.

— С голяма радост ще го сторим — отвърнал Герайнт, — защото сме страшно уморени от множество премеждия, а пък аз съм покрит с дълбоки рани от ожесточени битки.

И така те отишли при крал Артур, който много се зарадвал на Герайнт и на разказа за приключенията му. Кралят посрещнал с радост и лейди Енида, след което поканил и двамата да го придружат до Карлиън.

Когато пристигнали там и направили пиршество, крал Артур връчил на Герайнт главата на Белия елен, а Герайнт я подал на Енида с думите:

— Лейди, тази глава трябваше да се даде на най-красивата дама в двора на крал Артур, но аз ти я подарявам като на най-красивата дама в цялото кралство!

Тогава дошли херцог Ликонал и херцог Идрис, които разказали за подвига на Герайнт. Дошли и поданиците на Орингъл, заклели се да служат вярно на крал Артур и му разказали как Герайнт се сражавал с тях и как собственоръчно посякъл Орингъл. Били довели и осемнадесетте коня, натоварени с разбойническите доспехи. За тях Енида разказала на целия двор.

След това крал Артур посветил Герайнт в рицарство, а щом като раните на храбреца заздравели, той се оженил за лейди Енида. А на Петдесетница, когато всички рицари на Кръглата маса се събрали в Камелот, между тях бил и Герайнт, а името му се появило изписано със златни букви на мястото, което заел.