Роджър Ланслин Грийн
Крал Артур (3)

3.
ПЪРВИЯТ ПОДВИГ НА РИЦАРИТЕ НА КРЪГЛАТА МАСА

Когато крал Артур покорил кралете на Риенс и Северен Уелс, както и други размирни владетели, той потеглил с рицарите си на североизток и разгромил саксите в шест големи битки. Тогава всички сакси в Британия, а и в Шотландия, или побягнали с корабите си, или се заклели да служат вярно на крал Артур. Вече не можели да му се противопоставят, защото никога не знаели къде се намира, нито кога ще препусне заедно със своите рицари от прикритието си в гората и ще ги нападне тъкмо когато са получили сигурната вест, че си почива след битка на стотици мили от тях.

Така в течение на дълги години мракът царувал на острова, макар все още да имало крадци и разбойници, а в дълбините на лесовете и планините да се криели зли магьосници, които винаги били готови да подтикнат към война или да опетнят името Логрия по някакъв подъл начин.

Крал Артур прекосил мирната страна на юг и направил своя столица град Камелот, който ние сега наричаме Уинчестър. В неговия двор се събрали най-достойните и храбри рицари.

По пътя за Камелот той минал през Камелард, където живеел неговият другар крал Лодегранс, който имал красива дъщеря на име Гуиневир. В мига, когато Артур съзрял Гуиневир, той се влюбил и толкова много мислел за нея, че когато се върнал у дома в Камелот, нито можел да спи, нито да яде.

— Настъпи мирно време — казал той на Мерлин — и засега нямам войни за водене. Не е ли редно да се оженя?

— Редно е, разбира се — отвърнал Мерлин. — Благородник като тебе не бива да остава без съпруга, пък и кралство Логрия трябва да си има кралица… Кажи ми само има ли някоя принцеса, която обичаш повече от другите?

— Без съмнение има — отвърнал Артур. — Обичам Гуиневир, дъщерята на крал Лодегранс. Тя е най-красивата, най-милата, най-прекрасната и най-невинната девойка на света. Или ще се оженя за нея, или ще умра без съпруга!

— Не ще и дума, че тя е една от най-красивите девойки — съгласил се Мерлин. — Ала все пак ми се иска да се беше влюбил в друга, защото тъкмо чрез красотата на Гуиневир ще настъпи разруха в Логрия. Най-достойният рицар от твоя двор ще я обикне, с което ще опозори и себе си, и нея. Ще ви въвлече във вражда и заради него ще дойде денят, когато Камланския предател ще тържествува скоро след като бъде донесен Свещеният Граал, което ще бъде знак, че славата на Логрия е близо, но е близо и нейният край… При все това Гуиневир е най-прекрасната девойка на света, а когато сърцето на един мъж е пленено така, както твоето е пленено от нея, той не може да се откаже от намеренията си.

— Истината говориш — казал Артур. — Точно Гуиневир съм избрал да бъде моята кралица.

Мерлин отишъл при крал Лодегранс и му разказал за любовта на Артур.

— През целия си живот не съм получавал по-хубава вест от тази, че един толкова благороден и достоен крал е обикнал дъщеря ми — казал Лодегранс. — Сега всички мои земи ще преминат във владение на крал Артур, а придворните ми ще станат негови рицари. На празника Петдесетница ще доведа Гуиневир при Артур и тогава ще вдигнем сватбата им.

Междувременно крал Артур направил Великденско празненство в Камелот, но още преди рицарите му да насядат около дългата маса в залата, между тях избухнали страшни препирни кой кое място да заеме, защото смятали за по-голяма чест, ако седят в началото на масата, отколкото в края й.

— На Петдесетница тази грешка ще бъде поправена — казал Мерлин, когато чул за свадата. — На този ден в залата ще бъде сложена маса, която ще се превърне в център на величието в Логрия, и славата на тази маса ще се разнася докато свят светува.

Наближавала Петдесетница и в Камелот се събрали много рицари, както и младежи, които искали да станат рицари. Между тях били Гавейн, племенникът на крал Артур, и Тор, синът на крал Пелинор. Крал Артур ги посветил в рицарство сутринта в деня на сватбата си и заявил, че двамата му най-нови рицари ще трябва да извършат велик подвиг, за да докажат колко струват, и че им се пада да изпълнят първата молба, която бъде отправена към него.

Сватбата наистина била прекрасна. Двама архиепископи съединили ръцете на младоженците, а четирима крале носели златни мечове пред Артур и Гуиневир, когато те излезли от абатството при хората, които чакали да ги поздравят.

Накрая шествието стигнало до празничната зала, почти запълнена от огромна кръгла маса, направена от камък и дърво, пред която стоял Мерлин.

— Приветствувам ви, кралю и кралице на Логрия! — извикал Мерлин. — Вашите места на масата ви очакват, има места и за сто и петдесет рицари, за Рицарите на Кръглата маса. Над всяко седало (защото така се наричат местата на тази маса) ще намерите изписано със златни букви името на рицаря, който трябва да го заеме. А когато някой рицар загине в бой или умре и наместо него приемете друг рицар, името му ще се появи на седалото. Името на умрелия обаче ще избледнее. При все това имената на Рицарите на Кръглата маса ще живеят вечно. Сядайте всички, защото на една кръгла маса никой не може да се оплаче, че е поставен в най-отдалечения край и че някой друг има по-близко място… Не след дълго ще узнаете каква висока чест е да се седи около кръглата маса.

— Четири места останаха празни — казал Артур, когато всички рицари седнали.

— Прогони съмненията си, защото така ще донесеш още по-голяма слава на Логрия — отвърнал му Мерлин. — Днес тук ще пристигне крал Пелинор, за да си почине от преследването на Дирещия звяр. Едното място е за него. Погледни как златните букви на името му се появяват над седалото! А останалите трима… Върху две от седалата можете да прочетете имената на сър Ланселот Езерни и сър Персивал Уелски. Ланселот ще бъде с вас на следващата Петдесетница. Сър Персивал още не е роден, но най-храбрият рицар, който седи тук, ще бъде неговият баща, а когато Персивал се появи, ще знаете, че остава само една година, докато Свещеният Граал бъде донесен в Камелот. Последното място се нарича Пагубно. Всеки, който го заеме, е заплашен със смърт. На него може да седи само този, за когото е предназначено, а той е най-достойният рицар от всички рицари. Ще се появи, когато му дойде времето.

След това Мерлин отишъл до вратата и въвел крал Пелинор, който коленичил пред крал Артур и преди да заеме мястото си на Кръглата маса, бил посветен в рицарство. От едната страна на трите празни места седнал Гавейн, а Мерлин завел крал Пелинор да седне от другата страна, като казал:

— Това е мястото ти, защото ти си по-достоен да седиш тук, отколкото който и да е друг от присъствуващите. Въпреки това ще дойде ден, когато на това място ще седи сър Тристан.

После започнало голямото пиршество. Още преди края му обаче Мерлин се изправил сред гостите и всички замлъкнали, за да чуят думите му.

— Днес — казал Мерлин — е денят на първия подвиг. Множество необикновени приключения в бъдещите години ще започват от тук, както седите около Кръглата маса, но аз няма да бъда между вас, за да ги видя… А сега стойте и не мърдайте, защото ще видите нещо необичайно и чудно…

Както стояли и чакали в настъпилата тишина, в залата се втурнал бял елен, гонен от малка бяла хрътка, а сред тях влетяла глутница от шестдесет черни копоя, които се раздирали от лай. Белият елен направил кръг около масата и когато отново наближил вратата, хрътката му излязла ребром, поради което еленът направил голям скок встрани и съборил един рицар на име сър Абел, който се хранел на една масичка. Рицарят тутакси сграбчил хрътката и бързо напуснал залата, след което яхнал коня си и изчезнал. Черните кучета хукнали в гората подир белия елен, но още преди да заглъхне звънкият им лай, в залата влязла девойка на бял кон и викнала на крал Артур:

— Кралю господарю, не позволявай да бъда ограбена по такъв начин! Хрътката, която онзи рицар отнесе, е моя!

— Но това не ни засяга! — казал крал Артур, който се боял много, че ще бъде принуден да тръгне подир сър Абел, и то тъкмо в деня на сватбата си.

Едва-що изрекъл това, когато един непознат рицар в бойни доспехи, яхнал едър кон, влязъл в залата и насила отвлякъл девойката, макар че тя викала и плачела.

Артур се зарадвал, че вече я няма, защото вдигала много шум, но Мерлин го укорил:

— Не бива да гледаш леко на това — казал му той. — Ако тази случка не се разгадае докрай, ще бъде срам за Логрия, за тебе и за рицарите ти!

— Ще постъпя както ме посъветваш — съгласил се Артур.

— Тогава изпрати сър Гавейн да върне белия елен — казал му Мерлин. — А на сър Тор поръчай да доведе хрътката и рицаря, ако рицарят не бъде посечен от него. Нека пък крал Пелинор да доведе девойката и жив или мъртъв, рицаря, който я отвлече насила. Тримата ти рицари ще преживеят чудни приключения, преди да дойдат отново тук. А когато се върнат, аз ще ви разкажа още неща за Кръглата маса. След това обаче ще трябва да ви напусна, защото девойката е лейди Нимю, която ме вика за дългия ми сън…

След като тримата млади рицари разбрали какво се иска от всеки от тях, те си облекли доспехите, яхнали конете си и потънали в гората.

Сър Гавейн взел за оръженосец по-малкия си брат Гахерис. Преди да се отдалечат много, на пътя им се появили двама рицари, който ожесточено се биели с мечове.

— Чакайте! — викал сър Гавейн, като минал с коня си между тях. — Каква е причината да се биете?

Отговорил му единият от рицарите:

— Сър, неотдавна оттук мина един бял елен, а по петите му лаеха черни копои. И аз, и брат ми знаехме, че това необикновено приключение е замислено за големия празник, сватбата на крал Артур, и всеки от нас изпита силно желание да тръгне по следите на белия елен. Тогава започнахме да се караме кой от двамата е по-добър рицар, а караницата ни породи множество удари…

— Какъв срам, братя и рицари така да се бият! — извикал Гавейн. — Вървете сега и се предайте в плен на крал Артур!

— А ако не го направим? — попитал по-младият рицар.

— В такъв случай ще се бия с вас, докато отидете или умрете! — извикал Гавейн.

— Веднага отиваме при крал Артур — бързо се съгласили те. — Ще му кажем, че ни изпраща Рицаря, който преследва белия елен.

След което те се поклонили на сър Гавейн и тръгнали към Камелот, а той продължил преследването.

Навлезли навътре в гората. Гахерис яздел плътно подир сър Гавейн и не след дълго двамата чули някъде напред лая на черните копои, по което разбрали, че вървят във вярната посока.

След малко излезли от гората и стигнали до брега на голяма река. Видели, че белият елен плува към другия бряг, все така гонен от кучетата. Тъкмо сър Гавейн се готвел да нагази във водата, когато на отсрещния бряг се появил рицар на кон и извикал:

— Ей, вие! Не тръгвайте след белия елен, ако нямате намерение да се биете с мене!

— Изобщо не се боя от тебе! — отвърнал му Гавейн. — Предпочитам да се бия, отколкото да се откажа от преследването!

Сър Гавейн прекосил плискащите се води и стигнал до отсрещния бряг. Там той и рицарят тръгнали в противоположни посоки, след което обърнали конете, препуснали в галоп и се сблъскали с такава сила, че от удара на Гавейн рицарят се преметнал и паднал зад опашката на коня.

— Предай се! — извикал му Гавейн.

— Никога! — отвърнал рицарят, като се мъчел да се изправи на крака. — Аз съм сър Алардин от Далечните острови и дори животът ми да зависи от това, никога няма да се предам на млад и зелен рицар като тебе!

Тогава Гавейн скочил от коня и двамата започнали да се бият с мечове, като си нанасяли жестоки удари. Не след дълго обаче Гавейн с такава сила цапардосал по главата Алардин от Далечните острови, че шлемът му се сцепил на две, а също и главата му. И така дошъл неговият край.

— Е — казал гордо Гахерис, — това наистина е забележителен удар за млад рицар като тебе!

И те отново тръгнали да търсят белия елен, следвайки шест от черните копои, които още били по дирите му. Накрая стигнали до един голям замък, в чийто двор кучетата настигнали и разкъсали белия елен. Тогава владетелят на замъка, як човек със зло лице, излязъл от покоите си, гневно се разкрещял и започнал да налага кучетата с меча си, като викал:

— Жалко за белия елен, който подарих на своята дама, а не успях да опазя! Жестока смърт ще сполети тези, които го убиха!

— Престани! — извикал сърдито Гавейн. — По-добре излей гнева си върху мене, отколкото върху зверовете, които не могат да се оправдаят и го на правиха само защото природата им е такава!

— Право казваш! — изкрещял му в отговор владетелят на замъка. — Убих вашите палета, сега остава да убия и палето господар!

След което той и Гавейн започнали ожесточено да се бият с мечове, но владетелят нанасял много от ударите си толкова подло, че Гавейн страшно се разгневил. Накрая, след като и двамата вече имали по няколко рани, Гавейн замахнал с такава сила, че неговият противник с дрънчене паднал в краката му, като молел за пощада и наричал Гавейн добър и милосърден рицар, вместо да го ругае с обидни думи като преди малко.

— Ти ще умреш! — извикал Гавейн, обезумял от ярост, и замахнал с меча, като смятал с един удар да отсече главата на противника си. Но в същия миг владетелката на замъка, която наблюдавала боя, се втурнала към тях и се хвърлила върху тялото на съпруга си. Преди Гавейн да се спре, ударът попаднал точно върху врата й, поради което вместо да от сече главата на рицаря, Гавейн отсякъл нейната.

Обзет от ужас и срам при мисълта какво е сторил, Гавейн оставил владетеля на замъка да се изправи, без да го закача, и казал, че ще пощади живота му.

— И да ме убиеш, все ми е едно — отвърнал му другият, — след като загина моята любима, която обичам повече от всичко на света!

— Как се казваш? — попитал го Гавейн.

— Името ми е сър Бламор Мочура — отвърнал владетелят.

— Иди тогава в двора на крал Артур и му разкажи истината за това, което се случи. Кажи, че те изпраща рицарят на име Белия елен.

Сър Бламор яхнал коня си и препуснал към Камелот, а натъженият Гавейн влязъл с Гахерис в замъка.

— Аз съм един опозорен рицар — въздъхнал Гавейн, — защото убих жена. Ако бях пожалил веднага сър Бламор, това нямаше да се случи.

— Тук ни заплашва опасност — предупредил го Гахерис.

Още докато изричал това, в залата влезли с бързи крачки четирима въоръжени рицари и ожесточено се нахвърлили върху Гавейн.

— Ти, новоизлюпен рицарю, опозори рицарската чест! — викали те. — Рицар, лишен от милосърдие, е недостоен, защото убие ли жена, опозорява се завинаги! Повярвай, че ще се нуждаеш от много милосърдие, преди да ни напуснеш!

След което те нападнали Гавейн с такова ожесточение, че накрая го ранили смъртоносно и го взели в плен заедно с Гахерис.

Тутакси щели да ги убият, но се появили четири прекрасни дами, които помолили рицарите да пощадят живота на затворниците.

— Как си сега, рицарю? — попитала една от дамите Гавейн.

— Зле — отвърнал той.

— Защо? Сам си виновен, тъй като с убийството на тази дама извърши едно недостойно дело… Кажи ми обаче, не си ли ти от двора на крал Артур?

— Негов рицар съм. Казвам се Гавейн и съм син на крал Лот Оркнийски, а майка ми е Моргауз, сестрата на крал Артур.

— Иди си с мир в Камелот — казали дамите, — но ето как ще трябва да се покаеш: ще вземеш тялото на дамата, която Посече, а също и главата й. Ще разкажеш на крал Артур всичко, което се е случило, и ще я погребеш с почести.

И така Гавейн и Гахерис тъжно потеглили към Камелот.

Междувременно сър Тор бил тръгнал в друга посока, по следите на рицаря, който откраднал хрътката. Преди да се отдалечи много, на пътя му изведнъж излязло едно джудже, което така ударило коня му по главата, че клетото животно се олюляло и отстъпило назад на разстояние едно копие.

— Защо удряш коня ми? — сърдито попитал Тор.

— Защото не може да минеш оттук, ако не се биеш с рицарите в ония шатри! — отвърнало му джуджето.

Тогава сър Тор забелязал, че край пътя са опънати две шатри, а до всяка от тях има огромен щит, закачен на дърво, и до всеки щит е опряно огромно копие.

— Нямам време за турнир — казал Тор, — защото трябва да изпълня поръка, с която не бива да се бавя!

— Въпреки това няма да минеш! — извикало джуджето и като грабнало един огромен рог, надуло го с все сила.

Мигом от по-близката шатра излязъл рицар, взел щита си, метнал се на коня, грабнал копието и се спуснал като светкавица към Тор, който едва смогнал да вдигне копието си и да пришпори коня. Въпреки това препуснал толкова устремно, че ударил непознатия рицар право в средата на щита, от което онзи се преметнал и паднал зад опашката на коня. По същия начин сър Тор ударил и втория рицар, който се проснал на земята до другаря си.

— А сега — казал Тор, като ги гледал — ставайте на крака и вървете в двора на крал Артур. Кажете, че ви изпращам аз, Рицаря, преследващ хрътката. Иначе ще ви убия на място!

Двамата рицари се заклели да му се подчинят и сър Тор тъкмо обърнал коня, за да продължи пътя си, когато джуджето се приближило.

— Сър, умолявам те да изпълниш желанието ми! — казало то.

— Ще го сторя — отвърнал Тор. — Какво искаш?

— Моля само да ми позволиш да стана твой слуга! — рекло джуджето. — Нека сега те последвам, защото не искам вече да служа на тези страхливи рицари!

— На драго сърце! — съгласил се Тор. — Вземи един кон и тръгвай с мене!

— Ти яздиш подир рицаря с бялата хрътка, нали? — попитало джуджето. — Аз ще те заведа при него!

Минали през гората и не след дълго стигнали до две копринени шатри, опънати край един манастир. До едната шатра бил окачен бял щит, а до другата — червен.

Тогава сър Тор слязъл от коня и докато джуджето държало юздите и копието, той отишъл до бялата шатра и надникнал вътре. Там видял три девойки, заспали на разкошни постелки. Той не ги събудил, а отишъл в другата шатра, където заварил само една спяща дама, а до нея стояла бялата хрътка, която, щом го видяла, така силно се разлаяла, че събудила дамата.

Сър Тор хванал хрътката, която се хвърлила към него, и я подал на джуджето.

Миг по-късно дамата излязла от шатрата си. Излезли и трите девойки, които се били събудили от шума. Дамата попитала сър Тор:

— Рицарю, защо взе моята хрътка?

— Така трябва, защото съм изпратен за това от двора на крал Артур.

— Няма да стигнеш далече, преди да си платиш за тази лоша постъпка — казала дамата.

— Ще понеса смирено всяко премеждие, което ме сполети! — казал Тор и като обърнал коня, потеглил назад по пътя за Камелот.

Не след дълго обаче двамата с джуджето чули зад гърба си чаткане на копита и гласа на сър Абелус (рицаря, взел първоначално хрътката), който крещял:

— Рицарю! Спри и върни хрътката, която си откраднал от моята дама!

При тези думи Тор се обърнал и вдигнал копието си. Тогава Абел сторил същото и те препуснали един срещу друг, докато с трясък се сблъскали и паднали от конете. После изтеглили мечовете и се хвърлили в бой, като удряли с такава сила, че от доспехите им се разхвърчали парченца като трески под брадвата на дървар. Накрая Тор повалил Абел на земята.

— Признай се за победен! — извикал му той.

— Никога! — задъхано отвърнал Абел. — Няма да се призная за победен, докато съм жив, освен ако не ми върнеш хрътката!

— Няма да го бъде — казал Тор, — защото имам поръка да занеса хрътката на крал Артур, а и тебе да изпратя там като победен рицар!

В същия миг се появила девойка на кон, която препускала като вихър.

— Рицарю! Рицарю! — извикала тя на сър Тор. — Заради любовта към крал Артур и славата на неговия двор, нека получа от тебе такъв дар, какъвто поискам! Тъй като си благородник, трябва да изпълниш молбата ми!

А сър Абел се разтреперал още щом видял девойката. Претърколил се много бавно и започнал да се отдалечава пълзешком.

— Добре — съгласил се сър Тор, — кажи какво искаш да ти подаря-, прекрасна девойко, и ще го получиш.

— Благодаря ти! — отговорила тя. — А сега те моля да ми дадеш главата на този притворен рицар, сър Абел, защото той е най-непочтеният рицар на света и най-жестокият убиец!

— Ето че се разкайвам за обещанието си — казал сър Тор. — Не може ли той да поправи по някакъв начин злото, което ти е сторил?

— Невъзможно е — отвърнала девойката, — защото той пред очите ми уби собствения ми брат и не пожела да го пощади, макар че аз коленичих в калта и половин час го молих да прояви милосърдие. Затова бързо му отсечи главата, умолявам те, иначе ще разкажа в двора на крал Артур какъв недостоен рицар си!

Сър Абел, застанал малко по-встрани, чул всичко и започнал да моли сър Тор да прояви милосърдие и да го пощади.

— Вече не мога да го направя — отвърнал Тор, — иначе как ще удържа на думата си? Нещо повече, преди малко ти не беше съгласен да се признаеш за победен, за да пощадя живота ти!

Тогава Абел хукнал да бяга, но Тор го настигнал много скоро и с един удар отсякъл главата му.

— А сега, сър — казала девойката, — ела да си поотдъхнеш в имението ми, което се намира недалече!

Тор тръгнал с нея и бил приет много сърдечно от съпруга на дамата — добър стар рицар, който му благодарил, че е отмъстил за убийството, и му казал, че винаги може да разчита на тяхното гостоприемство.

После Тор потеглил към Камелот в прохладната вечер, а джуджето зад него носело хрътката. Не след дълго край един кладенец Тор съзрял баща си крал Пелинор, който плачел над телата на мъртъв рицар и девойка.

— О, татко, каква беда те е сполетяла, та си тук? — попитал Тор.

— Мой е този срам! — започнал крал Пелинор. — Когато тръгнах от Камелот, за да накарам лейди Нимю да се върне, толкова бързах да изпълня поръката, че не исках да губя нито миг. Като минавах край кладенеца, тази дама ми извика: „Помогни ми, рицарю, помогни ми, за бога!“ Но аз не се спрях. А после тя се е самоубила, както разбрах, от скръб, защото този рицар е умрял от тежките си рани!

Тогава откъм гората се задала лейди Нимю и попитала крал Пелинор защо е обзет от такава мъка. Той й разказал случилото се, а тя го посъветвала:

— Послушай ме! Вземи тези тела и ги отнеси в Камелот, за да бъдат погребани с почести!

— А успя ли да изпълниш поръката си? — попитал Тор баща си, след като му разказал как намерил хрътката.

— Справих се лесно — отвърнал крал Пелинор. — След като бях препускал известно време през гората, срещнах лейди Нимю, хваната от двама оръженосци. „Прекрасна лейди — казах аз, — трябва да дойдеш с мен при крал Артур! — На драго сърце ще дойда! — отвърна ми тя. — Не можеш да я вземеш — обадиха се оръженосците, — докато не поговориш с двамата рицари, които се бият за нея ей там!“ Като се обърнах, видях двама рицари, които ожесточено се биеха с мечове, а тревата по цялата полянка бе утъпкана и окървавена. Подкарах коня си към тях и ги попитах защо се бият. „Заради тази дама! — казаха ми те. — Ти също няма да я получиш!“ След това, без повече приказки, и двамата обърнаха конете си и ме нападнаха. А преди да успея да сляза на земята, единият от тях се хвърли към мене, уби коня ми и каза присмехулно: „Ето сега и ти си пешак като нас!“ „Пази се — извиках му аз, обзет от силен гняв, — защото ще получиш страхотен удар, задето уби коня ми!“ Тогава замахнах и с един удар разцепих шлема му на две, както и главата му! Другият рицар обаче не се опита да се бие с мене. „Аз съм сър Мелиот де Логрис — каза той — и само исках да спася лейди Нимю от мъжа, когото ти съсече. Вземи сега коня му, понеже той уби твоя, и върви с моята братовчедка лейди Нимю в двора на крал Артур. А един ден и мене ще ме видите там.“ После ние бавно потеглихме назад и ето че ти ме завари при кладенеца.

Когато наближили Камелот, те настигнали сър Гавейн, който тъжно препускал, положил тялото на мъртвата дама върху седлото пред себе си. Тримата минали по улиците, облени от мекия вечерен зрак, и влезли в голямата зала на замъка, където крал Артур и неговите рицари били седнали да вечерят около Кръглата маса.

Още преди да заемат местата си, всеки от тях бил помолен да разкаже за приключенията, които е преживял.

— Ах, крал Пелинор — въздъхнала кралица Гуиневир, — много голяма е вината ти, че не си спасил живота на дамата край кладенеца.

— Уви, така устремно бях поел пътя си, че нищо не можеше да ме спре, но до края на дните си ще се укорявам, че не го направих! — отвърнал крал Пелинор.

— Друго не ти остава — обадил се мрачно Мерлин, — защото дамата е собствената ти дъщеря Алин, която ти търсеше от толкова много години, а мъртвият й съпруг е сър Майлс Ландски.

— Ала синът ти сър Тор се е справил добре — му припомнил Артур, като се мъчел да утеши наскърбения крал Пелинор. — На драго сърце го каня да заеме мястото си на моята маса, а ти също сядай, защото вече няма да отминаваш в галоп покрай онези, които те молят за помощ. А какво е станало с племенника ми Гавейн? Защо изглежда натъжен и носи обезглавеното тяло на девойка?

— Аз я посякох — казал с мъка Гавейн и разказал всичките си приключения, без да скрива нищо. — Това ми дойде като възмездие, задето не исках да проявя милосърдие към подлия рицар, когото възнамерявах да убия — казал в заключение той. — Ето защо се заклевам винаги да бъда милостив и да подарявам живота на всеки, който ме моли да го пощадя. Нещо повече, за да изкупя вината си, ще си поставя следната цел: преди всичко винаги да защищавам девойките и дамите, които са потърсили моята закрила, и да бъда техен верен и достоен рицар!

— Всички сте си извлекли добра поука — казал замислено Мерлин. — А сър Гавейн е получил най-жестокия урок, макар че в бъдеще той ще стане най-благородният, най-храбрият и най-милосърдният измежду рицарите… А сега чуйте: днес, на първия ден на Кръглата маса, аз задължавам всички ви да станете членове на Ордена на рицарското благородство. Всички вие, както и онези, които след време ще седят около Кръглата маса, сте Рицари на Логрия и заради славата на Логрия, кралството на справедливостта, никога не забравяйте високите добродетели, които царуват в него. Не вършете безчинства, не убивайте, не бъдете жестоки и зли; пазете се от измяна, от всякакво притворство и от нечестни дела; проявявайте милосърдие към всеки, който ви помоли за това, или вече не сядайте на тази маса. И винаги помагайте с всичко, което е по силите ви, на дамите и девойките, подкрепяйте благородните жени и вдовиците, на първо място поправяйте злото, причинено на която и да е жена по света, и никога, под страх от смъртно наказание и вечен позор, не се отнасяйте лошо с никоя жена, нито позволявайте на друг да го прави. Никога не проявявайте користолюбието да влизате в разпра или бой, които са нечестни и непочтени!

— Ще се закълнете да бъдете благородни рицари — казал крал Артур. — А всяка година на Петдесетница ще гледате да идвате тук в Камелот, за да подновите клетвата си. Тогава всички заедно ще заемете местата си около Кръглата маса. А аз се заклевам на този ден да не слагам залък в уста, докато не стане нужда да извършим някой подвиг или смело начинание.

— Вършете всичко така, че кралство Логрия да пребъде и да се превърне в пример за хората в бъдеще — добавил Мерлин. — И не се съмнявайте: макар че всички вие ще умрете, неговата слава и примерът му ще живеят вечно… А сега вече трябва да ви напусна, за да заспя дългия си сън, докато дойде уреченият час, когато на земята се образува следващият Кръг на Логрия… Има неща, които вие може би не разбирате, но ето нещо, което ще разберете: не нарушавайте клетвата си да бъдете благородни рицари и продължавайте да бъдете в сговор с крал Артур, който е символът на кралство Логрия и негов владетел…

След това Мерлин бавно прекосил залата и потънал в нощта, а лейди Нимю, която крал Пелинор бил довел в Камелот, тихо станала от мястото си и последвала Мерлин.