Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Arthur and His Knights of the Round Table, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Роджър Ланслин Грийн. Крал Артур

Издателство „Отечество“, София, 1986

Рецензент: Андрей Данчев

Редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Галя Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Мая Халачева

История

  1. — Добавяне

3.
ПОСЛЕДНАТА БИТКА

Не след дълго — само няколко дни по-късно — крал Артур и войската му разположили лагера си в Камланската равнина. На не повече от миля ги дебнел Мордред заедно с множество рицари и въоръжени мъже, които свързали съдбата си с него, като предпочели разпуснатостта и беззаконието пред честта да служат на Артур, славния крал на Логрия.

Мордред бил разбит и обърнат в бяг при дувърската битка, но много скоро се разчуло, че се намира в западната част на страната, където опустошава земите на всички, които отказват да минат на негова страна. Тогава Артур бързо потеглил за Корнуол и Лионес и една нощ стигнал до Камлан, където преди толкова много години бил заведен от добрия магьосник Мерлин, за да получи меча си Екскалибур от Езерната господарка.

Тази нощ Артур не склопил очи, защото знаел, че на сутринта ще започне голямата битка, в която още много от рицарите му ще загинат. Боял се, че тя ще бъде последната от битките му — онази, предсказана от Мерлин, след която кралство Логрия ще потъне в мрак. За пръв път след битката при планината Бадън преди двадесет и една години, саксите, узнали за враждите и междуособната война, започнали да нахлуват в Британия от север и от изток, а рицарското братство на Кръглата маса вече не съществувало, за да потегли мигом, предвождано от крал Артур, и да прогони варварите от всеки бряг, на който слизали.

В кралската шатра Артур се въртял и се мятал в постелята чак докато наближило утрото, когато се успокоил. И тогава в просъница му се явило странно видение. Изведнъж му се сторило, че при него е дошъл със свита от красиви дами Гавейн, който бил погребан в Дувърския замък.

— Добре дошъл, скъпи племеннико — рекъл крал Артур, или поне му се сторило, че го изрича. — Слава богу, че те виждам жив, защото те смятах за мъртъв. Ала кажи откъде идеш и защо те съпровождат тези дами?

— Скъпи мой кралю, скъпи мой господарю — отговорил сър Гавейн, или поне така се сторило на Артур, — това са все дами, в чиято защита съм се бил, когато бях жив човек. Винаги съм разрешавал само справедливи спорове, ето защо бог прояви голямо милосърдие и изпрати тези дами да ме доведат при тебе, за да ти кажа какво те очаква. Ако днес се биеш с Мордред, ще загинете и двамата заедно с по-голямата част от твоята войска. Дойдох да те предупредя да не водиш битка днес, а да сключиш мир с Мордред, едномесечен мир, каквито и да са условията му. Защото след месец ще дойде Ланселот със своите достойни рицари. Двамата ще убиете Мордред и ще разгромите всичките му поддръжници.

Казал това Гавейн и изчезнал заедно с дамите. Скоро крал Артур станал и извикал при себе си Лукан и Бедивер. След като им разказал за посещението на Гавейн и за съвета му, той ги помолил да вземат двама свещеници и да отидат при Мордред, за да сключат едномесечен мир.

— Бъдете щедри — наредил им Артур, — предложете му толкова много земи и богатство, колкото ви се види разумно.

Така че те отишли там, където бил Мордред с голямата си войска от сто хиляди души, и дълго време преговаряли с него. Накрая той се съгласил да вземе Корнуол и Кент, при това веднага, а да получи останалата част от Британия след смъртта на крал Артур.

Разбрали се Артур и Мордред да се срещнат на средата на пътя между двата лагера, всеки придружаван само от четиринадесет души. Тогава крал Артур дал разпореждания на хората си:

— Ако видите дори един изваден меч, без да му мислите, веднага се хвърлете и убийте предателя Мордред, защото му нямам доверие.

Мордред също казал подобни думи на войската си:

— Ако видите дори един изваден меч, елате и избийте всички до крак! Не вярвам в този договор и съм сигурен, че крал Артур иска да ми отмъсти!

Двамата се срещнали, както било уговорено, сключили договора и всеки от тях го подписал. После пили от виното, което било донесено. В това време обаче от пирена изпълзяла отровна змия и ухапала по петата един от рицарите на Мордред. Когато усетил, че е ухапан, той погледнал надолу и видял змията. Без да се замисли, изтеглил меча си и я убил.

Ала щом съзрели да проблясва меч, противниците и от двете страни надали силни викове. Само след миг враждуващите войски се спуснали една към друга по Камланската равнина.

— О, злочест ден! — извикал крал Артур. После и той, и Мордред се метнали на конете си и се хвърлили в битката.

До ден-днешен на земята не е имало по-тъжна и по-ужасна битка. Препускали, нападали, удряли. Много били тежките рани, много били смъртоносните удари. Крал Артур непрекъснато бил в средата на сражаващите се и проявил голяма храброст, но този път и Мордред се биел не на шега и не помислял за бягство. Единствената цел на всички обаче била да убиват, затова битката се водила през целия ден и свършила едва когато всички тези благородни рицари паднали бездиханни на студената земя.

Настъпила вечерта, безлунна и зловеща, и върху бойното поле се спуснала ужасната тишина на смъртта. Като видял своите воини избити до крак, крал Артур избухнал в ридания. Огледал се и видял, че само двама от рицарите му са оцелели — Лукан и Бедивер, — но и те били тежко ранени.

— Господи, какво се е случило с моите благородни рицари?! — извикал крал Артур. — Тежко ми, че доживях да видя този скръбен ден! Сега обаче зная, че краят наближава… И все пак ми се иска да намеря предателя Мордред, причинил цялата тази мъка и разруха!

Тогава крал Артур се огледал и изведнъж съзрял Мордред, който стоял, облегнат на меча си сред високите купища мъртъвци.

— Подай ми копието — казал крал Артур на сър Лукан, — защото там стои предателят, който докара цялата беда.

— Остави го, господарю — възпротивил се Лукан, — над него тегне проклятие. Ако ти преживееш този злочест ден, по право ще си отмъстиш. И не забравяй, благородни сър, среднощния си сън и думите, които ти е казал духът на Гавейн: бог с великото си милосърдие запази живота ти в тази битка. Благословен от него, ти победи. Ние сме трима, а Мордред стои сам. Ако го оставиш на мира, този печален съдбовен ден ще отмине без последствия.

— Жив или мъртъв — извикал крал Артур, — аз ще се разправя с човека, който донесе разруха на кралство Логрия!

— Наслука! — изпратил го сър Бедивер.

Тогава крал Артур уловил с две ръце копието Рон и се затичал към Мордред с вика: „Предателю, приготви се да посрещнеш смъртта!“

Когато Мордред видял крал Артур, той се втурнал към него с изваден меч. Ала кралят мушнал Рон под щита на Мордред и набучил тялото му на копието. Когато обаче Мордред разбрал, че е смъртно ранен, от омраза и ярост той наблегнал на проболото го копие и като държал меча си с две ръце, с такава сила ударил крал Артур по главата, че острието разсякло шлема и потънало в черепа му. В следващия миг Мордред се строполил на земята, надал предсмъртен вик и умрял.

Крал Артур обаче паднал, без да издаде звук. Сър Лукан и сър Бедивер дошли и с много мъка успели да повдигнат тялото му. Носели го стъпка по стъпка, понеже и двамата били тежко ранени, докато се добрали до малък изоставен параклис недалеч от тайнственото море, където се стелели изпарения, почервенели като кръв от последните лъчи на залязващото слънце. Тогава Лукан паднал на земята и издъхнал, изтощен от усилието да носи крал Артур, понеже вътрешностите му били разкъсани от смъртоносна рана.

— Сърцето ми ще се пръсне, като гледам такъв благороден рицар да умира заради мене — казал крал Артур, който бил дошъл за малко на себе си. — Той, а не аз имаше голяма нужда да му се помогне.

А Бедивер коленичил до Лукан и заплакал, защото двамата били братя и много се обичали.

Слънцето залязло и сега луната обливала бойното поле със студеното си бяло сияние и хвърляла мрачни сенки. Загадъчните води били забулени с дълги снопове сребриста мъгла.

Тогава крал Артур казал на Бедивер:

— Добри ми рицарю, престани да плачеш и да скърбиш, защото е безполезно, а моето време върви към своя край. Докато все още съм с тебе, можеш да ми направиш една последна услуга. Вземи верния ми меч Екскалибур и се изкачи на онзи хребет. Като го прехвърлиш, ще стигнеш до едно езеро в планинския проход. Моля те да хвърлиш меча в тъмните му води, а после да се върнеш и да ми разкажеш каквото си видял.

— Господарю, ще изпълня заповедта ти и веднага ще дойда, за да ти разкажа каквото съм видял.

И Бедивер тръгнал, понесъл меча Екскалибур. Докато вървял, разгледал меча, възхитил се от скъпоценните камъни по дръжката и си рекъл: „Ако хвърля този прекрасен меч във водата, нищо хубаво няма да последва, само мечът напразно ще пропадне.“ Затова, като стигнал езерото в планинския проход, Бедивер скрил меча в тръстиките и побързал да се върне при крал Артур, като му казал, че е хвърлил Екскалибур във водата.

— А какво видя там? — попитал го крал Артур.

— Господарю, не видях нищо. Само вятърът вълнуваше тъмните води на езерото — отвърнал рицарят.

— Значи не ми казваш истината — въздъхнал крал Артур. — Бързо върви и хвърли меча навътре в езерото!

Бедивер се върнал и взел меча в десницата си, ала отново си помислил колко е жалко да се погуби едно толкова ценно оръжие. Затова повторно го скрил и отишъл при крал Артур.

— Какво видя там? — попитал го кралят.

— Господарю, не видях нищо. Само вятърът стенеше и вълнуваше тъмните води — отвърнал Бедивер.

— Предател и лъжец! — извикал крал Артур. — Мамиш ме за втори път! Кой би си помислил, че ти, когото съм обичал толкова много, ти, благородният рицар на Кръглата маса, ще вземеш да мамиш краля си, защото ти е жал за ценния меч! Бързо върви и изпълни молбата ми, защото от дългото чакане силите ме напускат и тялото ми изстива от студения нощен въздух.

Тогава Бедивер се засрамил и хукнал като стрела към хребета, прехвърлил го и стигнал езерото в планинския проход. Взел меча в ръце, приближил се до водата и го хвърлил колкото се може по-далеч от брега. Острието проблеснало на лунната светлина, а от тъмните води се подала ръка в ръкав от блестящ брокат. Загадъчна и прекрасна, ръката се протегнала и хванала меча за дръжката. Три пъти високо размахала Екскалибур, след което изчезнала с него под водата, а тъмните води на езерото отново притихнали.

Сър Бедивер се върнал при краля и му разказал какво видял.

— А сега ми помогни да вървя — рекъл крал Артур, — защото много се боя, че прекалено дълго стоях тук.

Тогава, подкрепян от Бедивер, кралят се спуснал по тревистия склон, където капките роса блещукали като вълшебни диаманти на лунната светлина. Стигнали до брега на тайнственото море. От бялата мъгла изникнала ладия, която сякаш идвала да го посрещне. В нея имало много прекрасни дами, всичките с черни воали. Сред тях били Нимю Езерната господарка, Владетелката на остров Авалон, а също и кралицата Фея Моргана, сестрата на Артур. Когато видели краля, всички надали сподавен вик.

— А сега ме пренеси в ладията — казал крал Артур на Бедивер.

Рицарят изпълнил молбата му и трите дами нежно поели крал Артур от ръцете му и го положили да легне с глава в скута на Владетелката на остров Авалон.

После кралицата Фея Моргана коленичила до Артур, беззвучно се разплакала и казала:

— О, скъпи братко, защо толкова много се забави? Уви, раната на главата ти твърде дълго е била изложена на студа.

Тогава ладията бавно се плъзнала по водите, а Бедивер, който останал на брега, извикал:

— Ах, скъпи кралю, скъпи господарю, какво ще стане сега с мене, след като ти заминаваш и ме оставяш сам?

— Не тъгувай, а се пази — отвърнал крал Артур. — Ти си този, който ще разкаже моята история на живите хора. А аз трябва да замина за Авалонската долина, където ще ме излекуват от раната. Знай обаче, че ще се върна тогава, когато британската земя има нужда от мене, и кралство Логрия отново ще се възроди от мрака. Ала ако не чуеш повече за мене, моли се за душата ми.

После ладията потънала в мъглата и се изгубила от погледа. Над водите на езерото се понесъл приглушен печален вик, изпълнен с тъга, който постепенно преминал в тих шепот, глъхнещ в далечината.