Роджър Ланслин Грийн
Крал Артур (12)

8.
ИСТОРИЯТА НА ЛАНСЕЛОТ И ЕЛЕЙН

Дълги години крал Артур и рицарите му се сражавали със саксите на различни места из цялата британска земя, но след голямата битка в планината Бадън (една от най-големите битки, водени на британска земя), настъпили времена на мир и сякаш отвъд облаците, които гъсто се скупчвали над останалата част от света, кралство Логрия било сгрявано от усмивката на едно безкрайно, блажено лято.

Отначало имало много разбойници, злосторници, великани и магьосници и рицарите трябвало да бъдат готови всеки миг да се борят с тях. Не само на големите празници — на Великден, Петдесетница, Архангеловден и Коледа — в двора на крал Артур се появявали девойки на коне, за да търсят разплата за стореното им зло. С течение на времето обаче все по-малко и по-малко хора имали нужда от помощ. Логрия все повече се превръщала в мирно и свято кралство, а рицарите на крал Артур започнали да прекарват времето си най-вече на големи турнири в Камелот или Карлиън. Вярно, че се научили да боравят още по-сръчно с оръжието, но все по-рядко намирали случай да докажат своята храброст.

Повечето от младите рицари обикаляли из цялата страна и търсели изпитания, ала по-възрастните, и на първо място сред тях Ланселот, били все по-склонни да стоят и да очакват да се случи нещо велико.

Дълги години Ланселот бил пръв сред първите. По сила и храброст, по благовъзпитаност и благородство на духа с него не можел да се мери нито един рицар, дори Тристан или Гарет, Герайнт или младият Персивал. Само Гавейн можел да бъде сравняван с Ланселот, но ги свързвало толкова вярно приятелство, че никога между тях не се появило съперничество.

Ала от първия ден, когато Ланселот дошъл в двора на крал Артур, той обикнал кралица Гуиневир и нямало за него друга на света освен нея. Дълги години той честно й служил, бил верен и предан, както подобава на един рицар, и крал Артур не изпитвал ревност, защото имал доверие в почтеността и на Ланселот, и на кралицата. И наистина Ланселот дълго служил на Гуиневир като истински рицар и истински поданик и се стремял да я прославя с големите си подвизи. Но когато настъпил продължителен мир и вече рядко му се случвало да напуска Камелот с някаква заръка, и вече нямало нужда крал Артур да предвожда войската си в битка, Ланселот и Гуиневир започнали да прекарват все повече и повече време заедно и все по-често се срещали без знанието на крал Артур.

Този бил пътят, по който първата сянка на голямата беда се прокраднала в Камелот, на вид толкова кротка и невинна, че никой не я забелязал, а на Ланселот и Гуиневир и през ум не им минавало какво ще последва. Но силите на злото, които все по-отчаяно търсели някаква вратичка, за да се вмъкнат в твърдината на доброто, съзрели тази възможност и заложили коварен капан на Ланселот.

Един светъл пролетен ден на Великденското празненство, което крал Артур подготвил в Камелот, в голямата зала влязъл отшелник и поздравил всички, седнали около трапезата.

— Нека божията благословия споходи цялата дружина! — извикал той. — Сигурно светът никога вече няма да види по-достойно сборище на рицари. Ала все още е останало едно празно място. Моля те, кралю господарю, разкажи ми за него!

И отшелникът посочил с тояжката си празното място между Ланселот и Персивал.

— Почитаеми отче — започнал крал Артур, — това е Пагубното място и на него ще седи само един рицар. Такова беше предсказанието на Мерлин в деня, когато за пръв път се събрахме около тази маса. Ако там седне друг човек, магията на това място мигом ще го убие.

— А знаете ли кой ще седне там? — попитал отшелникът.

— Не — отвърнали всички рицари заедно с крал Артур. — Не знаем името на този човек.

— Той още не се е родил — казал Отшелникът, — ала тази година ще види бял свят. И не друг, а той ще излезе победител в търсенето на Свещения Граал… Но аз не съм дошъл тук, за да говоря за него. Дойдох по-скоро за друго дело, за спасението на една дама, която е жертва на коварна магия в Скръбната кула. Само най-достойният рицар между вас може да й върне свободата и това е Ланселот Езерни. Затова моята молба е да го изпратите там колкото се може по-бързо…

Ланселот и отшелникът изминали дълъг, дълъг път, докато един ден стигнали до мрачен склон, където на билото бил разположен град с висока черна кула. Когато Ланселот яздел по тесните улици сред хорската тълпа, чували се викове:

— Добре дошъл, Ланселот, най-достойни сред рицарите! С твоя помощ ще бъде спасена нашата господарка!

Ланселот се изкачил до кулата, все още воден от отшелника. Влезли вътре и тръгнали нагоре по голямото стълбище, докато стигнали до здрава желязна врата.

— Тук в продължение на пет дълги години лежи най-прекрасната дама в цялата страна — казал отшелникът. — Затворена е с коварна магия от кралицата Фея Моргана, която злобно й завижда. Може да бъде спасена само от най-добрия измежду рицарите.

Тогава Ланселот бутнал вратата с ръка. Мигновено големите ключалки и решетки се натрошили на парчета, пантите пискливо изскърцали и като влетял в стаята, рицарят видял Печалната дама — лежала вързана в корито с вряла вода, в което я била сложила Фея Моргана. Но щом Ланселот прекрачил прага, магията се развалила и Печалната дама се върнала при своите поданици.

— Рицарю — рекъл отшелникът, — след като освободи тази дама, трябва и нас да освободиш от змея, който живее недалеч в една стара гробница.

Тогава Ланселот вдигнал щита си и казал:

— С божия помощ ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви избавя от бедата. Затова води ме!

Когато стигнали до върха на планината, видели голям кромлех, направен от три изправени каменни плочи, захлупени с четвърта. От тъмното леговище излязъл голям безкрил дракон, който бълвал огън и страховито съскал. Битката продължила през целия ден, а вечерта Ланселот отрязал главата на дракона. После яхнал коня си и препуснал оттатък хълма през затънтените безлюдни проходи на уелските планини, докато стигнал Пустинните земи, където се намирал внушителен замък, наполовина потънал в развалини. Само главната кула се издигала високо над попуканите стени и порутените странични кули. Ланселот обиколил замъка и с почуда гледал разрухата, но дори върху нападалите камъни не видял нито бурени, нито пълзящи растения. След време стигнал до част от сградата, която стояла непокътната.

Там го посрещнали двама оръженосци и го въвели в голямата зала, където на издигнато над пода място около висока маса седял сред своите рицари и придворни дами крал Пелес Сакатия, когото Балин бил победил дълги години преди да нанесе Печалния удар.

— Добре дошъл, добри ми рицарю! — приветствувал го крал Пелес, като вдигнал съсухрена ръка от златното ложе, към което бил прикован. — Седни на моята трапеза! От доста време в омагьосания замък Карбонек не е идвал рицар и се боя, че ще трябва да минат още много години, преди да дойде благородник, който да ме излекува от тежката рана… Ала ми кажи как ти е името. Обръщам се към рицарската ти доблест да не ме лъжеш.

— Сър, за мене е голяма чест, че съм посрещнат така — казал Ланселот и тържествено се поклонил. — Що се отнася до името ми, казвам се Ланселот Езерни.

— А аз съм Пелес, Краля на Пустинните земи и на омагьосания замък Карбонек — представил се домакинът. — Ала макар и тайно, крепи ме упование: Йосиф Ариматейски е мой прадядо, затова ти предстои да видиш чудо…

Ланселот се разположил на масата, но забелязал, че пред никого няма сложена храна, нито вино и цари пълна тишина.

След миг изведнъж проехтял гръм, вратата широко се отворила и в залата влезли три забулени жени, облечени в бяло. Пристъпвали толкова безшумно, като че били духове, а не живи същества. Първата държала в ръка копие с връх от светлина, от което капела кръв и изчезвала, преди да докосне пода. Втората носела златна чиния, покрита с кърпа, а третата — златен бокал, също покрит, но сякаш пълен с толкова чиста и ярка светлина, че човек не можел да го погледне. Ала не това била причината Ланселот да скрие лицето си с ръце, докато шествието обиколило масата и излязло от залата. Рицарят бил обзет от дълбоко страхопочитание и благоговение. В следващия миг всички усетили, че ги изпълва голямо миролюбив и чувство за благополучие, а на Ланселот му се сторило, че е сит от нещо повече, отколкото от земна храна и питиета.

— Господарю, какво означава това? — с приглушен глас попитал той.

— Сър — отвърнал крал Пелес, — ти видя най-скъпите реликви на света, на които съм пазител аз, потомъкът на Йосиф Ариматейски. От бокала и от чинията е пил и ял Исус Христос на последната си вечеря, а с това копие римският центурион, стотникът Лонгин, е пробол тялото му, когато той е бил прикован към кръста. В същия този бокал Йосиф Ариматейски е събирал скъпоценната кръв, която се е стичала от раната… Чуй думите ми: скрит под кърпата край тебе мина Свещеният Граал, а когато мине край рицарите, събрани в Камелот, една Петдесетница няма да се срещате около Кръглата маса, а всички ще тръгнете на път, за да го търсите…

Когато изумлението от видяното се поуталожило, Ланселот поговорил с краля и за други неща. Рицарят останал дълго в замъка Карбонек, но повече не видял шествието със Свещения Граал.

Крал Пелес обаче имал дъщеря на име Елейн — една от най-красивите девойки на света. Тя обикнала Ланселот от пръв поглед. През цялото време, докато той бил в замъка Карбонек, Елейн се грижела за него, угаждала му непрекъснато и се опитвала по всякакъв начин да спечели любовта му, но макар че Ланселот се отнасял към нея възможно най-любезно — яздели заедно на лов, слушал песните й, играели шах — сърцето му не трепвало и той оставал верен на кралица Гуиневир, и така в мислите си всъщност изменял на крал Артур и на честта си като рицар на Логрия.

Тогава Елейн разказала всичко на баща си крал Пелес, а той, понеже можел донякъде да вижда бъдещето като през опушено стъкло, й отговорил:

— Недей да плачеш и да тъжиш, дъще, защото Ланселот наистина ще стане твой стопанин, а ти ще му родиш син на име Галахад, който ще прогони сянката на проклятието от Пустинните земи и ще ме излекува от раната… Не зная точно как ще се случи всичко това, но то ще стане, имай вяра!

Дните минавали, Ланселот продължавал спокойно да гостува в Карбонек, ала Елейн не успявала да постигне нищо с любовта си. Накрая, обзета от отчаяние, тя започнала да търси помощта на магии и при нея дошла една девойка на име Брисен, веща в изкуството, чиято кралица била Фея Моргана.

— Ах, лейди, да знаеш, че кралица Гуиневир е единствената жена на света, която Ланселот обича — казала тя. — И ако искаме да го спечелим, трябва да използуваме хитрост.

После двете дълго време си говорили и като последствие Елейн тайно напуснала Карбонек. След това някакъв човек донесъл на Ланселот пръстен, който му се видял добре познат — кралица Гуиневир винаги си го слагала.

— Къде е твоята господарка кралицата? — попитал го Ланселот.

— Сър, тя се намира недалеч от тук, в замъка Кейс, и те моли да отидеш при нея колкото може по-скоро — отвърнал човекът.

Тогава Ланселот набързо се сбогувал с крал Пелес, метнал се на коня и препускал през Пустинните земи, докато оставил Карбонек далече назад. На залез стигнал до замъка Кейс, който се намирал край голяма гора. Там заварил кралица Гуиневир (поне така му се сторило), която го чакала, с очи, грейнали от обич, ала във вечерния сумрак всъщност го посрещнала Елейн, преобразена за малко в Гуиневир от вещото изкуство на Брисен.

Когато Ланселот я видял да стои сама, той напълно забравил за рицарската си чест й за дадените клетви, за славата на Логрия и за предаността си към крал Артур. Всичките му мисли били завладени от Гуиневир, а когато тя му заговорила за женитба, рицарят забравил дори това, че тя е жената на крал Артур, а магьосницата била приготвила всичко в замъка Кейс…

Настъпило сиво и злокобно утро. Ланселот се събудил и видял, че редом с него спи Елейн. Тогава си спомнил какво се е случило и разбрал, че завинаги е опозорен, макар че до него лежала не Гуиневир, а Елейн.

— Горко ми! — извикал той. — Прекалено дълго съм живял, щом успях да изгубя честта си!

Думите му събудили Елейн, която коленичила до него, признала всичко и го помолила за прошка.

— Ах, благородни Ланселот — ридаела тя, — направих това единствено от любов към тебе!

Ала Ланселот, обзет от душевни терзания, надал силен вик и светът сякаш се завъртял пред очите му. Бързо отворил прозореца и скочил през него, облечен само по риза, паднал в леха с рози, изправил се на крака целият изподраскан и окървавен от бодлите и хукнал напосоки, като продължавал да вика, докато се изгубил в гората. Скитал се съвсем обезумял сред дърветата и из пустинните уелски хълмове.

Минали месеци и в Камелот започнали да се чудят какво ли се е случило с Ланселот, след като никой не го бил виждал толкова дълго време. Дошла Коледа, а Ланселот още не се завръщал. Не се появил и на Петдесетница, и на Архангеловден.

Започнала новата година и тогава Борс де Ганис, братовчед на Ланселот, без много шум напуснал Камелот и тръгнал да търси рицаря. След време стигнал до Пустинните земи, а после и до тайнствения замък Карбонек, до който толкова малко хора намирали пътя. Там заварил крал Пелес и лейди Елейн, която държала на ръце своя младенец.

— Погледни, рицарю — казала Елейн, — това е синът ми, а негов баща е Ланселот Езерни. Днес е кръщенето му, ще се казва Галахад.

После Елейн разказала на Борс всичко, кос го се случило при гостуването на Ланселот в Карбонек и в Кейс, и как рицарят, обзет от срам и скръб, се изгубил сред уелските хълмове.

Същата вечер, докато се хранели, шествието на Граала отново минало през залата, но вместо да носи Кървящото копие, втората призрачна девойка държала златен светилник със седем свещи.

— Ти видя едно голямо чудо — казал крал Пелес на Борс. — Това шествие не е съзирано от ничии очи освен от очите на Персивал и Ланселот. В една стая на върха на главната кула тези свещи денонощно горят върху олтара на малкия параклис, където стоят Граалът и Кървящото копие. Аз, пазителят на Граала, съм влизал в тази стая, както някога е правил баща ми, а преди него дядо ми, та чак до Йосиф Ариматейски, който е построил този замък. Друг човек обаче не е влизал вътре освен добрия Гавейн. Случи се веднъж един рицар да се промъкне и да докосне с нечестивите си ръце копието — това беше Балин, който нанесе Печалния удар — и бе наказан с жестока смърт… Върви сега и намери Ланселот. Ти ще дойдеш тук още веднъж, но не и той, защото не е достоен да се докосне до Граала, въпреки че в мирските дела на света няма по-славен рицар от него!

На сутринта Борс потеглил на път и когато излязъл от Пустинните земи, срещнал Гавейн, Персивал, Ивейн, Сеграмор и много други рицари, които също търсели Ланселот. Пребродили навсякъде, на изток и на запад, на север и на юг, но никъде на открили и следа от Ланселот. Много приключения преживели по пътя си и много необикновени неща видели, ала никой от хората, които срещнали, не бил чувал за умопобъркан рицар, който да тича по тия места без доспехи и без оръжие.

Един ден обаче Персивал и Борс стигнали до замъка Кейс, където с радост ги посрещнала Елейн. Била напуснала Карбонек заедно с Галахад и като всички вече не можела да намери пътя, по който да се върне там.

Тя ги приела добре в своя замък, но я обзела дълбока скръб, когато научила, че Ланселот още не е намерен. Двамата рицари й гостували дълго време, защото се надявали, че Ланселот може да се появи там след своите странствувания, и той наистина се появил…

Един ден, когато Елейн се разхождала в градината, малкият Галахад дотичал при нея и извикал:

— Мамо, ела да видиш! Намерих един знатен мъж, който лежи заспал край кладенеца!

Щом съзряла мъжа, Елейн веднага познала Ланселот. Като плачела горчиво, тя побързала да отиде при Персивал и Борс.

— Не го събуждай — казали й те, — защото безумието може още да не го е напуснало. Ще вземе да те убие, обзет от ярост, или отново да подивее.

В същото време дошъл някакъв отшелник, който живеел недалеч в един малък параклис. Той ги посъветвал да пренесат Ланселот при него както спи и да го оставят там.

— Ще се моля цяла нощ пред олтара — казал отшелникът. — Не може да се остави добрият рицар Ланселот да прекара целия си живот като безумец, който скита гол в пустошта…

Рано на следващата сутрин Персивал и Борс се появили гологлави на прага на параклисчето и видели отшелника, коленичил пред олтара, а Ланселот лежал като мъртвец в един черен ковчег. Дълго стояли рицарите в мрака и тихо се молели за Ланселот, когато в параклисчето се появил Свещеният Граал — заобиколен от голям светъл ореол, той висял над олтара и изпускал толкова ярки лъчи, че и двамата странници паднали на колене и скрили лица в ръцете си. Когато отново вдигнали очи, видели, че и Ланселот е коленичил, но от Свещения Граал нямало и следа, само зракът на изгряващото слънце осветявал рицаря през кръглото прозорче над олтара.

Като благодарили на отшелника, Борс и Персивал отвели Ланселот в замъка Кейс. Ланселот се движел като насън. Сложили го да легне и го оставили на грижите на Елейн и прислужницата й Брисен, а рицарите се върнали в Камелот и разказали на крал Артур всичко, което се било случило.

Най-подир Ланселот, отново със здрав и непомрачен разум, се събудил от дългия си сън и видял надвесена над него Елейн.

— Господи! — възкликнал той. — Кажи ми, моля те, къде се намирам и как съм се озовал тук!

— Сър — отвърнала Елейн, — ти се появи по тези места като безумец, скиташе се гол и безпаметен. Намерихме те в градината ми и безумието те напусна благодарение на добрите грижи, които положи Насиен Благочестивия отшелник по искане на Свещения Граал.

Дълго време след това Ланселот останал в Кейс, а Елейн се грижела за него, докато заякнал и оздравял. Ала после, независимо от сълзите и настойчивите й молби, Ланселот си взел сбогом с нея, метнал се на коня и поел пътя към Камелот. В сърцето му продължавало да има място само за кралица Гуиневир и сега той я обичал с още по-силна и по-буйна страст, макар че Елейн го била изиграла, като се престорила на кралицата и се оженила за него.

В старите легенди или не се споменава, или не става ясно какво се е случило с Елейн, след като Ланселот я напуснал. Когато Ланселот отишъл отново в Карбонек, Елейн вече не била там, а още от деня, когато Ланселот си тръгнал от замъка Кейс, Галахад бил поверен на грижите на няколко отци и монахини, които живеели недалеч от Камелот.

В тези легенди обаче се разказва за една друга Елейн, която обичала Ланселот и която той напуснал, като отхвърлил любовта й поради невярната си вярност, която коварно го карала да бъде предан на Гуиневир, кралицата на крал Артур. След заминаването му тази Елейн започнала да крее и разбитото й сърце станало причина за смъртта й, а когато починала, слугите я облекли в разкошни дрехи и сложили тялото й в една тържествено украсена ладия, която плавала по широката река, стигаща до Камелот. Сложили писмо в ръката й и оставили ладията да се носи по течението, защото такова било предсмъртното желание на Елейн.

Няколко дни по-късно, когато крал Артур седял в голямата зала заедно с много от своите рицари, вътре влязъл Кей и казал:

— Господарю, случи се голямо чудо! По реката плава черна ладия, а в нея лежи прекрасна девойка, облечена в разкошни одежди и обсипана със скъпоценности.

Тогава крал Артур, кралица Гуиневир и много от рицарите слезли към реката и видели ладията, която плавно се носела по течението, докато накрая не спряла край брега. Сега всички видели писмото, което мъртвата девойка държала в ръка. Крал Артур се навел, внимателно го взел, разчупил печатите и прочел:

„Най-благородни сред рицарите, господарю мой Ланселот, смъртта надви любовта ми към тебе. Името ми е Елейн Астолатска и аз вярно те обичах. Затова моля всички дами да се съжалят над мене и да се молят за спасението на душата ми, а тялото ми да погребат с почести… Моли се и ти за душата ми, несравними Ланселот…“

Когато Ланселот чул това, той закрил лицето си с ръце и заплакал.

— О, кралю — казал той на Артур, — знай, че скръбта ми е искрена и съм обзет от жал за смъртта на тази дама. Но бог ми е свидетел, че не съм причинил тази смърт нарочно… Тя ме обичаше вярно и повече от всичко на света искаше да бъде моя съпруга, но това не можеше да стане, защото любовта не е подвластна на заповеди и аз мислех, че е голям срам и безчестие да се оженя за девойка, която не обичам.

— Имаш право — казал крал Артур. — Любовта е дар божи и към нея трябва да се отнасяме с почит и уважение. Не е истински рицар този, който я опетни дори с нещо дребно.

След това всички минали покрай лейди Елейн със сведени глави, а после я погребали тържествено в голямата катедрала. Изминали се обаче доста дни, докато се разпръсне напълно сянката, паднала над двора в Камелот, сърцето на святото кралство Логрия. Ала тя никога не напуснала докрай Ланселот, защото той знаел, че има нещо, което, го прави недостоен за високото място, което заема. Въпреки това рицарят продължавал да обича кралица Гуиневир, а и тя го обичала. И накрая тяхната любов станала причина да залезе славата на Логрия.