Роджър Ланслин Грийн
Крал Артур (4)

4.
МАГИИТЕ НА НИМЮ И НА ФЕЯ МОРГАНА

На следващия ден след Петдесетницата, когато Кръглата маса се била появила в Камелотския замък, крал Артур се метнал на коня си и препуснал сам из гората, натъжен от необикновените думи на Мерлин. Както яздел, изведнъж пред него изникнал самият Мерлин.

— Дойдох да си вземем сбогом — рекъл добрият магьосник, — а и за да ти съобщя последното си предсказание… Добре се грижи за меча Екскалибур и за вълшебната му ножница и знай, че една зла жена ще я открадне от тебе. Тя е майката на Злия рицар, който ще те повали на Камланското поле. При все това тя ще бъде с тебе в последния ти час — пречистена от злото, тя заедно с други дами ще те доведе в Авалон… От тях, от дамите на Авалон, една очаква и мене — не друга, а лейди Нимю. Тя ще ме зарови още жив в земята…

— Не можеш ли да се спасиш от нея с вълшебното си изкуство? — попитал Артур. — О, Мерлин, никак не искам да те загубя!

— Уви, така ми било писано — отвърнал Мерлин. — То е за прослава на Логрия. Затова пък ти ще трябва да докажеш достойнствата си и да се справяш с всичко сам!

Като казал това, Мерлин продължил пътя си, навлизайки все по-навътре и по-навътре в гората по стъпките на лейди Нимю. Така стигнали до гуинедските земи, чийто владетел бил крал Пант, и отседнали в неговия замък. А на сутринта, преди отново да поемат пътя си, Мерлин разговарял с жената на крал Пант, която се казвала Елейн:

— Ти имаш син, прекрасен момък, когото Езерната господарка взе от люлката му още като младенец и той живя при нея много години. Преди да напусна човешкия свят, ще се срещна с този момък, чието име е Ланселот, и една друга Елейн в бъдни времена ще му роди син, наречен Галахад. Тези двама рицари ще бъдат най-достойните от всички около Кръглата маса и ще донесат най-голямата слава на Логрия.

А когато Мерлин се срещнал с Ланселот, той благословил момъка и му поръчал да отиде в двора на крал Артур преди следващия празник Петдесетница, за да помоли крал Артур да го направи рицар, като му предаде, че това е било последното желание на Мерлин, преди жив да легне в гроба си.

После, докато крал Пант, кралица Елейн и младият Ланселот се дивели на думите му, Мерлин си тръгнал от замъка и потънал сред хълмовете на Северен Уелс, а Нимю вървяла пред него и свирела на куит, на вълшебна уелска арфа, и пеела необикновени песни, пълни със странна и чудна магия.

Накрая стигнали до уреченото място и там, в сянката на красива глогина, покрита с бели цветчета, Нимю седнала, а Мерлин сложил глава на скута й. После, като свирела и пеела, Нимю изплела девет магически кръга около Мерлин и глогината. Мерлин заспал, след което се събудил и тогава му се сторило, че се намира в най-прекрасната и най-укрепената кула на света.

— Лейди Нимю — казал той, — ти ми отне всичкото вълшебство, поради което аз никога няма да мога да напусна тази кула. Остани при мене, за да не бъда сам, докато съм омагьосан.

— Не след дълго ще трябва да си вървя — отвърнала му тя, — защото крал Артур се намира в голяма опасност и след като ти вече не можеш да бъдеш редом с него, аз ще трябва да отида и да му помогна. Фея Моргана прави коварни магии, за да го улови в мрежите си. Трябва да те напусна и да побързам… Но първо ще ти даря покой, за да прекараш в сън векове наред, докато пукне зората на деня, когато ще се събудиш.

Тогава Мерлин се изправил на крака и като в сън тръгнал по тясното стълбище, което се появило в зейналата пред него земя. Вървял все надолу и надолу, докато стигнал до тъмна каменна стая под голяма скала. Там легнал на една голяма каменна плоча, която приличала на маса, и заспал. А Нимю направила магия, с която затворила ходника към светлината, и бързо потеглила за Камелот. Така Мерлин останал да почива в тъмната си гробница. И той ще лежи непробудно там до деня, когато на този остров отново бъде образуван Кръга на Логрия. А дали гробницата му се намира в омагьосаната Броселиандска гора, на пясъчния Остров на бардовете в Корнуол, или в Брагдънския лес, това никой не знае и до ден-днешен.

Междувременно крал Артур отишъл на лов в тайнствените гори на Южен Уелс заедно със сър Уриенс, брат на Гуиневир и съпруг на Фея Моргана, и с храбрия рицар сър Аколон Галски. Те устремно преследвали един голям елен, препускали миля подир миля, докато се загубили далече в гората и толкова път изминали, че накрая конете им се строполили мъртви под тях, а ловците продължили да преследват елена, който вече бил толкова изтощен, че едва се движел.

Излезли от гората и тръгнали по един обрасъл с трева рид, където видели, че еленът пада и умира. А после, когато се огледали, забелязали, че ридът се спуска към голяма вода, където малък кораб, целият покрит с коприна, плавал към брега. Корабът стигнал точно до тях и минал дори през пясъчната плитчина, за да могат те да се качат на борда му, но там не се виждала жива душа.

— Да се качим на този странен кораб и да срещнем смело приключенията, които ни очакват — предложил крал Артур.

Те се качили на борда и открили, че корабът е твърде хубав, богато обзаведен и украсен с изкусно изтъкани коприни. Било вечер, когато стигнали до брега, а щом стъпили на кораба, нощта бързо се спуснала — толкова бързо, че след миг станало тъмно като в рог. Тогава изведнъж по фалшборда се появили големи факли и силно осветили палубите. Корабът се плъзнал по гладките тъмни води, а дванадесет красавици излезли от каютите и поднесли на ловците всякакви ястия и вина, каквито можел да пожелае човек. През цялото време се леела нежна музика, а самият кораб бил пропит от тежкото ухание на непознати цветя.

Кралят и двамата му другари били уморени от лова през деня и след като похапнали и се насладили на нощната прохлада на палубата на този необикновен кораб, ги завели в разкошни каюти, приготвени нарочно за тях. Не след дълго ги сложили в меки, удобни легла. И тази нощ всички те спали необичайно дълбоко.

На сутринта Уриенс се събудил и видял, че се намира в Камелот в собственото си легло, редом с жена си, кралицата Фея Моргана, която била магьосница. Той много се чудил как така за една нощ, докато е спал, е изминал двудневния път обратно. Жена му се усмихвала много загадъчно, а в големите й тъмни очи проблясвали странни и зли пламъчета, но тя нищо не му казала, макар добре да знаела какво се е случило.

Крал Артур обаче се събудил в черна и мрачна тъмница — във влажното и прогнило подземие на голям замък. В тъмното дочул стенанията на двадесет рицари, които също така жестоко били лишени от свободата си.

— Кои сте вие, та толкова много се оплаквате? — попитал той.

А един от тях му отговорил:

— Ние сме двадесет рицари, а някои от нас лежат тук вече осем години.

— Как е станало това? — попитал Артур.

— Господар на този замък — казал рицарят — е един зъл човек на име сър Дамас. Той подло си е присвоил замъка и земите му от по-големия си брат, добрия рицар сър Аутлейк. Взема в плен всеки, който дойде в замъка му, и го хвърля в тази отвратителна тъмница…

Докато разговаряли, вътре влязла девойка, понесла светилник, и попитала крал Артур:

— Как се чувствуваш, сър?

— Трудно ми е да кажа — отвърнал той. — Нито пък разбирам по какъв начин съм попаднал в това прокълнато място.

— Сър — казала девойката, — ти можеш да се спасиш, както и да освободиш тези рицари, стига да участвуваш в двубой от името на господаря ми. Днес неговият брат ще изпрати тук своя победител в турнирите, за да се бие вместо него с човек на нашия господар. Който спечели, ще стане владетел на всичките земи.

— Само пред каква трудна задача ме постави! — казал крал Артур. — Твоят господар сър Дамас е нечестен рицар и аз няма да нанеса дори един удар в негова защита. При все това бих предпочел да умра в битка, вместо да гния в тази тъмница… Ако сър Дамас освободи всички, които са хвърлени тук, аз ще се бия до смърт за него.

— Така да бъде — казала девойката.

— Готов съм, трябват ми само кон и доспехи — казал Крал Артур.

— Ще получиш и двете — уверила го тя. — Последвай ме.

Напуснали тъмницата и излезли в двора на замъка, облян от яркото слънце.

— Девойко, сигурен съм, че те познавам — казал крал Артур, — Била ли си някога в моя двор?

— Не — отвърнала девойката, — кракът ми не е стъпвал там. Аз съм дъщерята на сър Дамас, господаря на замъка.

Но когато изричала тези думи, тя говорела притворно, защото всъщност била една от придворните на кралицата на феите Моргана.

В същия миг, когато Артур се събудил в подземието на замъка, сър Аколон Галски също се съвзел от магията и открил, че се намира в един приятен двор на крепост, но е заспал досами края на дълбок кладенец, така че само да помръднел, щял да падне вътре и да лети дълго, докато накрая намери смъртта си.

Когато Аколон разбрал това, той се зарадвал на късмета си и си рекъл: „Дано господ спаси крал Артур и крал Уриенс, защото девойките от кораба са ни измамили. Това сигурно са били демони, а не девойки. Ако успея да се отърва от това премеждие, ще избия всичките жени, които се занимават с черна магия и коварни дела!“

Докато Аколон си мислел това, дошло едно джудже с голяма уста и сплескан нос, което го поздравило с думите:

— Идвам от името на твоята господарка Фея Моргана, която те приветствува като свой скъп любим и те моли да се биеш днес в нейна защита с един непознат рицар. Затова ти изпраща Екскалибур, меча на самия крал Артур, както и ножницата му, като те моли да се биеш така, както тя ти повелява: без страх и без милост, докато противникът ти умре. Фея Моргана ми поръча също така да ти кажа, че съпругът й лежи на смъртен одър, ранен от предателска ръка, и че ти ще се ожениш за нея и ще станеш вместо него крал на Гор.

— Истина е, че обещах да се бия за нея — казал Аколон, — пък и съм сигурен, че тя те изпраща, след като ми носиш меча Екскалибур. Цялата тази магия трябва да е нейно дело, за да ме накара да се бия с непознатия й враг и да го посека.

— Право казваш, така е — съгласило се джуджето. — И не бъркаш, като влизаш в тази битка.

След това то отместило Аколон от ръба на кладенеца и го повело към приемната зала на замъка, където го очаквал сър Аутлейк с шестима оръженосци. След като сър Аколон утолил глада и жаждата си, облекли го в здрави доспехи, качили го на силен кон и го повели към бойното поле, което представлявало тучна зелена морава на средата на пътя между замъците на сър Аутлейк и сър Дамас.

Междувременно шестимата оръженосци на сър Дамас също завели крал Артур в приемната зала на замъка на господаря им, дали му ядене и пиене, въоръжили го добре, а след това напуснали с него крепостта. Когато крал Артур тръгвал, до него се приближила друга девойка, която му се поклонила ниско и казала.

— Сър, моята кралица господарка и твоя сестра Фея Моргана те приветствува. Тя е разбрала, че днес ще участвуваш в битка, затова ме изпрати да донеса меча ти Екскалибур, който си й поръчал да пази. Ето меча, ето и ножницата. В този миг господарката ми е коленичила и се моли да останеш здрав и читав.

Крал Артур благодарил на девойката и на сърцето му олекнало, защото отивал на бой със своя меч, а човекът, притежаващ вълшебната ножница, никога не можел да загуби много кръв, колкото и дълбоки да са раните му.

Двамата рицари — крал Артур и сър Аколон — се срещнали на зелената морава, но не се познали, защото били облечени в необикновени Доспехи със спуснати забрала, а по щитовете им нямало гербове, които да ги отличават. Най-напред се сражавали с копия толкова ожесточено, че никой не се удържал на коня си. След това изтеглили мечове и се хвърлили в бой, като си нанасяли силни удари. Само че мечът на Аколон винаги излизал по-твърд от меча на крал Артур и пробивал бронята му при всеки удар, докато кръвта на краля не рукнала и не обагрила цялата морава. Раните на Аколон обаче почти не кървели, макар че Артур успял да го намушка един-два пъти.

Чак когато крал Артур обърнал внимание на кръвта си по тревата и усетил, че мечът в ръката му не пробива стоманената броня на Аколон както се полага, докато противникът му го ранявал с всеки удар, кралят се досетил, че мечовете им са сменени с предателство и черна магия. Все повече и повече се уверявал крал Артур, че в ръката на Аколон блести истинският Екскалибур.

— А сега пази се, рицарю, защото отново ще те ударя! — насмешливо му викнал Аколон.

Без да отговори, Артур завъртял меча си с такава сила, че Аколон се олюлял и отстъпил назад, но след това замахнал, ударил Артур и го повалил на земята.

Кралят обаче скоро скочил на крака и двамата продължили да се бият ожесточено, ала при всеки удар на Аколон крал Артур губел толкова кръв, че цяло чудо било, дето още се държи. Само безкрайно смел рицар може да се сражава, когато изпитва такава болка.

Накрая спрели да починат и всички, които ги били наобиколили, за да наблюдават битката, говорели с добро чувство и за двамата, но показвали съжалението си, че на единия от тези толкова храбри рицари е съдено да умре. А сред тълпата била и магьосницата лейди Нимю от Авалон, която била оставила Мерлин под скалата и пристигнала малко след започването на битката.

— Сега не е време да ти давам почивка! — изведнъж възкликнал Аколон и тутакси отново се спуснал към Артур. Ала Артур, обезумял от гняв и болка, завъртял меча си и го стоварил с такава сила върху шлема на противника си, че повалил Аколон на земята. При този удар обаче мечът на Артур се строшил и в ръката му останала само кръстатата ръкохватка.

Аколон скочил на крака и се хвърлил към крал Артур, който се прикрил зад щита си, макар че вече явно нямало никакво спасение.

— Рицарю! — казал му с насмешка Аколон. — Признай се за победен и за по-слаб от мене, иначе ще ти отрежа главата с меча си!

— Никога! — отвърнал крал Артур. — Не мога да се отрека от дадената клетва. По-скоро сто пъти бих предпочел да умра! Защото, макар да нямам оръжие, имам достойнство, но убиеш ли ме в неравен бой, твоето име ще бъде опозорено!

— И така да е, не ме е страх! — извикал Аколон. — А сега бягай оттук, защото вече си само един труп!

И той отново замахнал към Артур, но кралят посрещнал удара с щита си и толкова силно ударил Аколон през забралото с дръжката на меча си, че рицарят се олюлял и отстъпил три крачки назад.

В този миг Нимю направила магия, с която ножницата от пояса на Аколон се разкопчала и паднала в краката на Артур, а той я взел и я препасал. Аколон отново се хвърлил към него и му нанесъл такъв удар, който можел да разцепи главата на Артур до брадичката, но Нимю отново махнала с ръка, мечът се отскубнал от пръстите на Аколон и се забил отвесно в земята.

Артур се хвърлил, грабнал го и веднага усетил, че това е неговият меч Екскалибур. „Охо! — извикал му той. — Прекалено дълго не беше при мене и ми причини доста неприятности!“ А после се обърнал към Аколон:

— Рицарю, ти си човекът, който стои близко до смъртта, защото този меч, моят меч, ще те възнагради богато за болката, която изпитах, и за кръвта, която изгубих!

След което скочил към сър Аколон и го повалил на земята с такъв удар, че кръвта рукнала от устата, носа и ушите му. А крал Артур се изправил над него с вдигнат меч и извикал:

— Сега ще те посека!

— И добре ще направиш — задъхано изрекъл Аколон, — защото никога няма да се призная за победен! И аз като рицар съм се клел да не се предавам, за да спасявам живота си. А сега ме убий, защото не искам да живея посрамен!

— Ти си храбър и честен рицар — рекъл Артур, като отпуснал меча си. — Кажи ми откъде идеш и кой е господарят ти?

— Сър, аз съм от двора на крал Артур, а името ми е Аколон Галски.

— Кажи ми кой ти даде меча? — попитал го много разтревожен Артур, защото си спомнил за омагьосания кораб.

— Кралицата Фея Моргана — тъжно отвърнал Аколон. — Отдавна я обичам, а и тя ме обича. Затова й обещах да се бия и да посека когото тя поиска, дори ако това е крал Артур. Ето защо тя ми изпрати днес меча, с вестта, че съпругът й крал Уриенс е мъртъв, и ако аз победя в двубоя, ще стана крал вместо него. Но я ми кажи кой си ти, когото тя заръча да убия?

— Ах, Аколон — казал крал Артур, — нима не разбра, че аз съм кралят?

Когато Аколон чул това, той викнал:

— Прекрасни и любезни кралю, смили се над мене, защото не те познах!

— Ще те пожаля — отвърнал му Артур, — защото ми е ясно, че тази битка не е замислена от тебе, а от сестра ми. Ах, Аколон, тя и мене измами с красотата си и с магьосническите си хитрини. Добрият Мерлин ме предупреди, но аз не се вслушах в думите му. Сега вече ще я прогоня от моя двор и ще я убия, ако предизвика нечия смърт!

После крал Артур сдобрил сър Дамас и сър Аутлейк, а след това техните оръженосци вдигнали на ръце него и сър Аколон, който бил смъртно ранен, и ги занесли до едно абатство наблизо в гората. Нимю също отишла там и се грижила за тях. Преди слънцето отново да изгрее, сър Аколон издъхнал от раните си, докато Артур бавно се възстановявал.

Междувременно кралицата Фея Моргана, която го смятала за мъртъв, продължавала да изпълнява пъклените си планове в Камелот. Точно в деня на битката тя заварила съпруга си крал Уриенс заспал в своето ложе. Веднага извикала една от прислужничките си и й казала:

— Иди и ми донеси меча на господаря си, защото не съм случвала по-подходящ миг, за да го убия!

— О, госпожо! — извикала девойката. — Не го правете! Ако убиете съпруга си, никога няма да се отървете безнаказано!

— Това не е твоя работа — прекъснала я Фея Моргана. — Взела съм решение днес той да умре, затова бързо ми донеси меча!

Девойката излязла, но най-напред потърсила принц Ивейн и му казала:

— Сър, бързо ела и спри моята господарка и твоя майка, защото тя възнамерява да убие краля, твоя баща, а аз отивам да й занеса меча, с който ще го направи.

— Бързо й занеси меча — казал сър Ивейн, — защото иначе и тебе ще убие!

С разтреперани ръце девойката занесла меча на Фея Моргана, която веднага отишла до заспалия крал Уриенс. Но когато вдигнала меча, за да замахне, иззад гоблените изскочил скрилият се там Ивейн и сграбчил ръката й.

— Ах ти, дяволска жено! — изсъскал той. — Какво зло си намислила? Ако не ми беше майка, тутакси щях да те убия. Мисля, че си демон, а не жена!

— Пощади ме — молела се Моргана. — Дяволът ме изкуши да сторя това. Демоните на мрака винаги са готови да отклонят от правия път онези, които са твърде вещи в тайното им изкуство.

— Ще се закълнеш, че никога няма да вършиш подобна злина! — казал Ивейн. И Фея Моргана дала дума да го послуша.

Не след дълго една от прислужниците й дошла с вестта, че Аколон е умрял, а крал Артур се съвзема в абатството сред гората.

„Когато се върне в Камелот — рекла си магьосницата, — той положително ще ме убие, задето пожелах смъртта му. Затова, преди да се върне, ще избягам бързо от двора му…“

И тя потеглила с въоръжен отряд и с придворните си дами, като казала на кралица Гуиневир, че отива да поязди из гората.

По пътя си Фея Моргана стигнала до абатството, където крал Артур лежал и се лекувал от раните си. Изведнъж й хрумнало, че сега поне би могла да открадне меча Екскалибур.

— Кралят спи и нареди никой да не го буди! Така й казали, но тя много любезно пояснила:

— Аз съм сестра му. Пуснете ме малко да поседя до него, да го погледам и да се помоля за скорошното му оздравяване!

Тогава я завели в покоите му и я оставили при него. Заварила го заспал, хванал в десницата си оголения меч Екскалибур, а ножницата била опряна на един стол до леглото му.

„Поне нея мога да взема“ — рекла си Фея Моргана и като скрила ножницата под наметалото си, тихо се измъкнала от абатството, яхнала коня си и препуснала по пътя.

След малко крал Артур се събудил и видял, че ножницата му я няма. Тогава много се разсърдил и попитал кой е влизал при него, докато е спал. Отговорили му, че е идвала само кралицата Фея Моргана.

— Горко ми! — въздъхнал Артур. — Не удържахте на думата си да ме пазите!

— Сър — казали му те, — не посмяхме да не се подчиним на заповедите на сестра ти!

Тогава крал Артур накарал да доведат два коня и заедно със сър Аутлейк препуснал в галоп през гората по следите на Фея Моргана и нейната свита.

Не след дълго ги видели пред себе си на пътя и тогава преследването станало напрегнато и ожесточено. Все повече се приближавали Артур и Аутлейк и накрая Моргана разбрала, че няма къде да избяга. Тогава тя препуснала към едно дълбоко езеро в гората и хвърлила ножницата в средата му, като извикала:

— Каквото и да ми се случи, поне ще бъда сигурна, че брат ми никога няма да притежава тази ножница!

Ножницата веднага потънала, защото златото и скъпоценните камъни по нея я правели много тежка.

След това Фея Моргана повела свитата си към една долина, където имало пръснати множество големи камъни, и с магия превърнала и себе си, и останалите в такива камъни. А когато няколко минути по-късно крал Артур и сър Аутлейк минали оттам, не видели нито Фея Моргана, нито свитата й.

— Тук е била направена зла магия — казал Артур и се прекръстил. А след като дълго време напразно търсили ножницата, бързо препуснали обратно към абатството, а оттам към Камелот, където кралица Гуиневир и цялото рицарство на Кръглата маса много се зарадвали, че виждат отново своя крал.

А когато същата вечер седнали да се хранят в голямата зала, появила се някаква девойка и се поклонила ниско на крал Артур.

— Господарю — казала му много смирено тя, — идвам от името на сестра ти Фея Моргана, за да измоля прошка за злото, което е сторила. След днешния ден тя никога вече няма да се опитва да ти пакости, защото демонът, който я е изкушил да върши зло, си е отишъл от нея. А като знак, че много те обича и искрено се разкайва, тя ти изпраща тази мантия, най-красивата на света. Този, който я притежава, никога не може да изпита болка.

Когато съзрели мантията, всички се почудили, защото тя наистина била изключително красива, украсена със скъпоценни камъни и обшита със злато и сребро. Крал Артур се зарадвал на подаръка и протегнал ръка, за да вземе мантията, но изведнъж лейди Нимю, която се била върнала в Камелот с него, извикала:

— Кралю господарю, не си слагай тази мантия, докато не узнаеш нещо повече за нея. Нека преди ти или някой друг в залата да я наметне на раменете си, това да стори тази девойка!

Ще послушам съвета ти — казал крал Артур. — Девойко, искам да видя как си намяташ мантията!

— Сър — казала девойката, — аз не съм достойна да нося кралски одежди!

— Въпреки това си сложи мантията! — заповядал й крал Артур.

И девойката с нежелание се загърнала с мантията. Мигом избухнали ярки пламъци и тя се строполила на земята, превърната в купчина тлееща пепел.

Оттогава Фея Моргана не се осмелила да дойде отново в кралство Логрия. Тя се прибрала в своя замък в Гор и го укрепила още повече.